ВЪВЕДЕНИЕ
България и византийската общност
„От как Бог [Исус], като напусна бащините си недра, пожела да утвърди мира в света, приобщи към себе си рода на българите, свърза го в братство с ромейския род и го удостои със същата чест да се наричат и те ["българите] християни..."
Николай Мистик
Преди около десетина години познатият френски медиевист Робер Фолз писа: „Историята на тези три свята (романският Запад, Източната Римска империя и зоните, където господствувал ислямът — И. Б.) от IX в. е история на тяхната вътрешна декомпозиция и прегрупиране на някои от техните територии в политически образувания, които възвестяват бъдещите държави на Средновековието". [1]
И настина деветото столетие от нашата ера е решителен момент в историята на европейската цивилизация, пък и не само на нея. С една или друга сила, в една или друга форма, този динамичен век внесъл добре забележими изменения било в политическия или културния живот, било в религиозните представи или в социалната наредба. Тези промени — в някои случаи съдбовни! — се долавят някъде по-ясно, някъде по-прикрито, в целия познат тогавашен свят, т. е. от Атлантика на запад до далечното тихоокеанско крайбрежие на изток — Индия, Китай, Япония. [2]
Но да оставим екзотичния Изток, който е далеч от взора на ранносредновековния европеец (подобни интереси обикновено са надхвърляли неговия интелектуален заряд), настрана. Тамошните пътища на развитие са твърде различни и през началните столетия на Средновековието твърде рядко се кръстосват с европейските. [3] Ето защо, нека прехвърлим нашето внимание към старата Европа и свързания с нея мюсюлмански свят, разпрострял своята власт и влияние в три континента.
Всеки от тези три свята, поменати в началото, имал своя съдба и свой исторически път, който водел, общо взето, до резултатите, посочени от френския учен, а
17
именно: изграждане на политическата карта на Европа, която и в наши дни не се отличава значително от сътвореното в деветото столетие. Когато казваме, че резултатът е един (по-нататък ще видим, че нашето мнение се различава до известна степен от становището на Р. Фолз), веднага трябва да кажем и нещо друго — съдбините на тези три свята изобилствуват с особености в развитието си, които дават облика на всеки от тях; особености, които не са за пренебрегване, когато изучаваме едно явление във времето и пространството. Да надникнем в тях.
*
Нека почнем с тази част от Европа, където промените са особено чувствителни и са се изявили най-рано — романския Запад. Съдбините на романско-германският свят от окончателното крушение на Римската империя (476 г.) насетне са сравнително добре познати, за да се спирам обстойно на тях, тъй като това не е моята цел и би ни отвело твърде далече. [4] Затова ще си позволя съвсем накратко да насоча вниманието на читателя към усилията на Каролингите, в резултат на които политическата карта на Европа претърпяла чувствителни изменения. Осмото столетие, което подготвило съзиждането на Карловата империя, минало под знака на военните успехи на Карл Мартел, Карломан и Пипин Къси ю победите на самия Карл Велики, който за няколко десетилетия успял да присъедини към Франкското кралство Бавария, Саксония, аварския хаганат, Лангобардското кралство — победи, които превърнали Карл в господар на по-голямата част от Западна Европа.
Дълголетните усилия на най-бележития представител на Каролингите завършили с един колкото впечатляващ, толкова и закономерен акт. В самата зора на девети век, на 25 декември 800 г., в Рим, в катедралата „Сан Пьетро" Карл Велики получил от ръцете на папа Лъв III императорската корона. В същото време отвън „римският народ" трикратно го акламирал: „На Карл Август, коронован от Бога, велик и миротворен император на римляните, [дълъг] живот и победа". [5]
По този начин западното християнство, в чието име действувал Карл, получило своето единение — възобновяване
18
на Римската империя, изтръгвайки Запада от суверенитета на константинополските василевси. Това единение било твърде краткотрайно. То било по-скоро една приятна илюзия, една мечта, отколкото действителност Историята на Карловата империя през IX в. наред с всички успехи е история на една агония — агония на един несигурен политически организъм (независимо от усилията, особено на Людовик Благочестиви, да бъде заздравен) и агония на една идея. Тази агония била белязана веднъж с договора във Вердюн (843 г.) [6], където Карл Плешиви, Людовик Немски и Лотар си поделили империята, и втори път, вече окончателно, със смъртта на Арнулф (899 г.), приел императорската корона само три години преди това (896 г.) [7].
