23. Разказ за „чудото“ на великомъченик Георги със сина на Лъв Пафлагонски, пленник у българите
Статията „Разказ за Чудото на великомъченик Георги със сина на Лъв Пафлагонски, пленник у българите“ излезе в сборника Изследвания в памет на К. Шкорпил, София 1961, с. 189—200. Към това вж. и моята статия Due note di storia medioevale. Byzantion, XXIX—XXX (1959/60), pp. 259—266 (Hommage à la mémoire de C. Giannelli).
Между „чудесата“, приписвани на великомъченик Георги Кападокийски, се намира едно „чудо“, което е тясно свързано със събитията от средновековната българска история. Текстът е насловен „Разказ за необикновеното чудо, извършено от светия и всеславен великомъченик Георги с пленения и неочаквано спасен младеж“. Най-старинният от всички преписи, в които е познат този текст, се съдържа в един ръкопис на бившата Московска синодална библиотека № 381 от 1023 г., писан на пергамент и сега съхраняван в московския Государственный исторический музей. [1] Въз основа на този ръкопис, който носи точно определена дата, съставянето на текста би следвало да се отнесе с голяма положителност най-късно към втората половина на X или самото начало на XI в. Извадки от московския сборник с „чудесата“ на великомъченик Георги и частно от „чудото", свързано с българската история, даде в немски превод покойният немски изследвач J. В. Aufhauser. [2] Като използува неговите извадки, акад. Кр. Миятев обнародва една кратка бележка относно въпросното „чудо“ и значението му като извор за българското минало. В своята статия нашият учен обърна внимание на думата κουκούμιον, която се среща в гръцкия текст на „чудото“, и позовавайки се на някои посочвания на акад. Ст. Младенов, я свърза с турската дума „гюгюм“
1. За ръкописа вж. Архимандрит Владимир, Систематическое описание рукописей Московской Синодальной (Патриаршей) библиотеки, I. Рукописи греческия, Москва 1894, с. 594.
2. J. В. Authauser, Das Drachenwiinder des Hl. Georg in der griechischen und lateinischen Überlieferung, Lpz. 1911, pp. 4—6. Към това вж. общо:
Хр. Лопарев, Новейшая литература о св. Георгия Победоносца, Виз. врем., XX, 1 (1913), с. 25—50, особено с. 42 и сл.
513
и нашата народна форма „кункума“, което ще рече „меден съд“. Според него прочее думата κουκούμιον би трябвало да се смята за първобългарска по произход. [3] Маджарският византолог Гюла Моравчик обаче показа, [4] че в същност думата κουκούμιον се среща не само във византийската книжнина, но е известна още в древността и произхожда от латинското cucuma, докато познатата у нас форма „гюгюм“ идва от турското gügüm, заето чрез Византия. Между това обаче споменатият немски учен бе издал и пълния текст на „чудесата“ на св. Георги на гръцки език с добавка на някои текстове на латински език. [5] Така текстът на този паметник стана напълно достъпен в гръцката, оригинална редакция.
По своето съдържание разказът представя едно интересно четиво и в същото време добър исторически извор за българското минало. Неизвестният съставител на „чудото" съобщава, че против Византийската империя се навдигнали различни „западни народи“, именно българи, угри (маджари), „скити“ и др., които не само опустошавали граничните области, а се готвели да нападнат и „богопазената стотица“ Цариград. За да спрат нападателите, ромейските управници наредили да бъдат свикани войските от всички покрайнини на империята. Византийският стратиот Лъв Пафлагонски поради старост обаче не можал да вземе участие в похода; затова изпратил вместо себе си като заместник своя син Георги. Според едно интересно посочване в един от преписите на „Чудото“, запазено в един от най-важните преписи на текста, [6] събраните за отбраната на империята
3. Кр. Миятев. Нови данни за българите през X в. ИБАИ VI (1932), с. 281—283.
