Цар Симеон Велики (893—927): Златният век на Средновековна България

Иван Божилов

 

I. НАЧАЛОТО

 

1. В търсенето на нови пътища

2. В зората на една нова цивилизация: Преславската

3. Първи сблъсъци

 

 

1. В търсенето на нови пътища

 

„В началото бе Словото, и Словото бе от Бог и Бог бе Словото."

 

Йоан 1. I.

 

 

Малцина са онези български средновековни владетели, за които достигналите до нас исторически извори съдържат, макар и оскъдни, биографични данни. Един от тях е цар Симеон. Ако кажем, че той се е родил под щастлива звезда, че е белязан от съдбата и от Клио и заради това е привлякъл вниманието на своите съвременници, ние едва ли ще надскочим техния провиденциалистически светоглед. Факт е обаче, че съвременната историопис разполага с редица откъслечни данни, които, използувайки познатите исторически методи, ни позволяват да възстановим биографията на цар Симеон — такава, каквато той си я е изградил и такава, каквато средновековните книжовници са пропуснали да ни оставят, а и не биха могли да ни оставят.

 

В едно от поредните си писма до българския цар патриарх Николай Мистик пише: „Тъй и ти, любими ми сине, като син на мира, — и наистина, ти си син на мира, понеже си се родил от светия си баща във време на мир. . .” [1] Не е трудно да се досетим, че става дума за българо-византийския мирен договор, довел до покръстването на българския народ [2], т. е. Симеон се родил (според Николай Мистик) към 863—865 г. Към това време ни насочва още едно указание на константинополския първосветител. В едно писмо, писано към 923—924 г. [3], след като се мъчи да убеди българския цар, че човешкият живот е кратък, рядко надвишава 70 години и затова е безсмислено да се продължава войната между българи и ромеи, той пише: „... Когато сме достигнали до шестдесетата годишнина, към която ти вече или се приближаваш, или от която се намираш недалеч." [4]

 

Бъдещият български цар е третият син на хан Борис,

 

33

 

 

който според познатата приписка в известното Чивидалско евангелие [5], е имал четирима сина и две дъщери: Расате или Хръсате (Владимир), Гавриил, Симеон и Яков, монахиня Евпраксия и Анна. [6] За детството на Симеон не знаем нищо. Поредното историческо известие ни отвежда заедно с него в Константинопол. Кога младият български принц е пристигнал там за нас остава тайна [7], защото въпросното известие е твърде общо и най-вече не съдържа хронологически данни. То ни осведомява само, че той е учил във византийската столица и толкоз: „. . . още като малък бил изучил във Византион [Константинопол — И. Б.] ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел" [8].

 

Това сведение, което дължим на лангобардския хронист Лиудпранд, посланик на император Отон II в столицата на ромеите, е недостатъчно, за да ни даде само по себе си необходимите сведения за образованието на бъдещия български владетел. [9] То ни задоволява обаче дори и само с неоспоримия факт, че Симеон се е възпитавал и е получил своята богата култура в Константинопол. Останалото бихме могли да научим като се обърнем към данните за образователната система във византийската столица. [10] Очевидно младият княжески син е пристигнал в Константинопол след една първоначална подготовка, получена в Плиска — изучаване на така необходимия гръцки език и запознаване с някои основни страни на съвременната християнска култура. По този начин, пристигайки във византийската столица, Симеон вече е бил преминал периода на началното обучение, който в системата на византийското образование се е наричал пропедия и е обхващал деца между 6 и 9-годишна възраст. [11] Това му е позволило по всяка вероятност да постъпи в училище, където се е получавало солидно средно образование. Такива училища във византийската столица е имало няколко. [12] Те са били частни, собственост на единствения учител, който е ръководел подготовката на учениците. Учениците са били подбирани между децата на висши функционери в императорската канцелария и централната администрация, носители на високи дворцови титли и представители на църквата. Какъв е бил методът на обучението в едно такова училище? Учениците са били на различна възраст, с различна подготовка и са имали възможност

 

34

 

 

да останат в училището дълги години. Учителят е обучавал само най-напредналите ученици, които от своя страна са се занимавали с останалите. Какво е било съдържанието на обучението? Обикновено учениците са получавали знания по няколко основни дисциплини — граматика, поезия, риторика. Те са се запознавали с елементарната граматика чрез Каноните на Теодосий Александрийски (края на IV — началото на V в.), изучавали са метрика и са композирали самите те ямбически стихове, учили са риторика посредством Аполоний Диеполнс и неговия син Иродиен (II в.), Ермоген от Тарс (II в.) и Афтониос Антиохийски (IV в.).

 

Имаме всички основания да приемем, че Симеон е получил своето средно образование в едно подобно константинополско училище. Преди всичко такава подготовка е била необходима, за да продължи своето по-нататъшно учение. А че неговите години на учение са продължили, свидетелствува както цитираната вече фраза на Лиудпранд, писаното от патриарх Николай Мистик, че цар Симеон обичал да се занимава със старата история, така и цялостната характеристика на българския владетел, направена от кремонския епископ, и най-вече фактът, че самите ромеи половин столетие след смъртта на Симеон пазели спомена за неговото пребиваване в Константинопол, като го наричали „емиаргос" — полугрък. [13]

 

Симеон е могъл да продължи учението си само на едно място — в Константинополския университет или т. нар. Магнаурска школа. [14] Само там той е могъл да изучи до съвършенство гръцката класическа литература и граматиката, диалектиката и „всички философски науки", аритметика, астрономия и музика (по сетне той ще свири на златни струни като библейския цар Давид!) и „всички други елински изкуства". [15] Завършването на Магнаурската школа бележи края на „университетските" занимания на любознателния принц, но дали с това той е приключил своето образование? Времето, когато Симеон пребивава в Константинопол, е времето на първия византийски хуманизъм [16], на големи промени в човешката психика, на гигантско раздвижване на духа и мисълта, време, когато все още бил жив споменът за една даровита и разнолика личност като Лъв Математик [17], време, когато в духовната сфера на

 

35

 

 

византийската столица е господствувал един титан като Фотий [18], време, което поражда „издателската" дейност на Арета Кесарийски [19] и подготвя почвата за енциклопедизма на Константин VII Багренородни [20]. Иска ми се да вярвам, че Симеон не е останал чужд на хуманистичните изяви на византийското общество, на неговите нараснали интереси към класическата древност; иска ми да се вярвам, че Симеон не е останал незасегнат от духа на времето, вселил го е в себе си и е принесъл зрънце от него в своята родина; иска ми се да го видя сред постоянните участници в този „частен кръг" на Фотий, в неговото „мислещо общество" или още „домашна академия, на която Фотий е бил духът, а неговият дом — нейно средище". [21] Бъдните години показват, че тези очаквания са оправдани.

