Избрани произведения. Том I. Византия и славянският свят

Иван Дуйчев

5. ЛИТЕРАТУРНИ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ВИЗАНТИЙЦИТЕ, БЪЛГАРИТЕ И СЪРБИТЕ ПРЕЗ XIV-XV ВЕК

 

Откъс от сборника с трудове „Моравската школа и нейното време“, Философски факултет, катедра по история на изкуството, Белград 1972, 77-100.

Преведе от френски Елизария Рускова

 

 

В сравнение с целия предходен период ние познаваме много по-добре историята на южните славяни през последните два века на късното средновековие преди всичко благодарение на обилието от писмени извори, възхождащи към тази епоха [1]. Така историческият живот на православните славяни от Балканския полуостров разцъфтява пред очите ни с удивително богатство сред безброй подробности, които се отнасят до политическите събития, цивилизацията в многобройните и прояви, религията и икономическата дейност. Пред подобна картина от исторически особености е невъзможно да не се объркаме, когато се опитваме да дадем нейното достоверно и точно описание. Непременно трябва да се установят главните насоки, да се посочат основните тенденции, без да се заблуждаваме за наличието на непълноти и несъвършенства. От друга страна, не трябва да се скриват значителните трудности, с които се сблъсква всеки опит за подобна историческа синтеза, дори когато тя се ограничава с историята на цивилизацията и с книжовната дейност в отношенията им с цивилизацията на Византия. Този, който се старае да анализира историята на православните славяни на Балканите от това време, изпитва чувството, че трябва да разреши един исторически парадокс: развитието на цивилизацията както при православните славяни на Балканите, така и във Византийската империя изглежда в рязко противоречие със събитията от политическия и икономическия живот. Така, докато от една страна, се наблюдава пълното разпадане на политическите власти и липсата на всякакво единство в тази област, натрупване на титли и домогвания, които по никакъв начин не съответстват на подялбата на териториите, на общото обедняване и на нищетата, от друга страна, в областта на културната дейност, най-вече в литературата и изкуствата, се забелязва голямо единство между славяните помежду им и по отношение на Византия, почти нечувано великолепие, така да се каже, блясък. При това

 

128

 

 

днес вече не притежаваме всичко, което православните славяни на Калканите са сътворили в полето на литературата в течение на този двестагодишен исторически период: нашето познание в това отношение трябва да се разглежда като непълно и съдържащо празноти. Въпреки всичко неоспоримо е, че за този период ролята на книжовната дейност е много по-голяма, отколкото по-рано. Този факт не бива да се отдава единствено на по-високата степен на образованост, характерна за епохата. През XIV и през първата част на XV в., докато съществували независимите държави на българите и на сърбите, основанията за подобно развитие били най-вече от политическо естество. Съсредоточена предимно в княжеските резиденции и в големите манастири, книжовната дейност придобила особено значение като фактор за политическия живот. За XIV в. при българите [2], за същия период, както и за първата половина на следващия век при сърбите [3] почти нямало владетели, които да бъдат и книжовници. Княз, който с удоволствие да посвещава свободното си време на книжовна дейност, както правил това Стефан Лазаревич (1389-1427), представлявало по-скоро рядко изключение [4]. Нека, от друга страна, добавим, че почти не са известни миряни, които тогава да са се занимавали постоянно с книжовна дейност [5]. И въпреки това почти всички владетели, царе и князе с нееднакво могъщество непременно почитали книжовността, закриляли книжовниците и дори обикновените писачи, в някои случаи през трагичните и недотам благоприятни периоди за книжовна дейност [6]. Книжовниците, в най-широкия смисъл на думата, станали нравствена опора от извънредно значение в тази епоха. Войските и наемниците трябвало да отбраняват князете от ударите на външни неприятели, докато книжовниците, църковници и миряни, имали предназначението да утвърждават и да отбраняват владетелите и тяхната власт вътре в страната, така да се каже, да извършват „пропаганда“ в полза на князете и на тяхното върховно право върху поданиците им. Ролята на литературата по такъв начин се изравнявала с тази на живописта: придворната риторика, възхваляваща владетелите [7], била само допълнение към ликовете на князете, нарисувани върху стените на църквите и на манастирите [8].

 

Разпадането на държавите намирало известно отражение в отношенията, които поддържали помежду си различните княжества, обособили се на Балканите. Непрекъснатите конфликти между тези държавици и княжества все пак в тази част на света не довеждали до избухването на големи войни, сравними с тези от времето на

 

129

 

 

големите държави. Голяма война наистина е възможна само между могъщи противници! От средата на XIV в. една единствена държава, турската, все повече увеличавала политическата си и военна мощ в противоположност на големия брой християнски княжества, все по-слаби и немощни. Пред опасността от турското нашествие в балканските области всички християнски княжества, въпреки дребните си и непрестанни разпри, образували единен фронт. В крайна сметка може би тъкмо тук, в този общ интерес, съзнателен или дори несъзнателен, пред заплахата от страната на исляма и на неговите привърженици срещу християнските народи, трябва да търсим най-далечната, но без съмнение най-здравата основа за духовно единство. което се създава между византийците, сърбите и българите през XIV и XV в. [9]

 

Както винаги книжовната дейност е вътрешно свързана със събитията от политическия живот: по един или друг начин тя отразява историческия живот на епохата. Един поглед върху историята на българите и на сърбите през този период или върху отношенията, които имат помежду си, или върху техните отношения с Византия може да ни обясни много подробности от цивилизацията, от художествената и книжовната дейност. Нека видим най-напред историята на българската държава през последния век на средновековното ѝ съществование. След като се освободила от повече или по-малко гнетящата и повече или по-малко пряката върховна власт на татарите, чието робство тегнело върху тази страна от средата на XIII в. [10], България получила независимостта си в началото на XIV в. Цар Теодор Светослав (1300-1322) имал сестра, която станала за няколко години третата съпруга на сръбския крал Стефан Урош II Милутин (1282-1321) [11]. Пропъдена от сръбския владетел, тя била проводена във Византия, а не в родната си страна. Тъй като отношенията между средновековните държави били уреждани чрез династичните връзки, това довело до избухването на конфликт, който в продължение на няколко години щял да хвърля сянка върху отношенията между българите и сърбите и между българите и Византия, от друга страна. От това произтекъл въоръжен сблъсък между България и Византийската империя, самата тя измъчвана от вътрешни борби [12]. Византийска принцеса, племенница на император Андроник II Палеолог (1282-1328), била омъжена за българския цар Смилец (1292-1298) [13]. Когато овдовяла и останала при българите, тя продължила да упражнява известно влияние върху събитията. Така династичните връзки могли последователно да влошават и да

 

130

 

 

омиротворяват конфликтите. Изглежда, през 1307/08 г. мирните отношения били възстановени, както потвърждават това търговските размени (продажба на българско жито) между Търново и Константинопол [14]. Втората част от царуването на цар Теодор Светослав се отличавала с твърде миролюбиви отношения с Византийската империя. Към 1308 г. византийска принцеса, внучка на Андроник II Палеолог, пристигнала в Търново като царица на българите [15]. Въпреки това младият Георги II Тертер (1322-1323), едва дошъл на власт, се впуснал във война против Империята, но за щастие тази война продължила много кратко време, тъй като приключила със смъртта на българския цар [16]. Тежко пострадалата от дългия период на татарска върховна власт страна се нуждаела от мир. През последвалия седем- или осемгодишен период отношенията с Византия се променяли неколкократно, като имали обаче по-скоро второстепенно политическо значение. Главният факт бил все по-заплашителното влошаване на отношенията със сърбите поради причини, които в преобладаващата си част били династични [17]. Посещението на сръбския крал Стефан Урош II Милутин в Търново [18], тогавашната българска столица, не възобновило за дълго време атмосферата на разбирателство. Отношенията между двете съседни държави при крал Стефан Урош III Дечански (1321-1331) и при цар Михаил III Шишман (1323-1330) постепенно се влошавали и довели в 1330 г. до краткотрайна война, която коствала живота на българския владетел [19].

 

В 1331 г. с разлика от няколко месеца в България и Сърбия властта преминала в двама от най-бележитите личности от цялата вековна история на тези два съседни народа: Иван Александър (1331-1371) и Стефан Душан (1331-1355). Откривал се нов период, който в предзнаменованията си в началото не изглеждал да предвещава нищо добро. Хвърлената сянка от битката при Велбъжд през юли 1330 г. [20] за щастие не била много дълга и не определила за продължително време отношенията между двете държави. Малко след като взели властта в страните си, двамата млади владетели установили траен мир, скрепен от династичен брак: сръбският владетел се оженил за сестрата на Иван Александър Елена, която, изглежда, се отказала напълно от родината си и станала значима личност в историята на средновековна Сърбия. От друга страна, царуването на Иван Александър започнало също и с няколко настъпателни действия против Византия [21]. Враждебните отношения приключили в 1332 г. с мирен договор между Византия и България [22], договор, затвърден от нов династичен брак: синът на българския цар, Михаил Асен, се

 

131

 

 

оженил за дъщеря на император Андроник III Палеолог (1328-1341) [23].

 

Така България навлизала в дълъг период на мир със Сърбия и Византия. По време на цялото царуване на Стефан Душан, приблизително четвърт век, отношенията между двете славянски държави останали приятелски, ако не се смятат някои моменти на неизбежно помрачаване [24]. Дългото царуване на Иван Александър, разяждано от обществени и икономически неуредици [25], наистина се нуждаело от мир по западната си граница. Всъщност войната от 1330 г. била единственият военен конфликт между двете държави през периода от 1330 г. до края на XIV в., тоест до края на съществованието на средновековната българска държава. В действителност този факт има значение, което в голяма степен надхвърля чисто политическата сфера и областта на икономическите отношения. Тази атмосфера на миролюбиви отношения, над всички пререкания, които могли да затруднят общуването между двама съседи, които естествено винаги имали поводи за раздори, съставлявала основата за плодотворни взаимодействия в областта на цивилизацията. При все това през този период между Сърбия и Византия избухнал сериозен конфликт [26]. От месец юни 1341 г. Византийската империя изживявала тежка вътрешна криза [27], от която още повече отслабвал престижът ѝ на велика сила на Балканския полуостров. Въпреки това в известни исторически моменти Константинопол се опитвал да защитава още по-твърдо правата си пред православните славяни на Балканите. Така, когато през април 1346 г. сръбският владетел бил коронясан с титлата цар = василевс, сиреч император от сръбския патриарх Йоаникий с участието на търновския патриарх Симеон [28], константинополският патриарх Калист 1 отказал да признае този акт и това поставило началото на схизмата между константинополската църква и сръбската църква, схизма, която щяла да продължи до 1371 г. [29]

 

Феодалното разпадане на българската държава още от средата на XIV в. заедно с обособяването на три държави: в Търново, във Видин и в Добруджа [30], в североизточните територии на страната, усложнило положението дори по отношение на Византия. Всяка от тези държави се стремяла да установи преки връзки с Империята. Конфликтът между Търново и Константинопол през 1367 г., който завършил с похода на Амедей VI срещу Българското черноморско крайбрежие, бил само единичен случай [31]. Царуването на цар Иван Шишман (1371-1393) било време на политически и военен упадък пред

 

132

 

 

лицето на турските нашествия [32]. Тази слабост на България се обяснява до голяма степен със съперничеството между двамата братя Иван Шишман в Търново и Иван Срацимир във Видин, съперничество, което се изразявало дори в църковните отношения: вместо да признае българския патриарх в Търново, видинският митрополит минал под властта на Константинопол [33]. Съперничеството намерило свой израз и в създаването на две книжовни школи - по една във всяка столица [34]. Завладяването на Търново от турците през 1393 [35] и на Видин през 1396 г. прекратило съществуването на средновековна България.

 

Трябва да бъдат отбелязани поне няколко момента от история га на първия век от турското владичество. И така, заличаването на българската държава или по-добре на независимите български държави, вместо да прегради пътя на византийското влияние, му отворило още по-пряк достъп, макар и в строго определена сфера, тази на църквата [36]. През 1402 г. самостойната българска патриаршия в Търново била премахната. Българската църква била подчинена на Константинопол и в Търново се установил гръцки митрополит [37]. По този начин Византия, самата тя на смъртно ложе, усилвала проникването на влиянието си върху културната дейност на българите, доколкото тази дейност могла още да се упражнява. От друга страна, турското завладяване принудило известен брой български книжовници да търсят убежище в други страни, тъкмо в Сърбия, където без съмнение отнесли и ръкописи. Тази диаспора на български книжовници и литературни творби имала особено значение за укрепването на литературните отношения между българите и сърбите. И най-накрая, чуждото господство естествено предизвикало отслабване на книжовната дейност, която занапред трябвало да се съсредоточи в големите и малките манастири на страната, преди всичко в Рилския манастир [38]. При подновяването на дейността си книжовниците установявали веднага връзка с миналото: преписвали се литературни творби от предните епохи, което възстановявало приемствеността в историческия живот, поне в ограниченото поле на книжнината [39].