4. Gy. Moravcsik, Κουκούμιον ein altbulgarisches Wort ? Körösi-Csoma-Archivum, II, 6 (1932), pp. 436—444;
срв. Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, I2, Berlin 1958, pp. 441—442.
Думата се среща и в един византийски текст, приведен у Ив. Гошев, Правилата на Студийския манастир, ГСУбф. XVII, 6 (1939—1940), с. 49, 56, без да е обяснена от преводача. Към това вж. I. D(ujčev): В. Z., XLII (1942), р. 336.
5. J. В Aufhauser, Miracula S. Georgii, Lipsiae 1913, pp. 18—43.
6. Това e cod. Ambrosianus, Sup. C 92, от XIV в. За четенето вж. посочването y Atifhauser, Miracula, р. 21 nota.
514
войски били поставени под началството на Лъв Фока (Λέοντος τοῦ Φωκᾶ τηνικαῦτα στρατοπεδαρχοῦτος). Това е несъмнено познатият византийски пълководец, доместик на схолите Лъв Фока, син на пълководеца Никифор Фока Стари, [7] брат на Варда Фока и чичо на император Никифор II Фока (963—969). [8] В историята на българо-византийските отношения той е известен главно с това, че през август 917 г. е предвождал сухопътните византийски войски, които претърпели тежко поражение в сражението при Ахело (Анхиало, дн. Поморие) на 20 август 917 г. [9] Това посочване на текста вече дава едно указание за датирането на събитията, към които се отнася нашият разказ. Според думите на разглеждания извор от всички области и земи на Византийската империя се събрали „безбройни множества войска“. Двете неприятелски войски се срещнали в някакво „неудобно крайморско място“ в земята на византийските врагове. Неприятелите се вдигнали внезапно, изненадали ромейската войска и ѝ нанесли тежко поражение : едни от ромейските войници били избити от меч, други се издавили в морето, трети били стъпкани от конете или пък погинали по друг начин. Само някои от византийските воини попаднали в плен. Цялото това описание на сражението отговаря напълно на онова, което знаем от другите исторически извори за българо-византийската война през лятото 917 г. Посочването на нашия извор, че като участници във войната против империята били маджарите, заслужава особено внимание. То не е засвидетелствувано изрично в никой от другите исторически извори за събитията, обаче не изглежда невероятно. Като се изключат споменатите в текста „миди“, сиреч
7. За него вж. подробно: H. Grégoire, La carrière du premier Nicéphore Phocas. Προσφορὰ εἰς Στ. Kυριακίδην = Ἑλληνικῶν παράρτημα (4) (1953), pp. 232—254;
idem. Héros épiques méconnus. La Nouvelle Clio, IV (1952), pp. 378 sqq.
срв. V. L(aurent): B. Z., XLVII (1954). pp. 226—227; F. Dölger): ib. р. 227.
8. За него вж. G. Guilland, Etudes sur l'histoire administrative de Byzance. Le domestique des scholes. Revue des études byzantines, VIII (1951), pp. 27—28.
9. За събитията общо вж. В. Н. Златарски, История 1, 2, София 1927, с. 382 и сл. За самите военни действия вж. Щ. Атанасов, Ив. Дуйчев Д. Ангелов и др., Българското военно изкуство през феодализма, София 1958, с. 177—183.