 

Каква е по-нататъшната съдба на Симеон? Отново на помощ ни идва Лиудпранд: „А след това, като изоставил научните си занимания, той се отдал, както казват, на свято подвижничество". [22] Обикновено се приема, че той е станал ученик и следовник на известния монахисихаст Арсений. [23] Трябва да кажа, че това твърдение почива единствено на „съвпадението" между писаното от кремонския епископ и надслова на едно писмо на Фотий „До монаха и исихаст Арсений, след като са му били изпратени ония из България, които искаха да станат монаси". [24] Дали Симеон е бил между тях, ние не знаем [25], но факт е, че той е сторил една решителна крачка в своя живот. Какво го е принудило да я стори? Тази постъпка на Симеон едва ли е била резултат на силен вътрешен подтик, на неудържим стремеж към тишината на манастирската обител. Тук по-скоро трябва да видим ръката на княз Борис, който, следвайки библейската идея за съсредоточаване на светската и църковната власт в ръцете на владетеля и неговата фамилия (познатият пример с Мойсей и Аарон), имал желанието, оставяйки престола на първородния си син, да повери ръководството на духовния живот в страната на Симеон. [26]

 

Не е известно кога Симеон се е завърнал в България, тъй като неговите дири се губят за неопределено време. Но нуе с право можем да отнесем това към 886 г. или наскоро след тази дата. Защо? Едно важно събитие, станало тъкмо тогава, подкрепя тази наша увереност,

 

36

 

 

въпреки мълчанието на изворите. През 885 г. починал славянският първоапостол Методий и твърде скоро след неговата смърт великоморавският княз Светополк и епископ Вихинг разгромяват делото на двамата славянски първосветители. Те забраняват славянската литургия и преследват безмилостно следовниците на двамата солунски братя. [27] Трима от тях — Климент, Наум и Ангеларий — сполучили да се измъкнат от тъмницата и се отправили там, откъдето били дошли — към България, защото били „закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие." Скоро те пристигнали в Плиска и се явили при княз Борис, който „жадувал за такива мъже" и „с голяма желание е търсел". [28]

 

По-нататък събитията са известни, за да се спирам обстойно на тях. Твърде скоро след установяването на Климент и Наум в българската столнина (Ангеларий починал), наченал активният книжовен живот в България. Такъв процес едва би могло да се зароди и развие сполучливо без участието на онази личност, която от дълги лета била подготвяна за подобна дейност. Думата ми е за Симеон. И наистина, ако Климент и Наум са донесли свидната рожба на двамата славянски първосветители — славянските писмена и някои преводи на славянски език (ако, разбира се, са успели да ги съхранят и пренесат по дългия и мъчителен за тях път до България), ако двамата са били готови да продължат книжовната си дейност и най-вече да обучават „безписмените" българи на славянско писмо, то младият Симеон, изучил великолепно гръцки език, опознал чудесно старата елинска цивилизация и съвременната нему византийска култура, навлязъл дълбоко във византийската теология, е бил онзи ревностен и необходим сътрудник, без когото поменатият вече процес би се развил значително по-бавно. Или по-образно казано те били двете страни на едно цяло — едната не можела без другата и обратно. Съдбата здраво ги била обвързала. Ето защо княз Борис, по всяка вероятност, повикал в Плиска своя син, който не закъснял да се отзове на бащината си заръка.

 

Климент скоро заминал за югозападните предели на държавата, за Кутмичевица [29], където трябвало да създаде едното огнище на славянска грамотност и просвета.

 

37

 

 

Върху Симеон и Наум легнала тежестта за организирането и ръководенето на втория подобен център в българската престолнина. Ако действията на Климент са ни известни до известна степен, за което трябва да благодарим на неговия житиеписец (но за това по-сетне), то за дейността на Симеон и Наум не знаем нищо или почти нищо. Знаем обаче едно — докато е продължила тя — до пролетта на 893 година.

 

Нека дадем думата на Регино, игумен на Прюмския манастир, който в своята „Световна история" (от началото на нашата ера до 906 г.) е включил и един малък разказ за съдбините на България през тези години: „Не след дълго време по божие внушение той (княз Борис) изоставил земното царство, за да царува вечно с Христа на небето; и като поставил на своето място за княз по-стария си син (Расате — Владимир), подстригал се, приел одеждата на светото подвижничество и станал монах, предавайки се денонощно на милосърдие, бдение и молитви. Между това неговият син, когото той поставил за княз и който далеч отстъпвал от баща си по ревност и деятелност, почнал да върши грабежи, да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди. Когато баща му узнал това. възпламенен от силен гняв, свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл владетелските дрехи и като взел със себе си тия, които се бояли от бога, опълчил се срещу сина си. Скоро без особено затруднение топ '-> заловил, извадил му очите и го пратил в затвора". [30]

 

Този разказ обикновено се тълкува превратно. Според традиционното схващане, господствуващо дълго време в българската историопис, княз Владимир е сторил несполучлив опит да отклони България от определения ѝ от неговия баща път, да ликвидира Христовото учение и да върне на своите поданици вярата на техните деди. [31] В подкрепа на подобно обяснение се привежда (освен Регино и следващите го Зигеберт и Аналист Саксо) и далечният отглас за гонение на духовници, отразен в „Учително евангелие" на Константин Преславски. [32]

 

Писаното от западните хронисти, което не е лишено от тенденциозност, може да получи и друго тълкуване.

 

38

 

 

Ако държим сметка за международната обстановка в Централна Европа и по-точно за коалицията между германския крал (по-сетне император) Арнулф и римската курия, насочена срещу великоморавския княз Светополк [33], опитът да бъде приобщена към този съюз и България, за което свидетелствува недвусмислено пратеничеството на германския крал до българския владетел [34], то реакцията на Владимир би могла да бъде обяснена и като отказ от провизантийската политика на княз Борис и стъпка към по-тясно обвързване на българската държава със Запада. [35]

 

Ако приемем това обяснение за най-приемливо, то в основата на новата политическа ориентация на българския княз биха могли да бъдат поставени същите противовизантийски чувства, които в 865 (или 866 г.) подтикнали прабългарските боили към бунт срещу християнизирането на страната. [36] Израз на тези действия на княз Владимир (освен сключения договор с крал Арнулф) били предприетите гонения срещу застъпниците и проповедниците на византийското влияние в България, чийто отглас са воплите на епископ Константин в неговото „Учително евангелие".

 

Каквото и да приемем, едно е ясно — усилията на българския владетел да отклони страната от Борисовия път не дали резултат — в това трябва да се доверим на хронистите. Тази стъпка на княз Владимир, който се опирал на болярите, недоволни от държавническата дейност на Борис, се натъкнала на силно противодействие вътре в страната. Срещу нея се обявил старият княз Борис и византийското или намиращото се под византийско влияние духовенство в българските земи. Било че българското общество не се чувствувало подготвено за такъв поврат във външната политика, а оттук и в религиозния живот, било че социалната опора на Владимир била слаба и, най-сетне, вероятно поради това, че споменът за жестокото кръвопролитие, извършено от Борис все още не бил избледнял, политиката на българския владетел претърпяла крах. Той бил свален от престола и, според широко разпространения по това време обичай, ослепен.

 

След жестоката разправа с първородния си син Борис сторил още нещо. Нека се обърнем отново към Регино: „След това — пише прюмският абат — свикал цялото си

 

39

 

 

царство [37] и поставил за княз по-младия си син (Симеон) „ като го заплашил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство". [38]

 

Тези трагични събития, в чиято достоверност нямаме особени основания да се усъмним [39], променили коренно живота на Симеон и предопределили неговия по-нататъшен път. Вместо за духовен глава, каквото било първоначалното намерение на баща му и за какъвто бил подготвян в продължение на години, той бил провъзгласен за княз на България и заел трона на лишения от зрение свой брат.

 

40

 

 

 

2. В зората на една нова цивилизация: Преславската

 

 

„Симеон нар Български написа много книги и като цар Давид свиреше на златни струни и повече от всичко обичаше книгите."

 

 

Налагането на християнството за единна и държавна религия — най-важната политическа изява на княз Борис — присъединило българите към общността на християнските народи и ги направило съпричастни към една от най-великите човешки цивилизации — християнската. Това явление, колкото и да отдаваме дан на неговите положителни сетнини, имало и своите отрицателни последици. Рязката и брутална промяна в духовната сфера довела до срив в българското общество, до унищожаване на изграждания в продължение на столетия манталитет, до изненадващ психологически обрат. Умът и душата на българина-прозелит били овладени от обърканост и неспокойствие, смут и неяснота, страх и безпомощност. [1] Той бил откъснат от вярата на дедите си и хвърлен в обятията на един непознат нему бог, едни бог, който можел така жестоко да наказва (споменът за безмилостно унищожените 52 боили и техните семейства едва ли щял да избледнее скоро!). Един бог, който не прощавал и не забравял! Та нали в негово име и в името на истинското християнство Борис за втори път заедно с кръста е уловил меча, за да го забие безжалостно в плътта, която била и негова собствена плът, и да лиши собствения си син от възможност да съзерцава сътворения от този бог свят! [2] Никак не било лесно на българина да се привърже към една вяра, която вместо да покаже така хваленото християнско милосърдие („обичай ближния си"!), не закъсняла да покаже жаждата си за кръв. Никак не било лесно за българина да възприеме този, поне в началото, така суров ред и да се надява на блаженствата в един ирационален

 

41

 

 

свят, който започвал отвъд земното, отвъд зримото.

