Избрани произведения. Том I. Византия и славянският свят

Иван Дуйчев

 

3. ВИЗАНТИЙСКО-СЛАВЯНСКИТЕ ЛИТЕРАТУРНИ ВРЪЗКИ

Акти на XII Международен конгрес по византийски изследвания, Охрид, 10-16 септември 1961, I, Белград 1963, 411-429.

(I. Dujčev, Les rapports littéraires byzantino slaves, B „Actes XIIe Congr. internat. d’ét. byzantines. Ochrid, 10-16 septembre 1961“, I. Белград 1963)

Преведе от френски Елизария Рускова 

 

 

Без съмнение литературата е съставяла една от областите на историческия живот, където връзките между византийската цивилизация и средновековния славянски свят са били особено тесни и многостранни. Въпреки голямата си важност въпросът за литературните отношения между славяните и Византия досега не е бил предмет на изчерпателно проучване, или пък, доколкото такова проучване е било предприемано, винаги се е подхождало по ограничен и дори тенденциозен начин. Ролята на византийската литература в живота на славянските народи през средновековието най-често се преувеличава. Когато от старата славянска литература се разглеждат само преводите, накрая се стига до почти пълната забрава на оригиналните произведения и така тази литература едностранчиво се характеризира като лишена от всякаква стойност и изцяло зависима от Византия, поне що се отнася до южните и източните славяни. Макар че преводите на литературни творби в книжовната дейност на славяните от гази епоха са многобройни, те представляват само едната страна. Така както наличието на твърде много преводи в литературата на който и да е народ в днешно време не би могло да представлява подбуда, чрез която да се отрича нейната значимост, още по-малко оправдано е да се постъпва така по отношение на славяните от началния период на културната им история. От друга страна, като подлагаме на преценка византийско-славянските литературни отношения, не бива да се отклоняваме много от духа на средновековието и да прилагаме критерии, характерни за нашето съвремие и непознати в миналото. Ако схващането за „авторско право“ в точния смисъл на думата не е съществувало тогава, плагиатството и фалшивите приписвания не са били изключения, а освен това южните и източните славяни не са могли да смятат като чужда за тях литературата на Византия, която им е дала християнската вяра. В онова време, когато е липсвал съвременният възглед за националността, а по-скоро е

 

87

 

 

царяла идеята за християнската общност, наскоро приелите християнството народи, каквито именно са били славяните по отношение на Византия, съвсем не са смятали за престъпление щедро да черпят от литературната основа на тази Империя, която ги е посветила в новата вяра и не е пестяла нито едно усилие, за да им внуши още по-дълбоко същата вяра. След като възгледът за националност липсва както при византийците, така и при славяните, византийската литература е била разглеждана като обща основа, откъдето е могло да се черпи без никакво ограничение от национални предразсъдъци. Ако тогава не е било възможно да се подготви приемането на християнството от който и да е народ, без да се прибегне до големите огнища на вярата - Константинопол за народите от Изтока и от Балканския полуостров, Рим за народите от Запада, - също така не е било мислимо да се създаде християнска литература, която да няма никаква връзка със съществуващата вече на гръцки и на латински език християнска литература. Най-общо, литературата е била първоначално литература, вътрешно свързана с християнската вяра и с дейността на Църквата. Така както в християнството не е било възможно откъсването от вече утвърдените догми, по същия начин е било невъзможно да се създаде християнска литература извън патристическата и византийската литература. И в единия, и в другия случай преди всичко се е налагал традиционализмът, което просто е означавало да се запази чистотата на вярата. На първо място Византия и Константинополската църква са настоявали пред южните и източните славяни върху необходимостта да се следват нейните догми, а в литературата да се приемат без колебание творбите на тези традиционни мислители и писатели. Оправдана по този начин, всяка заемка на православните славяни от литературната съкровищница на Византия изглежда не само напълно естествена, но и наложена от историческата необходимост на епохата. В крайна сметка зависимостта на старата славянска литература от византийската литература никак не се различавала от поведението, което през средновековието са имали спрямо нея други народи от християнския Изток като например арменците, грузинците, коптите и т.н.

 

Необходимо е, говорейки за зависимостта на средновековната славянска литература от Византия, да се уточнят фактите. Предназначена да допринася за укрепването на християнската вяра и за нейната защита пред нападките на еретическите учения, литературата на новопокръстените народи си е поставяла точно определени цели. Единствено в патристическата литература на гръцки език славянските

 

88

 

 

писатели от това време са могли да намерят произведения за превод, така добре приспособени за изпълнението на тези цели. Всъщност по-голямата част от произведенията на гръцки език, които славяните са превели през средновековието, принадлежат към патристичната литература. Може би е излишно да се припомня, че наскоро приелите християнството славянски писатели са се сблъсквали със същите потребности за разясняване на християнската вяра, за утвърждаване на догмите и за тълкуване текста на Светото писание, на които е трябвало някога да отговарят патристичните автори. Но патристичната литература не е била творение на Византия: но скоро тя е образувала, така да се каже, една предвизантийска културна основа, на която, както личи, са имали право всички християнски народи през средновековието. Най-вече Византия е имала заслугата да съхрани и да предложи на новите народи това наследство от предната епоха.

 

Не е лесно, поне засега, да се направи сравнително изследване на старата славянска литература и на византийската литература, като се има предвид, че средновековните славянски ръкописи и тези от по-късните векове все още таят в себе си значителен брой неиздадени текстове. Изглежда твърде трудно преди всичко да се прецени дали в някои случаи става въпрос за един и същ превод, преписван многократно, или пък се отнася до преводи, правени по различно време и независимо един от друг. Въпреки че изводите от подобно изследване, основаващо се върху непълни данни, могат да се сторят малко прибързани и случайни, все пак е възможно да се установят няколко неоспорими факта.

 

През този период са съществували известен брой творби, за които се е смятало, че са част от официалната литература, и техният превод на славянски език е бил възприеман от държавните и църковните власти като строго задължителен. Това е била преди всичко богослужебната литература с изключение, разбира се, на книгите от Светото писание, чийто превод е бил започнат от Константин-Кирил и Методий и от техните ученици и продължен през следващите векове. Тъй като преводът на гръцките богослужебни книги се е приемал като предварително условие за всяко начинание по покръстване, към него се е подхождало с ревностно усърдие, за да се осигури пълното единство на църковните ритуали. Така в славянски превод откриваме най-важните богослужебни текстове, някои от които са създадени през първите векове на християнската епоха. Край по-рядко използваните текстове като литургията на св. Яков

 

89

 

 

и на св. Петър трябва да се отбележат най-вече трите литургии - на св. Йоан Златоуст, на св. Василий Велики и накрая преждеосвещената литургия, приписвана на св. Григорий Велики [1]. Освен това, още през първите векове след покръстването са били преведени на славянски език основните богослужебни книги:

Евхологий (Требник, Служебник); Евангелието, Праксапостолът и Псалтирът; Орологион (Часлов), Триод и Пентикостар (Постен триод. Цветен триод), Октоих (Осмогласник), Менологии (Минеи), Аколутия (Чин) и Типик (Устав),

 

чиято редакция, приписвана на св. Теодор Студит, е била разпространена в Русия още през XI-XII в. [2] При превеждането им всички тези богослужебни книги са били приспособявани към потребностите на местните Църкви с известни изменения най-вече в минеите, където са били добавяни упоменавания на светци от славянски произход. Във всички останали книги славянският текст е следвал почти неизменно гръцкия първообраз. През вековете тези книги са били преписвани, но поради развитието на езика слабо образованите преписвани вече не са разбирали текста, изпускали са или са заменяли старите изрази със съвременни изрази и така са изопачавали смисъла. Поради тази причина през втората половина на XIV в. търновският патриарх Евтимий е предприел обхватна проверка на текста на богослужебните книги. Някои от богослужебните книги са съдържали край текста византийска нотация, отнасяща се до пеенето. Традиционализмът на православната църква е изисквал, когато се превежда текстът, да се приспособява колкото е възможно по-точно към музиката, което е принуждавало славянските преводачи да предават не само смисъла на думите, но да се стремят чрез преводите си да предложат един текст, чиито срички да отговарят на сричките на първообраза [3]. В тези случаи акрибията на преводачите е стигала до педантично следване на формата и съдържанието на гръцкия текст. Преводачите, водени от желанието да не се отклоняват от византийския текст и музика, са прилагали с голямо майсторство този начин на приспособяване, който съвсем не подлежи на порицание.