515
мидийци, които никога не са обитавали областите западно от Византийската империя, посочванията за участието на угри, скити и турки, с които имена византийските извори често са назовавали маджарите, [10] трябва да се свържат единствено с маджарите и да се допусне, че българският владетел във войната против империята през 917 г. е използували тях като съюзници. Отъждествяването на „скитите“ или турките с печенегите е недопустимо, защото е известно, че самата Византия тогава е направила опит да ги използува като съюзници против Симеон, без обаче да постигне това. [11] Изброяването на различни народи като врагове на империята очевидно съставя агиографско преувеличение. В същност най-правдоподобно е, че се отнася до българо-византийската война от 917 г., в която главните действуващи сили са били ромеите и българите. Говорейки за това, че враговете били заплашвали самата византийска столица, съставителят на разказа има пред вид вероятно някое от българските нападения против империята през по-раншни години — най-вероятно нападението на Симеон през есента на 914 г., когато в ръцете на българите паднал градът Одрин и ромеите очаквали българските войски да продължат похода си към самата византийска столица. [12] През 917 г. нападателните действия са били предприети от страна на самото византийско правителство, което обстоятелство се потвърждава и от текста на „Чудото“. Ако неизвестният византийски агиограф съобщава, че набирането на войската било извършено по разпоредба на „обладателите на ромейския скиптър“ (οἱ. . . τὰ Ῥωμαίων σκῆπτρα κχτέχοντες), в това свидетелство трябва да съзрем още едно потвърждение, че се отнася за събитията през 917 г. когато властта на империята се намирала в ръцете на малолетния император Константин VII Багренородни (913—959) и на майка му Зоя, четвъртата жена на Лъв VI (886—912). В „Чудото“ изрично е споменато, че византийското правителство било
10. За това вж. Gy. Moravscik, Byzantinoturcica, II, Sprachreste der Turkvölker in den byzantinischen Quellen, Berlin 19582, pp. 280, § 6; 321, § 3.
срв. G. Czebe, De filio ducis Leonis. Új adat 1023-ból a bizànci Οὐγγρος népnévre. Magyar Nyelvör, LVI (1927), pp. 47—52.
11. За подробности вж. Златарски, п. с., с. 383, 384, 386 и сл.
12. За събитията повече вж. Златарски, п. с., с. 378 и сл.
516
събрало войски от всички краища на империята, което се потвърждава и от другите наши исторически извори. [13] Във вулгарногръцката преработка на текста очевидно все с чисто агиографска тенденция доместикът на сухопътните византийски войски Лъв Фока е посочен като византийски император с цел да се изтъкне участието на самия византийски василевс в сражението. За сражението при Анхиало агиографът се е ограничил да даде само общи данни, изтъквайки единствено пълното поражение на ромейската войска. Общо взето, „Чудото на свети Георги“ трябва да бъде използувано като един от добрите и надеждни исторически извори за българо-византийската война през 917 г.
В този паметник обаче представят интерес и онези сведения, които се дават за случки, станали след сражението на 20 август. По думите на житиеписеца всред попадналите в български плен византийски бойници се намирал и младежът Георги, синът на Лъв Пафлагонски. Докато основният текст на „Чудото“ съобщава, че момъкът бил отведен като пленник от страна на някакъв български „племенен началник“ (παρά τινος ἐθνάρχου), което трябва да се тълкува в общ смисъл, тъй като по това време в българската държава племенното деление вече е било надживяно, то една от вулгарногръцките преработки предава това с явно засилване, именно, че пленникът бил отведен при „владетеля на българите“ (εἰς τὸν αὐθέντην τῶν Βουλγάρων). В по-нататъшния разказ интерес представя съобщението за използуването на военнопленници като роби за домашна работа. В текста се казва между другото, че плененият младеж било оставен на служба в готварницата, за да се грижи за приготовляване на топла вода за своя господар. В това сведение има загатване за съществуването всред българските първенци на познатата служба във византийския двор на т. нар. нипсистиарии. [14] Тавматургическият елемент в разказа е изразен в съобщението, че на празника на св. Георги (23 април ст. ст.) на следната (918) година младежът бил спасен по чудотворен
13. За подробности вж. Златарски, п. с., с. 383 и сл.
14. За тях вж. специално R. Guilland, Etudes de titulature byzantine. Les titres auliques réservés aux eunuques. Revue des études byzantines, XII (1955), pp. 50—52: 1. Le chef des balutions.