 

Всичко това трябвало да бъде преодоляно от новия български княз, от Симеон. На неговите плещи легнала отговорната и неимоверно тежка задача да създаде едно ново общество — здраво, сплотено, спокойно и най-вече с вяра в себе си, в собствените си сили и възможности. Едно общество, което, за да оцелее, за да опази собствения си лик в този свят на космополитизъм, трябвало да съумее да отстрани надвисналата опасност. Тази опасност не била малка и се наричала Византия. Империята на ромеите била сторила първата стъпка и удържала първата победа. Сега оставало да привърже по-здраво България към триумфалната колесница на василевсите и веднъж завинаги да я отстрани от пътя на Константинопол. Опасността била голяма и тя не чакала на границите, но вече се била вселила в ума и душата на българина чрез византийското християнство и култура; тя зреела в гръдта на българското общество чрез присъствието на византийското духовенство, което, славейки християнския бог, не пропущало да слави и създадения от него ред на земята, начело на който се намирал василевсът на ромеите.

 

Ето с каква опасност трябвало да се справи младият княз. За щастие той е бил един от малцината, ако не и единственият, който би могъл да я оцени правилно. Годините на неговата младост, прекарани във византийската столица, не отишли напусто.

 

Усилията на Симеон имали две основни изяви. Първата била многопосочна, многопланова и била отправена към създаване на едно ново общество, към укрепване на позициите на християнската цивилизация. Тази широка и разнородна дейност на българския владетел трудно би могла да бъде обхваната и представена в задоволителна форма, тъй като не всички нейни страни са засвидетелствувани в достигналите до нас извори. От друга страна, без да твърдя, че някои от тези страни не заслужават вниманието на съвременния учен, трябва да отбележа, че на тях е било отредено второстепенно място в намеренията на княза, били са наложени от самото историческо развитие на младото българско християнско общество; промените в тях са били от такъв характер, че се изисквало продължително време, за да

 

42

 

 

бъдат почувствувани (например социалната структура) и т. н. Все пак не би било оправдано, ако изградим една представа за Симеонова България само въз основа на онези постижения, които отразяват блясъка и финеса на едно общество (макар че те определят относителната му тежест в еволюцията на човечеството). Ето защо трябва да надникнем и в задния двор.

 

Нека почнем с развитието на българската икономика. Със съжаление трябва да констатираме, че изворите са необичайно пестеливи, за да не кажа мълчаливи. А ние едва ли трябва да се съмняваме, че Симеон е разбирал и оценявал правилно този процес. Грандиозните му планове, за които ще стане дума по-долу, не биха могли да бъдат изградени и осъществени без да се разчита на една сравнително силна за времето си икономика, която е трябвало да подпомогна както културното строителство, така и външнополитическите цели. И българският княз едва ли е пропуснал да стори необходимото.

 

За тези негови усилия ни разказват най-вече безмълвните паметници на материалната култура. Съвременният изследвач, навикнал на тяхната особеност, с малко усилия би могъл да извлече обилна информация. Величавите, а и често пъти изящни старини във Велики Преслав говорят убедително за висока степен в развитието на занаятите — за тяхното многообразие, високо майсторство, съвършенство и добра организация. Многолетните усилия на археолозите показаха, че едва ли е имало занаят, свързан с широката културна, строителна програма или намерения във военната област, който да не е бил развит — наред с това, произвеждали са се предмети от първа необходимост и, разбира сь луксозни вещи, които са били предназначени за различните слоеве на българското общество. Без да си поставям за цел да изброя всички занаяти — това би затруднило изложението, а пък и не е необходимо — ще посоча само някои от тях, а именно: обработка на камък (в най-различни варианти), производство на строителни материали (тухли, керемиди, водопроводи), битова керамика, художествена керамика, металообработка, ковачество, златарство, стъклопроизводство, обработка на кост и т. н. [3] Великолепното качество на голяма част от

 

43

 

 

продукцията (за това ще стане дума по-сетне) говори недвусмислено за високото производствено умение.

 

Голямото количество занаятчийска продукция, както и нейното качество, са били в зависимост до голяма степен от организацията на производството. Данните са оскъдни, но все пак позволяват да се говори за стандартизация в производствения процес, за райониране на отделните занаяти в различни квартали на столицата или в манастирските комплекси — една особеност, една съществена отлика на преславската цивилизация. [4] Комплексни данни (археологически и писмени) говорят убедително (независимо от преобладаващия натурален начин на размяна) за организацията на вътрешна търговия, съсредоточена в специален квартал на столицата [5] и външнотърговски отношения, главно с Византия. [6]

 

Новата християнска цивилизация, която постепенно е обхващала всички страни от живота на българския народ, естествено се е отразила и на държавната организация, най-вече върху централната и провинциалната администрация. За разлика от някои други сфери (например държавната идеология или идеята за божествения произход на владетелската власт) тук промените са били по-незначителни. Това се дължи, от една страна, на устойчивата прабългарска традиция и от друга, на липсата на възможности за пряко византийско въздействие или взаимствуване. [7] Наченалият при хан Омуртаг процес на централизация, изразил се преди всичко в ликвидиране на федеративния принцип на уредба на държавата, получил своята окончателна реализация при управлението на княз Борис (852—889 г.) [8]. Тогава България била разделена на комитати (10 или повече на брой), които, според някои последни проучвания, съвпадали с епископиите, създадени след покръстването и уреждането на автономната българска църква. [9]

 

Тази структура на провинциалната администрация” както и централните органи на управление (засвидетелствувани при Петър [10], но несъмнено възникнали при Борис и съществували при Симеон), отговаряли напълно на степента на развитие на тогавашното българско общество и не се нуждаели от съществени изменения. Ето защо на Симеон е оставало само да надзирава нормалното функциониране на тази система, да извършва необходимите усъвършенствувания и да не възпрепятствува

 

44

 

 

един закономерен процес, а именно: пославянчване на голяма част от прабългарската административна терминология. [11]

 

Както във всяка друга област из живота на българската държава, така и тук Симеон е имал по-амбициозни намерения и по-големи планове. Те обаче са излизали извън рамките на провинциалната администрация и дори на най-висшите държавни органи и са засягали преди всичко положението на владетеля и на църковния водач. Замислените от княз Симеон изменения били от такъв характер, че трябвало да доведат както до реално разширяване на властта и на единия,и на другия, така и до неимоверно нарастване на вътрешния им авторитет и международния престиж. Осъществяването н. тези цели е изисквало обстойна подготовка и значително време. [12]

 

Може би новото, нахлуло в България заедно с християнската религия и някои византийски порядки, най-слабо се е чувствувало в структурата на българското общество. Това е така, защото нито новата вяра (единна и задължителна за двете етнически групи), нито привнесеното отвън в областта на обществения живот, биха могли да го тласнат решително в друга посока (или в същата, но да катализират, да ускорят значимо процесите). Това е така, защото в нашия случай имаме работа по-скоро с еволюционно развитие, отколкото с решителен, революционен прелом. В едно отношение обаче покръстването е наложило необходимостта от корекция — в областта на правото. В твърде кратки срокове след налагането на християнството и прабългари, и славяни били принудени да изоставят използуваното дотогава обичайно право и да се обърнат към някои от византийските правни норми. [13] Като казвам „да изоставят обичайното право", това в никакъв случай не означава, че изкованите в продължение на столетия обичаи и нормативи са били ликвидирани изведнъж и в пълна мяра. Но решителната промяна в религията и в държавната идеология е довела и до приспособяването на някои византийски правни документи за нуждите на току-що християнизираното българско общество.