 

Що се отнася до славянските преводи на патристичните творби [4], трябва да отбележим, че съчиненията от най-стария период, т.е. от самото начало на I в. до края на първата четвърт на IV в., не са твърде многобройни. Има основания да се предполага, че по времето, когато славянските преводачи са опознали патристичната литература, тези творби са станали прекалено редки и недостъпни дори за византийците. Въпреки това славянските читатели от средновековието

 

90

 

 

посредством преводи са могли да се запознаят с някои от най-значимите произведения на първите патристични автори. Без да се навлиза тук в подробностите [5], би трябвало да се дадат поне няколко примера. Така „Canones ecclesiastici Apostolorum“ са послужили за основа на един съкратен славянски превод [6]. Апокрифна творба като Възнесение Исайево, съставена отчасти през II в., е била преведена на славянски [7]. Сред най-интересните текстове от този период на патристиката трябва съвсем специално да се упоменат Agrapha или Logia Christi, които също се срещат в старославянски превод [8]. Славянските преводачи от средновековието са отделяли особено внимание на апокрифните евангелия, чиито преводи са били ценени, както изглежда, най-вече в средите на еретиците. Познати са славянските преводи на Първоевангелието на Яков [9], на Томино евангелие [10], на Евангелието от Бартоломей [11], от Никодим [12] и други. Разполагаме освен това с превода на известен брой апокрифни съчинения като „Видението на апостол Павел“. „Павлови деяния“, „Деяния на Павел и на Текла“ [13] и много други. Въз основа на славянския превод на „Видението на апостол Павел“ би могло да се допълнят гръцкият и латинският текст, чието сегашно състояние съвсем не е задоволително. Макар и съхранен в непълен славянски превод, друг апокрифен текст, Acta Petri, може все пак да ни помогне да поправим и да допълним познатия досега гръцки първообраз [14]. Разполагаме с няколко текста, които разглеждат легендарната дейност на апостол Андрей, чието име е станало твърде популярно сред руснаците през епохата на средновековието [15]. Няколко апокрифни текста са свързани с името на евангелиста Йоан [16]. Трябва да се отбележи и преводът на апокрифните деяния на апостол Варнава [17], както и на някои други текстове, които също възхождат към най-ранния период на патристиката: откъсите за св. Климент Римски [18], откъс от посланието на Игнатий Антиохийски до Поликарп [19], един превод на „Martyrium“ от св. Игнатий Антиохийски [20], и накрая откъсите от „Oracula Sibyllina“ [21]. Посредством анонимен византийски текст, датиращ от средата на VI в., славяните са могли да се запознаят с няколко откъса от произведението „Liber legum regionum“ на Бардезан Едески (154-222) [22]. Известен е също така един текст от края на II в., приписван на св. Ириней Лионски [23]. Подходящо е да се посочат и произведенията на Иполит Римски, чието „Тълкование на Даниил“ е запазено на славянски и частично на гръцки, докато преводът на „De Antichristo“, съставен около 200-ната година, ни е познат в няколко преписа [24]. Сред произведенията от най-

 

91

 

 

стария период да припомним също и староруския превод на „De bello judaico“ от Иосиф Флавий [25]. Възможно е да се предположи, че е съществувал южнославянски превод на това съчинение, както и вероятно на „Юдейските древности“ от същия автор [26]. За да завършим с писателите от първите три века, накрая нека посочим преводите на двата труда на Методий Олимпийски, от които единият е съхранен за нас благодарение на славянския превод [27].

 

Показвайки особено предпочитание към патристичните творби от „златния век“, славянските преводачи са ни оставили почти безброй преводи, които е невъзможно да се изброят тук. Трябва да отбележим, че почти няма гръцки патристичен автор, чието име да е останало непознато за славянските преводачи. Понякога се е превеждала по-голямата част, ако ли не и всичките произведения на някои от тези автора. Ще се ограничим да дадем няколко примера. Не е изненадващо в славянските ръкописи да се срещнат откъси, приписвани на Евсевий Кесарийски, или да се открият дълги цитати от неговата Хроника [28]. В славянската ръкописна традиция съществуват редица текстове, свързани с името на Макарий Египетски, и тези свидетелства биха могли успешно да се използват за разрешаването на големия въпрос за авторството на тези съчинения: на Макарий ли трябва да се приписват или пък на Симеон Месопотамит [29]?

 

Интересно е, несъмнено, да се наблюдава с какво предпочитание славянските писатели и преводачи от средновековието са се отнасяли към творенията на Исидор Пилусийски [30]. На славянски език са преведени произведенията на сравнително малко известни патристични автори като Василий Анкирски [31], Теофил Александрийски [32] и Амфилохий Иконийски [33]. Българският писател от края на IX и началото на X в. Йоан Екзарх се позовава на Шестоднева, приписван на Севериан Гавалски [34]. Някои текстове на Нил Синайски, изглежда, са запазени единствено в славянски превод [35]. Познати са били още произведенията на фотикийския епископ Диадох [36]. Освен Василий Селевкийски [37], патриарх Генадий (458-471) [38] и патриарх Прокъл (434-446) [39], трябва да се упомене Теодорит Кирски, който е бил много популярен сред славяните. Йоан Екзарх превежда на старобългарски откъси от книгата му „Graecarum affectionum curatio“ [40]; по-късно са били преведени няколко негови хомилии и Тълкование на псалмите [41]. Благодарение на византийската литература славяните са се запознали с произведенията на някои сирийски автори като Ефрем [42] и Исак [43] и са превели различни техни съчинения. Св. Ефрем се е ползвал

 

92

 

 

и c голямо влияние сред българите още от X в., откъси от негови торби са били цитирани в Завета на основателя на българското отшелничество, св. Иван Рилски [44]. Да припомним накрая и славянския превод на съчиненията на един толкова оспорван автор като Дионисий Ареопагит [45].

 

След втората половина на VI в. южните славяни, установили се вече върху териториите на Балканския полуостров, били съседи на Византийската империя. Оттогава и най-вече след покръстването ги те са поддържали разнообразни връзки с Империята и са могли им следят отблизо културния ѝ живот почти десет века, чак до турското завладяване в 1453 г. През този дълъг период от същинската византийска литература те превеждат сравнително малко на брой творби, ако ги сравним с произведенията на патристичната литература. Много е трудно да се систематизират накратко заемките от византийската литература и да станат очевидни принципите, от които са се ръководили преводачите при техния избор. Понякога се срещат славянски преводи на твърде редки произведения като например откъси от Йоан Лидийски [46], сентенции, приписвани на Менандър [47], няколко откъса, отдавани на Гален [48], или една компилация, която носи името на Епиктет [49]. Съществува и староруски превод на творбите на Агапит [50]. През X в. вероятно в България е бил завършен преводът на „Християнска топография“ от Козма Индикоплевст, преписван по-късно многократно в Русия [51]. Анонимната творба „Dialogi quattuor“, приписвана на Кесарий, брата на Григорий Назиански, също е била преведена в България през X в. [52] Славянският превод има особено значение за възстановяването на гръцкия първообраз, а от друга страна, ни предоставя ценни опорни точки за откриването на автора и за установяването на най-вероятната дата на написването на творбата. Освен това съществува славянски превод на един от догматичните декрети на император Юстиниан I [53]. Към края на XIV и началото на XV в. славянските книжовници са превели други две анонимни творби от онова време: описанието на поклонничество в Палестина [54] и сентенциите на няколко бележити личности от езическата античност в полза на християнството (така наречените Theosophiae) [55]. Анонимният разказ за „Четирите райски реки“, вероятно преведен в началото на XV в., е бил много известен сред южните славяни и е намерил отражение в изобразителните изкуства [56]. Преданието за църквата „Св. София“ в Цариград, съставено навярно през X в., е достигнало до нас в многобройни преписи на славянския му превод [57].

 

93

 

 

През цялото средновековие обаче вниманието на славянските преводачи е било насочено главно към религиозните и църковните съчинения. Така Тълкованието на книгата на Апокалипсиса от Андрей от Кесарея в Кападокия е проникнало сред славяните чрез една компилация [58]. Аскетичните творби на игумена Доротей (VI в.), превеждани и преписвани - понякога във вид на откъси - в много ръкописи, са били приети с интерес в славянските монашески среди [59]. „Scala Paradisi“ на Йоан Климакс трябва несъмнено да бъде посочена като една от творбите, които през цялото средновековие и дори по-късно са били особено предпочитани от славяните [60] Не е било забравено също и творчеството на големия мистик Таласий [61].