Десетото столетие заварило някогашната обширна държава на Карл Велики в прегръдките на едно ново общество — феодалното, и на прага на един нов свят, който възвестил появата на нови държави — Франция, Германия, Италия. . . [8] Макар и политически обособени, отделните части на Карловата империя останали свързани помежду си и формирали задълго една културно-политическа общност (реставрираната в 962 г. империя имала друга форма и друг характер). Нейните основни белези са: традицията и еднаквата политическа идея, феодалната уредба, латинският език и класическата култура и религията, „която в самото начало (създаването на Карловата империя — И. Б.) била абсорбирана от политическата власт, а сега ставала господарка. Папата, чиято роля по времето на Карл Велики е роля на обикновен изпълнител, сега е върховен разпоредител с императорската корона...", а самият император „от господар на Запада, какъвто е в началото, в края на IX в. не е нищо повече от един помощник на папата в защита на вярата". [9]
Нека сега преминем към зоните, където господствувал ислямът — една нова религия, донесла със себе си едно ново общество, един нов свят, който твърде бързо разпрострял своята власт над земи от Испания до Индия и се вклинил между западното и източното християнство, нерядко заплашвайки ту едното, ту другото. Държавата на Абасидите, едва достигнала до своя разцвет, била принудена да понесе сетнините от един феномен, изявил се и в Карловата империя — декомпозиция
19
и вътрешно разместване на пластовете — довел до известна промяна във физиономията на мохамеданския свят. Това центробежно движение започнало да се забелязва още в края на осмото столетие и привършило към 935 година. Първи се откъснали от Багдад западните територии, последвани постепенно от други области на огромния Абасидски халифат. Този процес довел до обособяването на отделни държави — в Испания, Северна Африка, Египет, Ирак, Иран, Централна Азия. [10] Или, по думите на големия познавач на ислямския свят А. Мец: „В X в. империята отново се върнала иьм това положение, което съществувало в доислямската епоха: отново се образували отделни, обособени държави, оформени от естествените граници в този вид, в който те неизменно, с изключение на кратки периоди, съществували по време на цялата история на Изтока". [11]
Редно е да си зададем въпроса: това отслабване на реалната политическа власт на Абасидите и разединяване на някогашната огромна империя дали е довело до разкъсване на връзките, до трайното и окончателно отдалечаване на новообразуваните държави? Очевидно не! Поне на първо време се е съхранила видимата върховна власт на багдадския халиф. [12] Но само това ли е било, което ги е обвързвало? За да не се впускам и подробности, ще си позволя да се позова на друг голям познавач на арабското минало Кл. Каен: „От единия до другия край на мюсюлманския свят родството в институциите, социалната уредба, духовния живот остава твърде голямо, за да може да престане да се говори за един мюсюлмански свят". [13]
Читателят вече би могъл да се убеди, че тук, както при романския Запад, се сблъскваме с подобно явление, т. е. разпадане на една империя (изградена с толкова много усилия!) на отделни „национални” политически организации, които за столетия остават в границите на добре обособена общност.
И така, идвам до третия свят, този свят, който най-много ни вълнува — византийската общност, за която се заговори отскоро. [14] На пръв поглед и тук положението е подобно. Но често пъти първият поглед лъже или поне информацията, която доставя, е недостатъчна. И различията (защото такива има, и то не малко), са не само в някои детайли, в някои подробности (значими или малоречиви),
20
но преди всичко в основното, а именно: в начина, в пътищата на съзиждане на една културно-политическа общност, на която съдбата е отредила да играе важна роля в историята на човечеството. Но ще попитате веднага, как се е стигнало до това: от Югоизточна Европа — този кръстопът на народи и култури, да се формира постепенно, но сигурно едно цяло, което бързо заело своето място редом със западното християнство и ислямския свят, съжителствувало мирно с тях (щастливи мигове на културно общение и обмен на идеи!) или воювало на живот и смърт.