 

Кои са били тези законодателни византийски паметници, които са били преведени и използувани в българската

 

45

 

 

държава в края на IX и началото на X в.? Като оставям настрана въпроса за т. нар. „Номос георгикос" („Земеделски закон") [14], тъй като неговото прилагане в България не би могло да бъде реализирано без съществуването на определени социално-икономически условия, то нека се спрем на останалите паметници. Обикновено се приема, че един от първите законодателни сборници, преведени в България, е т. нар. „Еклога" или „Избор на закони" (изд. 726 г.) [15]. Малко по-късно в България са проникнали и други юридически паметници, регулиращи най-вече каноническото право. На първо място, това е Номоканонът на константинополския патриарх Йоан Схоластик (565—577 г.), чийто славянски превод се нарича още и Моравски номоканон поради преобладаващото мнение, че той е бил преведен във Велика Моравия от Методий. [16] Съмнително е обаче, че тъкмо този превод е бил използуван и в България [17], тъй като Методиевите следовници Климент и Наум са били сериозно затруднени да вземат със себе си всички славянски книги, напускайки страната не по собствено желание. Разбира се, не бива да отиваме и в другата крайност, а именно: да приемем, че по Симеонова повеля, вече в България, Номоканонът на Йоан Схоластик е бил преведен отново. Доводи за подобно нещо не притежаваме.

 

Като Симеоново дело обаче можем да приемем една друга славянска (или старобългарска) рецепция на византийското право — т. нар. Номоканон (или Синтагма) в 14 титула, съставен вероятно от патриарх Евтихий (552—565, 577—582), съперник на Йоан Схоластик. [18] Кое е наложило този нов превод? Преди всичко неговото съдържание, различаващо се до известна степен от Номоканона на Йоан Схоластик. В сравнение с вече познатия свод (ако приемем, че той е бил използуван у нас), повият (за България) сборник е съдържал някои разпореждания с чисто светски характер, най-важните от които уреждали отношенията на императора с църквата. Едно върховенство на владетеля в светската и духовната юрисдикция, каквото е било положението във Византия, не е могло да не окаже влияние и върху княз Симеон и неговата политическа програма. [19] Ето защо с основание се приема, че славянската Кормчая (както е общоприето да се назовава този

 

46

 

 

сборник) е била преведена в Преслав. [20]

 

Безспорно най-интересният законодателен паметник от тази епоха е известният „Закон за съдене на хората", достигнал до нас в две редакции — кратка и обширна [21] — първият български писмен правен паметник, след възприемането на християнската религия.

 

Когато се мъчим да разкрием промените, настъпили в българското общество в края на деветото столетие, трябва да обърнем особено внимание на едно явление с твърде големи последици, а именно: усилията за разпространението на славянска грамотност, усилията за обучение на възможно по-голям брой българи на писмото, изобретено от славянските първоапостоли и донесено в България от техните следовници. За съжаление изворите, които са достигнали до нас, са недостатъчни, за да ни разкрият този процес в неговата цялост и пълнота. Те са в състояние да ни предложат някои свидетелства единствено за положението в югозападните предели на държавата, в Македония. Нека се обърнем към тях.

 

Дейността на Климент в Охрид наченала в 886 г. или съвсем наскоро след това. Седем-осем години по-късно към Климент се присъединил и неговият събрат по съдба Наум. В най-старото Наумово житие четем: „Когато направиха Климента епископ, същият благоверен цар Симеон изпрати Наум, неговия другар, да учителствува вместо него. . ." [22] Нямаме никакво основание да се съмняваме в писаното от неизвестния агиограф, още повече, че Симеоновият замисъл отговарял, по всяка вероятност, на Наумовите стремления и въжделения. Така двамата Методиеви следовници се събрали отново и формирали ядрото на един плодоносен книжовен център. Нека надникнем в него, да видим облика му, да разкрием съдържанието му. Колкото и да са оскъдни изворите (а понякога и тенденциозни), те все пак свидетелствуват, че основната задача на Климент, а по-сетне и на неговия наследник. Наум, е била да учат на четмо и писмо народа, да обучават книжовни дейци и духовни лица [23], да разясняват на незнаещите Светото писание, да тълкуват трудните му места. „С тях (учениците) той (Климент) прекарвал повечето си време и им разкривал по-дълбоките места, от писанията" [24] „... Симеон, продължава Климентовият

 

47

 

 

биограф, прибавяйки чест на Климент, прибавил му грижа, тъй като, намирайки народа на тази област напълно незапознат с божественото слово и писанията и невъзпитан в нищо от това, което украсява църквата и ръководи народа с духа на послушанието и смирението, той не давал сън на очите си, нито дремка на клепките си, но грижата си за народа правел своя храна и удоволствие." [25] След него и Наум се прочул, „вършейки същите подвизи за угода на бога". [26]

 

На тази благородна цел — народното просвещение (в най-широк смисъл!) са били посветени и голяма част от книжовните занимания на Климент. Пак според незнайния агиограф:

 

„Той съставил прости и ясни слова за всички празници, които не съдържат нищо дълбоко и много мъдро, но които са понятни дори за най-простия българин. С тях хранил душите на по-простите българи, поейки с мляко тези, които не могли да приемат по-твърда храна, и станал нов Павел за новите коринтяни — българите". [27]

 

Това, разбира се, не означава в никакъв случай, че .литературните изяви на Климент се изчерпват със съставянето на подобни творби, обърнати към „по-простите българи", т. е. онази грамадна част от българския народ, която все още не е била опознала в достатъчна мяра христовата вяра и постиженията на християнската култура. Тази констатация е валидна преди всичко за неговите поучения, които наистина е трябвало да се отличават с лекота на словото, достъпност на слога, разбираемост на езика. Но в същото време Климент е автор и на редица похвални слова, които са трудно достъпни за обикновения четец, отличават се с характерната за времето си витиеватост на стила и по своята поетическа сила и художествено майсторство не отстъпват на творбите, излезли от Преславския дворцов кръг. [28]

 

Втората насока в Симеоновите усилия, която с основание можем да характеризираме като основна, била отправена към бързото изграждане на онова ядро, на което била отредена решителната роля в плановете на българския владетел. Като казвам „втора насока", това в никакъв случай не бива да се схваща като дейност, коренно различна от първата. Тъкмо обратното, и двете изяви са били здраво обвързани помежду си и едната е била част от другата. Ако трябва да дирим някакви

 

48

 

 

различия, то те могат да се открият не толкова в съдържанието, колкото във формата, в степента на развитието, в по-високото качество (а оттук и в по-голямата стойност) на процесите и явленията.

 

Едно от първите действия на княз Симеон в тази насока било отправено към укрепване и обновяване на младата българска църква. То не останало незабелязано от съвременниците. „Затова той [Симеон] довършил недовършеното от баща си, пише Климентовият житиеписец, като засилил божествената проповед, непоколебимо утвърдил православието с построените навсякъде църкви и дал широк и открит път на божия закон." [29] Тази фраза предава синтезирано Симеоновите усилия, крайния резултат от тях, но без да ни разкрива истинските му цели и намерения. И ако тя е била в състояние да „заблуди" средновековния българин, представяйки му действията на Симеон като действия на благочестив владетел и усърден божи служител, то тя не е в състояние да убеди съвременния историк, че деянията на княза носели единствено отпечатъка на боголюбието и християнската смиреност и добродетелност.