 

Няколко съчинения на Максим Изповедник са преведени във време, което е трудно да се уточни [62]. Славянската ръкописна традиция ни предоставя няколко творби, приписвани на Анастасий Синаит, сред които, както изглежда, някои са запазени единствено в славянски превод [63]. Южните славяни са проявили определен интерес и към хомилиите на константинополския патриарх Герман (715-730) [64]. Сред византийските писатели, които са станали много популярни в православния славянски свят, трябва да се изтъкне Йоан Дамаскин. Йоан Екзарх е превел избрани глави от неговото съчинение „De orthodoxa fide“ [65], а книжовник, чието име е останало неизвестно, е превел неговата „Диалектика“ [66]. Без да се спираме тук върху другите текстове, които носят името му, трябва да посочим превода на романа „Варлаам и Йоасаф“, който е бил много прочут сред южните и източните славяни [67]. Няма съмнение, че едно старателно проучване на славянската традиция би могло да ни даде интересни данни върху обсъждания дълго време въпрос за автора и датата на написването на романа. Славянската традиция ни предоставя ценни сведения също така за изучаването на литературната дейност на друг автор от онова време Йоан от Евбея, който е малко познат [68]. Споменавайки мимоходом преводите на творби от Козма Веститор [69], от Андрей Критски [70] и от Михаил Синкел [71], уместно е да се отбележи възхищението на славянските преводачи от съчиненията на Теодор Студит: преведени са били не само основните му творби - Големият и Малкият катехизис, но и редица негови проповеди [72]. Заедно с това от същия период трябва да се припомнят преводите на съчиненията на брат му Йосиф, солунски архиепископ [73], на константинополските патриарси Тарасий (784-806) и Никифор (806-815) [74]. Макар че патриарх Фотий (858-867, 877-886) чрез дейността си е бил дълбоко свързан с историята на българите и

 

94

 

 

руснаците, като писател той не е добил голяма известност сред славяните. Преведено е било единствено посланието му до българския княз Борис I (852-889), както и няколко хомилии [75]. Прекалено риторичният език и отвлеченото съдържание на неговите съчинения са били причината за това отношение на славянските преводачи към този голям византийски писател. Словото, което патриархът е съчинил от името на император Василий I за неговия син, бъдещия император Лъв VI, е било също така преведено [76]. Като име Михаил Псел се е прославил от превода на второстепенни по значимост произведения, каквото е било тълкованието на библейската „Песен на песните“ [77]. Някои славянски текстове, които носят името на Черноризец Петър, трябва без никакво съмнение да бъдат приписани на Петър Дамаскин [78]. Сборникът, съставен през XI-XII в. от византийския монах Антоний Мелиса, носещ по името на автора му названието Мелиса (Пчела), е проникнал сред славяните и е позволил по този модел да се компилират многобройни произведения, най-вече в древна Русия [79]. За борба срещу еретическите доктрини са били преведени избрани глави от „Panoplia dogmatica“ на Евтимий Зигавин [80] и от Синодика на Константинополската църква [81]. Произведенията на Никон Черногорец - Пандектите и неговият Типик - са били много често превеждани и преписвани от южните славяни и в древна Русия [82]. Да упоменем освен това преводите на съчиненията на Симеон Нови Богослов [83], Тълкованията върху евангелията от охридския архиепископ Теофилакт [84], Тълкованието на литургията от Теодор Андидски [85], и една проповед от Йоан Мавропод [86]. Не са познати обаче гръцките първообрази на двете слова, с чийто превод разполагаме: слово на Благовещение от Мануил Оловол [87] и едно друго слово, приписвано на Теодор Педиасим [88]. През XIV и XV в. са били преведени много произведения от съвременни византийски автори като Йоан от Китрос [89], Никифор Калист Ксантопул [90], Григорий Палама [91], Григорий Синаит [92], Константинополският патриарх Йоан XIV Калека (1334-1347) [93], патриарх Калист I (1350-1353, 1355-1363) [94], патриарх Филотей Кокин (1353-1354, 1364-1376) [95], накрая загадъчният Текарас [96] и много други. Сред текстовете, които датират от времето след турското завоевание, трябва да се отбележи поне монодият на Йоан Евгеник за събитията от 1453 [97]. При това е абсолютно невъзможно да се посочи тук, дори накратко, големият брой византийски житийни текстове, които славяните са превели.

 

Но славяните от средновековието не са се интересували само от богословската литература на Византия. Напротив, те са заимствали

 

95

 

 

редица творби от другите литературни области. Били са особено привлечени от историческите съчинения и са превели много от тях. ( Трябва веднага да подчертаем, че не е преведена нито една „история“ (Zeitgeschichte) и че винаги са били превеждани само хроники [98]. Би било навярно излишно да търсим тук обяснението за това. Очевидно поради съдържанието си историческите съчинения са събуждали слаб интерес както у преводачите, така и у славянските читатели, а пък езикът и стилът им са криели големи, понякога дори непреодолими трудности. Хрониките са излагали всемирната история и са били по-лесно и по-приятно четиво. Хрониката на Йоан Малала е била преведена в България още в началото на X в. от гръцки първообраз, много по-добър от познатия днес текст [99]. Така славянският превод може да послужи за поправяне и допълване на гръцкия текст. Превод на „Chronographicon syntomon“ от патриарх Никифор, направен по същото време в България, е бил многократно преписван в древна Русия [100]. Преведена е била и Хрониката на Георги Синкел [101]. Още по-голямо разпространение е получила Хрониката на Георги Амартол: в различни периоди са били направени два нейни превода, известни под наименованията „Летовник“ и „Временник“ [102]. Съществува един превод на Хрониката на Йоан Зонара и една компилация, наречена „Paralipomen Zonarin“ [103]. Към края на първата половина на XIV в. е била преведена в проза стихотворната Хроника на Константин Манаси [104]. И накрая, през XIV в. е била преведена Хрониката на Симеон Логотет [105]. Проблемите на тази византийска хроника биха могли да бъдат решени въз основа на славянския превод.

 

Християнизацията на южните и източните славяни неизбежно е наложила и въвеждането на християнски и византийски правни норми, които е трябвало да заменят обичайното езическо право. Още тогава се е почувствала необходимостта да бъдат преведени на славянски език основните паметници на византийското право. Според Житието на Методий (гл. XV) именно архиепископ Методий е превел към края на дейността си във Велика Моравия Номоканона, вероятно добре познатото произведение на Йоан Схоластик [106]. На славянски език е преведен още и Номоканонът, приписван на патриарх Йоан Постник (582-595) [107]. Търновският патриарх Евтимий цитира откъси от това произведение в едно от писмата си [108]. Двата законодателни текста от иконоборския период — Еклогата и Земеделският закон - също са били преведени и пригодени да отговарят на потребностите на славянските народи [109]. Разполагаме

 

96

 

 

със славянски превод на Тълкованието на Йоан Зонара [110] и на Синтагмата на Матей Властар [111]. Без да споменаваме тук някои други правни текстове от византийски произход, преведени на славянски език през различни периоди [112], трябва да подчертаем, че всички тези текстове са съставяли важна част от официалната литература и техният превод е бил осъществен от държавните и църковните власти. Накрая не бива да се забравят многобройните византийски документи, които са достигнали до нас единствено в славянски превод [113].

 

Славянските заемки от византийското поетично творчество са относително по-малобройни, но затова пък значими. По-голямата част от преведените творби жанрово са принадлежали към църковната поезия. Интересно е да се отбележи, че славяните са се запознали в превод поне отчасти с поезията на Касия [114]. Още се спори върху въпроса за славянските преводи на поезията на Роман Сладкопевец [115]. След Шестоднева на Георги Пизидийски [116] и някои произведения в стихове на автори от по-късни периоди като например Теофан Сицилийски [117] и Лъв Мъдри [118] трябва между другото да се спомене преводът на календар в мерена реч от големия византийски поет Христофор от Митилини [119]. Сред стихотворните текстове, преведени на славянски език, несъмнено един от най-значимите е поемата за „Дигенис Акритас“ [120]. Съществуването на превод на поемата, извършен от южните славяни, не е достатъчно доказано. Руският превод обаче има особено значение: той възхожда към изгубен гръцки първообраз. Сред поетичните творения да посочим още и „Пророчества“, приписвани на Лъв Мъдри [121], Dioptra от Филип Монотроп [122], Spaneas [123]. Тук трябва да се прибавят и заглавията на романите, разказите и повестите, които се срещат в старата литература на южните и източните славяни: освен оригиналните творби съществуват много други, които са преводи от гръцки, без да може понякога да се посочат точно първообразите. Още се спори върху превода на Троянската притча, позната в няколко славянски редакции [124]. Присъствието в старата славянска литература на текстове като значимия роман Александрия [125], романа за Стефанит и Ихнилат [126], разказа за Езоп [127], сказанието на Афродитиан [128] и прочие, се дължи на Византия. Не можем да отъждествим оригинала на разказа за императрица Теофано, но византийският му произход е повече от вероятен [129]. В тази област много въпроси продължават да чакат своето решение. Да отбележим накратко няколко произведения, свързани с езикознанието: това са например съкратеният превод на

 

97

 

 

произведението на Георги Хировоск [130], откъсите от граматиката на Мануил Мосхопул [131], няколко глосара [132] и най-после няколко откъса от Lexicon на Свидас (Суда) [133].