517
начин от светеца и върнат в дома на родителите си. Като се отстрани този тавматургичен елемент, тук може да се изтъкнат две интересни подробности. Първата се отнася до употребата на т. нар. кукумион, сиреч меден съд за затопляне на вода. Тук е засвидетелствувана една занимлива подробност в бита на балканските народи от средновековието. [15] От разказа за станалото „чудо“ се разбира, че младежът бил уж грабнат и понесен във въздуха тъкмо в момента, когато се изкачвал от готварницата по някаква стълба към помещение в по-горен етаж на жилището на българския болярин, гдето попаднал като роб-военнопленник. Това сведение ни подсказва една особеност в строежа на средновековните болярски жилища в България през онези времена. Най-сетне заслужава внимание упоменанието на текста за наличието на повече роби в дома на един болярин от X в. — агиографът говори изрично за „съроби“ (σύνδουλοι). Разказвайки за чудотворното избавление на роба военнопленник, житиеписецът съобщава, че когато момчето неочаквано се явило в бащиния си дом, то било облечено в „българско облекло" (βουλγαρικὴν στολήν) и държало в ръката си съдината с още топлата вода. Трябва да се съжалява, че агиографът се ограничава и тук с едно твърде общо посочване за своеобразието на българското облекло — наспроти облеклото на византийците, без да даде никаква конкретна подробност, с която би могъл да обогати или уточни другите наши известия за средновековното българско облекло. [16]
Разказът за „чудото на свети Георги със сина на Лъв Пафтагонски“ следва една доста широко разпространена агиографска схема, именно чудотворното освобождение на пленник от чужда робия. Тази схема се повтаря например в едно друго „чудо“ на светеца, който бил освободил попаднало в плен у
15. Някои интересни допълнителни сведения вж. y A. Zеki Validi Togan, Ibn Fadlān’s Reisebericht. Leipzig 1939, p. 232.
16. Mиятев, п. с., c. 283, правилно изтъква, че тук имаме „едно потвърждение на факта, че българите през X в. носели свое национално облекло, което се отличавало от византийското“. Общо за облеклото на българите от онази епоха вж. Jоrd. Ivanov, Le costume des anciens Bulgares. L’art byzantin chez les Slaves. Les Balkans. Premier recueil dédié à la mémoire de Th. Uspenskv, Paris 1930, pp. 325—334.
518
арабите от остров Крит момче от Митилин. [17] Подобно „чудо“ се приписва на св. Николай Мирликийски, който спасил от чужд плен Василий, сина на Агрика. [18] На св. Димитрий Солунски се приписва спасяването по подобен чудотворен начин на попадналия в плен у македонските славяни епископ Киприан. [19] Към същата агиографска схема трябва да се отнесат и някои други агиографски разкази, например за спасяването на пленения от българите през 811 г. византиец патриций Петър [20]. Всички тези разкази за „чудотворно“ спасяване от чужд плен отразяват наивната вяра на средновековните люде, че един или друг пленник, завърнал се от робия, е бил спасен само чрез свръхчовешка намеса. Трудно е да се установи при всеки отделен случай какви реални исторически факти се крият в основата на даден разказ от този род..В разказа за „чудото на свети Георги със сина на Лъв Пафлагонски“ обаче се съдържат редица подробности, които имат пълно потвърждение в познатите и установени исторически факти от българо-византийската война през 917 г. Това дава основание да се приеме, че този разказ почива върху достоверни исторически сведения, към които е бил добавен чудотворният елемент за спасението на пленника Георги от български плен.
Както изглежда, разказът за въпросното „чудо“ е намерил доста голямо разпространение. Освен книжовната версия запазена е и една простонародна гръцка преработка. Ръкописът, в който се намира тази преработка, именно cod. Athous Ioasaphaion nr. 308, датира от най-ново време (1878 г.), [21] обаче е несъмнено, че това е само късен препис на текст, възникнал много по-рано. По съдържание [22] простонародната гръцка преработка стои твърде близко до книжовната версия, като се отличава само в дребни подробности и съдържа добавки, на
17. Aufhauser, Miracula, pp. 100—103.
18. G. Anrich, Hagios Nikolaos, I. Leipzig — Berlin 1913, pp. 188—195, 198—203.
19. Miracula Sti Demetrii, V, cap. 209 : Mignе, P. Gr., CXVI, col. 187 BC.
20. H. Delehауe, Synaxarium ecclesiae Constantinopolitanae, Bruxelles 1902, coll. 791—794.
21. Срв. Aufhauser, op. c., pp. Vll—XI, описание на ръкописа.