 

Защото в своите действия Симеон едва ли се е ръководел „от ревност към божия дом" или пък е следвал съветите на покойния патриарх Фотий, който навремето писал до неговия баща: „Съграждай храмове на името на бога и на светиите му съгласно църковните закони и приучвай народа да се черкува в тях, та като умилостивява бога с общи молитви и му поднася общо славословие, да се стреми още повече към общо съгласие и да добива обща полза и спасение". [30]

 

Напротив, Симеон е трябвало да се бори срещу доктрината на същия този Фотий, срещу неговата идея за настъпателна „воинствуваща църква". На първо време той е трябвало да ликвидира пряката намеса на Константинопол в духовния (а оттук и в политическия) живот на България; необходимо е било с един замах да отрежат пипалата на византийската църква, които стискали здраво душата и ума на българина.

 

Тези действия на българския княз (както и по-нататъшните му изяви) са белязани ярко с диалектическото единство и борба на противоречията. Симеон е бил принуден да се бори с всички сили за укрепването на църквата, на българската църква (той е бил убеден,

 

49

 

 

че трябва да го стори!) и в същото време, с не по-малко жар, той се е борил срещу църквата, срещу византийската църква! Няма съмнение, че тези негови двупосочни действия са били исторически оправдани. Та той не е воювал срещу християнството, а срещу първенството на константинополската църква в християнското икумене и произтичащата от това заплаха за младата българска църква, за българския народ и за българската държава.

 

Симеон сторил много за умножаването на божите храмове чрез голямата си строителна дейност (за това по-сетне), за укрепване на Христовата вяра [31], но най-вече за засилването на „божествената проповед", като „дал широк и открит път на божия закон". Как е могло да стане това? Естествено чрез изхвърлянето от употреба на гръцкия език и постепенното отстраняване на византийското духовенство, чрез въвеждането на славянската литургия и подготовката на български църковен клир.

 

Първите стъпки за това вече били направени, тъй като „национализацията" на българската църква изисквала известни предварителни действия и преди всичко сравнително масово разпространение на писменост, съответствуваща на говоримия от по-голямата част от народа език, опростяване на славянската азбука, изразило се в подмяната на мъчноразбираемата глаголица с по-леснодостъпната кирилица (едно действие, което би могло да подпомогне значимо първото начинание) и подготовката на многобройно нисше духовенство, което трябвало да подмени византийското.

 

Всичко това било извършено в Кутмичевица Охрид и Плиска-Преслав и било осъществено под ръководството и с личното участие на Климент, Наум и Симеон. Наистина нашите сведения са главно за действията на Климент, който в една школа или едно училище, наподобяващо учебното заведение, в което Симеон получил своето образование (дали тук не бива да видим намесата на бъдещия княз?), успял за седем години да подготви три хиляди и петстотин свои ученици. [32] Но ние едва ли трябва да се съмняваме, че и Симеон, и Наум са извършвали ревниво подобна дейност. Дори имаме правото да допуснем, че освен разпространението на славянска грамотност в Плиска се е извършвала онази подготвителна дейност, която след възшествието на новия

 

50

 

 

княз довела до създаването на неговия дворцов или частен интелектуален кръг.

 

След като е била извършена тази немалка подготовка, трябвало да се извлече практическият резултат от нея. И това не закъсняло. На свикания през 893 г. в Преслав народен събор, наред с отстраняването на Расате-Владимир от престола, било взето и още едно важно решение — както се приема обикновено [33] — решение за отказване от употреба на гръцкия език и замяната му със славянски. Този важен акт (независимо от това дали е сторен на събора или наскоро след него), имал решителни последици върху българските съдбини, е тълкуван по разному — ту като революционен с ярка хуманистична окраска, ту като проявление на византийската толерантност при употребата на „националните" езици в литургията. [34] Важното е едно — че той е бил проведен и е могъл да намери подкрепа както в блестящата апология на Черноризец Храбър „За буквите" [35], така и в новозаветната книжнина (макар и свободно тълкувана!). Симеон не може да не е познавал (и да не е привел в случай на нужда) известната фраза от първото послание на апостол Павел до коринтяните (14,6): „Ако пък сега дойда при вас, братя, и заговоря на непознати езици, каква полза ще ви принеса"? (та нали Климент е назован „Нов Павел"?). [36]

 

Въвеждането на славянски език в литургията, църковната проповед, администрацията [37], предполагало и изместване на гръцкия елемент, приютил се преди всичко в българската църква. Тази Симеонова политика засегнала както нисшия (вече имало достатъчно подготвени български свещеници, които можели да служат на славянски), така и висшия клир. В края на деветото столетие [38] българската църква получила най-сетне своя „пръв епископ на български език" [39] — Климент Охридски. Анонимният Климентов житиеписец съобщава: „След това, като се посъветвал [Симеон] с по-разумните от своите приближени, които всички били разположени към Климент като към свой баща... той [Симеон] го назначил за епископ на Дрембица или Велика". [40] Наскоро след това в епископски сан бил въздигнат и Константин Преславски. [41]

 

Създаването и укрепването на една относително самостостойна църковна организация с преобладаващо

 

51

 

 

българско духовенство и славянска литургия било голям успех за българския владетел. По този начин не само били притъпени оръжията на „воинствуващата църква" в Константинопол, но Симеон вече разполагал със здрава опора за по-нататъшните си действия. Защото било сторено по-лекото, било отстранено само прякото въздействие от страна на империята, но не и постоянната византийска заплаха.

 

Вече имах възможност да кажа няколко думи за същината на византийската опасност, за византийския „империализъм" и експанзионизъм, за усилията, водещи към създаването на византийската общност или pax Byzantina. Тази идеологическа и политическа програма имала своята основа във формиралото се в продължение на столетия колективно чувство за превъзходство на ромеите над всички останали народи, което от своя страна се опирало на реалното и исторически обосновано превъзходство на „гръцката" култура. [43]

 

От една страна, това културно първенство е вдъхвало достатъчно увереност и самочувствие на ромеите, така необходими за осъществяване на амбициозните планове на Македонската династия. От друга страна, тази култура (в основни линии, разбира се,) започва да прониква в българските предели веднага след покръстването. Тогава всичко е наред, би могъл да каже някой; та нали на българите се удавала чудесната възможност да възприемат тази култура, и ако не биха могли да лишат ромеите от тяхното предимство, то би могло да се стигне поне до известно изравняване. Това е само привидно. Защото за плодотворното развитие на подобен процес (той наистина е започнал) са били необходими десетилетия, ако не и столетия. Тази продължителност на процесите и явленията в никакъв случай не е позволявала на българите в скоро време да се почувствуват равностойни на ромеите.

 

Не по-малко значение за развитието на българската християнска цивилизация е имал и един друг факт, а именно: типът византийска култура, привнесен в България. Един поглед върху българската действителност от втората половина на IX в. ще ни убеди, че проникващата в българската държава култура носи предимно архаични белези, възхожда в много отношения към раннохристиянската византийска култура (IV—V в.). [44] Подобно

 

52

 

 

състояние на нещата — а то е било исторически оправдано [45] — е заплашвало българската култура да остане и занапред провинциална рецепция на византийската!

 

На княз Симеон е било ясно какво трябва да се стори и той не е закъснял да го стори. Съзнавайки добре, че сърцевината на тази култура, където и да се разпространява тя, си оставала винаги една и съща, българският владетел намерил изход в промяна на формата. Създавайки другоезична, негръцка писмена култура, Симеон е успял да се разграничи (а заедно със себе си и българския народ) до известна степен от Византия, взимайки от културата на империята това, което му е било необходимо и избягвайки онова, което е криело в себе си заплаха за постепенно заличаване на народностния облик на българина.

