ПРЕДГОВОР
„Цивилизованият човек, така поне ми се струва, трябва да чувствува, че има свое място някъде в пространството и времето, че съзнателно гледа напред и обръща поглед назад. И за тази цел умението да четеш и пишеш е от голяма полза."
К. Кларк
Когато в 1852 г. Сп. Палаузов обнародвал известното си съчинение „Векът на българския цар Симеон", той едва ли е съзнавал с пълна мяра, че то ще бъде извор на разноречиви чувства, гордост и най-вече импулс за по-нататъшни неуморни търсения. Разбира се, трябва да признаем, че Сп. Палаузов не е първият учен, обърнал своя взор към Симеоновото време. Още родоначалникът на българската романтична историопис, хилендарският монах Паисий, не остави в забвение тези вълнуващи десетилетия от далечното българско минало. Но той не можа да ги оцени! И не можеше да ги оцени! Неговите търсения бяха в съвсем друга посока, той погледна на тях с окото на развълнуван, титаничен български дух, но с разбиранията и схващанията на човек, живеещ на границата на две епохи, и то по-близо до миналото, отколкото до бъдещето. Ето защо неговото силно, красноречиво перо ни остави едно слабо и бледо описание на Симеоновата епоха, без да изрази какъвто и да било възторг от нея!
Почти по същото време ученият францискански монах Блазиус Клайнер, автор на една българска история, далеч превъзхождаща по своите научни качества скромната Паисиева творба, но далеч изоставаща от нея по възторженост, плам и родолюбие, посвети немалко страници и на Симеон. Той обаче не стори нито крачка по-напред от византийските хронисти, чиито съчинения следва вярно и отбелязва съвестно.
Очевидно трябваше да минат години, да се наслоят немалко знания и опит, да се яви един учен, който да съчетае българския дух и възрожденската ревност с най-добрите методи на европейската историография от XIX-то
5
столетие. Този човек бе Сп. Палаузов. На неговата отлична подготовка, научна добросъвестност, историческа прозорливост и способност да надникне далеч в миналото дължим раждането на една творба, която и днес може да бъде четена с интерес. Нещо повече, две са нейните основни достойнства, които ѝ придават непреходна стойност и я правят образец за всяко историческо дирене, а именно: 1) Сп. Палаузов „напипа" или по-точно откри, след зрели размишления, една от най-величавите епохи из многовековното българско минало и успя да ѝ даде удивително вярна оценка (на него дължим наименованието Симеонов [златен] век!); 2) Сп. Палаузов твърде красноречиво и по блестящ начин показа единствения верен път при разкриване същността на такъв значим феномен — комплексния подход. Плод на неговите разбирания бе и синтезираната му оценка на тези незабравими, неизличими десетилетия от българското минало: „Като оставям настрана народното творчество и като се връщам отново към книжовната литература на българите от века на българския цар Симеон, надявам се да бъда безпристрастен, ако кажа, че българите имат право да се гордеят с тази епоха, еднакво забележителна както с политическите успехи на техните прадеди, така и с тяхната литературно-научна дейност. Бъдещите открития и търсения на филолозите, да даде бог, ще докажат това с несравнимо по-разнообразни сведения, отколкото това е възможно сега, когато разработката на българските паметници едва е започната с усилията на малцина труженици на младата славянска наука".
Епигоните на Сп. Палаузов сякаш забравиха тези правдиви слова на своя предшественик. Наистина най-близките следовници на бележития историописец отделиха немалко време за изучаване на тази епоха от българското Средновековие. Така например М. Дринов за първи път привлече писмата на патриарх Николай I Мистик до българския цар (останали неизвестни на Сп. Палаузов) като градиво за възстановяване на политическата история на Симеоновото време; Младият К. Иречек първи разгледа българското минало от края на IX и първите десетилетия на X в. в контекста на цялостната българска история; от своя страна В. Н. Златарски детайлно изучи външнополитическите събития от царуването
6
на Симеон. Не закъсняха да се появят проучвания върху книжовната история на българите от онова време, а младата българска археология начена разкопаването и разкриването на Симеоновата столнина Велики Преслав.
И толкова! Със съжаление трябва да отбележа, че нито един български учен не се опита да последва примера на своя именит, но малко позабравен предшественик: да съзида отново, вече със средствата на съвременната историопис, цялостната история на българите от времето на цар Симеон. Разбира се, изключения от тази не дотам ласкава, но правдива констатация има, но за съжаление те се свеждат изключително до „вулгаризациите" на Кр. Миятев, Н. Станев и в по-ново време на Кр. Жерар (може би най-добрата!) и Ив. Богданов.