 

Нека прибавим към тази за съжаление твърде бегла картина няколко своеобразни черти, взети от сръбската и византийската историческа действителност. Така трябва да припомним, че от средата на 1299 г. в Сърбия край крал Милутин управлявала принцеса от византийско потекло - Симонида, дъщеря на император Андроник II Палеолог [39а]. Пребиваването на тази византийска принцеса в Сърбия

 

133

 

 

като кралица в продължение на повече от двадесет години без никакво съмнение имало необикновено значение не само от политическо, но и от културно гледище. Нейното присъствие извънредно много улеснявало проникването на мощно византийско влияние във всичките сфери на живота. Ако се съди за това по някои сведения [40], тя имала литературни интереси или поне познанства със средите на най-добрите византийски книжовници от епохата, като например с Никифор Григора [41]. В такъв случай останала ли е тя чужда и на книжовната дейност в новата си родина? От друга страна, няколко от най-прочутите личности на тогавашна Сърбия били пребивавали повече или по малко време в Константинопол, което им позволило пряко да опознаят византийската цивилизация, както и да изучат гръцки език. Така приемникът на крал Милутин, крал Стефан Урош III Дечански, прекарал в изгнание няколко години в един константинополски дворец заедно със синовете си Душица и Душан, бъдещия владетел на Сърбия [42]. От друга страна, знаем, че големият византийски историк Никифор Григора лично познавал този сръбски владетел [43]. През 1326 г. Стефан Дечански се оженил за византийската принцеса Мария Палеолог, племенница на кралица Симонида [44]. По-късно овдовялата Мария Палеолог останала в Сърбия до 1355 г. През 1328 г. Никифор Григора бил изпратен в Сърбия и Византийският историк разказва пътните си впечатления в писмо до Андроник Зарида [45], както и в голямата си „Ромейска история“ [46]. Било отминало времето, когато монасите били използвани за пратеници в отношенията между Константинопол и балканските славяни. Сега големият историк на Византия пристигал в двора на Стефан Дечански, както към края на XIII в. в двора на бащата на този владетел бил дошъл прочутият държавник и книжовник Теодор Метохит, който посетил Сърбия като пратеник [47] най-малко пет пъти, или така, както бил сторил това през 1260 друг византийски историк, Георги Акрополит, който отишъл в Търново [48]. Необходимо ли е да се казва, че благодарение на подобни лични контакти с южните славяни тези представители на византийската историография могли да говорят с рядка осведоменост за делата на славянските балкански държави?

 

През царуването на Стефан Душан, в разцвета на средновековна Сърбия, която тогава станала за двадесетина години най-могъщата държава в Европейския югоизток, връзките между Византия и сърбите били много по-чести и по-плодотворни. Не било възможно да се осъществи мечтата за основаването на славянско-

 

134

 

 

византийска империя на Балканите - тази мечта била сходна с онази, която българският цар Симеон се опитал да въплъти през и гората половина на царуването си, между 912-927 г. [49] - без да се възприеме блясъкът на византийската цивилизация, най-висшата, която европейското средновековие било познавало до това време. Приближаването до Византия, до нейната цивилизация във всичките ѝ прояви не представлявало никаква трудност за този сръбски владетел. По време на цялото му царуване в двора му имало византийци, които идвали за известно време или се установявали там дълготрайно [50]. Увеличаването на територията на сръбската държава засегнало обширни области, които в течение на вековете били подложени на мощно влияние на византийската цивилизация, където съществували многобройни паметници на византийската цивилизация и където, на някои места, продължавало да живее население с византийски произход. Немислимо било да се владеят всичките тези области, без да се влезе в допир с местната цивилизация, която била същата славянско-византийска цивилизация или дори чисто византийската цивилизация.

 

Дългите граждански войни във Византия, от една страна, и въоръжените конфликти между Византия и сърбите, от друга страна, дали повод на различни лица да преминават от една държава в друга. Сред тези хора се срещали любители на приключенията като пълководеца от византийско-куманско потекло Сиргиан [51] и неговия враг Сфранцес Палеолог, който в 1334 г. му нанесъл смъртоносен удар [52]. След 1336 г. се завързало добро приятелство между сръбския крал и една от най-бележитите личности в тогавашна Византия, бъдещия император и голям историк Йоан Кантакузин [53]. Обявен за предател, няколко месеца след смъртта на император Андроник III Палеолог (15 юни 1341 г.) Йоан Кантакузин обсебил императорската титла (октомври 1341 г.) и предприел ожесточена борба против вдовицата на Андроник III Анна Савойска и против Алексей Апокавк [54]. В течение на тази дълга гражданска война от 1342 до 1347 г., а и после, когато успял да заграби върховната власт в Константинопол, Йоан Кантакузин поддържал постоянни и понякога дори много близки отношения със сръбския крал и неговия двор [55]. Така през юли 1342 г. той намерил прибежище в Сърбия и останал там десет месеца [56]. Нека веднага добавим, че докато подпомагал византийския узурпатор, сръбският крал установил също така отношения и със законното правителство в Константинопол. В 1343 г. младият княз Урош, бъдещ приемник на Стефан Душан, бил сгоден за сестрата

 

135

 

 

на законния император Йоан V Палеолог (1341-1392) [57]. Когато в началото на февруари 1347 г. Йоан Кантакузин успял да се настани като император в Константинопол, престолът на Византия бил зает от човек, който удивително добре познавал сърбите и положението в Сърбия, нравите и може би донякъде сръбския език [58]. Там имал приятели и познати сред сърбите и поддържал отношения с тях, след като взел властта, както например с този сърбин, впрочем малко известен, който се наричал Браян [59]. Въпреки това отношенията между Йоан Кантакузин и сърбите се били влошили до такава степен, че сред сърбите се говорело за план за развод между император Йоан V Палеолог и Елена, дъщерята на Йоан Кантакузин, която да бъде заменена със сестра на сръбската кралица Елена, наречена Теодора [60]. Когато към края на 1354 г. Йоан Кантакузин бил принуден за напусне властта, под името монах Йоасаф той започнал да пише спомените си, където говори за Сърбия и за сърбите по лични впечатления и познания [61]. Днес ние можем да изразяваме съмнения за различни тълкувания и дори за някои сведения, които той ни поднася в спомените си и които се отнасят за събитията в Сърбия и България [62], но не може да се отрече, че този прочут представител на византийската историография бил добре запознат с тези южни славянски страни.

 

Като се вземат под внимание всичките тези политически особености, можем да си обясним много прояви на цивилизацията и поточно на книжнината. Най-напред това е проникването на гръцкия език като канцеларски език при сърбите и отчасти при българите [63]. Дейността на една царска канцелария естествено не трябва да бъде разглеждана само от гледище на дипломатиката като място, където са възниквали ценни исторически извори, но също така и като значима книжовна проява, отражение на различни културни влияния. За съжаление от дейността на царската канцелария в Търново до нас са достигнали само няколко официални документа на гръцки език [64]. Напротив, много по-многобройни са документите на гръцки език от канцеларията на сръбския владетел [65]. Така срещу три документа на българския цар Иван Александър, издадени в полза на манастирите „Света Богородица Елеуса“ [66] и „Свети Никола“ [67] край град Месемврия, притежаваме тридесетина документа на Стефан Душан [68] и около 25-30 документа на неговите приемници и на други сръбски личности от онова време [69]. Като оставим настрана временно извънредната стойност на всички тези писмени документи като исторически извори, преди всичко трябва да отбележим тяхното

 

136

 

 

значение от гледище на историята на средновековната цивилизация. Всички тези документа както известен брой други сведения [70], говорят красноречиво за разпространението на гръцкия език ред южните славяни през XIV в. Явно е, че тези документи са оформени на гръцки език или защото този език бил смятан за език на дипломацията, или защото били предназначени за учреждения - като манастирите в Света гора [71], за други гръцки манастири [72], - където обичайният език бил гръцкият. Основният въпрос за нас в това отношение е да установим кой е редактирал на гръцки език тези документи на южните славянски владетели? Дали тези документи били редактирани в канцеларията на славянския владетел, или тази канцелария се ограничавала с това да преписва и да дава за подпис на владетеля дипломатически текстове, подготвени от гози, за когото били предназначени [72а]? Малко вероятно е този последен начин да е бил постоянен и текущ. Също така е малко вероятно всички тези документи да са били „подготвени“ от тези, за които са били предназначени, например от монасите от някои манастири, а не от сръбската или българската царска канцелария [73]. Ако се отрече на канцелариите на славянските владетели умението да съставят подобни документи, би се стигнало до преувеличения и би се предположило, че монасите от този или онзи манастир са имали много висока литературна култура. Много по-вероятно следователно е да се смята, че тези документи са били съставяни в сръбските или българските канцеларии, или от гръцки бегълци, а такива винаги се намирали в дворовете на тези владетели, или от славяни, сърби или българи, които владеели почти съвършено гръцкия език и дипломатическите изрази [74]. При внимателно четене на тези документи лесно се установява, че тези текстове почти никога не повтарят, освен много свободно, византийските формуляри [75]. От друга страна, стилът и езикът на тези гръцки документи на южнославянските владетели ги нареждат сред най-добрите писмени документи на византийската императорска канцелария [76]. Така, като се отнасяме към тези документи като към книжовни произведения, естествено, с нееднаква стойност, ние трябва да ги разглеждаме като съставна и много важна част от книжовната дейност на южните славяни през средновековието. Като разсъждаваме върху някои сведения, които имаме за дейността на императорската канцелария в Константинопол, където документите, подписани от василевсите, или издадени от тяхно име, понякога били съставяни от прочути византийски книжовници [77], можем да се запитаме кои са били авторите на нашите

 

137

 

 

документи и да се постараем да открием самоличността им сред познатите южнославянски книжовници. Налице е въпрос, чието решаване би изисквало дълги издирвания и внимателен анализ на официалните текстове въпреки предполагаемата загуба на сходни текстове, може би още по-многобройни от тези, които са достигнали до нас.

 

Въпросът за културното влияние на Византия върху южните славяни през XIV и през XV в. не може да бъде разглеждан изчерпателно, без да се държи сметка за политическото положение в Империята през този период. Нека припомним, че през XIV в. Византия преминала през двойна криза - вътре в пределите и и по границите ѝ. Още от началото на XIV в., през 1321-1328 г., гражданската война между Андроник II Палеолог и внука му Андроник III Палеолог изправила пред тежко изпитание населението най-вече в Тракия и дори в Константинопол [78]. Веднага след смъртта на император Андроник III Палеолог на 15 юни 1341 г. между привържениците на младия император Йоан V Палеолог и Йоан Кантакузин избухнала нова гражданска война: тя щяла да продължи около шест години, до 1347 г., когато узурпаторът се настанил в столицата [79]. Гражданската война била съпроводена от дълбока обществена криза, която още повече усложнила положението [80]. Въстаническото движение на зилотите, които след 1342 г. държали повече или по-малко Солун, втория град в Империята, включвало редица обществени, религиозни и политически течения, верни на идеята за династична законност [81]. Когато това движение, което предизвикало големи смутове в Солун, но също и в цяла Тракия, било смазано, предводителят на зилотите, Андрей Палеолог, потърсил прибежище в Сърбия (в началото на 1350 г.) [82]. Вътрешното положение в Империята се влошило още повече вследствие на религиозни разпри между исихастите и варлаамитите, тоест между привържениците на консервативното православие и привържениците на един рационализъм, повлиян от Запада [83]. След средата на XIV в. към това общо объркване се прибавила още и войната между италианските морски републики Венеция и Генуа, която се проточила доста дълго време и причинила тежки загуби на Империята [84]. Но най-страшната заплаха идвала от турците: още от началото на XIV в. те били завзели почти цялата Мала Азия, после неудържимо напреднали в Балканския полуостров, като все повече и повече обграждали столицата [85]. През XIV в. следователно Византия преминала през унищожителна политическа и военна криза. Тази криза била съпроводена с все по-голямо обедняване на населението и на държавата [86].

 

138

 

 

Всички тези факти трябва да бъдат припомнени не заради политическата им значимост, а по-скоро за да се обяснят някои черти на цивилизацията. Завземането на обширни области от турците, несигурността на живота и нищетата във Византия породили широко движение за изселване не само на политици, но също и на книжовници и художници, както това вече се било случило през XIII в. след завземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г. [87] Ние познаваме достатъчно добре имената и дейността на политическите изселници, но сме слабо осведомени за книжовниците и художниците. Разпръсналите се художници, книжовници, обикновени писачи понякога намирали убежище сред южните славяни, за да работят и живеят там най-малко до идването на азиатските нашественици. Да се отъждествят творбите на тези книжовници е, така да се каже, по трудно, отколкото да се открие делът на византийските творци и техните ученици в художествените произведения на България и Сърбия от онова време. В тази област нека отбележим ръката на онзи рисувач на миниатюри, безспорно от византийско потекло, който участвал в украсяването на тъй наречения Томичов псалтир, преписан някъде в Източна България вероятно през годините 1360-1363. [88]. Националните книжовни школи на южните славяни се обособили по това време с участието, без никакво съмнение, на тези гръцки изселници, които станали учители по гръцки език и може би по византийска книжнина. Многобройните гръцки и византийски патристични творби [89], преведени по онова време сред българите и сред сърбите, издават посредством отличното владеене на гръцкия език участието, което взели тези учители бегълци. Може ли също така да се допусне тяхното присъствие в канцелариите на сръбските и българските владетели от XIV в., за да редактират официалните документи на гръцки език? Това е предположение, което не може да се отхвърли [90]. Някои следи се долавят в приписките на преписвани от гръцко потекло, които работели в страните, подчинени на властта на славянските владетели. Така в 1368 г. един йеромонах, Калист Гарели, живеещ през царуването на цар Иван Александър, преписал стихирар [91]. В 1337 г. монахът от гръцки произход Методий Гемист преписал тълковно евангелие но искане на архипрезвитер Йоан от Анхиало в България, който тогава бил подчинен на търновския патриарх [92]. Идването на книжовници и на обикновени писачи от византийски произход при южните сланини не означавало само засилването на византийското влияние по пряка линия, но също и пренасянето на книжовни творби на гръцки език в тези страни [93].

 

139

 

 

Основните тенденции в отношенията между православните южни славяни и Византия в областта на литературата ясно проличават в дейността на големите южнославянски книжовници от онова време. Нека хвърлим бегъл поглед върху книжовното творчество на най-видните фигури от българските и сръбските земи през XIV и XV в. Създателят на исихасткото движение в България през XIV в., Теодосий Търновски (роден в началото на XIV в., починал в Константинопол в 1363 г.) [94], прекарал значителна част от живота си във византийските монашески среди: в Парория - граничната област между Византия и България [95], в манастира на Григорий Синаит, истинския основател на исихазма [96], чийто ревностен привърженик станал, после в Света гора, в Солун и в Константинопол, в различни други византийски манастири [97]. Там се запознал с константинополския патриарх Калист I (1350-1353, 1355-1363), който по-късно по личните си спомени съставил на гръцки език житието на българския исихаст, преведено, изглежда, още през XIV в. на български език [98]. Самият факт, че константинополският патриарх се заловил да пише подробното и възхваляващо житие на един български отшелник, е сам по себе си много красноречив за това духовно единство между византийци и славяни, създадено в средите на монаси исихасти. Самият Теодосий владеел без съмнение до съвършенство гръцки език. Доколкото може да се съди за книжовна дейност, останала, както изглежда, преди всичко безименна, той е превел някои от по-важните творби на учителя си Григорий Синаит [99]. Манастирът „Света Богородица“, основан от Теодосий в околностите на тогавашната българска столица Търново, край Кефаларево (= Келифарево), скоро се превърнал в книжовно средище, където владеенето на гръцки език било естествено явление. Познат ни е един монах, Дионисий, който владеел много добре гръцки и славянски (тоест, български) и бил превел много произведения [100], за съжаление трудни за отъждествяване сред книжовните творби на онова време.