 

Тази важна стъпка, осъществена чрез въвеждането на славянската литургия, чрез налагането на славянския писмен език в светската и църковната администрация, в държавната канцелария, чрез отстраняване на гръцкото духовенство и издигане на висш клир от български произход, е била само първата стъпка. Постоянната цел на княз Симеон си е оставала настигането на Византия, изравняване с нейните постижения (или поне с някои от тях) в областта на културата. Достигането на тази цел е било твърде трудно, за да не кажа невъзможно. Немислимо е било във всяко българско селище да се развива такава култура, която да съперничи успешно на византийската. Симеон едва ли е градил такива илюзии. Ето защо той е пристъпил към организирането на една дейност, която в кратко време е трябвало да съзида определен тип българска християнска култура, отговаряща на вкуса и стремленията на определен социален кръг — владетелят и най-висшите представители на българската аристокрация и духовенство.

 

Симеоновите намерения, както и усилията, положени за тяхното осъществяване, не са се изплъзнали от вниманието на неговите съвременници. Мнозина от тях са забелязали и записали на книга някои от изявите на българския владетел. Нека им дадем думата.

 

„Пролог за самия христолюбец Симеон: Като изучи всички книги, стари и нови, канонически и неканонически, а преди всичко — божественото писание, и разбирайки

 

53

 

 

нравите и обичаите на всичките учители и тяхната мъдрост, благоверният цар Симеон бил възхитен от словесната мъдрост на блажения Йоан Златоуст и благодатта на неговия свят дух. Прочитайки всички книга, той избрал из всичките негови книги слова и съставил от тях тази единствена книга, която нарекъл Златоструй". [46] В един среднобългарски ръкопис е запазена следната приписка: „Симеон цар български написа много книги и като цар Давид свиреше на златни струни и повече от всичко обичаше книгите". [47]

 

Не по-малък интерес буди и следната маргинална бележка: „Книги на Стария завет, разкриващи образите на Новия завет и тяхната истинност, преведени от гръцки на славянски при българския княз Симеон, син на Борис, от Григорий Презвитер-Мних, черковник на всички български черкви, по заповед на същия книголюбец княз Симеон, или по-добре казано, боголюбец". [48] И нека завършим с едно извлечение от известната „Похвала" за цар Симеон: „Като се яви [Симеон] за тях [болярите] нов Птолемей не по вяра, а по-скоро по желание и с велика чест, понеже събра всички божествени книги, с които и своите палати изпълни, той си създаде вечен спомен. . ." [49]

 

След тези слова на незнайните нам книжовници едва ли е необходимо да се говори повече. Те са достатъчно красноречиви. Все пак, струва ми се, че те се нуждаят от едно — да открием за съвременния читател тяхното конкретно съдържание, да видим по-подробно какво се крие зад тези вести, да разкрием, доколкото е възможно, разбира се, личната творческа съдба на цар Симеон и резултата от неговата почти необятна организаторска дейност.

 

Книжовните занимания на българския владетел и плодовете от тях са най-малкото, най-незначителното от многобройните му изяви и не са те, които дават съществен принос при извайваното на неговия образ; не са те, които натежават, когато Клио отмерва неговите заслуги пред историята. Те са само закономерно следствие от великолепната му образованост и вроден стремеж към творчество. За миналото и за нас, неговите изследвачи, несравнимо по-важна е другата страна на Симеоневите действия, онази, която е излъчвала идеите, която е импулсирала, която е обединявала българското

 

54

 

 

общество и е организирала умело съзидателните му сили. Затова нека започнем с нея.

 

Целокупната изява на цар Симеон е свързана най-вече с Велики Преслав. И това е естествено, ще каже някой, та нали българската столнина приляга най-много за осъществяването на една амбициозна програма. Но защо князът е напуснал традиционния държавен център, обвеян със славата на изминалите столетия, и се е установил в това все още недостатъчно известно селище? Изместването на държавното средище е сам по себе си важен и интересен феномен и заслужава да се помисли над него. Мнозинството изследвачи само констатират този факт, като приемат (без достатъчно доказателства!), че решението за подобен акт е било взето на свикания през 893 г. народен събор. Други са склонни да тълкуват тази Симеонова стъпка като опит за скъсване с традициите и с езическото минало (очевидно под влияние на поменатото вече схващане за „езическа реакция" при княз Владимир [50]). Нека изоставим за момент хипотезите и да се обърнем към единствения извор, в който намираме, макар и съвсем кратко, указание за съзиждането на нов престолен град — известния „Български апокрифен летопис". Там четем: „След това пак прие българското царство Симеон, неговият брат. И създаде градове велики по морето; и великия град Преслав той създаде, и там в него прие царство то... И Преслав град той гради и създаде в 28 години". [51]

 

Дали ще приемем цифрата за безусловно точна, няма особено значение, въпреки че тя съответствува до известна степен на годините на Симеоновото властвуване и говори за постоянните грижи на владетеля за благоустройването на града. Освен това археолозите вече доказаха, че там е имало селище и преди 893 г. [52], т. е. глаголът „създаде" не бива да се взима в буквалното му значение („сътворявам нещо ново"). Важното в случая е друго. Авторът на легендарния летопис е искал да ни съобщи един факт, чието съдържание е: българският цар е съградил „великия град Преслав", т. е. той е обновил, преобразил старото селище в блестящо държавно средище, в средоточие на величава култура, заслужило името Велики Преслав. Това е съдържанието на извършения в 893 г. (?) акт и анонимният книжовник го е доловил добре.

 

55

 

 

Естествено подобна значима дейност в никакъв случай не е била плод на случайно хрумване или на трудно обясним стремеж да се заличи едно внушително минало. Истина е обаче, че Симеон е искал да създаде нещо ново, различно от стореното преди него, и е сполучил в това си стремление. И, което е по-важно, то има своето логическо обяснение. Но затова трябва да се върнем малко назад.

 

Продължителното пребиваване на Симеон в Константинопол му е позволило, наред с всичко друго, да опознае и представите на ромеите за тяхната столица, да оцени мястото на Константиновия град в съдбините на империята и във византийската политическа идеология. Той добре е знаел, че това е „царицата на градовете" („василиса" или Полис с главна буква у византийските автори), град, възникнал по божие внушение и протежиран от бога; град и в същото време империя (в него пребивавал императорът, върховният владетел в християнския свят); град, чието основаване (на Константинопол, а не на елинския Византион) възвестило появата на един нов свят, на една нова цивилизация в човешката история. [53]

 

Замисляйки създаването на един нов Преслав, Симеон едва ли е страдал от амбициозното намерение да съперничи на първия християнски император. Но че той е следвал действията на Константин Велики и че новата българска престолнина е, в известен смисъл, реплика на Константинопол, едва ли трябва да се съмняваме. Очевидно Велики Преслав, в Симеоновите представи, е трябвало да се превърне за българите в това, което за ромеите е бил Константинопол. Той е трябвало да стане символ на нова цивилизация, съперничаща на византийската, да възвести началото на една нова империя и да се превърне в резиденция на един нов император.

 

Изграждането на Велики Преслав е великолепна илюстрация и на двете Симеонови изяви, за които вече стана дума — многопосочната, всеобхватната, и онази, втората, която била отправена към съзиждането на онова ядро на българската цивилизация, изградена на твърде тясна социална база, но обливаща със своя блясък цялото българско общество. Първата изява обхващала цялата престолнина, докато втората не излизала извън

 

56

 

 

пределите на двореца и някои други центрове на престолния град. Тук ще се занимаем по-обстойно с втората, като се опитаме да отговорим на три въпроса, а именно: кои са създателите на тази, нека я наречем, цивилизация в цивилизацията, кой е бил нейният социален поръчител и кои са основните белези, които ѝ придават блясък и в същото време я разграничават от цялото?