Нещо повече, трайното налагане на този подход в българската историопис, т. е. разглеждане на отделни страни от историята на онази величава епоха, доведе до несъзнателното и нежеланото „разлагане" на феномена Симеон — Златен век (без да е добре изучен и правилно оценен!) на съставните му части, а именно: политическа история, литература, материална култура и т. н. Разбира се, в никакъв случай не бива да се отричат положителните резултати от този подход, които се изразяват в задълбоченото изучаване на отделни страни и явления. Но липсата на цялостен поглед върху историята на България от времето на Симеон и преди всичко на съзнанието за неделимост на феномена Симеон — Златен век доведе до открояването на редица отрицателни последици, които, при внимателното претегляне на везните на Клио, се оказаха значително повече от положителните. Негативните резултати от този метод на историческото дирене наложиха своето влияние както върху осмислянето на целия феномен (постепенно с понятието Златен век започна да се характеризира едва ли не само литературният разцвет), така и при оценката на съставните му части. За да не бъда многоречив, ще се помъча да подчертая своята мисъл с няколко добре подбрани примера.
Един от най-дискутираните въпроси в българската литературна история е бил (и все още си остава!) въпросът за разцвета на българската книжнина от края на IX и началото на X век. Или, за да бъда по-точен, трябва
7
да кажа, че дискусията се свежда до намирането на правилно обяснение на това явление — неговите корени (или по-точно първопричината), неговото развитие и неговия връх. Схемата обикновено е следната (твърде проста и твърде кратка): разцветът на един феномен в повечето случаи трябва да се търси доста години след неговото зараждане, след получаването на началния тласък; тъй като от идването на Методиевите следовници Климент и Наум в Плиска до първите белези за съществуването на един книжовен „бум" са изминали само седем години, изводът е: началото на феномена трябва да бъде „отместено" с три десетилетия назад — мнение, защищавано упорито от Е. Георгиев, а напоследък подхванато от такъв отличен познавач на българското Средновековие, какъвто е Ив. Дуйчев.
Като оставим настрана това, че подобно съждение е неправилно от теоретическа гледна точка, трябва да отбележа едно: никакви сериозни основания за предатиране на феномена Златен век на българската книжнина не се привеждат, тъй като не съществуват. Очевндно обяснението е другаде.
Един от най-интересните паметници, които археолозите и до днес разкриват в престолнината Велики Преслав, принадлежат към така наречената рисувана, художествена или още преславска керамика. Що се отнася до хронологията на това важно явление от културния живот на Симеоновата столица, мнозинството изследвачи са единодушни — то се заражда и развива в продължение на няколко десетилетия (около 900—927 г.). Напоследък обаче се прокрадна и мнение — без каквато и да било аргументация — че появата и развитието на рисуваната керамика трябва да се отнесе към последните няколко десетилетия на IX в. — края на X в.! (Ст. Ваклинов). (Не може да не направи впечатление близостта с изложеното по-горе схващане за развитието на книжнината!). От друга страна, мненията на изследвачите започват чувствително да се раздалечават, когато се търси произходът на тази керамика (отразяваща вкуса на определена социална група и строго определена епоха) и особено, външните влияния при нейното формиране (техника, форма, украса — мотиви и стил), каквито несъмнено са съществували. Говори се ту
8
за византийски, ту за близкоизточни (арабски и сасанидски) наслоения. Очевидно и на това явление трябва да се погледне с по-други очи!
Най-впечатляваща е обаче оценката на външната; политика на Симеон. Откъсната от цялостния исторически фон, разгледана сама за себе си, като не се държи сметка за редица явления, които са тясно свързани с нея (явления, които я инспирират или пък явления, които са инспирирани от нея), тя се свежда едва ли не само до стремежа на Симеон да овладее византийската столица и да се провъзгласи за василевс (в най-добрия случай да създаде една славяно-византийска империя!) — стремеж, който тутакси се окачествява като безсмислен и губителен за българската държава. Нещо повече, стига се дотам сериозни учени да твърдят, че „Симеоновото царуване подготви бързия залез на българската държава" Sic! — Кр. Митеяв).
Най-изумяващото при тези оценки е пълното единодушие (!) между съвременните изследвани и средновековните хронисти (преди всичко византийски) И едните и другите не се уморяват в желанието си да убедят своите читатели, че Симеон още от детство се стремял към слава и добро име, че бил съблазнен от царската власт, да отдават всичко едва ли не само на ролята на „ръката на славолюбието", „вихъра на първенството" и т. н., и т. н. Кой знае защо се пропуска, а дори и се забравя категоричното твърдение на незнайния български книжовник: „[Симеон] повече от всичко обичаше книгите"?