 

В монашеската школа на Теодосий Търновски се формирали най-добрите представители на българската книжнина от втората половина на XIV и от началото на XV в. В живота и дейността на няколко от тези ученици стремежът на исихасткото движение към духовно и културно единство на православните народи от Балканите, обхващащо не само България и Византия, но също и Сърбия и нейните духовни средища, проличава още по-добре. Тук трябва да се припомни името на друг представител на българското исихастско движение,

 

140

 

 

свети Роман-Ромил Видински (роден около 1325/30 г., умрял около 1373/75 г. [101]). След като прекарал годините на послушничеството си в манастирите около Търново, той отишъл в Парория, постъпил в обителта на Григорий Синаит и останал там няколко години. Принуждаван многократно да търси убежище в областта край Търново, той след това се установил за известно време в Света гора, а после в 1емите около Авлона (в сегашна Албания) и най-накрая отишъл в Сърбия, в манастира в Раваница, където завършил живота си [102]. По време на пребиваването в Парория при него дошъл някой си Григорий, когото напразно са се старали да отъждествяват с Григорий Цамблак [103] или още с игумена на Горняк в Сърбия, Григорий [104]. Той придружавал свети Роман-Ромил до смъртта му, а после съставил неговото житие [105]. Този текст е достигнал до нас в гръцката си редакция [106] и в българския си превод [107]. Съвсем не е лесно да се установи коя редакция била първоначалната, нито кога бил направен съответният превод. Най-приемливото решение е да се допусне, че това житие е било съставено едновременно и на български, и на гръцки, което не било трудно благодарение на обичайното двуезичие при исихастите. Стигнало се следователно до вид симбиоза между византийците и православните южни славяни в религиозната и книжовната област.

 

Последният патриарх на средновековна България, прочутият Евтимий Търновски (1375-1393) [108], също бил последовател на Теодосий Търновски. Той прекарал около петнадесетина години при Теодосий и станал любимият му ученик. Така Евтимий съпроводил духовния си учител в последното му пътуване до Константинопол, а носле, след смъртта му, се установил в Студийския манастир [109] и по-късно отишъл в Света гора, където в Лаврата на свети Атанасий и в българския Зографски манастир [110] останал около седем години. Преди, както и след неговото избиране за патриарх в 1375 г., той разгърнал плодотворна книжовна дейност, където ясно проличали големите му познания по патристичната и византийската литература, както и съвършеното му владеене на гръцкия език [111]. Проверката на богослужебните текстове, употребявани дотогава в българските църкви, била предприета от Евтимий, за да се внесат поправки въз основа на оригиналите, тоест внимателно да се приближат до гръцките им първообрази, все още смятани като образци за наподобяване [112]. Евтимий се изявил като житиеписец и преди всичко съставил житие и проповеди в чест на светци от гръцко-византийско потекло, чиито мощи се намирали в Търново. Така той съставил

 

141

 

 

похвално слово за свети свети Константин († 337) и Елена [113]; похвално слово за света Неделя от Никомидия, мъченица от времето на Диоклециан [114]; служба в памет на императрица Теофано, съпруга на Лъв VI (886-912), умряла в 893 г. [115]; Житие на света Параскева Нова, наречена Епиватска (в Тракия), от втората половина на X в. [116]; Житие на света Филотея [117] и похвално слово в чест на поливотския епископ Иоан от VIII в. [118]. Във всички тези творби търновският патриарх използвал преди всичко гръцки книжовни извори и, от друга страна, в изложенията си точно се придържал към схемите на житийната книжнина, възприета след Метафраст. Текстовете, посветени на света Филотея и на свети Йоан Поливотски, впрочем имат специално значение за византийската житийна книжнина, защото са почти неизвестни за византийските житиеписци [119]. Извън тези творби Евтимий съставил текстове, отнасящи се до светци с българско потекло: Житие на свети Иван Рилски († 946) [120], Житие на мъгленския епископ от XII в. Иларион [121], Похвално слово за свети Михаил от Потука, светец вероятно от IX в., който при това е малко известен [122]. Макар че се основават върху първоначални извори от български произход, тези житийни творби отразяват дълбокото влияние на византийската житийна книжнина от XIV в. Освен това главата на Българската църква ни е оставил четири послания [123], много вероятно една малка част от неговата кореспонденция, и в тази писмовна дейност той без съмнение следвал примера на своите учени събратя от Византия. Влиянието на византийската книжнина върху Евтимий не се проявява само в темите, които разработва, в първоначалните извори, които използва, но също и в стила му, езика му, риториката му и главно в творчеството му на книжовник. Правописната реформа, която Евтимий се стараел да въведе в българската книжнина, била консервативна, изкуствена и дори анахронична с оглед на развитието на живия език, но тя продължавала да бъде израз на този стремеж за приближаване до византийската книжнина и до нейния правопис [124]. При това личността на последния патриарх на средновековна България и цялата му книжовна дейност дават красноречив пример за положителната роля на византийската цивилизация върху Slavia orthodoxa. Въпреки че бил дълбоко повлиян от византийската цивилизация, Евтимий Търновски предано съхранил националния си облик и свързал името си със защитата на своята нация пред турските нашественици [125]. Нека припомним край патриарх Евтимий и друг книжовник от края на XIV в.: Йоасаф, видински митрополит от 1393 до 1396 г., който при пренасянето

 

142

 

 

на мощите на света Филотея от столицата Търново, завладяна от турците през 1393 г., до Видин, съставил житие и похвално слово в чест на тази светица [126]. Тази книжовна творба, единствената, която ни е известна от него, само продължава традицията на търновския патриарх: тя е съставена под силното литературно влияние на Евтимий и според византийските схеми за житийна книжнина.

 

Печалните събития от края на XIV в. в България имали непосредствено отражение върху живота на българските книжовници и върху цялата им дейност. Зародила се нова диаспора на книжовници и художници, отнасящи със себе си ръкописи и произведения на изкуството, към по-отдалечените области, които могли да предложат по-спокойно съществование, защитени от заплахите на азиатските нашественици [127]. Тези убежища се намирали отвъд Дунава, във Влахия, в Молдова, по-късно в Русия, но също и в Света гора, където манастирите предоставяли временно по-сигурни убежища и възможности за византийско-славянско сътрудничество. Други книжовници потърсили убежище в Сърбия, където някои бегълци намерили нова родина пред турското нашествие. Всички тези книжовници били дълбоко пропити от влиянието на книжовната школа на Евтимий Търновски, от духа на исихастското движение, както и от културното влияние на Византия и на нейната цивилизация. Така те ставали „носители“ на многостранно влияние на славянско-византийската цивилизация, обособила се преди всичко в исихастските общности. Славянско-византийското културно единство, създадено през XIV в. върху една по-скоро религиозна основа, скоро било подсилено и разширено поради политически причини. Пред турското завладяване, което в края на XIV в. унищожило България и все повече заплашвало Сърбия, Византия се издигнала като последно убежище на християнството. Фактът, че завоевателите идвали тук като носители на исляма, значително засилил, в името на християнството, чувството за единение сред балканските славяни и още повече ги привличал към Византийската империя и към Константинопол. Характерен пример за това привличане към Византия е този безименен български духовник, който около 1412 г. съставил кратка летопис, в която разказал събитията от края на XIII в. до неговото време [128]. Отличителна черта на тази творба е това, че авторът смята за необходимо да изложи преди всичко фактите от тази епоха, които се отнасят до турското нашествие. В същото време той показва такава привързаност спрямо Византия, че понякога човек се пита дали е бил по народност българин, или е бил византиец [129].

 

143

 

 

Нека споменем тук двамата видни представители на византийско-българския род Цамблаковци, Киприан Цамблак и неговия роднина Григорий Цамблак [130]. Първият бил почти връстник на Евтимий: също като него той станал, още съвсем млад, ученик на Теодосий Търновски и го придружил до Константинопол през 1362-1363 г. Цялата втора половина от живота на Киприан преминала в дълги странствалия. Живял около десет години в Света гора и многократно пребивавал в Студийския манастир в Константинопол. От 1375 до 1390 г. бил киевски и литовски митрополит, а после от 1390 до 1406 г. - московски и „всеруски“ митрополит. Чрез своята книжовна дейност, разгърната най-вече по време на пребиваването му в Русия, Киприан Цамблак бил най-бележитият проводник на онова, което се нарича „второто южнославянско влияние“ в Русия през XIV-XV в. [131]; влияние, което не се различава от въздействието на тази славянско-византийска цивилизация, която се била обособила на Балканския полуостров през XIV в.

 

По-малко сме осведомени за живота на Григорий Цамблак. Той прекарал известно време във Византия и също така живял в смесените среди на исихастите, където добре усвоил гръцки език и придобил дълбоки познания в някои области на патристичната и византийската книжнина. След като напуснал родната си страна, без съмнение преди завладяването на Търново от турците през 1393 г., Григорий никога повече не се върнал там, ставайки, както добре е казано, „личност междуславянска или междубалканска“ [132]. След завладяването на неговата родина от турците той трябвало да избира като място за убежище една от двете още независими християнски страни в Европейския югоизток: Византия и Сърбия. Към края на XIV в. Константинопол бил сериозно заплашен от турците и Григорий предпочел Сърбия, където се надявал на благосклонен прием благодарение именно на народностните връзки между българи и сърби. Той прекарал няколко години в Сърбия, между 1402 и 1435, бил избран за игумен на Дечанския манастир и работил там като книжовник. Тъкмо в този манастир съставил житието на сръбския крал Стефан III Урош Дечански [133], особено ценена творба и разглеждана като съставна част от сръбската средновековна книжнина. Мощите на света Параскева-Петка били пренесени в Сърбия и той съставил „добавка“ към житието на светицата, написано от Евтимий Търновски [134], като разказал събитията, които се отнасяли до това пренасяне. Така той установявал приемствена връзка не само като продължавал творба на известен български книжовник, но също така и като осъществявал тази връзка между сръбската книжнина от началото на

 

144

 

 

XV в. и българската литература от времето преди турското завладяване. Благодарение на годините на учение, прекарани в Константинопол и в Света гора, и той също бил дълбоко пропит от византийското влияние. Основните му творби — панегирикът за неговия роднина Киприан Цамблак (съставен около 1409 г.) [135] и панегирикът за Евтимий Търновски (съставен между 1409 и 1415 г.) [136], дават най-доброто доказателство за това: те са византийски по стила им, езика им, по схемите на житийната книжнина, към които авторът се е придържал [137]. Григорий Цамблак скоро напуснал Сърбия и потърсил убежище още по-надалеч, във Влахия и Молдова, а сетне в Русия. Връзката, която той установил между българската литература от XIV в и сръбската литература от следващия век все пак не останала без продължение.

 

Смяната била осигурена от други книжовници, не по-малко пропити от византинизма в най-добрия смисъл на думата. Преди всичко тук трябва да се спомене Константин Констенечки, наречен Философ, роден около 1390 г. някъде в Южна България [138]. Той учил в Бачковския манастир, където патриарх Евтимий Търновски завършил живота си в заточение, при един от учениците на Евтимий, Андроник-Андрей [139], от когото изучил елементите на Евтимиевата книжовна традиция и гръцкия език. Останал мирянин, Константин се видял принуден да напусне родината си, измъчвана от борбите и безредиците, които след 1402 г. изправили един срещу друг наследниците на султан Баязид. Тогава той потърсил убежище в Сърбия: съвсем млад, той отишъл в Белград, който станал средище на политическия живот и на книжовната и културната дейност изобщо по времето на деспот Стефан Лазаревич. Той намерил щедрата закрила на самия деспот и на патриарха. Втората половина от управлението на Стефан Лазаревич била период на усърдна книжовна дейност, в която младият българин скоро се включил и окончателно изоставил родната си страна, безмилостно потискана от турците. Книжовната дейност, разгърната под покровителството на деспота, била краят на дълго развитие на литературата от XIV в. [140], когато се прославило цяло поколение книжовници и обикновени преписвали с широка известност. Тези книжовници работили в различни книжовни средища в Сърбия и в Света гора, преди всичко в Хилендарския манастир [141]: хилендарският монах Теодосий от края на XIII и началото на XIV в. [142], архиепископ Данило II (1323-1337) [143], неговият ученик Никодим Хилендарски [144], Яков Серски [145], архиепископ Данило III (наречен Нови), който оглавявал сръбската църква

 

145

 

 

към края на XIV в. [146], безименните лица от Раваница и много други [147]. Именно през този период се обособили някои характерни литературни жанрове с добре изразен облик, преди всичко „биографиите на владетелите“ (Herrscherbiographien) [148], както и летописите и „родословията“ [149], като и те също целели да прославят князете и да узаконяват техните права като владетели. Тези традиции трябвало неизбежно да се наложат поне отчасти на приютените тук книжовници, идващи от България, като Григорий Цамблак и след него Константин Костенечки. Самият деспот бил една от най-прочутите личности сред православните славяни на Балканския полуостров от това време. Син на княз Лазар, загинал героично в битката срещу турските нашественици на Косово поле през 1389 г., и на княгиня Милица-Евгения [150], Стефан Лазаревич бил не само покровител на книжовната дейност, но също и преводач и писател [151]. Така той, без съмнение под влиянието на книжовната школа на патриарх Евтимий Търновски, се заел с плодотворен труд, като събирал книжовни творби като проверявал и изправял техния текст според първообразите, като заръчвал да се превеждат нови текстове или в някои случаи да се върнат към превод на вече преведени произведения с религиозно и светско съдържание [151а]. Няколко много дейни книжовни школи се образуват както в Сърбия, така и извън нея: в Света гора, в Хилендарския манастир [152], после в княжеския двор в Белград [153] и в някои манастири в страната, преди всичко в манастира „Света Троица“, наречен Ресавски или Манасийски, построен от деспота през 1407-1418 г. [154] Доколкото може да се установи това, в Белград, столицата на княжеството, пристигнал не един книжовник от България, като „дяк“ Андрей [155], който твърде вероятно трябва да бъде отъждествен с учителя на Константин Философ и който може би търсил убежище тук едновременно с него. Като преписал около 1424-1425 г. обемист ръкописен сборник [156], Андрей осъществил пълната приемственост между литературата от XIV в., специално тази в България, и литературата от неговото време. В това именно политическо и културно обкръжение Константин Костенечки намерил благоприятни условия за своята книжовна дейност. Установил се в Белград, той работил там повече от тридесет години като преводачи като учител при двора на сръбския деспот [157]. Изказано е предположението [158], че сред неговите ученици трябвало специално да се причисли и сръбският книжовник от втората половина на XV в. Владислав Граматик [159]. Все пак, най-вече заради своите книжовни творби Константин Костенечки получил от съвременниците