22. Aufhauser, op. c., pp. 19—39, издава текста на тази вулгарногръцка преработка като успоредица към книжовната версия. Изданието на вулгарногръцката преработка в книгата на Дамаскин Студит Θησαυρός (преиздадена от Μ. I. Saliberos в Атiна през 1926 г.) (срв. Μоravсsik, ор. с., I, р. 441) не ми е достъпно.
519
правени за по-голяма яснота. Въз основа на вулгарногръцката преработка разказите за „чудесата“ на Георги Победоносец били преведени на български, и то, както изрично се посочва, [23] още през втората половина на XVIII в., а вероятно и по-рано. В този български превод на „чудото“ с младежа Георги [24] се съдържат някои сведения, за които не може да се установи дали преводачът или преписвачът ги е намерил в своя първообраз, или пък са негова лична добавка. В една от тези добавки е казано, че българо-византийската война станала по времето на византийския император „Константин Осми (!), Багренородния, сина на Лъва Премъдраго“, което очевидно представя грешка вместо Константин VII Багренородни. По-нататък се посочва, че „тази победа над гърците била през месец август“, което потвърждава напълно предположението, че в разказа става дума за сражението между българи и византийци на 20 август 917 г. Може прочее да се предполага, че преводачът ще да е разполагал с гръцки първообраз, който е бил по-пълен, отколкото познатият днес гръцки текст и е съдържал няколко важни допълнения.
Разпространението на „чудото“ с Георги, сина на Лъв Пафлагонски, у българите се потвърждава и чрез наличието на един български ръкопис откъм XVIII в. [25] В този ръкопис, писан на хартия (размери 19,8 X 14,5 см), на първо място се съдържа житието на св. Георги (без началото), после разказите за няколко „чудеса“, между които (л. 16—19’) и „чудото“
23. Вж. Сказание за страдания н чудеса святаго славнаго великомъченика победоносца и чудотворца Георгия. С прибавление как ся е създала Святая Атонска Зографска обител и как са ся явили чудотворните икони святаго Георгия в тая обител. Събрано и списано на българский язык в 1872 г. охридскаго българскаго митрополита Натанаила, собрата Зографскаго братства. Издава се в полза на св. Зографска обител. Пловдив 1895, с. 62, бел. ; с. 67, бел.
Вж. също преизданието (със съкращение) : Живота, страданията н чудесата на светаго великомъченика, победоносца и чудотворца Георгия. Издава м-ра Св. Георги Зограф в Света Гора, 1906, с. 57, 58.
24. Вж. Сказание, с. 43—47, пето чудо ; Живота, с. 40—45.
25. Ръкописът е частно притежание и ми бе отстъпен любезно за използуване през септември 1945 г. от проф. Васил Захариев, художник, за което му изказвам сърдечна признателност. Ръкописът е писан от една ръка с простонародна реч. Началните листове липсват, брои всичко 31 листа. Между „чудесата“ тук са дадени: „чудото“ със стълба на вдовицата; „чудото“ с дарението на малкото момче ; „чудото" с плененото момче от остров Митилин. Към „чудесата“ е прибавено (л. 21) едно наставление за необходимостта за празнуване на празника на светеца. В ръкописа има няколко дребни бележки без особено значение. На л. 25’ се поменуват „Индже Барактар“ и „Зурит (?) Барактар“. На л. 24—27, 31' някакъв хлебар записвал своите сметки.