 

Ако си припомним цитираните по-горе извлечения от някои творби на старата ни литература или приписки по някои ръкописни книги, в съзнанието ни веднага ще изплува образът на владетеля, на княз Симеон. Това нито е случайно, нито пък е плод на ласкателните пера на придворните книжовници. Сведенията са твърде конкретни, за да ги приемем по подобен начин (да си припомним твърде общите, деконкретизирани похвали на Иван Александър!). Симеон твори, дава нареждания за извършването на нови преводи, събира книги, гради библиотека!), тълкува ги...! Кои са били неговите сподвижници? Техните имена, поне на най-изтъкнатите, са ни познати: Епископ Константин [54], Йоан Екзарх [55], Черноризец Храбър [56], Григорий Презвитер [57], Тудор Доксов [58] и намиращите се в Охрид, но съпричастни към преславския дух, Климент [59] и Наум [60]. Би могло да се възрази, че поменатите книжовници са твърде малко, за да осигурят доброто функциониране на един механизъм, довел до създаването на една нова литература. Разбира се, че е имало и много други, работещи в дворцовия скрипторий — кописти, преписвачи, художници, чиито имена времето е изличило (пък и на тях не е било съдено да се наредят до най-големите!). Тук обаче става дума за нещо друго — за тези няколко души, талантливи и подготвени творци, които са подпомогнали княза; творци, пред които той е излагал своите идеи, своите планове; творци, с които той е беседвал и обсъждал както близките си намерения, така и по-далечните си цели; творци, които са формирали един частен или дворцов кръг на Симеон, едно „мислещо общество", един интелектуален заряд на общество, с които владетелят е прекарвал голяма част от времето си (по подобие на Фотий или на Карл Велики).

 

Какви са характерните отлики на този придворен книжовен кръг? Общоприето е, че някъде на границата между деветото и десетото столетие се извършва решителна

 

57

 

 

промяна в съществуващата славянска графична система. Или, казано по друг начин, наред с глаголицата, която дължим на творческата инвенция на Константин Философ, се появява и още една азбука, на която е отредено бъдещето — кирилицата. [61] Твърде много е писано за този революционен по своята същина акт, за да се впускам подробно в неговото изучаване. Важното в случая е едно — тази азбука е по-достъпна от Кириловата рожба, усвоява се по-бързо и по-лесно. И това не е случайно. Тя е по-опростена, в сравнение с глаголицата, и, което е по-важно, тя наподобява, до известна степен, гръцкото унциално писмо, познато на българите от няколко столетия. Липсата на преки данни прави почти безсмислено търсенето на инициатора за тази промяна. Все пак, някои косвени съображения ни насочват отново към личността на Симеон. Защо? Такава важна реформа едва ли би могла да бъде извършена без знанието и позволението на владетеля (тон ръководи книжовния живот!); тя съвпада с възшествието на княз Симеон; най-сетне, той е най-важният проводник на византийските заемки у нас. И още нещо. Твърде отдавна е констатирано, че тъкмо Велики Преслав е центърът, от който започва да се разпространява новата азбука. Наистина глаголицата не е непозната за престолния град (графитите по стените на Кръглата църква, Словата против арианите на Атанасий Александрийски, преведени от епископ Константин [62]), но все пак основните глаголически книги произхождат от югозападните предели на България. Един факт, който също е известен отдавна и който има своето обяснение — та нали там работят верните следовници на славянските първоучители Климент и Наум!

 

Новата азбука не е единствената отлика на Симеоновия кръг. Ако се обърнем към езика на преславските книжовници, ще видим, че той има белези, които го правят по-самостоен, по-обособен. Но, за да не бъда голословен, ще приведа писаното от такъв познавач, какъвто бе К. Мирчев:

 

„... западнобългарската, Охридската просветна школа, начело на която застава Методиевият ученик Климент, се отличава със значителен консерватизъм. Тук се пази с много по-голяма строгост кирило-методиевският характер на езика. От средата на тази школа произхождат всички запазени до днес глаголически

 

58

 

 

паметници, които смятаме, че са отразили най-пълно особеностите на преводите, направени от Кирил и Методий. Срещу това в произведенията на Преславската школа, начело на която застава сам цар Симеон, се забелязват известни слаби страни. Техният език се е поддал на силно гръцко влияние. Ето защо произведенията на Преславската школа не могат да се сравнят с Кирило-Методиевите преводи, които, като запазват точността на гръцките оригинали, се отличават със свободно изразяване на славянския характер на езика". [63]

 

Писаното от големия наш езиковед е вярно. Но тази особеност на преславските книжовни паметници си има своето обяснение. Дворцовият кръг се ръководи от самия владетел, който не е Методиев ученик, а възпитаник на Константинополския университет; потомък на прабългарската династия, който, по всяка вероятност е трябвало да изучи първо гръцки, а след това славянски език. При това положение „слабите страни", за които говори К. Мирчев, са логични и се дължат нему. Но веднага трябва да добавя, че тези „слаби страни" не са характерни само за езика на преславските ръкописи, а са присъщи на цялата българска християнска култура, която през целия си многовековен исторически път ще носи белезите на „византинизма". И ако по отношение на езика гръцкото влияние е слаба страна, то при други изяви на Симеоновата културна политика то е силна страна. Но за това по-сетне.

 

Голямата зависимост от гръцкия език (на места, разбира се) не е единственият белег на езика на преславските книжовници. Не по-малко важно е, че той отразява наченалото се диалектно раздробяване на „българския език през старобългарския период — различната съдба на еровете, лексикалните различия и т. н." [64] Но това едва ли е някакво странно явление, мъчно поддаващо се на тълкуване. Няма да сгрешим, ако приемем, че налагането на някои диалектни особености в книжовната продукция на Преслав се дължи на стремежа на владетеля за създаването на единен литературен език. И този литературен език е трябвало да отрази особеностите на диалекта, който се е говорел в близост до държавното средище, въпреки че неговата основа е бил югозападнобългарският солунски диалект. [65]

 

Най-сетне, на трето място, възниква въпросът какъв

 

59

 

 

е бил обемът, какво е било съдържанието на книжовната продукция, излязла от Преславския дворцов кръг? Да се надникне в „работната" програма на този затворен кръг от интелектуалци (затворен, защото е съставен от избрани талантливи творци и защото действува в ограничена, недостъпна за всеки социална среда — двореца) е и трудно, и лесно. Трудно е, защото ние не сме уверени, че творбите, които познаваме, са цялата продукция на преславския дворцов кръг. И това естествено намалява нашите знания и затруднява преценката ни. От друга страна, сред онова, което времето и враждебната ръка са пощадили, ясно се открояват няколко основни групи книжовни произведения. Нека ги разгледаме в този ред.

 

Първата група творби, на която бих искал да обърна внимание, е групата, която има проповеднически и поучителен характер. Започвам с нея, въпреки че тя не би могла да ни разкрие в необходимата мяра светогледа на едно общество, да ни представи задоволително неговия кръгозор, защо този литературен жанр е постоянен спътник на средновековното православно общество. Проповедта, особено неделната проповед, предназначена за християнското братство, събрало се в божия храм (т. нар. олигограмати или аграмати, т. е. малограмотни и неграмотни, са били по-голямата част от народа) или писаното поучение или слово, насочени към онези, за които книгата не е била тайна, е била от голямо значение за българина-прозелит, който тепърва е трябвало да навлезе в дебрите на християнското богословие. Тази необходимост, особено след въвеждането на славянската литургия, не може да не е била отчетена в преславския дворец и тъкмо поради това част от книжовната продукция на тамошния кръг е била обърната с лице към нея.