Тъй като на средновековна България било предначертано да споделя в продължение на столетия съдбините на този нов свят, да вкуси от радостите му и да изпита горчивините на нещастията му (и между тях най-голямото — физическата му гибел през XIV—XV в.), нека ми бъде позволено да се занимая малко по обстойно с православната или византийската общност. Защото, ако за гърците — така поне твърди романтичната европейска историография — това било период на упадък в сравнение с класическата древност (признанието на Византия дойде по-късно), то за останалите народи от тази общност (славяни или не), това било период на съзидание на тяхното собствено „аз", на оформяне на тяхната собствена физиономия, с която те и днес се явяват пред очите на света.
Внзантия (почти до самата си гибел тя се наричала империя на ромеите) имала щастието да надживее с едно хилядолетие Римската империя, от която тя наследила „територията, границите, традицията, институциите. .. линията на разделение между източната и западната част". [15] Разбира се, първите поколения жители на града край Босфора — Константинопол, едва ли са имали съзнанието, че са съпричастни към сътворението на един нов свят — византийския [16] и към необичайното рождение на една нова цивилизация — византийската. [17] Напротив, те твърде добре са знаели, че от 476 г. насетне византийският василевс е „единствен суверен на империята на римляните (ромеите) и наследник на Цезарите" (А. Гийу). В продължение на хилядолетие историята на Византия е история на един свят” който дарил човечеството с една нова култура (макар и твърде статична и консервативна, както гласят обвиненията
21
на Е. Гибон и неговите епигони) и на един свят, който цели десет столетия е връзката между старото и новото; един свят, който изпълнил възложената му от историята мисия и си отишъл, но след като се погрижил да остави след себе си трайни дири.
Едва ли е необходимо да представям подробно историята на Византия до важния за нас девети век. Достатъчно е да хвърлим само един поглед назад, за да видим, че през тези няколко столетия империята познала както голямата слава, почиваща на постиженията, оцветени от универсализма на Юстиниан I (527—565), така и големия упадък, продължил почти две столетия, упадък, наречен от учените „ла гранд бреш" (голямата дупка) или „ле сиекл обскюр" — „дарк ейдж" (тъмните векове) [18] — донесъл на страната териториални загуби, разорителните нашествия на славяни, българи и араби или вътрешни смутове, предизвикани от иконоборството.
Деветият век за Византия е бележит не само с възстановяване на иконопочитанието (843 г.), а с това и на традиционния политико-религиозен ред или с възшествието на Македонската династия (867 г.). Деветият век е бележит и с повишаването на интереса към миналото, с възобновяването на една политическа традиция и една политическа идея, позабравени малко под влияние на ударите, нанесени от „варварите" или „неверниците". Нека засега да оставим настрана добре засвидетелствувания интерес към класическата древност, изразил се в духовната сфера, в първия византийски хуманизъм [19], а в областта на изящните изкуства в т. нар. Македонски ренесанс [20] и да застанем лице в лице с идеята за възобновяване на универсалното господство на Византия или византийската „реконкиста".
Каква е същността на тази „реконкиста"? Преди всичко възстановяване на вътрешния авторитет на империята, най-вече чрез пълното подчиняване на полуавтономните Славинии, разположени на територията на Елада; и второ, възобновяване на византийската политическа и религиозна мощ в Европа чрез християнизиране на околните народи и заздравяване на разклатения византийски авторитет на Запад.
Решаването на тези амбициозни задачи не било никак лесно. За тяхното практическо осъществяване било
22
необходимо, освен нова вътрешноадминистративна структура (темната организация) и укрепване на военната мощ на империята, нова идеологическа обвивка на тази обширна политическа програма.