520
със сина на Лъв Пафлагонски. Ръкописът е донесен от Самоков и може би трябва да се свърже със Света гора. Текстът с „чудото“, което ни интересува, стои твърде близко до познатата вулгарно гръцка преработка. Тъй като това е единственият познат засега, доколкото ми е известно, български превод на „чудото“, запазен в ръкопис, текстът му е даден тук заедно с текста на вулгарногръцката версия. За популярността на това „чудо“ обаче говори и изображаването му върху няколко български икони от XVIII и XIX в. Върху една от тези икони, произхождаща от Трявна (сега в Националната художествена галерия) и датирана в XVIII в., са съчетани изображенията на подвига на светеца с погубването на дракона, спасяването на царската дъщеря и пренасянето на освободеното от български плен момче от Пафлагония. Образът на младежа Георги заслужава внимание: младежът е представен в народна българска носия от времето с кърпа за изтриване и със съд топла вода в дясната ръка. [26] Същият мотив е възпроизведен и върху друга икона на светеца, която също произхожда от Трявна и се съхранява в Националната художествена галерия. Рисувана е от зографа Кънчо Цанюв Захариев от Трявна, 1856 г. [27] Не е трудно да се намерят също и други подобни икони из нашите църкви и манастири. За съжаление познатите наши изображения на „чудото“ със сина на Лъв Пафлагонски произхождат от сравнително неотдавнашно време. Възпроизвеждането на това „чудо“ върху български икони от епохата на нашето национално Възраждане показва, че някои подробности от сюжета са били забравени. По същина „чудото“ има противобългарска тенденция. Неговото изобразяване напомня иконите, върху които е представено как св. Димитрий Солунски
26. Национална художествена галерия.
27. Национална художествена галерия.
521
погубва пред стените на Солун българския цар Калоян през 1207 г. Може да се предполага, че изображения на „чудото“ със сина на Лъв Пафлагонски са се явили в иконографията на светеца, представян обикновено като драконоубиец или воин, [28] твърде рано. Появата на тази сцена върху една сръбска икона от XVII в. [29] и в стенописите на църквата „Св. Георги“ във Воронец (Румъния) от средата на XVI в. [30] показва разпространението на сюжета в изкуството на други страни и подкрепя предположението, че проникването на този сюжет в изобразителното изкуство ще трябва вероятно да се отнесе още към средновековието.
Тук са приложени текстът на „чудото“ според споменатия български ръкопис и като успоредица гръцкият текст от cod. Iosaphaion 308.
28. За традиционната иконография на светеца вж. главно : Jos. Мyslivес, Svatý Jiři ve východokřestanském uměni, Byzantinoslavica, V (1933,34), pp. 304—375;
В. Н. Лазарев, Новый памятник станковой живописи XII в. и образ Георгия-воина в византийском и древнерусском искуссгве, Виз. врем., (1953), с. 186—222;
М. В. Алпатов, Образ Георгия-воина в искусстве Византии и древней Руси, ТОДРЛ, XII (1956), с. 292—310 ;
Ив. Гошев, Един средновековен барелеф от Созопол. Принос към иконографията на драконопобедителите-конници св. Георги и св. Димитър във византийското изкуство, ГСУбф, VI (1928—1929), с. 1—110.
29. Мyslivес, ор. с., р. 346 ; tab. 1.
30. Мyslivес, ор. с., рр. 340—341 ; tab. IX, 2, с три сцени от „чудото“ със сина на Лъв Пафлагонски; срв. също други вести, рр. 352, 362. Вж. и D. Talbot Rice, The accompanied Saint George. Actes du VIe Congrès international d’études byzantines. I, Paris, 27 juillet—2 août 1948. II. Paris 1951, pp. 383—387, и моите критически бележки : Due note di storia medievale. Byzantion, XXIX—XXX (1959—1960), pp. 259—261.
31. В средата на думата ПАФЛАГЕОНСКИ има нещо зачертано.
522
523
524
525
526
527