 

146

 

 

си почетното звание „философ“ [160], тоест човек с извънредна начетеност. В отговор на искане на сръбския владетел той съставил съчинението си „За буквите“ [161], където след като направил преглед на състоянието на сръбската книжнина от неговото време, развил идеите си за проверката на църковните книги по отношение на тяхното съдържание и на техния правопис. Това обемисто съчинение, съставено около 1424-1425 г., е само един опит да се приложи към сръбската книжнина реформата на патриарх Евтимий Търновски, като я задълбочава, но неизменно в твърде консервативен смисъл. За Константин Философ правилата на византийския граматик Емануил Мосхопул (живял по времето на император Андроник II Палеолог, в края на XIII и началото на XIV в.) [162], изложени в неговите „Erotimata grammatika“ [163], представлявали образец за следване дори и в славянската литература. Пред прага на своя политически залез Византия следователно предлагала на южните славяни от началото на XIV в. образци за прилагане дори в най-малките подробности: ударенията, диакритичните знаци, специфичните букви на гръцката азбука и др. Основната творба на Константин Костенечки обаче била биографията на деспот Стефан Лазаревич, съставена само няколко години след смъртта му [164]. В тази творба книжовникът следвал една пече вековна традиция на средновековната сръбска книжнина, но прибавил нови своеобразни черти. Без преувеличение, както по съдържанието си, така и по формата си, тази биография представлява в своя жанр най-доброто литературно постижение на южните славяни през средновековието. При изграждането на живота на деспота Константин Философ изцяло се отдалечава от жанра на житийната книжнина и ни предлага биография почти в съвременния смисъл на думата. Излишно е да добавяме, че това съчинение, от друга страна, представлява исторически извор от основно значение не само за сръбската история, но и за изучаването на събитията, които изобщо са се развивали на Балканския полуостров през този период. Другите творби, свързани с името на Константин, ни разкриват различни страни от неговата дейност като преводач и писател [165]. Също така трябва съвсем специално да се отбележи една компилация, която е била открита и обнародвана още през 1884 г. от Стоян Новакович [166]. Става въпрос за „Одломци" (Отломки) по космогония и по география, както ги назовал техният пръв издател. Днес са ни известни няколко преписа от тази компилация [167], която впрочем сме в състояние да припишем с много голяма вероятност на Константин Костенечки. По своето съдържание тези одломци са с извънредна

 

147

 

 

стойност: като заимствал откъси от византийски и патристични автори, прочути със своята начетеност, между другото и от Михаил Псел [168], той разпространявал сред южните славяни почти революционни за времето възгледи, като например идеята за кълбовидната форма на Земята, изложена в главата под наслов „О земли съписании о клубном видени образа јеје" [169], тоест „Описание на кълбовидната форма на земята“, и т.н.

 

Текстовете, „подложени на проверка“ от Константин и неговите ученици, както и правописната реформа, предложена от него, били широко разпространени сред сърбите и българите. Това нововъведение намерило най-голям и най-плодотворен отзвук най-вече в книжовната школа на Манасийския манастир и по-късно става известно под наименованието „ресавски извод“ или „ресавски правопис“, което се отнася и до редакцията на текстовете, и до техния правопис. Точно в този смисъл Константин Философ се разглежда като „основател на ресавската книжовна и правописна школа“ (оснивач ресавске кнјижевне и правописно школе) [170]. Манасийският скрипторий продължил своята дейност няколко години след смъртта на деспота, по времето на неговия приемник Джюрадж Бранкович (1427-1456) чак до 1439 г., дата, когато манастирът бил завладян от турците [171]. Членовете на монашеската общност се разпръснали след 1456 г., дата, когато манастирът бил опожарен: в своята диаспора те отнасяли ръкописи и така се превръщали в ревностни разпространители на книжовната реформа. Въпреки много бързия политически и военен упадък на сръбските земи книжовната дейност продължавала да се развива.

 

Превземането на Смедерево от турците през месец юни 1459 г. [172], шест години след завладяването на Константинопол, шестдесет и шест години след превземането на Търново, слагало край на съществованието на средновековната сръбска държава. Книжовната дейност сред балканските славяни не могла занапред да се развива под закрилата на някой владетелски двор: тя трябвало да търси убежище в големите манастири на страните, покорени от турското владичество, или в Света гора [173]. В България тази дейност била възобновена през втората половина на XV в. в Рилския манастир [174]. Сръбският град Ново бърдо също станал важно средище на книжовна дейност [175]. Сега тази дейност забавяла ритъма си и ограничавала своя размах. Творбите оставали най-често безименни. Все пак във втората половина на века се появяват две имена, които заслужават да бъдат специално отбелязани. Сърбинът от Ново бърдо Владислав

 

148

 

 

Граматик [176], роден приблизително около 1420 г., ни е оставил преписани от неуморимата му ръка четири обемисти сборника - от 1456, 1469, 1473 и от 1479 [177] - и един ръкопис на славянския превод на „Шестоднева“ на Василий Кесарийски, преписан между 1474-1477 г. [178] В тези сборници дяк (духовник) Владислав е преписал няколко стотици творби на патристичната и византийската литература и освен това няколко творби на старата южнославянска книжнина, например: Житието на Константин Философ-Кирил [179]; Похвалното слово за Константин-Кирил и Методий, съставено твърде вероятно от Климент Охридски [180], различни творби на патриарх Евтимий Търновски [181], творбата на Йоасаф Бдински [182]; Житието на Стефан Дечански, съставено от Григорий Цамблак [183]; Житието на Теодосий Търновски от константинополския патриарх Калист [184] и др. Нека споменем между другото, че безименните писачи, които са ни оставили преписаните сборници от това време [185], също размножават много творби на старата книжнина на южните славяни от времето преди турското завладяване. Но Владислав Граматик е направил една крачка повече и е установил връзка със старата книжовна традиция. Подобно на Йоасаф Бдински, който бил продължил Житието на света Филотея, съставено то Евтимий Търновски [186], Владислав добавил към житието, написано от Евтимий, разказ за пренасянето на мощите на свети Иван Рилски в 1469 г. от Търново в рилския манастир [187]. Така тази единствена оригинална творба на дяк Владислав била замислена от автора си като едно продължение на съчинението на последния търновски патриарх. Нека най-накрая отбележим познанията на Владислав, впрочем относително ограничени, за класическата и езическата античност [188]. Редица южнославянски автори от XIV и XV в. показват подобни интереси [189]. Така през втората половина на XV в. в Ново бърдо били преписани няколко творби на гръцки класически автори [190]. Още от това време върху стенописите на църквите от Балканския полуостров се появяват ликове на антични езически философи и писатели, представяни като предтечи и „пророци“ (Verkünder) на християнството [191], и това е само една друга проява на същата „реабилитация“ на бележитите личности от предхристиянското езическо време, използвани като духовно оръжие в борбата против тържествуващия по бойните поля ислям [192].

 

Не по-малко интересен е другият голям представител на литературата от втората половина на XV в., Димитър Кантакузин, приятел и покровител на Владислав Граматик [193]. Роден около 1435 г. в

 

149

 

 

Ново бърдо, потомък на прочутата византийска фамилия Кантакузин, той бил дълбоко пославянчен и показвал жив и постоянен интерес към славянската книжнина. Освен няколко съчинения от житиен характер [194], той ни е оставил житие и похвално слово за свети Иван Рилски, съставени отново по случай пренасянето в 1469 г. на мощите на светеца от Търново в Рилския манастир [195]. И тази творба също така е замислена като продължение на съчинението на патриарх Евтимий Търновски. Извън значението ѝ като исторически извор творбата на Димитър Кантакузин представлява ценно сведение за желанието да се установи приемственост с миналото. Пославянчен, и още по-добре да се каже, сърбизирал се византиец следователно съставил на книжовния език на православните южни славяни житието и възхвалата на прочут български отшелник. Славянско-византийската синтеза, вече очертана през XIV в. главно в средите на исихастите, намирала тук, в творческата личност на Димитър Кантакузин, последната си кристализация. Все пак Димитър Кантакузин продължавал да бъде прекалено византийски в езика си и стила си до такава степен, че изглежда трудно, ако ли не невъзможно да се реши дали съставял произведенията си на гръцки или на славянски, силно повлиян от византийския [196]. Впрочем нека добавим, че „Молитвата към Богородица“ (Молитва с умилением), съставена от него и съхранена единствено в славянската версия [197], е творба, отнасяща се към византийския жанр „katanyktikà“, или византийски „молитви за разкаяние“ [198]. По този начин Димитър Кантакузин станал изразител на цяла епоха от мъчителната история на православните балкански народи.

 

Славянско-византийската и балканска цивилизация, обособявала се дълго и болезнено главно от началото на XIV в., придобивала своята окончателна форма и намирала собствения си облик. Тя въплъщавала славянски и византийски елементи, обогатени от някои заемки от класическата и езическата античност, всичко основано на православието; против исляма и дори против католическия Запад [199]. Когато Димитър Кантакузин, най-явният представител на тази славянско-византийска синтеза, написал творбата си, посветена на живота на българския отшелник свети Иван Рилски, били изминали само няколко десетилетия, откакто османското владичество се било наложило върху балканските области. На книжовника, както и на неговите съвременници този период обаче изглеждал безкрайно дълъг, почти безконечен, до такава степен, че задушавал всяка надежда отново да спечелят някогашната свобода и политическа независимост.

 

150

 

 

Като се позовавали на думите на Псалмопевеца (Псалми 89:5) към Бога: „Защото пред Твоите очи хиляда години са като вчерашния ден, който е преминал“ [200], те се опитвали да намерят в тях утешение. Но тази надежда била твърде слаба. Турското владичество щяло да продължи още векове! Представителите на южнославянската цивилизация обаче поставяли живота си върху здрава основа, за да устоят на тежкото изпитание на бъдните времена. Чуждото владичество жестоко прекъснало тяхното развитие във всичките области на живота. Като се връщали към изкуството и книжнината от времето, предхождащо чуждото завоевание, те установявали връзка с миналото и така осигурявали историческата приемственост. Тъкмо тази приемственост ставала основен източник за националните енергии да посрещнат без страх, преминавайки през безброй страдания, бъдещето и да достигнат, запазвайки националния си облик, чак до зората на новите времена.

 

 

Откъс от сборника с трудове „Моравската школа и нейното време“, Философски факултет, катедра по история на изкуството, Белград 1972, 77-100.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Най-общо вж.: К. Иречек, История Болгар, Одесса 1878. - Същият, История на българите. Поправки и добавки от самия автор, София 1939; K. Jиречек - J. Радонић, Историја Срба, I-IV, Београд 1922-1923; G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates. München 1963³, p. 383 sqq. - Все още много полезната монография на Т. Флоринский, Южные славяне и Византия во второй четверти XIV века, I-II, СПб 1882. - Е. Turdeanu, La littérature bulgare du XIVe siècle et sa diffusion dans les pays roumains, Paris 1947.

 

2. За България това е времето на царете Теодор Светослав (1300-1322), Георги II Тертер (1322-1323), Михаил Шишман (1323-1330), Иван Александър (1331-1371) и на синовете му, в Търново Иван Шишман (1371-1393) и във Видин Иван Срацимир (около 1360-1396).

 

3. За Сърбия това е времето на кралете Стефан Урош II Милутин (1282-1321), Стефан Урош III Дечански (1321-1331), Стефан Душан (1331-1355), Стефан Урош (1355-1371), на княз Вукашин (1365-1371), на княз Лазар (1371-1389), на деспотите Стефан Лазаревич (1389-1427), Джюрадж Бранкович (1427-1456) и Лазар Бранкович (1456-1458).

 

4. Основният извор за неговата биография: В. Јагић, Константин Философ и његов живот Стефана Лазаревића деспота српскога, in: Гласник, XLII, 1875, с.

 

151

 

 

223-328, 327-377. - Срв. също: М. Braun, Lebensbeschreibung des Despoten Stefan Lazarević von Konstantin dem Philosophen im Auszug herausgegeben und übersetzt, Wiesbaden 1956. - Основни сведения: Јиречек - Радонић, Историја Срба, II, Београд 1923, с. 94-127; Н. Д. Павловић, Деспот Стефан Лазаревић, Суботица-Београд 1968; Ћ. Cn. Радојичић, Књижевна стремљења деспота Стефана Лазаревића, Летопис Матице српске, номер 377 (1956) с. 583-601; пак същият. Творци и дела старе српске књижевности, Титоград 1963, с. 183-209; пак там, с. 211 и сл. за други посочвания; пак същият, Развојни лук старе српске књижевности. Текстови и коментари. Матица Српска (1962) с. 187 и сл. Н. Павловић, пос. съч., с. 193 и сл. Ћ. Трифуновић, Српски средњовековни списи о кнезу Лазару и Косовском боју, Крушевац 1968. Публикацията на R. Abicht, De Stephani despotae quae feruntur scriptis, Leipzig 1900, не ми е достъпна.

 

5. И така, като миряни сред най-известните книжовници могат да се смятат вероятно само Константин Костенечки, Димитър Кантакузин и Владислав Граматик.