Дори и за най-предубедения читател вече е ясно, че тези тълкувания и обяснения (в повечето случаи незадоволителни и погрешни) са дали отражение и върху оценките за ролята и мястото на цар Симеон във феномена Златен век. Обикновенс се почва с положителни отзиви за организаторската и творческата дейност на българския владетел в интелектуалния живот намеква се за заслугите му в строителната дейност, но се набляга на неговото „самолюбие", „необуздани амбиции", „неосъществени стремежи", „безсмислени действия под влияние на гнева — неговия първи съветник" и т. н. На другия полюс стои, сякаш изолирана, преценката, че Симеон е „най-великият владетел, който средновековна България е имала" (Г. Острогорски).
9
Вече казах, че ще си послужа с няколко подбрани тримера. Защото те биха могли да бъдат много повече. И най-предубеденият читател ще се съгласи, че по този начин се обезличава една цяла епоха от българското Средновековие; намалява се неизмеримо нейната стойност в целокупния исторически процес; принизяват се неоснователно качествата и заслугите на една историческа личност, която сама по себе си е явление в трннадесетвековното ни минало (нека ми бъде позволено да го кажа още в началните страници на книтата).
И така, очевидно е, че подобен подход към обяснението на такова сложно и значимо явление, каквото е Симеоновият Златен век, означава не само изоставяне на правилния път, поет на времето от Сп. Палаузов, но в същото време това е неисторически, ненаучен подход, подход, който не издържа никаква критика от която и страна да бъде погледнат.
Ето защо, редно е да се постави питането: как, по кой път трябва да се върви, ако желаем да достигнем до най-вярното обяснение на феномена Симеон — Златен век?
Преди години познатият английски изследвач на изкуството Джон Ръскин писа: „Великите нации пишат своите автобиографии в три ръкописа — книгата на делата им, книгата на словата им и книгата на изкуствата им. Не можем да разберем нито една от тези книги, ако не прочетем и другите две".
Не бих искал да твърдя предварително (или да споря ненужно), че Симеонова България е била велика държава (оставям настрана понятието [велика] нация, което за нашата историопис е по-късен феномен), но струва ми се, че подобен подход към изучаване на Симеоновия Златен век е единствено правилният. И то не защото ще се опрем на авторитет като Ръскин, а защото имаме традиция в тази област. Още Сп. Палаузов — интуитивно или напълно съзнателно — подходи тъкмо по този начин към историята на българската държава през царуването на Симеон. За съжаление той можа да надникне (такива бяха времената!) само в две от трите книги, сътворени от Симеон и неговите съвременници — книгата на делата (оформена главно от летописеца-чужденец) и книгата на словата (само отчасти).
10
И, ако това е било сторено някога от Сп. Палаузов, то днес ние имаме още по-голямо основание (а бих казал право и задължение) да го сторим отново. Защото днес ние разполагаме с възможности, за които Сп. Палаузов можеше само да бленува. Но читателят ще попита веднага, и то напълно оправдано, защо, какво е състоянието на трите книги, за които говори Ръскин, в наше време.
Нека хвърлим един поглед върху тях. Да започнем с книгата на делата (разбирай политическите дела!). Тя е твърде далече от нас и нейният прочит винаги е бил труден. Отдалечени от времето, ние сме принудени да се запознаем не с нея, а със спомена за нея, съхранен на хартия от средновековните хронисти. За да се доберем до истината (това никога не е било леко!), ние сме принудени да преодолеем субективния поглед на Симеоновите съвременници, да отделим действителността от измислицата, да възстановим стъпка по стъпка делата на българския владетел. Благодарение на неуморния труд на мнозина изследвачи книгата на Симеоновите дела е съзидана отново до възможно най-близкия до действителния ѝ вид. Бъдните години едва ли ще ни донесат нещо ново, което значимо да измени нашите представи.
Книгата на словата (разбирай писаното слово!) е далеч от състоянието, в което я бе оставил Сп. Палаузов. Сякаш вслушвайки се в призива на бележития изследвач на нашето стародавно минало, филолозите разкриха и направиха достояние на учения свят, а и не само на него, богатството и велелепието на старобългарското слово от Симеоновия век. И нашият съвременник потъна в дълбините на това Слово за да излезе оттам замаян от разноликите изяви на духовната еманация на българина, съхранени на пергамент и хартия.