 

За да приключим с този бегъл обзор, не ни остава нищо друго освен да кажем няколко думи за произведенията, които принадлежат по-скоро към научната литература. На първо място трябва да се спомене Физиологът, който е бил преведен в различни редакции и е получил голямо разпространение в старата славянска литература [134]. Йоан Екзарх е превел значителна част от псевдоаристотеловата компилация на монаха Мелетий „Tractatus de natura hominis“ (от втората половина на IX в.) [135]. Към края на XIV или в началото на XV в. са били преведени, вероятно от Константин Философ (Костенечки) или от негови ученици, избрани откъси от две съчинения, които носят името на Михаил Псел, „Solutiones breves quaestionum naturalium“ и „De omnifaria Doctrina“ [136]. Славяните са приели от Византия и няколко астрологични и гадателски текста [137]. С тях се засяга една широка област от литературния живот, апокрифните творби, които силно са контрастирали с литературата, означавана като официална. Не може да се обори фактът, че апокрифните произведения, разпространявани по-специално в еретическите славянски среди, са били в по-голямата си част преводи или адаптации на византийски първообрази. Византия, която по официален път вече е дала на славяните християнската вяра, богослужебните книги и цялата православна и канонична литература, чрез това неофициално и демократично течение им е позволявала да се възползват и от нейните апокрифни и еретични, или най-малкото хетеродоксни, богатства. Това несъмнено е друга и много важна страна от културните връзки между Византия и славяните, която не може да се разгледа тук.

 

Като си запазваме правото подробно да представим другаде всички материали по историята на византийско-славянските литературни връзки, ние сме задължени все пак да извлечем няколко заключения. Очевидно е, че литературните връзки между Византия и славяните са били много по-сложни и многообразни, отколкото обикновено се предполага. Славяните от средните векове всъщност са черпили богато от почти всички области на византийската книжнина. Но като изтъкваме значението на заемките, които славяните са правили от византийската литература, същевременно трябва да подчертаем взаимността, която се установява между литературата на православните славяни и тази на Византия. Несъмнено преводите от гръцки

 

98

 

 

пик са спомогнали в голяма степен за развитието на славянските национални езици и на книжнината на южните и източните славяни. Преводачите са били първите творци на славянските книжовни езици От друга страна, литературата, създадена от преводачите, е послужила като основа за появата и за развитието на оригинални славянски творби, които именно придават неоспорима стойност на тази литература. Благодарение на славянските преводи голям брой творци от византийски произход са проникнали извън византийския и славянския свят, например сред румънците. Тази богата славянска литература, преведена от гръцки език, има особено значение не само за самите славяни, но също така и за историята на Византия, аспект, за които не се говори често. Преводите дават възможност да се изяснят редица подробности от историята на византийската литература. Могат да се изброят много съчинения от византийски произход, чийто оригинален текст днес е загубен и които са познати единствено чрез славянския превод. Съществуват други произведения, чийто славянски превод възхожда към по-стар гръцки текст, който е по-верен и по-пълен, отколкото съществуващия сега текст. Така славянският превод представлява ценно допълнение за възстановяването на оригинала. Биха могли да се посочат славянски преводи, които са още по-стари от запазените гръцки ръкописи или поне са от тяхното време. От друга страна, съществуват текстове, които са издадени и следователно достъпни чрез славянския превод, докато гръцките първообрази все още не са издадени. Особеността на славянските преводи да бъдат прекалено буквални и да следват оригинала в най-малките детайли, често пъти сурово порицавана, в действителност е едно от най-големите им качества, когато искаме да ги използваме, за да възстановим и изучим гръцките оригинали. Някои славянски светци са били включени в пантеона на православната църква, а византийски агиографи са съставили техни жития, като са използвали славянски извори. Да отбележим накрая съществуването не само на византийци като славянски книжовници [138], но също и на византийски книжовници от славянски произход, какъвто е бил например Константин-Кирил Философ, който през първия период от своята дейност се е откроил именно като гръцкоезичен автор [139]. Като са преписвали и множали славянските преводи на византийски произведения чак до последните векове, славянските преписвани са допринесли за увековечаването на културното наследство на Византия дълго време след изчезването на Империята като политически фактор. Ние смятаме, че е необходимо обширно и безпристрастно проучване на византийско-

 

99

 

 

славянските връзки в областта на цивилизацията въобще и на литературата в частност, за да се установи какво са получили славяните и какво са дали на Византия и посредством нея на цивилизацията през средните векове.

 

Акти на XII Международен конгрес по византийски изследвания, Охрид, 10-16 септември 1961, I, Белград 1963, 411-429.

 

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. За литургията на св. Яков вж. посочванията y H.-G. Beck, Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich, München 1959, pp. 236-237. За стария славянски превод вж. у П. А. Сырку, К истории исправления книг в Болгарии в XIV веке. I, 2. Литургические труды патриарха Евфимия Тырновского. СПб. 1890, с. 179-218. За литургията на св. Петър вж. Beck, op. cit., рр. 243-244; J. Vašica, Slovanská liturgie sv. Petra, „Byzantinoslavica“, 8 (1939-1946), pp. 1-54; Liturgia s. Petři slavica, „Acta Acad. Velehr.“, 19(1948), pp. 110-115. За другите литургии вж. посочванията у Beck, ibidem, pp. 242-246.

 

2. Вж. посочванията у Beck, op. cit., pp. 246-253. - К. Onasch, Das Weihnachtfest im orthodoxen Kirchenjahr. Liturgie und Ikonographie, Berlin 1958, pp. 32-47. „Die gottesdienstlichen Bücher des Kirchenjahres“; срв. също моите бележки в „Byzantinoslavica“, 22 (1961), pp. 81-82. - V. Mitrofanovici, Liturgica bisericei ortodoxe, Cernăuti 1929, pp. 263-273. - И. Гошев, Старобългарската литургия според български и византийски извори от IX-XI вв., „Годишник на Соф. унив., бог. фак.“, 9, 1932, с. 79; Божествената литургия на Златоуста. Критически бележки и изяснения с четири приложения на стари текстове, пак там, 20, 6, 1942-1943. За типика на Теодор Студит вж.: И. Гошев, Правилата на Студийския монастир, пак там, 17, 6, 1939-1940; срв. „Byzant. Zeitschr.“, 42,1 (1943), р. 336. - М. J. Rouët de Journel, Byzance et le monachisme russe, „Studi bizantini e neoellenici“, 7 (1953), p. 317 sq. Отн. акрибията на преписваните срв. Ст. Станојевић, Акрибија код наших старих писана, „Југословенски ист. часопис“, 3 (1937), рр. 107-118.

 

3. Срв. R. Palikarova-Verdeil, La musique byzantine ches les Bulgares et les Russes (du IXe au XIVe siècle), Copenhague-Boston 1953, p. 38 sq. Срв. също R. Abicht, Haben die alten slavischen Übersetzer der griechischen Kirchenlieder die Siebenzahlen der griechischen Liederverse festgehalten?, „Archiv f. slav. Phil.", 3 (1916), pp. 414-29.

 

4. За хронолигията срв. В. Altaner, Patrologia, IV ed., (Torino 1952), p. 7.

 

5. За подробностите вж.: А. С. Архангельский. Творения отцов Церкви в древне-русской письменности. Извлечения из рукописей и опыты историко-литературных изучений. I-IV, Казань 1889-1890. - М. Heppell, Slavonic Translations of Early Byzantine Ascetical Literature. A Bibliographical Note, „The Journal of Ecclesiastical History“, 5 (1954), pp. 86 100.

 

100

 

 

6. V. Beneševič, Die „Gebote der heiligen Väter“ nach dem Euchologium Sinaiticum, Ingic-Festschrift, Berlin 1908, pp. 591-596.

 

7. E. Tissierant, Ascension d’Isaie. Traduction de la version éthiopienne avec les principales variantes des versions grecque, latines et slave, Paris 1909. - Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, София 1925, с. 131-164 заедно с посочвания върху i славянския превод.

 

8. Епископ Михаил, Аграфы в творениях св. священномученика Мефодия, „Журнал Московской патриархии“, 1954, 6, с. 43-50.

 

9. Altaner, ib., § 41. За славянските преводи вж. напр. И. И. Порфирьев, Апокрифическия сказания о новозаветных лицах и событиях по рукописям Соловецкой библиотеки, СПб. 1890, с. 136-148.

 

10. W. Lüdtke, Die slavischen Texte des Thomas-Evangeliums, „Byzant. neugr. Jahrbücher“, 6 (1928), pp. 490-508. - Иванов, пос. съч., с. 227-248, с други библиографски посочвания. - Altaner, op. cit., § 42.

 

11. Altaner, op. cit., § 43.

 

12. Altaner, op. cit., § 44. - Ћ. Данкчић, Два апокрифна јевангелја. I. Јевангјелје Никодимово, „Старине“, 4(1872), pp. 130-149.

 

13. Altaner, op. cit., § 51. - И. Тихонравов, Памятники отреченной русской литературы, II, Москва 1863, с. 40-58. - И. Мартынов, Бдинский сборник 1360. Рукопись Гентской библиотеки, СПб. 1882, с. 4. - V. Jagić [Апокрифна апокалипса апостола Павла], „Starine“, 9 (1877), рр. 137-171. - Н. Тихонравов, Сочинения, I, Москва 1898, с. 18 и сл., 28, 61 и сл.