Обосноваването на нова политическа идеология, положила основите на византийския „империализъм и експанзионизъм" (модернизацията на терминологията, въведена от Е. Арвайлер, е очевидна) и довела до така необходимата промяна в манталитета на обикновения византиец, е свързано най-вече с възобновяването на Юстинияновия универсализъм. В най-изкристализирал вид новите политически веяния, превърнали се в основна политическа програма на Македонската династия (867—1056), са засвидетелствувани в юридическите паметници от втората прловина на IX век и преди всичко в прочутата „Епаногога" [21], и по всяка вероятност са дело на една от най-бележитите личности във византийската история — патриарх Фотий (858—867, 877—886) [22].
Без да се впускам в подробности, ще се опитам да изложа най-важните моменти на тази промяна във „фундаменталния характер на византийската идеология". [23] Основната цел на Фотий е била да обоснове византийската „реконкиста" (или експанзионизъм), която трябвало да бъде осъществена от един народ, вярващ в своята правота, дори когато воюва срещу народи, изповядващи християнската вяра. Съгласно схващанията на Фотий трябвало да се изостави неподходящата вече идея за „ромеите-защитници на правата вяра (християнството) ". Целта на византийското общество и преди всичко на неговия василевс не била вече „благородната война" (войната срещу неверниците), а „справедливата война", която трябвало да позволи на ромеите, т. е. на истинските християни, да разширят своята империя (в техните очи тя била олицетворение на всеобщото благо). На константинополския патриарх се падала задачата да преобрази ръководената от него църква в една нова, „воюваща църква", чиято основна цел била приобщаването на „неверниците" към християнската вяра чрез широка мисионерска дейност.
Това са основните пътища, водещи към изграждането на pax Byzantina или византийската общност. И докато „императорите-интелектуалци" (Лъв VI, Константин VII) се стараели с всички сили да докажат, че
23
този византийски ред е „естествен и исторически факт, „съобразен с божията воля", „императорите-воини" (Никифор Фока, Йоан Цимисхий, Василий II) положили всички усилия чрез организираните и ръководени от тях многобройни военни кампании да осъществят на дело така добре изградената политическа програма. [24]
След като сме се запознали (разбира се, бегло) с фасадата или може би по-добре с идеологическия скелет на сградата, наречена pax Byzantina или византийска общност, нека сега надзърнем вътре, в самата сграда и да се запознаем със съществуващия там порядък илн най-малко с представите за него, изградени в константинополската императорска канцелария.
Съгласно средновековната концепция всички владетели и народи са свързани помежду си и подредени в една универсална йерархия. В тази въображаема структура всяка държава, според своята значимост (разбира се, от византийска гледна точка), има строго определено място в един фиктивен, но затова пък непоклатим ред. Ако трябва да си представим универса като една пирамида, то върхът на пирамидата се заемал здраво и завинаги от Византия; или, ако приемем, че всички народи от универса образуват една голяма фамилия, то византийският василевс е pater familias или, за да отидем до край, „Христос в средата на Апостолите". [25] В този порядък, спазван най-вече в императорската канцелария и по време на приемите, германският император се радвал на титлата „брат", а българският владетел (след покръстването, разбира се) бил „син" [26] на константинополския василевс. Всички останали владетели, членове на голямото семейство, били обикновени „приятели" или понякога удостоявани с титли като куропалат или архонт. [27]
Тази теория за „фиктивното семейство на владетелите и народите" изглежда не е удовлетворявала константинополската пропаганда и във византийската столица не закъснели да създадат още една теория — теорията за „благородството" на народите, която някои учени дори наричат „расов ред" (наистина това схващане е формулирано от Константин VII Багренородни в средата на X в., но неговата основа е несъмнено по-стара). Тази концепция разграничавала благородни раси, по-малко благородни и лишени от всякакво благородство.