 

6. В тази връзка трябва да се споменат главно имената на царете Иван Александър и Иван Шишман, както и деспот Стефан Лазаревич

 

7. За българския цар Иван Александър вж. най-вече една безименна творба в ръкопис в Библиотеката на Българската академия на науките (Песнивец от 1337 г.): В. Д. Стоянов, Български стар рукописен паметник от XIV в., в Периодическо списание, XXI-XXII (1887), с. 267-278; А. С. Архангелский, Болгарский „Песнивец“ 1337 года. Похвала и отрывок псалтырнаго текста, в: Известия Отд. русс. языка и слов., II, 3 (1897) с. 786-794. Преиздаване на текста в превод на съвременен български език и бележки: И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, Книжовни исторически паметници от второто българско царство, София 1944, с. XX, 69-72, 358-361. Подобна възхвала за цар Стефан Душан, вж.Н. Дучић, Старине Хилендарске, в: Гласник, LVI (1884), с. 60. Turdeanu, op. cit., р. 16 sqq.

 

8. За тези паметници вж. важните изследвания от: Св. Радојчић, Портрети српских владара у среднјем веку. Скоплје 1934; В. Ђурић, Историјске композиције у српском сликарству средњега века и нјихове књижевне паралеле, в: Зборник радова Виз. Института, VIII, 2 (1964) с. 69-90; X (1967) с. 121-148, XI (1968) с 99-127; К. Балабанов, Новооткривени портрети кралја Марка и кралја Вукашина у Марковом манастиру, Зограф, I (1966), с. 28-29; С. Мандић, Један владарски лик у Богородици Лјевишкој, Зограф, I (1966) с. 24-27. - Вл. П. Петковић, Портрет једнога властелина у Дечанима, Прилози, XIII (1933) с. 95-101; С. Мандић, Два прилога о фрескама студеничке спољне припрате, I. Ана и Радослав, II. Слике смрти једног монаха, Зборник за ликовне уметности 2 (1966) с. 89-103; В. Ћурић, Портрета на капији Студенице, Зборник Св. Радојчић, Београд 1969, с. 105-112. Портретите на българските владетели от XIV в. са по-малко на брой. Да се упоменат ликовете на Иван Александър в Бачковския манастир (вж. I. Dujčev, L’art bulgare au XIVe siècle, Sofia 1969, p. 35 et fig. 13) и в Ивановския манастир (М. Бичев, Стенописите в Иваново, София 1965, фиг. 53).

 

9. Срв. I. Dujčev, Medioevo bizantino-slavo. I. Saggi di storia politica e culturale, Roma 1965, p. 481 sqq.

 

152

 

 

10. За подробностите вж. Иречек, История Болгар, с. 377 и сл.; пак същият, История на българите, Поправки и добавки, с. 202 и сл.

 

11. Иречек, История Болгар, с. 372, 378; Поправки и добавки, с. 197, 204; Јиречек - Радонић, пос. съч., I, с. 244 и сл. Бракосъчетанието на сръбския крал с българската княгиня Ана се е състояло в 1284 г., вероятно през лятото: гражданите на Рагуза (Div. Cane. 1284) са отбелязали през месец август и ноември на тази година, „dona facta regi Urossio quando accepit in uxorem filiam imperatoris Bulgarie“. Тя била пропъдена в 1299 г. - Ostrogorsky, op. cit., p. 403.

 

12. За събитията изобщо вж. Ostrogorsky, op. cit., p. 403 sqq.

 

13. Иречек, История Болгар, с. 374; A. Th. Papadopulos, Versuch einer Genealogie der Palaiologen 1259-1453, Diss. München 1938, p. 6 nr. 5; името на тази личност остава неизвестно.

 

14. Иречек, История Болгар, с. 381; Ostrogorsky, op. cit., p. 407.

 

15. Fr Dölger, Einiges Über Theodora, die Griechin, Zarin der Bulgaren, (1308-1330), in: Mélanges H. Grégoire = Annuaire de l’Institut de philologie et d’histoire orientales et slaves, IX, Bruxelles 1949, pp. 211-221; idem, Paraspora. 30 Audsätze zur Geschichte, Kultur und Sprache ds byzantinischen Reiches. Ettal 1961, pp. 222-230. Статията бе предназначена за сборника в памет на проф. П. Мутафчиев (1943), който поради войната не е обнародван. - Срв. също Ostrogorsky, op. cit., p. 407 et. n. 1; Иречек, История Болгар, с. 381, c погрешната дата 1320.

 

16. Иречек, История Болгар, с. 382; Поправки и добавки, с. 208 и сл.

 

17. Иречек, пос. съч., с. 382 и сл. Jиречек - Радонић, пос. съч. с. 251 и сл.

 

18. Jиречек - Радонић, пос. съч., с. 252.

 

19. Иречек, История Болгар, с. 386 и сл.; Поправки и добавки, с. 209 и сл. Jиречек - Радонић, пос. съч., с. 265 и сл. И. Дуйчев, в: П. Мутафчиев, История на българския народ, II, София 1943, с. 215 и сл.

 

20. Подробности за битката: Иречек, История Болгар, с. 388-390; Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 266-268; Дуйчев, пос. съч. с. 236-240; Ostrogorsky, op. cit., p. 416.

 

21. Иречек, История Болгар, с. 393; Поправки и добавки, с. 215 и сл. Дуйчев, пос. съч., с. 244 и сл.

 

22. Fr. Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des Oströmischen Reiches, IV, München - Berlin 1960, p. 146 nr. 2774; p. 147 nr. 2776 („1331 Juli 17: Vorvertrag; ...mit dem Bulgarenzaren (Ivan) Alexander (Stratzimir)“); nr. 2777 (1331 Juli 18, „отговорът“ на българския цар); nr. 2778; nr. 2779 („1331 Juli 18: „Friedensvertrag“); Ostrogorsky, op. cit., p. 417; дата 1332.

 

23. Papadopulos, op. cit., pp. 48-49, nr. 77. Става въпрос за принцеса Ирина (родена в 1327, сгодена за българския княз Михаил Асен, син на цар Иван Александър). Лик на тази византийска принцеса е бил съхранен в cod. Vatic. slav. 2, f. 2 (смъртта на княз Иван Асен): вж. I. Dujćev, Les miniatures de la Chronique de Manassès, Sofia 1963, f. 2; p. 32.

 

24. Подробности вж.: Иречек, История Болгар, с. 391 и сл.; Поправки и добавки, с. 212 и сл. Јиречек - Радонић, пос. съч.; с. 271 и сл.

 

25. Подробности вж.: Иречек, История Болгар, с. 391 -424; Поправки и добавки, с. 212-238. Dujčev, op. cit., pp. 241-287.

 

153

 

 

26. Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 275 и сл.

 

27. За подробностите вж. Ostrogorsky, op. cit., р. 420 sqq.

 

28. Jиречек - Радонић, пос. съч., с. 286.

 

29. Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 287; В. А. Мошин, Св. Патриарх Калист и српска црква, Гласник Српске православие цркве, XXVII, 1946, с. 192-206.

 

30. За Видинското княжество вж.: П. Ников, История на Видинското княжество до 1323, в: Годишник на Софийския университет, ист.-филол. фак., XVIII, 8. ( 1922). -К. Иречек, Българский цар Срацимир Видински. Периодическо списание, I (1882) с. 30-54; D. Švob. Postanak Vidinske države cara Sracimira, Vjesnik Hrv. arheol. društva, N. S., XVI (1935) pp. 127-136. - За държавата на Добротица и сина му Иванко: P. Mutafčiev, Dobrotić-Dobrotica et la Dobroudža, Revue des études slaves, VII, (1927) pp. 27-41; Още за Добротица: Годишник на Софийския университет, ист.-филол. фак., XXVII (1931); Şt. Ştefănescu, Byzanz und die Dobrudscha in der zweiten Hälfte des 14. Jahrhunderts, in: J. Irmscher, Byzantinistische Beiträge, Berlin 1964, pp. 239-252, срв. моята бележка: Byzantinoslavica, XXVII (1966) p. 170.

 

31. Относно този поход вж.: Е. Bollati, Illustrazioni della spedizione in Oriente di Amedeo VI (Il Conte Verde), Torino 1900, P. Datta, Spedizione in Oriente di Amedeo VI Conte di Savoia. Torino 1926; F. Cognasse, IL Conte Verde (1334-1383), Torino-Milano (1930) pp. 147-181. - Срв. също: Иречек, История Болгар, с. 425 и сл.; Поправки и добавки, с. 238 и сл. Св. Георгиев, Амедей VI Савойски - Зеленият граф, и походите му срещу Черноморското ни крайбрежие, в: Българска Историческа Библиотека, II, кн. 4 (1929) с. 72-101.

 

32. За тази епоха вж.: Иречек, История Болгар, с. 424-457; Поправки и добавки, с. 235-259; Dujčev, op. cit., 288-307.

 

33. F. Miklosich - I. Müller, Acta et diplomata graeca medii aevi sacra et profana collecta, II, Vindobonae 1861, pp. 28, 161; K. E. Zachariä von Lingenthal, Beiträge zur Geschichte der bulgarischen Kirche, СПб 1864, c. 33; M C. Дринов, Исторически преглед на българската църква от самото и начало и до днес, в: Съчинения, II, София 1911, с. 107 и сл.

 

34. Не съществува подробно изследване на книжовната дейност в Търново и във Видин. За сведения относно литературния живот в България през XIV в. вж. И. Дуйчев - К. Куев, Българската литература през XIV в., в: История на българската литература, I. Старобългарска литература, София, 1962, с. 267-284; Turdeanu, op. cit., pp. 15-34, за Търновската книжовна школа, рр. 38-41, за Видинската школа.

 

35. За историята на турското завладяване на Балканския полуостров вж.: Fr. Babinger, Beginn der Türkensteuer in den Donaufürstentümern (1394 bzw. 1455), Südost-Forschungen, VIII (1942) pp. 1 35; Beiträge zur Frühgeschichte der Türkenherrschaft in Rumelien (14.-15. Jh.), München 1944; I. Dujčev, La conquête turque et la prise de Constantinople dans la littérature slave contemporaine, Byzantinoslavica, XIV (1953) pp. 14-54; XVI (1955) pp. 318-329; XVII (1956) pp. 276-340. където съм упоменал по-старата литература по този въпрос.

 

36. Българската патриаршия била възобновена в 1235 г. на Лампсакския събор: за подробностите вж. В. И. Златарски, История на българската държава през средните векове, III, София 1940, с. 368 и сл.

 

154

 

 

37. Относно тези исторически събития вж.А.-Е. N. Tachiaos, Die Aufhebung des bulgarischen Patriarchats von Tirnovo, Balkan Studies, IV (1963) pp. 67-82, c обяснение, което не е приемливо. Срв. I. Dujćev, L’héritage byzantin chez les Slaves, in: Etudes historiques à l’occasion du XIIe Congrès international des sciences historiquea, Vienne, août-septembre 1965, Sofia 1965, p. 133 sqq.

 

38. Относно историята на Рилския манастир по това време вж.: Йордан Иванов, Св. Иван Рилски и неговият монастир, София 1917 с. 31 и сл.; И. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, София 1947, с. 240 и сл.

 

39. Относно въпроса за приемствеността в историческия живот на българите през средновековието вж. И. Дуйчев, Идеята за приемствеността на средновековната българска държава, Известия на Българското историческо дружество, XXVII (1970) с. 5-19; idem, Le problème de la continuité dans l’histoire de la Bulgarie médiévale in: Aspects of the Balkans. Continuity and Change. Edited by H. Birnbaum und Sp. Vryonis. The Hague - Paris, 1972, p. 138-150.

 

39a. Подробностите вж. M. Ласкарис, Византиске принцесе у средњевековној Србији, Прилог историји виэантиско-српских односа од краја XII до средине XV пека. Београд 1926, с. 53-82; Papadopulos, Versuch, pp. 41-42 nr. 65: „Simonis Palaiologina“, родена към 1294, починала след 1336.

 

40. Срв. Ласкарис, пос. съч., с. 80 и сл.

 

41. След смъртта на император Андроник II Палеолог (13 февруари 1332) тя помолила книжовника да съчини в негова памет една поема (Ласкарис, пос. съч., с. 81); изглежда, творбата не е достигнала до нас.

 

42. Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 257; с. 271 и сл.

 

43. Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 262.

 

44. Ласкарис, пос. съч., с. 83-96; Jиречек - Радонић, пос. съч., с. 265; Papadopulos, op. cit., p. 25 nr 39 (родена към 1313/14, починала на 7 април 1355).

 

45. Текстът у Ласкарис, пос. съч., с. 132-138.

 

46. А. Gregoras, Byzantina Historia, ed. Bonn, I, pp. 375 sqq., 383; Срв. превода на откъси у К. Dieterich, Byzantinische Quellen zur Landerund Völkerkunde, II, Leipzig 1912, pp. 83-86,156; П. Срећковић, Историја српскога народа, II, Београд 1888, с. 289-294. Писмото на Григора до Зарида е издадено също от St. Bazdcki, Nicephori Gregorae Epistolae XC, in: Ephemeris Dacoromana, II, 1925, pp. 239-377, критични наблюдения към това издание: Ласкарис, пак там, с. 132 номер 1.

 

47. М. Treu, Dichtungen des Gross-Logotheten Theodoros Metochites, in: Programm des Victoria Gymnasiums zu Potsdam 1895, pp. 16, 20. Много важен като исторически извор е неговият [Logos] Presbeutikos или „За пратеничествоro“, по повод пътуването му като пратеник на император Андроник II Палеолог в двора на сръбския крал Милутин, съставен към февруари-март 1299. Текстът е бил издаден от K. Sathas, Bibliotheca graeca medii aevi. I, Venetiis 1872, pp. 154-193. Превод на сръбски от М. Апостоловић, в: Летопис Матице Српске, CCXVI, n° 6 (1902) с. 25-58; П. Ников, Българо-татарските отношения през средните векове с оглед към царуването на Смилеца, в: Годишник на Софийския университет, ист.-филол. фак., XV-XVI (1919-1920) с. 54-95; Jиречек - Радонић, пос. съч., с. 249 и сл. Ласкарис, пос. съч., с. 59 и сл. I. Ševčenko, Etudes sur la

 

155

 

 

polémique entre Théodore Métochite et Nicéphore Choumnos, Bruxelles 1962, pp. 10 n.3; 17 n.1, 140 n.3 и др.