 

14. E. Follieri, L’originale greco di una leggenda in slavo su San Pietro, „Anal. Boll.“, 74 (1956), pp. 115-130. - I. Dujčev: „Byzantinoslavica“, 18 (1957), pp. 369-370. Славянският текст: А.С. Архангельский, К истории южнославянской и древнерусской апокрифической литературы. Два любопытных сборника Софийской народной библиотеки в Болгарии, „Известия Отд. русск. языка и слов. Имп. Акад. Наук“, (1899), с. 112-118.

 

15. М. И. Сперанский, Апокрифические деяния апостола Андрея в славянорусских списках, Москва 1894. - А. Погодин, Повесть о хождении апостола Андрея в Руси, „Byzantinoslavica“, 7 (1937-1938), pp. 128-148. - Е Dvornik, The Idea of Apostolicity in Byzatium and the Legend of the Apostle Andrew, Cambridge-Mass. 1958.

 

16. Altaner, op. cit., § 55. - F. Halkin, BHG, II3, nrr. 899-917 w, 921 etc. За славянски текстове: Тихонравов, Памятники, II, с. 174-181, 182-192, 193-212, Апокрифические сказания, „Сборник Отд. русск. языка и слов.“, 58, 4 (1894), с. 25-28. Срв. също у Б. Цонев, Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, I, София 1910, с. 181, 256.

 

17. Altaner, op. cit., § 58. - Hakin, BHG, I3, nr. 225. Славянският текст у Е. Спространов. Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир, София, 1902, с. 106 бел. номер 34.

 

18. Altaner, op. cit., § 80-84. - I. Franko, Beiträge aus dem Kirchenslavischen zu den Apokryphen des Neuen Testaments, „Zf. f. die neutestam. Wiss.“, 3 (1902), pp. 146 sqq., 315 sqq.

 

101

 

 

19. Altaner, op. cit., § 85. - P. P. Panaitescu, Manuscrisele slave din Biblioteca Academiei RPR, I (Bucureşti) 1959, p. 153: „Din epistola câtre Policarp“, с нач. рабы и рабынѫ...

 

20. Halkin, BHG, I3, nr. 813. - Преводът: Спространов, пос. съч с. 88, бел. номер 48.

 

21. Вж. напр.: Цонев, пос. съч., с. 316, с. 444 и сл.

 

22. I. Dujčev: „Slavia antiqua“, 4 (1953), p. 199 sqq.; Silloge bizantina in onore di S.G.Mercati, Roma 1957, p. 90 sqq. - Altaner, op. cit., § 113, nr. 5.

 

23. A. И. Яцимирский: „Известия Отд. русск. языка и слов.“, 18, 4(1913), с. 109. - Б. Цонев, Славянски ръкописи в Берлинската държавна библиотека, „Сборник Бълг. Акад. Наук.“, 31 (1937), с. 62.

 

24. Altaner, op. cit., § 133-135. - G. H. Bonwetsch, Hippolyt’s Kommentar zum Buche Daniel und die Fragmente des Kommentars zum Hohenliede, Leipzig 1897. - K. Hевоструев, Слово св. Ипполита об Антихристе в славянском переводе по списку XII в., Москва 1868.

 

25. La prise de Jérusalem de Josèphe le Juif. Texte vieux-russe publié intégralement par V. Istrin, I-II, Paris 1934, 1938. - H. A. Мещерский, История Юдейской войны Иосифа Флавия в древнерусском переводе. Москва-Ленинград 1958.

 

26. И. Дуйчев, Одно неясное место в древнерусском переводе Иосифа Флавия, „Труды отдела древнерусской литературы“, 16 (1960), с. 415-423.

 

27. Altaner, op. cit., § 164. - A. Vaillant, Le De autexusio de Méthode d’Olympe, version slave et texte grec, Paris 1930. - Г. Ильинский: „Byzantinoslaviica“, 3 (1931), pp. 517-519.

 

28. Цонев, Славянски ръкописи, с. 62. - А. И. Яцимирский: „Известия Отд. русск. языка и слов.“, 18, 4 (1913), с. 109. - Е. Katužniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375-1393), Wien 1901, p. 107 sq. Ще се върна скоро върху този проблем.

 

29. Altaner, op. cit., § 262. - R. A. Klostermann, Die slavische Überlieferung der Makariusschriften, Göteborgs k. Vetenskaps-och Vitterhets Samhalles handl. Sjätte Följøden ser. A. Bd. 4, Hf. 3. - I. Dujčev, „Byzant. Zeitschr“, 50 (1957), pp. 159-161; „Зборник радова Српске академије наука“, 59, „Визант. инст", 5 (1958), с. 66. - Н. Dörries, Symeon von Mesopotamien. Die Überlieferung der messalianischen „Makarios“ - Schriften, Leipzig 1941.

 

30. Вж. предварително у В. В. Данилов, Письма Исидора Пелусиота в Изборнике Святослава 1073 года, „Труды отдела древнерусской литературы“, II ( 1955), с. 335-341.

 

31. Altaner, op. cit., § 284. - A. Vaillant, De Virginitate de Saint Basile. Texte vieux-slave et traduction française, Parise 1943.

 

32. Altaner, op. cit., § 277. - Архангельский: „Известия Отд. русск. языка и слов.“, 4/1 (1899), С.111. — Цонев, Опис..., I, с.255 и сл.

 

33. Altaner, op. cit., § 298. - A. Vaillant, Une source grecque de Vladimir Monomaque, „Byzantinoslavica“ 10 (1949), pp. 11-15. - Спространов, пос. съч., с. 43.

 

34. Altaner, op. cit., § 316. За посочването на Йоан Екзарх вж. y R. Aitzetmüller, Das Hexaemeron des Exarchen Johannes, I, Graz 1958, p.49.

 

102

 

 

35. Вж. посочванията у А. С. Архангельский, К изучению древне-русской литературы, СПб. 1888, с. 131-132 и сл.

 

36. Altaner, op. cit., § 321. - Beck, op. cit., pp. 350 n. 1, 360, 585 sq. За славянски ръкопис (XIV-XV в.) вж. у Б. Цонев, Славянски ръкописи в Българската академия, „Сборник Бълг. Академия на науките“, 6 (1916), с. 56 57.

 

37. Altaner, op. cit., § 322. - Beck, op. cit., pp 264, 426, 543. Славянски текстове у Цонев, Славянски ръкописи в Берлин. Държавна библ., с. 52-53.

 

38. Altaner, op. cit., § 323. Славянски текстове у Архангельский, пос. съч., 133-135.

 

39. Altaner, op. cit., § 326. Хомилия у Спространов, пос. съч., с. 105, номер 25 и сл.

 

40. Аitzetmüller, op. cit., р. 7 sq.= Teodoreto, Terapia dei morbi pagani. I. Ed. N. Festa, Firenze (1931), pp. 248-260.

 

41. В. Погорелов, Чудовская псалтырь XI века, отрывок толкования Феодорита Киррского на псалтырь в древне-болгарском переводе, СПб. 1910. За други посочвания у И. Дуйчев: Естествознанието в средновековна България, София 1954, с. 243 номер 13. - Спространов, пос. съч., с. 45.

 

42. A. Vaillant, Le Saint Ephrem Slave, „Byzantinoslavica“, 19 (1958), pp. 279-286. За други посочвания у Архангельский, пос. съч., с. 46-53. - Спространов, пос. съч., с. 58-60 и сл.

 

43. Архангельский, пос. съч., с. 138-139.

 

44. И. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, София 1947, с. 161 и сл. 399, 145, заедно с библиографските посочвания; „Byzantinoslavica“, 18 (1957), р. 322.

 

45. Вж. бележката на преписвача у И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II. София 1944, с. 174-176, 390-391. За цитати у Kałužniacki, op. cit., pp. 221-222, 211-212. За други посочвания у И. Дуйчев: „Труды отдела древнерусской литературы“, 15 (1958), с. 174-176, 176 номер 112.

 

46. И. Шляпкин, Русский Синодик и Иоанн Лидийский, „Известия отд. русск. языка и слов.“, 7, 3 (1902), с. 402-404.

 

47. V. Jagić, Die Menandersentenzen in der altkirchenslavischen Übersetzung, „Sitzungsberichte d. k. Akademie d. Wiess, phil.-hist. Cl.“ 126, 7, 1892. За други библиографски посочвания вж. у К. Krumbascher, Geschichte der byzantinischen Litteratur, München 18972, pp. 601-602.

 

48. Вж. посочванията у И. Дуйчев: Естествознанието, с. 516-525.

 

49. М. В. Шахматов, Сочинения Эпиктета в древнем славянорусском переводе, „Byzantinoslavica“, 5 (1933-1934) рр. 520 521.