Книгата на изкуствата не съществуваше по времето на Сп. Палаузов. Или, за да бъде по-точно, трябва да кажа, че тя съществуваше, но бе далеч от човешки взор, закътана в пазвите на българската земя. И когато лопатата на археолога разкри Велики Преслав — Симеоновата столнина, пред погледа на изумения разкопвач се появиха едно подир друго чудесата на едно безвъзвратно отминало време. Омагьосаният зрител се
11
сблъска с финеса на изкуство, чиито корени водеха към твърде далечно минало; с един изящен вкус, който сякаш е бил култивиран в продължение на столетия; с богатство на формите, което сякаш е натрупвано от поколения; с изискаността и изяществото на едни стил, който сякаш е изстрадан в ежедневните мъки и радости на нашите предци.
Изучавайки Симеоновата епоха такава, каквато ни я представя нейната „автобиография", редно е да си зададем въпроса: трябва ли да отдадем предпочитание на някоя от трите „книги" и, ако трябва, на коя от тях? Самият Дж. Ръскин бе категоричен: най-заслужаваща доверие е третата книга — книгата на изкуствата. Би могло да се поспори дали това е така, но един спор ще ни отведе далече, и то ненужно, от нашата цел. От своя страна един достоен следовник на Ръскин, К. Кларк, писа също така категорично: „Според мен архитектурата свидетелствува по-красноречиво за една цивилизация от всичко друго, което тази цивилизация оставя след себе си" Дали това е така? Не бих искал да да подхващам спор, който ще има универсален характер, и затова ще се насоча към частен случай — Преславската цивилизация (такава цивилизация наистина съществува, но затова по-сетне). Веднага бих могъл да кажа, че твърдението на К. Кларк (в нашия случай) е неоснователно. Защо?
Ако приемем, че подходът на К. Кларк е общовалиден (и тук би могло да се спори!), то той е приложим преди всичко към големите цивилизации, имащи световно значение (и то пак в отделни случаи — може би гръцката, но не и византийската!). А в случая ние разглеждаме един микросвят, една действителност, която несъмнено е част от един макросвят, от една такава цивилизация — византийската. Но в същото време този микросвят (Преславската цивилизация) се различава от нея тъкмо по книгата на словата — ако не по съдържанието, то поне по формата (езика). И тъкмо това различие доведе до съзиждането на една нова цивилизация — славянската. И тъкмо това различие е в състояние да ни запознае най-добре с част от спецификата на сътворените във Велики Преслав културни ценности.
Очевидно е, че колкото и да се доверяваме на архитектурата, колкото и да е значима, тя няма онази стойност,
12
която ѝ придава бележитият английски изкуствовед. Наред с това бих искал да добавя едно второстепенно, но твърде важно в нашия случай съображение, а именно: несгодите на времето са наложили своя отпечатък както върху едната, така и върху другата „книга", но в нашия случай последиците от превратностите на съдбата са по-тежки за книгата на изкуствата (и в частност архитектурата) и ако трябваше да отдадем своите предпочитания на нея, когато съзиждаме отново Симеоновата епоха, то бихме изпаднали в безизходица.
Завършвайки това кратко изложение върху стойността на трите книги или казано с по-други слова, на трите вида извори за нашето изследване, трябва недвусмислено да заявя: ако искаме да представим едно явление в неговата естествена сложност, то трябва да използуваме целия сбор от разноречиви исторически извори. Не можем да си позволим да отдаваме предпочитание на едни, защото това противоречи на нашето разбиране за историческия процес и на повелята на времето или, както бе казал покойният френски филолог А. Ден: „Комплексността е белег на прогреса".
Използуването на този подход („уловен" на времето и от Сп. Палаузов) създава впечатлението, че проблемът Симеон — Златен век ще намери най-сетне своето най-добро обяснение. Това впечатление е донейде измамно. Или поне не задоволява. Защото ние живеем едно столетие след Сп. Палаузов и трябва да сторим няколко крачки напред. Кои са те?