 

48. G. Acropolita, Opera, rec. A. Heisenberg, I. Lipsiae, 1903, p. 175, 26 sqq. Срв. B. H. Златарски, История на българската държава през средните векове, III, София 1940, с. 494 и сл.; И. Дуйчев, Приноси към средновековната българска история, VIII, Упоменание за разприте на Михаила VIII Палеолог с българите, в: Известия на Българското историческо дружество, XIX-XX (1944) с. 60-63.

 

49. I. Dujčev, Relations entre les Slaves méridionaux et Byzance aux Xe-XIIe siècles, in: Cahiers de civilisation médiévale, IX, nr. 4 (1966) p. 533 sqq.; p. 539. - Относно политиката на Стефан Душан вж. Ostrogorsky, op. cit., pp. 431-432: „Bald danach nahm Stephan Dušan die Kaiserwürde und nannte sich fortan Kaiser der Serben und Griechen. Damit war die Absicht offen ausgesprochen, das alte byzantinische Kaiserreich durch ein neues serbisch-greichisches Kaiserreich zu ersetzen. Wie einst für Symeon, so gipfelte auch für Dušan der Machtkampf mit Byzanz im Anspruch auf das Kaisertum, das höchste Symbol der byzantinischen politischen und geistigen Vormachtstellung.“; Fr. Dölger, Byzanz und die europäische Staatenwelt, Ettal 1953, pp. 156, 269, 270, който твърди, че „auch ihn (Стефан Душан) trieb der Gedanke, Weltherrscher auf dem byzantinischen Kaiserthrone zu werden“.

 

50. За присъствието в двора на Стефан Душан на лица от различен национален произход срв. Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 272; за присъствието на гърци, пак там, с. 269 бел. 1.

 

51. Ostrogorsky, Geschichte, pp. 412 („der verschlagene Abenteurer Syrgiannes, der väterlicherseits kumanischer Abstammung, mütterlicherseits abermit der kaiserlichen Familie verwandt“) 417; Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 276; Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, II, Sprachreste der Türkvölker in den byzantinischen Quellen, Berlin 1958², p. 294; Papaclopulos, op. cit., pp. 21-22, nr. 34a, 34b.

 

52. Papadopulos, op. cit., pp. 76 nr. 119, 22 nr. 34.

 

53. Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 278; Ostrogorsky, op. cit., p. 426.

 

54. За подробностите вж. Ostrogorsky, op. cit., p. 420 sqq.

 

55. Посочвания за сключените спогодби между Йоан Кантакузин и сръбския крал: Fr. Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches, 5, Regesten von 1341-1453, München 1965, pp. 2, nr. 2865, 5-6 nr. 2881.

 

56. Јиречек - Радонић, пос. съч., 282.

 

57. Ostrogorsky, op. cit., 426; Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 284.

 

58. В това отношение би било необходимо да се анализират споменаванията на имена на лица и на топонимите от сръбски произход, дадени от Йоан Кантакузин, нещо, което досега не е било правено.

 

59. Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 295, срв. с. 296.

 

60. Јиречек - Радонић, пос. съч., с. 298 и номер 3. Всъщност тя била княгиня от българско потекло, сестра на сръбската кралица Елена и на българския цар Иван Александър.

 

61. Сведенията, предоставени от Йоан Кантакузин, са особено изобилни и заслужават да бъдат грижливо проучени.

 

156

 

 

62. Неговото отношение винаги е много пристрастно. Тъй като Спомените са съставени много години след събитията, бившият император се старае неведнъж да оправдае политиката си към славянските държави на Балканите, като дава твърде лично тълкувание.

 

63. За дейността на средновековните канцеларии на сърбите и на българите вж. главно: V. Mošin, Gab es unter der serbischen Herrschern des Mittelalters eine griechische Hofkanzlei? in: Archiv für Urkundenforschung, XIII (1935) pp. 183-197; idem. Influence byzantine dans la diplomatique serbe, Actes du XII Congrès international d’études byzantines, Rapports complémentaires. Belgrade - Ohrid 1961, pp. 43-48; M. Lascaris, Influences byzantines dans la diplomatique bulgare, serbe et slavo-roumaine, Byzantinoslavica, III (1931) pp. 500-510; срв. И. Дуйчев: Известия на Историческото дружество в София, XI-XII (1931-1932), с. 384 389; Fr. Dölger, Die byzantinische und die mittelalterliche serbische Herrscherkanzlei, in: Actes du XIIe Congrès international d’études byzantines, Ohrid 10-16 Septembre 1961, I, Belgrade 1963, pp. 83-103.

 

64. Става въпрос най-напред за трите грамоти на гръцки език, обнародвани в 1891 от А. Пападопулос. Съмненията относно тяхната достоверност, изказани от П. Мутафчиев, Към историята на месемврийските монастири, в: Сборник в чест на В. Н. Златарски, София 1925, с. 163-183, са неоснователни. Виж преиздаването, с първообразен текст, български превод и обяснителни бележки, у Дуйчев, Из старата българска книжнина, с. XXV, 140-149, 380-383. Критическите наблюдения на Е. П. Наумов, Месемврийские грамоты XIV века, О малоизученных страницах истории Болгарии и Византии, in: Revue des études sud est européennes, VI, nr. I (1968), pp. 55-70, трябва да се отхвърлят.

 

65. Вж. изданието от А. Соловјев-В. Мошин, Diplomata graeca regum et imperatorum Serviae, Београд 1936.

 

66. Дуйчев, пос. съч., с. 140-143, 146-149, 380-381, 382-383.

 

67. Дуйчев, пос. съч., с. 142-147, 381-382.

 

68. Соловјев-Мошин, пос. съч., с. 2-199, 332-351.

 

69. Соловјев-Мошин, пос. съч., с. 200-305.

 

70. Имам предвид преди всичко няколко приписки и надписите, съставени на гръцки език, например тези, които са обнародвани в книгата ми „Из старата българска книжнина“, II, с. 176-177, 229 и сл., 277, 281.

 

71. Такива са грамотите, дарявани от Стефан Душан: Соловјев-Мошин, пос. съч., с. 28-71, 76-151, 168-173, 184-189, 200 207, 268-289, 298-305, 336-351.

 

72. Грамотите за манастира „Свети Йоан Меникейски“ (вж. Соловјев-Мошин, пос. съч., с. 2-17,190-199, 322-335); за гръцките документи, отнасящи се до този манастир, вж. A. Guillou, Les archives de Saint Jean-Prodrome sur le Mont Ménécée (Macédoine), Paris 1955; idem. Les archives de Saint-Jean-Prodrome au Mont de Ménécée près de Serrés en Macédoine, in: Actes du IXe Congrès international des études byzantines, II, Athènes 1955, pp. 436-445; I. Dujčev, Le cartulaire A du monastère de Saint-Jean-Prodrome sur le Mont Ménécée retrouvé. Revue des études byzantines, XVI (1958) pp. 169-171, idem. Der wiederaufgefundene „Alte Kodex“ des Johannes-Prodromus-Klosters bei Serrai, Wiener Archiv, 3, Studien z. älteren

 

157

 

 

Geschichte Osteuropas, II (1959) pp. 116-121; idem. L’ancien cartulaire du monastère de Saint Jean Prodrome sur le Mont Ménécée, in: Зборник радова Визант. Института, VI (1960) с. 171 185; idem, Medioevo bizantino-slavo, I. Saggi di storia politica e culturale, Roma 1965, pp. 369-389; после документите за манастира „Свети Георги“ в Заблантиа в Тесалия (Соловјев-Мошин, пос. съч., с. 162-167, 216 229, 250-257), за манастира „Света Анастасия“ край Зихна (Соловјев-Мошин, пос. съч. с. 18-21, 174-177), за манастира „Ликузада“ в Тесалия (Соловјев-Мошин, пос. съч., с. 152-161), за скита Стаги в Тесалия (Соловјев-Мошин, пос. съч., с. 208-215, 240-249).

 

72a. V. Mošin: Actes du XIIe Congrès international d’études byzantines, Ohrid 10-16 septembre 1961, I, Београд 1963, с. 333-338, особено с. 338.

 

73. Fr. Dölger, Byzantinische Diplomatik. 20 Aufsätze zur Urkundenwesen der Byzantiner, Ettal (1956), pp. 1952 sqq., 302 sqq; idem, Die byzantinische und die mittelalterliche serbische Herrscherkanzlei, p. 99 sqq., заедно c други библиографски посочвания.

 

74. Можем да намерим сходство с времето на първото българско царство, най-вече през езическия период, когато били съставени тъй наречените прабългарски надписи. Срв. V. Beševliev, Die protobulgarischen Inschriften, Berlin 1963, p. 85 sqq.; мои наблюдения относно това: Byz. Zeitschrift, LX (1967) p. 134.

 

75. Вж. наблюденията на Соловјев-Мошин, пос. съч., с. LXXXVIII и сл.

 

76. Срв. Соловјев-Мошин, пос. съч., с. XCVIII и сл.

 

77. Примерът с големия книжовник на XIV в. Димитър Кидон: вж. К. E. Zachariae von Lingenthal, Proemien zu Chrysobullen von Demetrios Kydones, in: Sitzungsberichte der k. Preussischen Akademie d. Wissenschaften zu Berlin 1888, Bd. II, pp. 1409-1422. Никифор Хумнос става mystikos, тоест началник на личната канцелария на император Андроник II Палеолог; вж. Ševčenko, op. cit., p. 147 sqq. Sp. Lambros, Ein Proömion zu einem Chrysobull von Demetrius Cydones, Byz. Zeitschrift, V (1896) p. 339 sqq.

 

78. За подробностите вж. Ostrogorsky, op. cit., p. 411 sqq.

 

79. Ostrogorsky, op. cit., p. 420 sqq.

 

80. Ostrogorsky, op. cit., p. 425 sqq.

 

81. Ostrogorsky, op. cit., p. 425: „Mit sozialem Umstürzlertum vereinigten jedoch die Zelotem einen eigenartigen Legitimismus. Als Gegner des Kantakuzenos erkannten sie den legitimen Kaiser Johannes Palaiologos an, ja die bekanntesten Führer dieser antiaristokratischen Partei waren Angehörige des Palaiologenhauses.“

 

82. Papadopulos. op. cit., p. 75 nr. 114; Ostrogorsky, op. cit., pp. 428, 430.

 

83. Вж.: H.-G. Beck, Humanismus und Palamismus in: Actes du XIIe Congrès international d’études byzantines Ohrid 10-16 septembre 1961, I, Београд 1963, с. 6382; Giu. Schirò: ibidem, pp. 323-327; J. Meyendorff ; ibidem, pp. 329-330. Виж също посочванията на H.-G.Beck, Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich, München 1959, pp. 322 sqq., 712., 717 sqq.

 

84. A. A. Vasiliev, Histoire de l’empire byzantin, II, Paris 1932, pp 309 sqq.; L. Bréhier, Vie et mort de Byzance, Paris 1948, pp. 414 sqq., 432 sqq., 443 sqq.; Ostrogorsky, op. cit., p. 435 sqq.

 

158

 

 

85. Относно събитията вж. Ostrogorsky, op. cit., р. 440 sqq. Dujčev, La conquête turque, p. 14 sqq., заедно c библиографските посочвания. Същият, Международното положение в Европейския югоизток в навечерието на Варненската битка от 1444 г., в: Варна 1444, Сборник от изследвания и документи в чест на 525-ата годишнина от битката край гр. Варна, София 1969, с. 55-81.

 

86. А. М. Andréadès, Das Wirtschaftsleben des Byzantinischen Reiches, in: N. H. Baynes - H. St. L. В. Moss, Byzanz, Geschichte und Kultur des Oströmischen Reiches, München 1964, p. 108 sqq. Ostrogorsky, op. cit., p. 433 sqq.

 

87. Характерен случай: византийски книжовник, останал безименен за нас, се установил в България и съчинил стихове в чест на българския цар Иван Асен II (1218-1241) и на жена му Ирина, дъщеря на епирския деспот и император на Солун Теодор Комнин (1215-1230), вж. И. Дуйчев, Приноси към историята на Иван Асеня II, в: Списание на Българската академия на науките, LXVI (1943) с. 162 164; за други посочвания вж. Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, I. Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Türkvölker, Berlin 19582, p. 231: „Carmina de Asane“.

 

88. И. Дуйчев, Болгарские лицевые рукописи XIV века, в: М. В. Щепкина, Болгарская миниатюра XIV века, Исследование Псалтыри Томича, под редакцией и со вступительной статьей Проф. И. С. Дуйчева, Москва 1963, с. 16 и сл.; idem, Collaborazione fra artisti bizantini e bulgari nel secolo XIV, in: Bolletino del Centro di studi filologici e linguistici siciliani, VI (1962) pp. 506-514; idem, Medioevo bizantino-slavo, I, pp. 455-465.

 

89. За подробности, вж. I. Dujčev, Les rapports littéraires byzantino-slaves, in: Actes du XIIe Congrès international d’études byzantines Ohrid 10-16 septembre 1961, I, Београд 1963, с. 411-429; idem, Medioevo bizantino-slavo, Il Saggi di storia letteraria Roma 1968, pp. 3-27.

 

90. Вж. тук - бел. 77.

 

91. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, с. 176, 391; Idem, Una nota manoscritta con i nomi di Giovanni Alessandro, Re di Bulgaria, e di Regina Teodora, Studia historico-philologica Serdicensia, II (1940) pp. 95-96.

 

92. Victoris Jernstedt Opuscula, Сборник статей по классической филологии В. К. Ернстедта, СПб 1907, с. 241 255; М. Vogel - V. Gardthausen, Die griechischen Schreiber des Mittelalters und der Renaissance, Leipzig 1909 (= Hildesheim 1966) p. 299; Дуйчев, Из старата българска книжнина, с. XXXIII, 281, 419.

 

93. Същото явление на пренасяне на ръкописи е характерно за времето след турското завладяване на балканските страни в края на XIV и началото на XV в., както и след превземането на Константинопол през 1453, веднъж към славянските страни, втори път - на Запад.