 

50. В. Е. Валденберг, Наставление писателя VI в. Агапита в русской письменности. „Визант. Временник“, 24 (1923-1926), с. 27-34; Печатные переводы Агапита, „Доклады Акад. Наук СССР“, 1928,2, Н. 13, с. 283-290. - I. Ševčenko, A neglected byzantine Source of Moscovite political Ideology „Harvard Slavic Studies“, 2 (1954), pp. 141-180.

 

51. За библиографски посочвания вж. у Дуйчев, пос. съч., с. 438 495. Срв също И.И. Срезневский, Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. XI. Христианская топография Козмы Индикоплова. Сравнение славянского перевода с греческим подлинником по содержанию, СПб. 1867, с. 1-19

 

103

 

 

52. Посочвания y I. Dujčev, La versione paleoslava dei Dialoghi delto Pseudo-Cesario, Silloge bizantina in onore di S. G Mercati, Roma 1957, pp. 89-100; „Byzant. Zeitschr.“ 52 (1959), pp. 90 91. - Beck, op. cit., pp. 388-389 n. I. - V. Riedinger: ,,Zf. f. ntmtl. Wiss. u. Kunde d. alt. Kirche“, 51 (1960), p. 154 sqq.

 

53. Altaner, op. cit., § 492. - Beck, op. cit., pp. 377-378. - E. Schwartz, Drei dogmatische Schriften Iustinians, „Abh. d. Bayerischen Akademie d. Wiss., phil.-hist. Abteilung“, N. F Hf. 18, 1939. Славянският текст: V. Mošin, Ćirilski rukopisi Jugoslavenske Akademije, I (Zagreb) 1955, p. 66. - Цонев, Славянски ръкописи в Българската академия, с. 40, с нач.: вѣроуемъ вь единого бога.

 

54. Издание на гръцкия текст: А. Klotz: „Rheinisches Museum“, N. F, 65 (1910), pp. 606-616; срв. Gio Mercati: ibidem, 66 (1911), p.160 = Opere minori, III, Città del Vaticano 1937, p. 304. За славянските преводи: St. Novaković: „Starine“, 16 (1884), pp. 54-55; C. Giannelli: „Studí bizantini e neoellenici“, 5 (1939), p. 463: Дуйчев: Естествознанието, с. 252-257.

 

55. И. Дуйчев, Константин Философ и „предсказанията на мъдрите елини", „Зборник радова Српске академије наука“ 49, Визант. инст., 4 (1956), с. 149-155, заедно с други библиографски посочвания. Текстът: J. Malalas, Chronographia. Ed. L. Dindrofius, Bonnae 1831, pp. 683-687. Критическо издание на съответните текстове: Н. Erbse, Fragmente griechischer Theosophien, Hamburg 1941.

 

56. Текст: A. Lambrino, Les fleuves du Paradis, „Mélanges de l’Ecole Roumaine en France“, 1924, IIe partie, pp. 191-213; за други посочвания y Dujčev. „Slavia antiqua“, 4 (1953), p. 201 sqq.

 

57. M. H. Сперанский, Югославянские и русские тексты „Сказания о построении храма Софии Цареградской“, Сборник в чест на В. Н. Златарски, София 1925, с. 413-422. - В Marichal, La construction de Sainte Sophie de Constantinople dans l’anonyme grec (Xe s.?) et les versions vieux-russes, „Byzantinoslavica“, 21 (I960), pp. 238-259.

 

58. За подробностите вж. Архангельский, пос. съч., с. 135-136.

 

59. Няколко посочвания у I. Dujčev: „Byzantinoslavica“, 19 (1958), p. 182.

 

60. Архангельский, пос. съч., с. 88-91. - M. Heppeli, Some Slavonic Manuscripts of the „Scala Paradisi“ (Lestvica), „Byzantinoslavica“, 18 (1957) pp. 233-270.

 

61. Altaner, op. cit., § 508. - Beck, op. cit., p. 450. - Цонев, пос. съч., с. 39-40, 57.

 

62. Beck, op. cit., pp. 436-442. - Altaner, op. cit., § 511. Различни ръкописи c негови творби: Mošin, op. cit., p. 66; Спространов, пос. съч., с. 66-67; Цонев, Опис, с. 463 и сл.

 

63. Н. Суворов: „Визант. Временник“, 10 (1903), с. 43 и сл.; срв. Beck, op. cit., p. 444 n. I.

 

64. Beck, op. cit., pp. 473-476. - Altaner, op. cit., § 514. За славянските текстове вж. напр. Mošin, op. cit., pp. 98, 105; 106. - Спространов, пос. съч., с. 109 номера 81-82, 88. - Цонев, Опис, с. 236.

 

65. Beck, op. cit., pp. 476-486. Altaner, op. cit., § 515-516. За славянските преводи вж. у Архангельский, пос. съч., с. 98-124. Изданието на славянския текст на „ De orthodoxe fide": Богословие святого Иоанна Дамаскина в переводе Иоанна Экзарха Болгарского. По харатейному списку Моск. Синод. библиотеки, Москва

 

104

 

 

1878; за откъси вж. Дуйчев: Естествознанието, с. 58-91. Срв. също В. Kotter, Die Überlieferung der Pege Gnoseos des hl. Johannes von Damaskos, Ettal 1959, pp. 193, 219, 232.

 

66. Архангельский, пос. съч., с. 104 номер 4. - Ю. Трифонов: „Бълг. преглед“, I, 2 (1929), с. 166. - А. В. Горский - К. И. Невоструев, Описание славянских рукописей Московской Синодальной (патриаршей) библиотеки, II. 2. Москва 1859, с. 314-318.

 

67. За библиографски посочвания у Beck, op. cit., pp. 482-483. - F. Dölger, Der griechische Barlaam-Roman, ein Werk des hl. Johannes von Damaskos, Ettal 1953. - F. Ηalkin: „Anal. Boll.“, 71 (1953), pp. 475-480. За библиографски посочвания отн. славянски текстове вж. А. А. Назаревский, Библиография древнерусской повести, Москва-Ленинград 1955, с. 61-85.

 

68. Beck, op. cit., pp. 502-503, 483-484. - F. Dölger, Johannes „von Euboia“, „Anal Holl.“, 68 (1950), pp. 5-26. За славянски текстове вж.: Спространов, пос. съч., с. 85; П. E. Щеголев: „Известия Отд. русск. языка и слов.“, 4, 1 (1899), с. 193-199. - В. С. Киселков, Проуки и очерти по старобългарска литература, София 1956, с. 263.

 

69. Beck, op. cit., р. 502. Славянски превод (Нalkin, BHG, I3, nr. 878): Спространов, пос. съч., с. 91 номер 79; текстът (Halkin, BHG, I3, nr. 828): Цонев, Опис, с. 250.

 

70. Beck, op. cit., pp. 500-502. - Altaner, op. cit., § 521. За славянските преводи: Спространов, пос. съч., с. 85 номер 4, номер 5; с. 109 номер 78, 77, 79; с. 105, 88 номер 38. - Цонев, Опис, с. 233. -А. И. Яцимирский: „Известия Отд. русск. языка и слов.“, 18, 3 (1913), с. 20-21 и сл.

 

71. Beck; op. cit., pp. 503-505, 509. Славянски превод вж. у Цонев, Славянски ръкописи в Берлинската държавна библ., с. 54.

 

72. Beck, op. eit., рр. 491-495. - Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, I, Berlin, 1958, pp. 528-529. Славянски преводи напр.: Спространов, пос. съч., с. 78. - Mošin, op. cit., pp. 215-216. - А. И. Яцимирски: „Известия Отд. русск. языка и слов.“, 7, I (1902), с. 118-127 и сл.

 

73. Beck, op. cit., р. 505. Славянски превод: Halkin, BGH, III3, nr. 440 = Mošin, op. cit., p. 169; Цонев, Опис, с. 251; Славянски ръкописи в Берлинската държавна библиотека, с. 51.

 

74. Beck, op. cit., pp. 489-491. От патриарх Тарасий: Halkin, BGH, III3, nr. 1149 = Цонев, Опис, с. 234. От патриарх Никифор: Цонев, Славянски ръкописи в Берлин ската държавна библиотека, с. 59: Никифора Константиніа града от еже на иконоборцехь...

 

75. Библиографски посочвания у I. Dujčev, Au lendemain de la conversion du peuple bulgare. L’épître de Photius, „Mélanges de science rel.“, 8 (1951), pp. 211-226. Гръцки текст: I. N. Valettas, Photti Epistolae, London 1864, pp. 200-248. Славянски превод, издаден от В. Н. Златарски: Посланието на цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса в славянски превод, „Български старини“, 5 1917 Славянски превод на една хомилия: S. Severjanov, Codex Suprasliensis, I, 2, Graz 1956, pp. 332-342.