24
Това разграничение се извършвало на основата на старинността на всяка култура, на тесните връзки с Рим и Константинопол, т. е. с Византия. [28]
Разбира се, на мене ми е трудно да възприема схващането на Е. Арвайлер за съществуването на един истински расов ред (както във византийската политическа идеология, така и като елемент от новия порядък, който трябвало да бъде създаден при налагането на pax Byzantina), за превъплъщението на византийския шовинизъм в един своего рода расизъм. [29] Но, от друга страна” наистина не бива да се забравя презрителното отношение на византиеца към неговите съседи, независимо от еднаквостта на религиозните вярвания и засвидетелствуваните отвреме навреме приятелски чувства. [30]
Всеки опит за каквото и да било практическо нарушение на този създаден от Византия и така удобен за нея универсален порядък се съдел твърде строго. Симеон ще бъде обвиняван многократно, че е „тиранин, неверен лъжец, законопрестъпник", че „не признава съществуването на божественото провидение и не мисли» че всичките човешки дела зависят от неговото решение и благоволение и че то разпределя на хората властта и господаруването". [31] А за водените от българския цар войни константинополският патриарх ще пише неведнъж: „... хора от една и съща вяра, които почитат същия бог — аз сега няма да говоря за деца, които воюват против бащите си, бащи — срещу децата си, братя — срещу братята си". [32]
Демагогията и лукавостта на Николай Мистик са очевидни. Това, което е позволено на бащите (такава е божията воля!) — справедливата война дори и срещу единоверци — е строго запретено на децата (пак според божията воля!). На децата не е позволено да променят веднъж установения според божията промисъл ред. Той е всеобхватен и вечен!
Такава е, представена накратко, същината на тази политическа програма, чието успешно осъществяване е трябвало да върне Византия, ако не към мечтаната Юстинианова епоха с нейния универсализъм, то да осигури византийското политическо, религиозно и културно влияние и господство над народите от Източна Европа. За чест на империята трябва да признаем, че тази амбициозна програма не останала само в мислите на нейните
25
създатели (както често се случва с подобни трудно осъществими планове). Византия положила всички усилия, на които била способна, за да превърне тези идеи в действителност. С помощта на меча или на дипломацията (тук империята била особено силна), а понякога и на двете заедно, Византия сполучила наистина да осъществи голяма част от своите политически проекти и да изгради едни свят (той далече надхвърлял границите на самата империя), който в наши дни е прието да назоваваме византийска (православна) общност.
Пръв обект на византийския „империализъм" (или експанзионизъм) станала България. И това не е случайно. Българската държава заемала особено място във византийската външна политика. Тя била първата „варварска" държава, създадена на територии, откъснати от Византия, и то територии, които били разположени в сърцевината на Балканския полуостров; южните граници на новата държава били само на 200-250 км от Константинопол; самата тя била притегателен център за прабългарите и славяните (сродни на славяните, интегрирани към българската държава в 681 г.), които живеели в империята (главно Македония и Елада). При това положение България била постоянна заплаха за сигурността и цялостта на Византия. Нещо повече, в Константинопол никога не забравяли, че земите до р. Дунав били византийски. Две столетия и половина след съзиждането на българската държава на Балканския полуостров император Роман Лакапин ще пише на цар Симеон:
„Понеже ромеите, ако и да са привикнали вече да владеете земята им, все пак не са я забравили; пък и императорите, които някога са допускали това, немалко биват укорявани, защото са позволили вие да заселите тая земя”. [33]
Опитът на Византия да сломи със сила България (деветте похода на император Константин V през втората половина на VIII в.) не дали очаквания резултат. [34] Българската държава сполучила да преодолее кризата и да се изправи срещу своя исконен враг по-могъща от преди. Очевидно в Константинопол трябвало да потърсят друго средство, ако желаели да достигнат до своята цел. И това средство било намерено — християнизиране на българите и включване във византийската общност, налагане на pax Byzantina в българските земи.
26
И това средство, за разлика от първото, дало резултат.
През 864 г. [35], след дълги колебания и люшкания, притиснат от неблагоприятната външнополитическа обстановка, в която изведнъж се оказала българската държава, хан Борис сторил най-сетне решителната крачка. Тон се принудил да покръсти своя народ и да наложи християнството за единствена и официална религия в страната си, използувайки посредничеството на Константинополската патриаршия. Тази стъпка на българския владетел била знаменателна и имала изключително голямо значение както за съдбата на самата България, така и за съдбата на Източна Европа.