 

94. Текстът на Житието на свети Теодосий Търновски бил издаден от В. Н. Златарски, Житие и жизнь преподобнаго отца нашего Феодосия иже в Търнове ностничествовавшаго...; в: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, XX (1904) с. 1-41. Пълен, но понякога не съвсем точен превод: В. Сл. Киселков Житието на св. Теодосий Търновски като исторически паметник, София 1926; критически наблюдения вж. П. Ников: Макед. преглед, III, кн. 2 (1927) с. 162-166.

 

159

 

 

Вж. също Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, с. XXIX, 212, 228, 399-401. За други посочвания вж. Dujčev, Medioevo bizantino-slavo, II, р. 221.

 

95. За Парория вж.: В. Сл. Киселков, Средновековна Парория и Синаитовия монастир, в: Сборник в чест на В. Н. Златарски, София 1925, с. 103-118; N. A. Bees, Ein Buchgeschenk an das Madonna Katakekryomeni Kloster, in: Byzantinisch-neugriechischen Jahrbücher, XV(1939) pp. 187-195; Г. П. Аянов, Стари монастири в Странджа. Принос към въпроса за местонахождението на Синаитовия монастир, в: Известия на Българския археологически институт, XIII (1941) с. 253-264.

 

96. За него вж. Beck, Kirche, р. 694 sqq.; Turdeanu, op. cit., p. 5-15, passim. Според едно сведение неговите мощи били пренесени в Сърбия, в манастира, начерен Горняк : Јиречек-Радонић, пос. съч., с. 282, бел. номер 1.

 

97. За подробностите вж. И. Дуйчев, Центры византийско славянского общения и сотрудничества, в: Труды Отдела древнерусской литературы, XIX (1963) с. 127 и сл.; с. 127 бел. 117: библиографски посочвания за Григорий Синаит.

 

98. Вж. тук бел. 94.

 

99. Няколко посочвания за славянските преводи на съчиненията на Григорий Синаит вж. Dujčev, Medioevo bizantino-slavo. II, p. 19 et n. 5.

 

100. Сведения за него са дадени от патриарх Калист в Житието на Свети Теодосий Търновски: вж. текста у Златарски, Житие и жизнь, глава 12: с. 18-19; с. 26, 4-5.

 

101. Посочвания за него: Dujčev, Medioevo bizantino-slavo, II, pp. 221-222, 225-236, 607-609; Turdeanu, op. cit., p. 47 sqq.: I. Dujčev, S. Romano (Romilo, Romolo), Bibliotheca Sanctorum, XI (1968) coll. 312/6.

 

102. Неговите мощи се намират в този манастир досега (вж. В. П. Петковић, Манастир Раваница, Београд 1922); Бр. Вуловић, Раваница, Београд 1966.

 

103. Срв. Е. Kałužniacki, Aus der panegyrischen Litteratur des Südslaven, Wien 1901, p. 15 n. 1, заедно c дадените посочвания.

 

104. Ћ. Сп. Радојичић, Григорије из Горнјака, in: Историски часопис, III (1952) с. 86-106; срв. Dujčev, op. cit., 608 sqq.

 

105. Сведението ни е дадено единствено от самия житиеписец.

 

106. Dujčev, op. cit., pp. 221 n. 3, 607 sqq.

 

107. Dujčev, op. cit., pp. 222 n. 1.

 

108. Биографична бележка заедно c основната библиография: I. Dujčev, Euthyme de Tirnovo, Dictionnaire d’histoire et de géographie ecclésiastique, nr. 90 (1964) coll. 75-77.

 

109. Вж. Дуйчев, Центры, с. 112 и сл.

 

110. Дуйчев, Центры, с. 125.

 

111. За него и за неговата книжовна дейност вж.: П. А. Сырку, К истории исправления книг в Болгарии в XIV в. I. Время и жизнь патриарха Евфимия Тырновскаго, СПб 1898; И. Литургические труды патриарха Евфимия Тырновскаго, СПб 1898; К. Радченко. Религиозное и литературное движение в Болгарии в епоху перед турецким завоеванием, Киев 1898; Хр. Попов, Евтимий последен търновски и трапезицки патриарх, София 1901; В. Сл. Киселков, Патриарх Евтимий, София 1938; Turdeanu, op. cit., p. 67 sqq.

 

112. За това „поправяне“ на богослужебните книги вж.: Попов, пос. съч., с. 62 и сл.; Киселков, пос. съч., с. 189 и сл.; И. Гошев. Божествената литургия на Златоусти.

 

160

 

 

Критически бележки и изяснения, в: Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, XXII (1942/43), с. 112 и сл. И. Дуйчев. По някои проблеми на старославянската и старобългарската литература, в: Литературна мисъл. XIII, кн. 5 (1969) с. 13 и сл.

 

113. Издание на текста: Е. Kałužniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375-1393) nach den besten Handschriften, Wien 1901, pp. 103-146.

 

114. Kałužniacki, op. cit., pp. 147-169.

 

115. Kałužniacki, op. cit., pp. 255-277, LXXXVIII-XCVIII. Срв. също: J. Hergenröther, Monumenta graeca ad Photium eiusque historiam pertinentia, Ratisbonae 1869, pp. 72-83; E. Kurtz, Zwei griechische Texte über die hl. Theophano die Gemahlin Kaisers Leo VI, in: Mémoires de l’Académie imp. de St-Pétersbourg, VHP s., III. 2, (1898) pp. 1-24; Fr Halkin. Bibliotheca hagiographica graeca, II, Bruxelles 1957, nr. 1794-1795e; Turdeanu, op. cit., p 130 sqq.

 

116. Kałužniacki, op. cit., pp. 59-77. Вж. още: E. Kałužniacki, Zur alteren Paraskevaliteratur der Griechen, Slaven und Rumänen, Wien 1899 (= Sb. d. k. Akademie d. Wissenschaften, phil.-hist. Klasse, CXLI, 8, pp. 55 sqq.); Xp. Кодов, Старите жиіия на св. Петка Епиватска, в: Духовна култура, XL, кн. 1 (1960) с. 21-23. Срв. I. Dujčev: Byz. Zeitschrift, LIII (1960) pp. 200-201; Idem, Rapports hagiographiques entre Byzance et les Slaves, in: Proceedings of the ХIIIth international Congress of Byzantine Studies, Oxford 5-10 September 1966, London 1967, p. 367 et n. 5; Halkin, BHG, II, nr. 1420 z.; M. Şesan, Ciustirea Cuvioarei Parascheva, in: Riv. Metropolia Moldavei şi Sucevei, nr. 3 (1955) pp. 130-136; Sc. Porcescu, Sf. Parascheva sea Novă, ibidem, 3/4 (1956) pp. 122-151; M. Şesan, Viaţa cuv. Parascheva, ibidem, 3-4 (1956) pp. 260-268; I. Dujčev, Parasceve la Giovane. Culto nei Balcani, Bibliotheca Sanctorum, X (1968), coll. 332-333; Turdeanu, op. cit., p. 98 sqq., за гръцкия превод на Житието, съставено от Евтимий.

 

117. Текстът на Житието: Kałužniacki, Werke, pp. 78-99.

 

118. Текст на Житието: Kałužniacki, op. cit., pp. 181-202.

 

119. Посочванията за тези двама светци липсват у Halkin, BHG.

 

120. Kałužniacki, op. cit., pp. 5-26. Срв. И. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, София 1947, с. 68 и сл.; с. 390 и сл.

 

121. Kałužniacki, op. cit., pp. 27-58.

 

122. Kałužniacki, op. cit., pp. 170-180.

 

123. Kałužniacki, op. cit., 205-251. Срв. И. Дуйчев, Естествознанието в средновековна България, София 1954, с. 222 и сл., 576; В. Ћоровић, Посланица бугарског патриарха Јевтимија Тишменском архимандриту Никодиму, Јужнослов. Филолог, XIII (1932-1934), с. 162-165.

 

124. Подобно на известен брой други личности от православното славянско средновековие патриарх Евтимий Търновски представлява характерен случай за положителното влияние на византийската цивилизация: славяни, интелектуално формирали се под това влияние, не губели националното самосъзнание.

 

125. По време на завладяването на тогавашната българска столица Търново (юли 1393) от турците патриарх Евтимий бил представителят на населението пред султана; вж. подробностите от неговата биография: Е. Kałužniacki, Aus der

 

161

 

 

panegyrischen Literatur, pp. 50 sqq. За други посочвания: И. Дуйчев, Легендарный мотив у Григория Цамблака, in: Slavia, XXI (1952/53) pp. 345-349.

 

126. Текст: Kałužniacki, Aus der panegyrischen Literatur, pp. 97-128; 91 -96; I. Dujčev, Byzantinoslavica, XIV (1953) p. 24 sqq. Превод на съвременен български език: В. Сл. Киселков, Митрополит Йоасаф Бдински и словото му за св. Филотея, в: Българска историческа библиотека, IV, кн. 1 (1931) с. 169-206; Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, с. XXX, 250-259, 403-404, превод и обяснение на един откъс.

 

127. Явлението не е било изучавано в своята цялост. Виж посочванията у Д. С. Лихачев, Некоторые задачи изучения второго южнославянского влияния в России, Москва 1958, заедно с полезни посочвания; Turdeanu, op. cit., p. 62, за емиграцията на Север.

 

128. Издание на текста: J. Bogdan, Ein Beitrag zur bulgarischen und serbischen Geschichtschreibung, in: Archiv für slav. Philologie, XIII (1891) pp. 526-536. Превод на съвременен български език и обяснение: Дуйчев. Из старата българска книжнина, с. XXX, 265-275, 406-411; за други посочвания у Dujčev: Byzantinoslavica, XIV (1953) pp. 34-38; Turdeanu, op. cit., p. 159 sqq.

 

129. Срв. Kałužniacki, Werke, p. CIX n. 1 ; Aus der panegyrischen Litteratur, p. 18 n. 1; Dujčev: Byzantinoslavica, XIV, p 34 n. 83.

 

130. За него вж.: И. Мансветов, Митрополит Киприан и его литературная деятельность, Москва 1882; Йорд. Иванов, Българското книжовно влияние в Русия при митрополит Киприан, в: Известия на Института по литература, VI (1958) с. 2579; Арх. Леонид, Надгробное слово Григория Цамблака российскому Киприяну, в: Чтения ИОДЕ I (1872) с. 25-32; Б. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, София 1958, с. 159-176 (Житие на митрополит Петър от Киприян), с. 177-179 (Кратко житие на Киприян), с. 180-190 (Похвално слово за Киприян).

 

131. Срв. Лихачев, Некоторые задачи, с. 16 и сл.

 

132. П. Поповић, в: Л. Мирковић, Старе српске биографије XV и XVII века, Београд 1936, с. XIV. За него главно вж.: А. И. Яцимирский, Григорий Цамблак, СПб 1904; Същият, Из истории славянской проповеди в Молдавии, СПб 1906; Е. Turdeanu, Grégoire Camblak, Faux arguments d’une biographie, Revue des études slaves, XXII (1946) pp. 46-81 ; idem, La littérature bulgare du XIVe siècle, et sa diffusion dans les pays roumains, p. 115 sqq.; П. Русев - A. Давидов, Григорий Цамблак в Румъния и в старата румънска литература, София 1966; Dujčev: Byzantinoslavica, XIV (1953) p. 29 sqq.

 

133. Текст, издаден от J. Шафарик: Гласник Друштва српске словесности, XI (1859) с. 35-94. Превод на съвременен сръбски език от Мирковић, пос. съч., с. 3-40.

 

134. Kałužniacki, Werke, pp. 432-436. Срв. също посочванията у Dujčev: Byzantinoslavica, XIV (1953) p. 33 n. 81 ; Turdeanu, La littérature bulgare, pp. 153-154.

 

135. Новото издание на текста от Ангелов, пос. съч., с. 180-190. Срв. Turdeanu, op. cit., pp. 154-155.

 

136. Текст, издаден от Kałužniacki, Aus der panegyrischen Literatur, pp. 28-60; бележки pp. 61-88. Срв. Dujčev: Byzantinoslavica, XIV (1953), p. 29 sqq. Turdeanu, op. cit., pp. 150-152.

 

137. Относно този въпрос срв. И. Дуйчев, Едно неясно място от Цамблаковата възхвала за Евтимий, в: Български език, IV кн. 2 (1954) с. 171-172.

 

162

 

 

138. За него вж.: Юрд. Трифонов, Живот и дейност на Константина Костенецки, в: Списание на Българската академия на науките, LXVI (1943) с. 223-292. Монографията на К. Kujew, Konstantyn Kostenecki w literaturze bułgarskiej i serbskiej, Krakov 1950; срв. моя критически отзив в Byzantinoslavica, XIII (1952/3) pp. 328-334. Биографията на княз Стефан Лазаревич е била издадена от В. Јагић, Константин Философ и његов живот Стефана Лазаревића деспота српскога, в Гласник Српског ученог друштва, XLII (1875) с. 223-328. Превод на съвременен сръбски език: Мирковић, Старе српске биографије, с. 43-125. Основно изследване: St. Slanojevič, Die Biographie Stefan Lazarević’s von Konstantin dem Philosophen als Geschichtsquelle, Archiv für slavische Philologie, XVIII (1896) pp. 409-472; Dujčev: Byzantinoslavica, XIV (1953) pp. 38-42; Ћ. Даничић, Књига Константина Философа о правопису, Starine, I (1869) рр. 8-42; Поповић, Преглед, с. 292; Turdeanu, op. cit., p. 155 sqq.; Б. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, II, София 1967, с. 162 и сл., заедно с богати сведения.

 

139. Трифонов, пос. съч., с. 235 и сл.

 

140. За историята на сръбската литература от този период вж. : В. Сп. Радојчић, Антологија старе српске књижевности (XI-XVIII века), Београд 1960, с. 51 и сл.; пак същият, Развојни лук старе српске књижевности. Текстови и коментари. Матица Српска (1962), с. 68 и сл.; пак същият, Творци и дела старе српске књижевности, Титоград 1963, с. 79 и сл.