 

76. К. Emminger, Studien zu den griechischen Fürstenspiegeln, II, München 1913 - Krumbacher, GBL2, pp. 457-458. - Dujčev, op. cit., pp. 214-215. Славянски превод:

 

105

 

 

Горский-Невоструев, пос. съч., II. 2, с. 634. Препис в ръкопис от XV-XVI век, вж. Вл. Ћоровић: Зборник за историю Јужне Србије и суседних области, Скоплје 1936, с. 97.

 

77. Migne, P. Gr., СХХII (1889), coll. 537-686 = Спространов, пос. съч., с. 45.

 

78. Krumbacher, GBL2, р. 157. - Beck, op. cit., p. 644. Славянски текстове: Гopcкий-Невоструев, пос. съч., II, 1, с. 82; II, 2, с. 185, 434-441, 445 и сл. - А. И. Соболевский, Слова Петра Черноризца, „Известия Отд. русск. языка и слов.“, 13, 3 (1908), с. 314-321. - Б. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, София 1958, с. 51-68. Въпросът трябва още да се изследва.

 

79. Krumbacher, GBL2, pp. 464-465, 600 602. - Beck, op. cit., p. 643. Сред многобройните славянски текстове вж. напр.: J. Vašica - J. Vajs, Soupis staroslověnských rukopisů Národniího Musea v Praze, Praha 1957, p. 69 sqq. - N. A. Načov: Jagić-Festschrift, Berlin 1908, pp. 486-494.

 

80. Beck, op. cit., pp. 614 616. Славянски текст: Mošin, op. cit., pp. 67, 111-113. Друго посочване у Д. Ангелов. „Истор. Преглед“, 16, 2(1960), с. 99-100.

 

81. В. Мошин, Сербская редакция Синодика в неделю православия, „Визант. Временник“, 16(1959), с. 317-394; 17 (1960), с. 278-353 заедно с по-старата литература.

 

82. Beck, op. cit., pp. 598, 600. За други посочвания у Горский-Невоструев, пос. съч., II, 3, с. 1-28. - Архангельский, пос. съч. с. 142-146

 

83. Beck, op. cit., pp. 585-587. За славянските преводи: Архангельский, пос. съч., с. 139-141. - Цонев, Славянски ръкописи в Българската академия, с. 27, 39, 57.

 

84. Beck, op. cit., pp. 649-651. Вж. напр. славянския превод у Panaitescu, op. cit., pp. 8, 9, 12, 15, etc.

 

85. Krumbacher, GBL2, pp. 157 § 4; 190 § 2. - Beck, op. cit., p. 645 Славянски превод в ръкопис от XV век, у Спространов, пос. съч., с. 55: Провидѣніе въ кратцѣ тлъкованые божественые литургіе.

 

86. Beck, op. cit., pp. 555-556. - Moravcsik, op. cit., I, pp. 334-335. Проповедта у Halkin, BGH, I3, nr. 747 = славянски превод е ръкопис от XV век, у Спространов, пос. съч., с. 91, номер 81: Пакы намь Іѡань иже езыкѡм златыи, и пакы намь іавліень празникь...

 

87. Славянските текстове: Panaitescu, op. cit., p. 212. - Mošin, op. cit., p. 169. - Спространов, пос. съч., c. 105. Главно вж. Beck, op. cit., p. 704.

 

88. Krumbacher, GBL2, pp. 486-487. - Beck, op. cit., p. 700. - Moravcsik, op. cit., p. 522. Славянски текст: „Известия Русскаго археол. Инст. в Константинополе“, 4, 2 (1899), с. 143.

 

89 Beck, op. cit., p. 710. Славянски текст: Vašica-Vajs, op. cit., p. 326.

 

90. Beck, op. cit., pp. 705-707. Славянски текстове : Цонев, Славянски ръкописи в Берлинската държавна библиотека, с. 70. - Vašica-Vajs, op. cit., p. 63.

 

91. Beck, op. cit., pp. 712-715. Славянски текстове: Mošin, op. cit., p. 66. -Цонев, Славянски ръкописи в Бълг. акад., с. 61-62.

 

92. Beck, op. cit., pp. 694 695. Славянски текстове: Vašica-Vajs, op. cit. p. 327. - Горский Невоструев, пос. съч., II, 2, c. 465-471, 205,208. - Архангельский, пос. съч., c. 141-142. - Цонев, Славянски ръкописи в Българската академия, с. 18-25, 29.

 

93. Beck, op. cit., pp. 728-729. Славянски текстове: M. Rădulescu, Originanul slav

 

106

 

 

al „Evangheliei eu învâţaturâ" a Dioconului Coresi, Bucureşti 1959. — J. Sedláček: „Byzantinoslavica“, 21 (1960), pp. 325-326. - M. Ръдулеску, Български редакции на сбирката проповеди на патриарх Йоан Калека, Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски, София 1960, с. 933-962. - Д. Петканова-Гатева, „Неделникът“ на Софроний Врачански. Извори и идеи., „Известия на Института за българска литература“, 9 (1960), с. 199-246.

 

94. Да се позовем най-вече на Житието на св. Теодосий Търновски, познато ни  само в български превод: вж. посочванията у И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, София 1944, с. XXIX, 212-228.

 

95. За него вж. Beck, op. cit., pp. 723-727. Славянски текст: Спространов, пос. съч., с. 103 номер 4, 105. Други текстове у Цонев, Славянски ръкописи в Българската академия, с. 26

 

96. Славянски текстове у Vašica-Vajs, op. cit., pp. 231, 232, 233, 235, 236. За него вж. Beck, op. cit., p. 704. - Вж. също: Горский-Невострусв, пос. съч., II, 2, с. 685-686. - Архангельский, пос. съч., с. 53, номер 2.

 

97. Moravscik, op. cit., pp. 317-318. - Beck, op. cit., pp. 758-759. Славянски преводи: H. А. Мещерский, „Рыдание“ Иоанна Эвгеника и его древнерусский перевод, „Визант. Временник“, 7 (1953), с. 72 86. - И. Дуйчев, О древнерусском переводе „Рыдания“ Иоанна Эвгеника, „Визант. Временник“, 12 (1957), с. 198-202; „Byzantinoslavica“, 17 (1956), рр. 280-283.

 

98. Отн. въпроса вж: М. Weingart, Byzantské kroniky v literatuře církevněslovanské, I-II, Bratislava 1922-1923. - И. Дуйчев, Преглед на българската историография, „Jugosl ist. časopis“, 4 (1938), pp. 42-46; Übersicht über die bulgarische Geschichtsschreibung. Antike u. Mittelalter in Bulgarien, Berlin 1960, pp. 52-56, заедно c други библиографски посочвания.

 

99. Weingart, op. cit., I, pp. 18-51. - Moravcsik, op. cit., pp 329-334

 

100. Weingart, op. cit., I, pp. 55-62. - Moravcsik, op. cit., pp. 456-459.

 

101. Weingart, op. cit., I, pp. 52 -55. Според Ю. Трифонов, Византийските хроники в църковно-славянската книжнина, „Известия на Историч. дружество“, 6 (1924), с. 169-170, преводът е бил направен в България през X или XI век.

 

102. За подробностите вж. Weingart, op. cit., II, pp. 5-499.

 

103. Weingart, op. cit., I, pp. 84-124. - Д. О. Патапов, Судьба хроники Зонары в славяно-русской литературе, „Известия Отд. русск. языка и слов.“, 22, 2 (1917), с. 141-186.

 

104. Издание на превода: J. Bogdan, Cronika lui Constantin Menasses. Traducere mediobulgara făcută pe la 1350, Bucureşti 1922. - Weingart, op. cit., I, pp. 160-219. - Moravcsik, op. cit., I, pp. 353-356. - A. Heixenberg, Über den Ursprung der illustrierten Chronik des Konstantinos Manasses, München. Jahrbuch d. bildenden Kunst, V. 3 (1928), pp. 81-100. - H. Boissin, Le Manassès moyen-bulgare, Paris 1946.

 

105. Weingart, op. cit., I, pp 63-83. - Moravcsik, op. cit., I, pp. 515-518.

 

106. H. F. Schmid, Die Nomokanonüersetzung des Methodius, Leipzig 1922. - J. Vašica, Metodějův překlad nomokanonu, „Slavia“, 24 (1955), pp. 9-41, заедно c по-старата литература.

 

107. Beck, op. cit., pp. 423-425.

 

107

 

 

108. Kałužniacki, op. cit., p. 223 = Migne, P. Gr., LXXXVIII, col. 1910.

 

109. G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates. München 1952, pp. 112, 74. За библиографията вж. J. Vašica: „Byzantinoslavica“, 12 (1951), pp. 154-174; „Slavia“, 25 (1956), pp. 221-233; 30 (1961), pp. 1-19. Славянският превод на Земеделския закон у Ћ. Сп. Радојичић, Српски рукопис землјорадничког закона, „Зборник радова Српске академије наука“ 44, Визант. институт, 3 (1955), с. 15-28.