България била заставена да скъса с езическото си минало и да забрави една цяла величава епоха от своя исторически път. Една чужда за прабългари и славяни религия изместила техните религиозни представи, изтласкала техния култ към природните сили и стихни. Новата религия връхлетяла върху българското общество и бързо изменила неговите съдбини. В някои случаи тези изменения били твърде значими, тъй като посягали на основните страни от социалната и духовната уредба на българското общество и българската държава; в не малко случаи обаче „новостите" имали само външна, показна изява, тъй като се плъзгали по повърхността на явленията и процесите, без да съумеят да досегнат някои основни позиции.
Очевидно за окончателното налагане и за пълната победа на новия „ред" били необходими време и не малко усилия от страна на държавната власт. Бъдните години предлагали на България (освен теоретическото, а понякога и практическо приравняване към останалите европейски християнски държави) възможността да стане съпричастна към една високо развита цивилизация, но в същото време я изправили очи в очи с една сериозна опасност — pax Byzantina.
Защото явлението християнизиране на българския народ имало и обратна страна. Тъкмо тази втора страна (тя вървяла ръка за ръка с първата) криела голямата заплаха за българската държава и възможността тя да се превърне в лесна плячка за Византия. Първият успех бил твърде значим и империята нямало да пропусне да се възползува докрай от него. Защото „България беше първата обширна и добре организирана държава
27
в Източна Европа, която възприе византийското християнство" [36]. Или по думите на Е. Арвайлер „Християнизацията на българите и по-късно на русите представлява неоспоримо най-забележителният успех на тази политика (византийския империализъм — И. Б.), който позволи на Византия с течение на времето да разпростре своето духовно, художествено и дори политическо влияние сред славянския свят и в една територия, която надвишава далеч границите на Византийската империя". [37]
Казано с други думи, България била първата славянска, първата източноевропейска страна, която встъпила или по-скоро била принудена да встъпи във византийска общност и попаднала в „лапите" на византийския „империализъм" (нека ми бъде позволено отново да използувам понятията, въведени от Е. Арвайлер).
Християнизирането на българите и неговите последици, за които говорих накратко, създават впечатление за лесна и окончателна победа на Византия. Наистина би било извънредно трудно да се отрече успехът на империята в изпълнението на нейната амбициозна програма. Но внимателното вглеждане в историята на българската държава показва прибързаността на подобно съждение. Нещата се оказали далече по-сложни и по-прикрити и вещаели едно стълкновение, което щяло да продължи до нашествието на турците на Балканите..
Онова, което е видимо, което се усеща тутакси, е двустранността на процесите, наченали своето действие след 864 г. От една страна, ние сме впечатлени от бързото възприемане на редица византийски елементи („трансплантирани" в българска среда, както се изразява Д. С. Лихачов [38]), най-вече в областта на духовния живот, държавната идеология, изкуството — явления, които терзаят душевния мир на българина. От друга страна, ние сме поразени от силата на назряващите стълкновения в различни сфери — най-вече в религията и в междудържавните отношения; от силата на един конфликт в рамките на общността. И всичко това, независимо от тържествените уверения и очаквания, изразени малко по-сетне от Николай Мистик: „От как бог, [Исус], като напусна бащините си недра, пожела да утвърди мира в света, приобщи към себе си рода на българите, свърза го в братство с ромейския род. . ." [39]
28
Тази двупосочност на процесите, тази двустранност на явленията, са забелязани от някои изследвачи. Интересното в случая е, че повечето от тях я схващат като един исторически парадокс: „Това би могло да изглежда парадоксално, че тъкмо във времето, когато славянската народна литература дава своите първи плодове в България, под гръцко покровителство, и областната автономия, и вътрешното привилегировано положение (на България — И. Б.) във византийската общност изглеждали осигурени, империята и България се обвързали в ожесточен конфликт и се ангажирали в продължителна война. Този парадокс — продължава Д. Оболенски — може да бъде обяснен отчасти с манталитета и амбициите на Симеон". [40]
Това съждение на английския учен е вярно, но само отчасти. Защото тук ние се натъкваме не на парадокс, а на напълно закономерен исторически процес, който се корени в историческото минало, социалното развитие, духовния живот и манталитета на двата народа — българи и ромеи. Тази двупосочност на процесите е чудесна изява на стария закон за единство и борба на противоположностите.