Безспорно нито Симеон, нито българската държава са били сами във времето и в пространството. След като вече сме разкрили същината на феномена Симеонов Златен век, трябва да потърсим и намерим неговото място в епохата и сред заобикалящата го среда, т. е. сред Западна Европа, арабския свят и, разбира се, византийската общност. Следователно тук пак се сблъскваме с комплексността в една от най-значимите ѝ изяви (вече през погледа на един макрокосмос): да се потърсят и разкрият онези многобройни, сложни и противоречиви връзки, съществували между едно младо, току-що християнизирано общество, каквото е било българското, с най-мощната християнска държава през ранното Средновековие, каквато несъмнено е била Византия; да се потърси и разкрие приликата и отликата между
13
една цивилизация, която прави своя прощъпулник, каквато е била Преславската, и най-блестящата ранносредновековна християнска цивилизация, каквато е била византийската; да се потърси и разкрие място на българския народ, сътворената от него култура и родения от него гений, какъвто несъмнено е бил цар Симеон, в неумолимия ход на историята, като се съпоставят и с начеващата да набира сили западноевропейска цивилизация, и с мюсюлманската цивилизация, изживяваща вече своя Ренесанс.
Комплексното изучаване на събитията, които ни вълнуват, изисква неумолимо да обърнем внимание на още една тяхна страна — неразривната връзка между личност и общество. Една връзка, обусловена исторически появила се в зората на човешката история и намерила разнолики и блестящи реализации от праисторическата епоха до нашето съвремие. Няма съмнение, че при изследването на всеки исторически феномен трябва да се държи сметка и за двете страни на това двуединство; да не се нарушава установеното от човешката природа и социалния механизъм равновесие; да не се забравя никога и при никакви обстоятелства, „че правото на съществуване на една цивилизация се обосновава до голяма степен с възможността да роди гений от голяма величина" (К. Кларк) и, от друга страна, че и най-блестящият гений намира своето най-добро въплъщение в постиженията на обществото, което го е родило и е съумяло да го отгледа.
Един поглед върху българското минало от края на IX и първите десетилетия на X век ни показва, че се докосваме до подобна взаимозависимост. Симеон и Златният век са двете страни на едно и също явление; две страни, които вървят ръка за ръка, взаимно се допълват, уравновесяват и стимулират; първото намира найвисшата си изява в блестящото развитие на второто; второто оправдава, а бих казал и дължи, своето съществуване на способността си да даде живот на първото. Ето защо, чрез пълното разкритие на личността ще вникнем и в най-потайните кътчета на епохата и обратно, чрез обстойното изучаване на епохата ще се доберем и до най-задоволителната представа за личността на Симеон.
Така поставени проблемите и набелязани средствата
14
за тяхното решаване, ми позволяват да изоставя традиционния път и да представя едно лично гледище за феномена Симеонов Златен век.
*
След всичко казано дотук, остава ми да добавя още малко. При написването на книгата са използувани два метода, а именно: компаративния — сравнително стар и популярен, но малко позабравен напоследък (особено в българската историопис) и комплексния — сравнително нов и сякаш малко пренебрегван в нашата историческа наука.
На читателя вече е ясна моята основна цел, както и пътищата за нейното постигане, но нека още веднъж насоча вниманието към тях. Тъй като външнополитическата история на Симеонова България е сравнително добре възстановена (тук авторът се опира и на някои свои малки приноси, обнародвани на различни места и в различни времена); тъй като литературният процес ни е общо взето добре познат (макар че появата на някои неизвестни ръкописи променя тук-там нашите представи); най-сетне, тъй като материалната култура от същото време е сравнително добре разкрита (макар че бъдещите разкопки несъмнено ще ни донесат нещо ново), на автора остава едно: всички тези изяви на Симеон и българското общество да се свържат в едно цяло: да им се намери ново обяснение; да им се придаде ново звучене и по този начин да се представи по новому феноменът Симеонов Златен век. На читателя ще направи впечатление, че на някои места подробностите, детайлите (особено от военната история) са оставени на страна или направо подминати (разбира се, с посочване на необходимата литература). Това е сторено съвсем съзнателно. Защото обстойното, грижливото описание на сблъсъците по бранните поля или педантичното описание на някои книжовни ценности и паметници на изкуството могат да се намерят и другаде. Моята цел е малко по-различна, а именно: да надзърна в психологията на Симеон и неговото общество, да запозная читателя с интимната страна на нещата, да стане съпричастен с идеите, властвували в Симеоновия ум и в неговото време.
Или по-образно тези мои стремления (доколко са изпълнени ще отсъди читателят) биха могли да се представят чрез творческото кредо на великия моралист
15
Плутарх: „Подобно на това, както художниците, обръщайки малко внимание на останалите части на тялото, получават приликата благодарение на точното изображение на лицето и израза на очите, в които се проявява човешкият характер, така и на нас нека ни бъде позволено да се задълбочим в изучаване на признаците, отразяващи човешката душа, и на основа на това да съставим всяко жизнеописание, предоставяйки на други да възпяват великите дела на битките".