 

110. За подробностите вж. С. С. Бобчев, История на старобългарското право, София 1910, с. 127-132. Текст: Mošin, op. cit., p. 54.

 

111. Ст. Новаковић, Матије Властара Синтагма, Београд 1907. Текстове напр.: Спространов, пос. съч., с. 18-21, 21-22. Срв. М. Андреев, За един непроучен препис на Синтагмата на Матей Властар, „Известия на Правния институт“, 1-2 (1955), с. 269-300.

 

112. Срв. напр.: F. Grivec, Orientalische und römische Einflüsse in den Scholien der Slavenapostel Kyrillos und Methodius, „Byzant. Zeitschr.“, 30 (1929-30), pp. 287-294.

 

113. Давам сведения за тях в отделно изследване.

 

114. Няколко посочвания у В. И. Пандурски, Църковната поетеса монахиня Касия, „Църковен вестник“, 56, 3 (11.I.1955), с. 5-7. - Ћ. Сп. Радојичић, О старом нашем преводу Касијине песме, „Дело“, 6 (1960), с. 889-892.

 

115. Срв. посочванията във „Визант. Временник“, 8 (1901), с. 228-229; 10 (1903), с. 280-281.

 

116. Издание на славянския текст: И. А Шляпкин, Шестоднев Георгия Пизида в славянорусском переводе 1385 года, СПб. 1882. Посочвания главно: Moravcsik, op. cit., pp. 288-289. - Beck, op. cit., pp. 448/9.

 

117. Вж. главно Beck, op. cit., p. 602, n. 2. За славянски текстове: Цонев, Опис, с. 106; Славянски ръкописи в Българската академия, с. 16.

 

118. Beck, op. cit., pp. 546-548. Славянски текст напр. у Цонев, Опис, I, с. 134.

 

119. Славянският текст: Panaitescu, op. cit., p. 313 ms. 217. Вж. главно E. Follieri, Il calendario giambico di Cristoforo di Mitilene, „Anal. Boll.“, 77 (1959), pp. 245-304. - J. Darrouzes, Les calendriers byzantins en vers, „Revue ét. Byzant.“, 16 (1958), pp. 61-73. - Beck, op. cit., pp. 605, 607.

 

120. H. Grégoire, Le Digénis russe. Russian epic Studies, Ed. by R. Jakobson and E. J. Simmons, Philadelphia 1949, pp. 131-169, заедно c по старата литература. - P. Pascal, Le „Digénis“ slave ou la „Gesta de Devgenij“, „Byzantion“, 10 (1935), pp. 301-334. -Ani. Dostál, Le Digénis slave et son importance pour la byzantolinogie, Akten des XI. intern. Byzantin.-Kongress, München 1958, München 1960, pp. 125-130. Вж. няколко полезни посочвания у А. Я. Сыркин, Дигенис Акрит, Москва 1960, с. 173-178.

 

121. За посочвания у I. Dujčev: „Byzantinoslavica“, 17 (1956), p. 292 n. 128; p. 309 n. 222. - C. Mango, The Legend of Leo the Wise, „Зборник радова Српске академије наука“, 65, Визант. инст. 6 (1960), с. 59-93. - Ћ. Сп. Радојичић, Превод деспота Стефана Лазаревича, или можда само из доба деспотовог, „Летопис Матице српске“, 388 (1961), с. 172-182.

 

122. Beck, op. cit., pp. 642-643. Славянски текстове: Vašica-Vajs, op. cit., p. 78. - Цонев, Опис, с. 238 и сл.

 

108

 

 

123. Krumbacher, op. cit., pp. 802-804. - V. Jagić, Das byzantinische Lehrgedicht Spaneas in der kirchenslavischen Übersetzung, „Sitzungsber. d. k. Akad Wiss. Wien, phil.-hist. Cl.“ 127, 8, 1892. Други библиографски посочвеиия у В. Сахаров: „Визант. Временник“, 11 (1904), с. 99-114.

 

124. Krumbacher, GBL2, pp. 847-848. - Б. Цонев, За произхождението на „Троянската прича“,„Сборник за народни умотв.“, 7 (1892), с. 224-244. - A. Ringheim, Eine altserbische Trojasage, Prague-Upsal 1951. - И. Дуйчев: „Известия на инст. бълг. лит.“, 2 (1954), с. 271-275. - L. Hadrović, Der südslavische Trojaroman und seine ungarische Vorlage, „Studia slavica“, I (1955) pp. 49-135. - P. Маринковић: „Прилож.", 22(1955), с. 315-325.

 

125. В. Истрин, Александрия русских хронографов, Москва 1893. - Krumbacher, GBL2, pp. 849-852, заедно c по-старата литература. - Ю. Иванов, Старобългарски разкази, София 1935, с. 149-174, 273-289.

 

126. Библиография: Krumbacher, GBL2, pp. 895-897. Славянски текстове: Ћ. Даничић, Индијске приче прозване Стефанит и Ихнилат, „Starine“, 2 (1870), рр. 261-310. - Иванов, пос. съч., с. 134-143, 289-297. Срв. също превода на арабския текст: Килила и Димна. Перевод с арабского И. Ю. Крачковского и И. П. Кузмина, Москва 1957.

 

127. Krumbacher, GBL2, pp. 897-898. Славянски текстове: Н. А. Начов, Тиквешки ръкопис, „Сборник за народни умотв.“, 9 (1893), с. 90-94. - Иванов, пос. съч., с. 103-107, 245-249.

 

128. П. Е. Щеголев, Очерки истории отреченной литературы. Сказание Афродитиана, „Известия Отд. русск. языка и слов.“, 4, 1 (1899), с. 148-199. - М. Gaster, Die rumänische Version der Legende des Aphroditian „Byzant. neugriech. Jahrbücher“, 14 (1937-1938), pp. 119-128.

 

129. Вж. напр.: Иванов, пос. съч., с. 187-189, 307-309. - Mošin, op. cit., pp. 76-77, etc.

 

130. За подробностите вж. Ju. Besharov, Imagery of the Igor’ Tale in the Light of byzantine-slavic poetic Theory, Leiden 1956, pp. 1-50.

 

131. Вж. у В. Ягич. Разсуждения южнославянской и русской старины о церковно-славянском языке. Изследоваиия по русскому языку, I, СПб. 1885-1895, с. 392 и сл.

 

132. Е. Kałužniacki, Λέξεις Λατινικαί in einer älteren bulgarisch-slovenischen Übersetzung, „Archiv f. slav. Phil.“ 14 (1892), pp. 84-88. - V. Jagić, Griechisch-slavisches Glossar mit einem slavisch-griechischen Wörterverzeichnis, „Denkschriften d. k. Akad. Wiss. Wien, phil-hist. CI.“, 43, 4/2, 1894.

 

133. Откъс от „Максим Свидас“ (по изданието на А. И. Яцимирский, Христоматия по истории славян, I. 1914), преиздаден у В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, 1, София 1918, с. 420-422.

 

134. Krumbacher, GBL2, pp. 874-877. - F. Sbordone, Physiologus, Mediolani-Neapoli 1936. - В. Е. Peny, Physiologus, PWRE, XX. I (1941), coll. 1074-1129. Посочвания за славянските текстове у Дуйчев: Естествознанието, с. 158-181, 572-574.

 

135. А. Leskien, Der aristotelische Abschnitt im Hexaemeron des Exarchen Johannes, Jagić-Festschrift, Berlin 1908 pp. 97-III. - Дуйчев, пос. съч., с. 570 и сл.

 

109

 

 

136. За подробностите вж: С. Giannelli, Di alcune versioni e rielaborazioni serbe delle „Solutiones breves quaestionum naturalium“ attribuite a Michele Psello. „Studi bizantini e neoellenici“ 5 (1939), pp. 445-468. Други посочвания уДуйчев, пос. съч., с. 336 и сл.

 

137. Напр.: М. Speranskij, Leon’s des Weisen Weissagungen nach dem Evangelium und Psalter, „Archiv f. slav. Phil.“, 25 (1903), pp. 239-249. Вж. други посочвания у Дуйчев, Гадаене по книги в средновековието, „Известия на Народния етнографски музей“, 14 (1943), с. 49-55; Естествознанието, с. 390-437.

 

138. Срв. Dj. Sp. Radojičić, Drei Byzantiner, alt-serbische Schriftsteller des 15. Jahrhunderts, Akten des XI. Internationalen Byzantinisten-Kongress München 1958, München 1960, pp. 504-507; Un byzantin, écrivain serbe: Démétrius Cantacuzène, „Byzantion“, 29 30 (I960), pp. 77-87.

 

139. I. Dujchev, Zur literarischen Tätigkeit Konstantins des Philosophen, „Byzant. Zeitschr.“, 44 (1951), pp. 105-110 (= Festschrift F. Dölger).

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]