И наистина съпротивата на българите наченала още в онзи момент, когато в България било наложено византийското християнство. В самото начало тя била почти интуитивна, плод на Борисовите колебания и амбиции — петгодишното люшкане между Константинопол и Рим в борба за самостойна църква. Позициите на България укрепнали значимо и съпротивата ѝ станала по-организирана едва след пристигането на Кирило-Методиевите следовници в българската престолнина Плиска (886 г.). Редица условия, между които и отрицателното отношение на Византия към триезичната догма, позволили наскоро създадената славянска писменост намери своето истинско огнище в българските да се разпространи необичайно бързо и да създаде условия за съзряване на старата българска книжнина.
Когато Византия усетила резултатите от този свой пропуск и се обявила ожесточено против правото на българите да творят духовни ценности на славянски език (отглас на това стълкновение е апологетичната творба на Черноризец Храбър) [41], било вече късно. В българското общество действувал един постоянен двустранен
29
процес, за който вече стана дума и който вече не можел да бъде възпрян.
И тук вече Д. Оболенски е прав. Симеон е онази личност, която придала най-ярка изява на този закономерен процес. И това не е никакъв парадокс! Симеон, благодарение на своето продължително пребиваване в Константинопол, бил българинът, който най-добре познавал Византия, византийския манталнтет и, разбира се, византийската политическа идеология. Не бих могъл да твърдя, че младият български принц е чел „Епаногога" (обнародвана след 879) [42] още във византийската столица или че е беседвал по тези въпроси с патриарх Фотий, защото изворите, с които разполагаме, не позволяват това, но че Симеон е бил запознат твърде добре с идеите на константинополския първосветител, залегнали във византийската политическа идеология, едва ли трябва да се съмняваме. Цялата по-нататъшна дейност на българския владетел — предмет на предстоящото изложение — свидетелствува убедително за това.
Веднъж запознал се с политическата програма на Македонската династия и в частност с намеренията ѝ срещу България, Симеон не е могъл да не осъзнае цялата опасност от окончателното изпълнение на тези замисли и сложността на създалото се положение. Защото то наистина е било твърде сложно — Симеон бил принуден да държи сметка за двустранността на процеса, т. е. както за продължаващата християнизация или по-скоро „византинизация" на България и за необходимата съпротива, поради криещата се в нея опасност, така и за необратимостта на този мъчителен процес, наложен на българското общество от строгите закони на Клио. Веднъж встъпила във византийската общност, България вече не би могла да я напусне (неуспехът на Борисовите намерения и по-сетне на Владимировата политика са красноречиви!); веднъж прегърнало Христовата вяра, българското общество не би могло да я отхвърли. Следователно въпросът е бил: как да се възпее опасността, онова, което надхвърляло мярата (нуждите на българина), онова, което превръщало българската държава в обикновен сателит на могъщата империя, въпреки почетното място, което ѝ се отреждало във византийската универсална йерархия на владетелите.
30
Очевидно трябвало е да се вземат цяла серия от мерки или по-точно да се изработи една противостояща на византийската доктрина програма както в духовната сфера, така и в областта на чисто практическите действия — впрочем двете сфери са така здраво обвързани, че в никакъв случай не биха могли да бъдат разделени. Симеон се справил блестящо с тази повеля на времето. Усилията на българския владетел за консолидиране на българското общество, за създаване на младата българска християнска цивилизация, за отхвърляне опасността от pax Byzantina, най-вече за изграждане на собствена политическа програма с икуменически характер и опитът тя да бъде наложена на Византия, са онези елементи, които формират сложния исторически феномен, назоваван от нас Златен век.
Симеоновият „бунт" срещу византийския универсален ред, стремленията на българския владетел да изтласка Византия от първенствуващото място и да изведе българите начело във византийското съдружие на народите се развили както класическа трагедия в три действия.
Нека вдигнем завесата за първото от тях.