 

141. Библиографски посочвания за манастира вж. Dujćev, Medioevo bizantino-slavo. II, p. 497 sqq.; пак същият, Центры, с. 124 бел. номер 104.

 

142. Ћ. Сп. Радојичић, О старом српском књижевнику Теодосију, in: Историски часопис, IV (1954) с. 13-42; същият, Шта je било после с голобрадим Теодором Граматиком, Дело, IV (1958) с. 844-849; същият, Антологија, с. 51-60, 318-319; същият, Творци и дела, с. 85 и сл.; същият, Развојни лук, с. 117 и сл. Поповић, Преглед, с. 26 и сл., 32-33, 290.

 

143. За Данило Стари вж.: Радојичић, Антологија, с. 65 -73, 319-320; пак същият, Творци и дела, с. 113 и сл. Поповић, пос. съч., с. 33 и сл., 290 и сл.

 

144. Радојичић, Антологија, с. 74-75, 320.

 

145. Радојичић, Јаков Серски, књиголјубац и песник српски XIV века. Летопис Матице српске, кн. 390 (1962) с. 327-332; същият. Творци и дела, с. 125-131; пак същият, Антологија, с. 94, 323-324.

 

146. За него вж.: В. Ћоровић, Силуан и Данило II, Глас Српске академије наука, кн. 136 (129) с. 13-103. Ћ. Сп. Радојичић, Стари српски књижевници XIV-XVII века, Београд 1942, с. 45-77; същият, Антологја, с. 109-113, 327; същият, Творци и дела, с. 121-122; същият, Избор патријарха Данила III и канонизација кнеза Лазара, Гласник Скопског научног друштва, XXI (1940) с. 33-81 ; Трифуновић, Списи, с. 40 и сл.

 

147. Радојичић, Антологија, с. 117 и сл., 328 и сл.; същият Творци и дела, с. 133 и сл.; същият, Развојни лук, с. 140 и сл.

 

148. Основно изследване: St. Hafner, Studien zur altserbischen dynastischen Historiographie, München 1964; idem. Serbisches Mittelalter, Altserbische Herrscherbiographien, I, Graz 1962. Текстовете, обнародвани от Ћ. Даничић, Животи

 

163

 

 

кралјева и архиепископа српских, написао Данило и други, Zagreb 1866; Л. Мирковић, Животи краљева и архиепископа српских, Београд 1935.

 

149. Издания на текстовете: Л. Стојановић, Српски родослови и летописи, в: Гласник Српског ученог друштва, LIII (1814) с. 1-160; същият, Стари српски родослови и летописи, Ср. Карловци 1927; В. В. Качановский, Сербския жития и летописи как источник для истории южных славян в 14. и 15. веках, в: Славянский сборник, III, СПб 1876, 183-222; Dujčev. Byzantinoslavica, XIV (1953) р. 52 sqq. - Поповић, пос. съч., с. 61-75, 397-402, заедно с други библиографски посочвания.

 

150. За подробностите вж. Н. Д. Павловић, Деспот Стефан Лазаревић, с. 22 и сл.; 45 и сл.; Радојичић, Развојни лук, с. 176 и сл.; пак същият, Антологија, с. 129-130, 331; Ђ. Трифуновић, Списи, с. 69 и сл., 132 и сл., заедно с много богати сведения.

 

151. Вж. тук, бел. 4. Да се прибави още: Поповић, пос. съч., с. 38 и сл., 43 и 48 и сл., 61, 70 и др., 292, заедно с библиографските посочвания; Радојичић, Антологија, с. 135-140, 165-176, 333-335, 339; Трифуновић, пос. съч., с. 229 и сл., 248 бел. 101, 250 и сл., 268 пак там.

 

151а. Трифонов, Живот и дейност, с. 241 и сл.; Kujew, op. cit., р. 20 sqq.

 

152. За посочвания тук, бел. 141.

 

153. Трифонов, пос. съч., с. 245 и сл.; Kujew, op. cit., р. 15 sqq.

 

154. За подробностите вж. Ст. Томић, Р. Николић, Манасија. Историја - Живопис, Београд 1964, с. 7 и сл. Вж. също: Ст. Станојевић, Ћ. Бошковић, Л. Мирковић, Манастир Манасија, Београд 1928.

 

155. За дяк Андрей вж.: Ђ. Сп. Радојичић, Дијак Андреја, београдски писац из времена деспота Стефана, в: Годишњак града Београда V (1958) с. 19-25; пак същият, Творци и дела, с. 221-231 (без бележки!).

 

156. В. Сл. Киселков, Евтимиевият учение Андрей, в: Училищен преглед, XXX, кн. 2 (1931) с. 246-254; пак същият, Проуки и очерти по старобългарска литература, София 1956, с. 261-265, заедно с описанието на този ръкопис.

 

157. Срв. Трифонов, пос. съч., с. 245 и сл.

 

158. Срв. Г. Данчев, Владислав Граматик книжовник и писател, София 1969, с. 6, 17; Трифонов, пос. съч., с. 279 и сл.

 

159. За него, извън споменатата книга на Г. Данчев (тук, бележка 158) вж. още: Dujčev, La conquête turque et la prise de Constantinople dans la littérature slave contemporaine, Byzantinoslavica, XIV (1953) pp. 43-45, 43 n. 139 библиографски посочвания; Киселков, Проуки и очерти, с. 308-320; Б. Ст. Ангелов, Владислав Граматик, в: История на българската литература, I. Старобългарска литература, София 1962, с. 362 -372; Радојичић, Стари српски књижевници XIV-XVII века, с. 36-37; пак същият, Антологија, с. 201-202, 345; Turdeanu, op. cit., p. 137 sqq.

 

160. За значението на израза във византийското средновековие вж. посочванията у Dujčev, Medioevo bizantino-slavo, II, pp. 77 n. 3, 600. Основно изследване: Fr. Dölger, Die Bedeutung von φιλόσοφος und νφιλοσοφία in byzantinischer Zeit, in: Byzanz und die europäische Staatenwelt, Ettal 1953, pp. 197-208.

 

161. Текст, издаден от В. Ягич, Рассуждения южнославянской и русской старины о церковно-славянском языке, в: Изследования по русскому языку, I, СПб 1885-1895, с, 366-581. Срв. Kujew, op. cit., pp. 26-85; R. Abicht, Zur Erklärung des

 

164

 

 

Skazanie izjavlenno o pismenach von Konstantin Kostenecki, in: Zbornik v slavu Vatroslava Jagića, Berlin 1908, pp. 206-208; Трифонов, пос. съч., с. 224 и сл., 257 и сл.

 

162. За него вж. К. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur, München 1897, pp. 546-548; Beck, Kirche, p. 680 sqq.

 

163. За изданията: Krumbacher, op. cit., p. 547 § I.

 

164. Вж. тук с. 78 бел. номер 4. - Kujew, op. cit., pp. 86-112; p. 96 sqq. Константин започнал да пише биографията едва четири години след смъртта на деспота, тоест в 1431.

 

165. За подробностите вж. Трифонов, пос. съч., с. 224 и сл. - Kujew, op. cit., p. 26 sqq.

 

166. Ст. Новаковић, Одломци средњевековне космографије и географије, in: Starine, XVI (1884) pp. 41-56.

 

167. Виж посочванията, заедно с текст на славянски език и превод на съвременен български език уДуйчев: Естествознанието в средновековна България, с. 336-375, 580-583; Б. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, II, София 1967, с. 162 и сл., заедно с богатите посочвания.

 

168. Отличен анализ на съдържанието, заедно с посочването на първоначалните извори, вж.: С. Giannelli, Di alucne versioni e rielaborazioni serbe delle „Solutiones breves quaestionum naturalicum“ attribuite a Michele Psello, in: Studi bizantini e neoellenici, V (1939) pp. 445-468; idem. Scripta minora, Studi bizantini e neoellenici, X (Roma 1963) pp. 1-25.

 

169. Текст и превод: Дуйчев: Естествознанието, с. 340 и сл.

 

170. Томић-Николић, пос. съч., с. 19. Срв. при това наблюденията на Ю. Трифунов. Сръбско-българска безюсова редакция в старата книжнина на южните славяни, в: Македонски преглед, XII кн. 2 (1940) с. 42 и сл.; О. Недељковић, Правопис „ресавске школе“ и Константин Философ, Београд 1965.

 

171. Томић-Николић, пос. съч., с. 32.

 

172. Јиречек-Радонић, Историја Срба, II, Београд 1923, с. 174 и сл.

 

173. Срв. Дуйчев, Центры, с. 119 и сл.

 

174. За подробностите вж. Дуйчев, Рилският светец, с. 262 и сл.

 

175. Н. Радојчић, Закон о рудницима деспота Стефана Лазаревића, Београд 1962, с. 1 и сл.; Ђ. Трифуновић, Димитрије Кантакузин, Београд 1963, с. 10 и сл.

 

176. Вж. посочванията тук бел. 159.

 

177. Вж. подробните посочвания у Данчев, цит. съч., с. 32-75; Ћ. Даничић, Рукопис Владислава Граматика писан године 1469, в: Starine, I (1869) рр. 44-85; М. Н. Сперанский, Загребският ръкопис на Владислава Граматика в: Сборник за на родни умотворения, наука и книжнина, XVI-XVII (1900) с. 325-338; Е. Спространов, Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир, София 1902, с. 52-56, 104-114; В. Мошин, Ћирилски рукописи Југословенске Академије, I, Опис рукописа, Загреб 1955, с. 61-67.

 

178. Данчев, пос. съч., с. 75-77.

 

179. Спространов, пос. съч., с. 104 n° 7. - Мошин, пос. съч., с. 67 n° 33.

 

180. Спространов, пос. съч., с. 104 n° 8. - Мошин, пос. съч., с. 67 n° 34.

 

181. Спространов, пос. съч., с. 105 n° 30, 107, n° 55, 110, n° 92, 111 n° 109-11; Мошин, пос. съч. с. 67 n° 32.

 

165

 

 

182. Спространов, пос. съч., с. 108 n° 63.

 

183. Спространов, пос. съч., с. 110 n° 98.

 

184. Спространов, пос. съч., с. 110 n° 100. Срв. тук с. 89 n° 94.

 

185. Надявам се скоро да мога да обнародвам специално изследване по този въпрос за литературната приемственост от времето преди турското завладяване и XV век.

 

186. Вж. тук, 126.

 

187. Вж. посочванията у Dujčev, La conquête turque et la prise de Constantinople, pp. 43-45, заедно c библиографията; Данчев, пос. съч., с. 86-118. Изданието на текста: Kałužniacki, Werke, pp. 405-431. Превод на съвременен български език: Йорд. Иванов, Старобългарски разкази, София 1935, с. 72-79, 227-237.

 

188. Вж. посочванията у Сперанский, цит. съч., с. 325 и сл. - Данчев, цит. съч., с. 125 и сл.

 

189. Въпрос, който особено заслужава да бъде изследван, Срв. М. Вашић, Константин Костенецки и Херодот, Прилози, XI (1931) с. 140-145. П. Марић, Трагови грчких историчара у делима Константина Философа, Глас, СХС (1946) с. 15-43.

 

190. За подробностите вж.: Радојчић, Закон, с. 11 и сл.; Трифуновић, Димитрије Кантакузин, с. 23 и сл.; Dujčev: Byz. Zeitschrift, LIX (1966) p. 162.

 

191. Dujčev, Medioevo bizantino-slavo, I, p. 480 et n. 1, библиографските посочвания по този въпрос.

 

192. Dujčev, op. cit., p. 469 sqq.

 

193. За него вж. монографичното изследване на Ђ. Трифуновић, Димитрије Кантакузин, Београд 1963 (срв. тук бел 175); Радојичић, Творци и дела, с. 251 и сл.; пак същият, Стари српски књижевници, с. 37-38; Киселков, Проуки и очерти, с. 321-335; Б. Ст. Ангелов, Няколко нови вести за книжовното дело на Димитър Кантакузин, в: Известия на Института за българска литература, II (1954) с. 249-262; същият, Димитър Кантакузин, в: История на българската литература, I, с. 373-379; същият, Из старата литература, II, с. 242 и сл.; същият, Стари славянски текстове, IX, в: Известия на Института за бълг. литература, VIII (1959), с. 263 и сл.; Радојичић, Антологија, с. 203-204, 345-346; същият, Творци, с. 251 и сл.; същият, Развојни лук, с. 234 и сл.; Dujčev, La conquête turque, pp. 45-51; idem, Démétrius Cantacuzène, écrivain byzantinoslave du XVe siècle, in: Revue d’histoire ecclésiastique, LXI, nr. 3-4 (1966) pp. 811-819.

 

194. Dujčev, Démétrius Cantacuzène, p. 815 sqq.

 

195. Текстът: Йорд. Иванов, Жития на св. Ивана Рилски, в: Годишник на Софийския унив., истор.-филол. фак., XXXII. 13 (1936) с. 86-102. Срв. Дуйчев, Рилският светец, с. 75 и сл.; idem, La conquête turque, p 45 sqq , idem, Démétrius Cantacuzène, p. 815 sqq.

 

196. Дуйчев, Рилският светец, с. 77 и сл.

 

197. Текст в критично издание: Ангелов, Няколко нови вести, с. 249-262; Трифуновић, Димитрије Кантакузин, с. 40 и сл., текст и превод на сръбски език.

 

198. Dujčev, Démétrius Cantacuzène, p. 817 sqq.

 

199. Dujčev, Démétrius Cantacuzène, p. 813 sqq.

 

166

 

 

200. Срв. Dujčev, La conquête turque, p. 48. - Днес разполагаме c малко сведения за влиянието на южните славяни върху византийската литература от това време. Извън Димитър Кантакузин могат да се упоменат малко византийски автори, които изпитали влиянието на славянската книжнина или пък се занимавали с историческите събития на славяните, като константинополският патриарх Калист бил рядко изключение. Срв. също посочванията на Dj. Radojičić, Drei Βyzantiner, altserbische Schriftsteller des 15. Jhs, in: Akten des XI. Internat. Βyzantinisten-Kongresses, München 1958, München 1960, pp. 504-507; Dujčev, Demetrius Cantacuzène, p. 819 n. 2.

[Previous] [Next]

[Back to Index]