 

Създаването на подобен литературен жанр не е срещнало големи затруднения. Византийската книжнина изобилствувала с подобни творби и за старобългарския творец било лесно да се обърне към нея и да намери там необходимия му първообраз — предимно произведения на „великите църковни отци" Григорий Назианзин, Василий Велики, прочутия проповедник Йоан Златоуст и т. н. Този механизъм на „творческия" процес веднага поражда една мисъл — оригинална или компилативна е тази проповедническа литература? Впрочем

 

60

 

 

това е питане, което стои не само пред омилетиката, но и пред някои други жанрове на старата българска литература. И затова тук не е нужно да се впускаме в подробности. Разбира се, голяма част от тези творби са компилативни (това не е беда, тъй като явлението е засвидетелствувано не само в нашата книжнина), но независимо от това в много случаи те носят индивидуален характер. Така например компилативността е много по-ясно изразена при Йоан Екзарх (за разлика от Климент Охридски). Но този характер на Екзарховите слова се дължи на трудната им проблематика. Техният съставител се е занимал с някои основни въпроси на християнската догматика и при тогавашното зародишно състояние на българската теология не би могъл да мине без заемките от византийската патристична литература. [66] Йоан Екзарх (пак за разлика от Климент) „пише на витиеват език, разработва темите на своите творби отвлечено философски, като явно ги предназначавал за една високо образована среда, каквато е била дворцовата". [67]

 

Кои са най-важните паметници на българската омилетика от Симеоново време? Четирима автори оставят своите имена като изявени майстори в тази област. Йоан Екзарх, известен много повече с „Небеса" и „Шестоднев", за които ще стане дума по-долу, е автор, според последните проучвания, на 9 слова — „Слово за Преображение", „Похвала за Йоан Богослов", „Слово за Възнесение", „Слово за Рождество Христово" и други. [68] Наред с „прости и ясни слова за всички празници", Климент също е съставил слова, които в много отношения отговарят на духа на дворцовия кръг. [69] Тук трябва да споменем и най-значителния книжовен труд на епископ Константин Преславски, прочутото „Учително евангелие". Познато само по три ръкописа (XIII—XIV в., руска и сръбска редакция), издадено частично [70], то все още не е изучено задоволително [71]. Съставено е от беседи (или „сказания"), 51 на брой, подредени по неделните дни на годината, тъй като са предназначени да бъдат произнасяни в тези дни. Автори на гръцките първообрази са Йоан Златоуст и Кирил Александрийски. Автор на 42-ра беседа, която е оригинално произведение, е самият Константин Преславски. [72] Най-сетне към този жанр на старата ни книжнина се отнася и прочутият

 

61

 

 

„Златоструй", съставен лично от цар Симеон, съдържащ избор от слова на Йоан Златоуст. [73]

 

Омилетичната литература, създавана в Преслав, очевидно не е била достатъчна, за да запознае средновековния българин, особено по-образования, с всички тайни на Христовата вяра. [74] Необходими са били съчинения, които да изложат в сравнително достъпен вид основните „истини" на християнството. Такава задача е получил Йоан Екзарх, който се нагърбил с превода на знаменитата творба на известния византийски богослов от осмото столетие Йоан Дамаскин „Извор на знанието". [75] Нашият книжовник е насочил вниманието си към третата част на Дамаскиновия труд, онасловена „Точно изложение на православната вяра", тъй като тъкмо тя е отговаряла на Нуждите на българското общество (останалите две са имали отвлечено философски характер и пълно изложение на ересите). От нейните 100 глави Йоан Екзарх е подбрал 48, т. е. тъкмо тези, които са могли да дадат отговор на многобройните питания, вълнували душата на българина. Това са най-вече проблеми около основите на богословието, а именно: същината на бога и на божието слово, превъплъщенията на бога и божията промисъл; въпроси, разкриващи ролята и мястото на евангелието, за светиите, за светите мощи, за иконите. [76]

 

С изграждането на необходим комплекс от знания за християнската вяра, за уредбата на църквата, за предпазването от еретически учения са били свързани и съчинения като „Черковно сказание" (статия, поместена в „Учително евангелие" на Константин Преславски [77]), както и преводът на „Четири слова против арианите" от Атанасий Александрийски [78], дело, извършено от Константни Преславски по личното указание на цар Симеон.

 

Макар че българинът от края на деветото столетие е гледал на заобикалящия го свят с очите на църквата, на него му се е щяло да надникне отвъд догматиката, отвъд канона, да се запознае с осезаемата действителност, да научи отговора и на други въпроси, които са занимавали повече ума, отколкото душата му. Тъкмо към това естествено човешко стремление е била насочена и част от дейността на Симеоновия дворцов кръг; тъкмо произведенията из тази област, които имат до

 

62

 

 

известна степен светски характер, придават може би най-големия блясък на дворцовата книжовна продукция.

 

И тук владетелят — всепризнат организатор и ръководител на тази шепа интелектуалци — е дал пример. С името на Симеон е свързано съставянето на два енциклопедични по своя характер сборника, чудесно представящи този жанр от нашата книжнина, който образно бихме могли да наречем поглед към света. Това са известният Симеонов (Светославов) сборник от 1073 г. [79] и сборникът от 1076 г. [80]. Безспорно от двата сборника по-голям интерес предизвиква първият, назоваван често и неправилно Светославов, тъй като е преписан от българския оригинал за киевския княз Светослав Ярославич. Той съдържа 383 статии от прочути автори — Йоан Златоуст, Василий Велики, Григорий Богослов, Атанасий Александрийски, Епифаний Кипърски, Исидор Пелусиот, Юстин Философ и т. и. Неговата голяма популярност [81] се е дължала на голямото му тематично разнообразие: астрономия (зодиакалните знаци!) [82], физика и математика, зоология и ботаника, философия (интерпретация на „Органон" на Аристотел) [83] и етика, граматика и поетика, история и теология [84].

 

Значително място сред произведенията от тази група, както и сред цялата старобългарска книжнина, заема известният „Шестоднев" на Йоан Екзарх. [85] Този обемист труд на един от най-интелигентните български книжовници (след самия цар Симеон), състоящ се от пролог и шест слова, е съставен въз основа на няколко подобни гръцки съчинения (Василий Кесарийски, Севернан Гавалски, Теодорит Кирски, някои Аристотелови произведения) и общо взето може да бъде характеризизиран като „компилация, понякога твърде свободна, посочваща първоизворите от гръцката патриотична епоха". [86] „Шестодневът" на Йоан Екзарх, който има за цел да запознае читателите с християнското учение за сътворението на света в шест дни, както и да отхвърли концепцията на античните философи, че Универсът е вечен, без начало и без край (I кн.), е предложил на българина от Симеоновата епоха (разбира се, на онзи, който е умеел да чете) много знания за „видимия свят" — земята и свързаните с нея други елементи, природата, растителния и животинския свят, устройството на човешкото тяло.

 

63

 

 

И ето, че идваме до една четвърта група творби, която макар и най-малка по обем, крие в себе си не по-малко значение. Не бих искал да обособя тази група като оригинална литература, тъй като това би означавало да се отхвърли творческият момент при останалите произведения на преславските книжовници и това ще бъде неправилно. Не може в същото време да се отрече, че творбите, за които ще стане дума, стоят по-далече от византийската литература и са сравнително свободна изява на авторовата инвенция. По-правилно може би е те да бъдат обединени в един жанр, макар и с твърде широки граници — публицистика, летопис, поезия, разказ. [86a]

 

Минавайки бегло през така обособения жанр (само изброяване с кратки бележки, но не и анализ), ще бъде справедливо да поставим начело малката по своя обем творба на Черноризец Храбър „За буквите" [87], която бележи началото на старославянската публицистика и представлява страстна апология на съзидателното дело на славянските първоапостоли. Макар и изолирано сред останалите книжовни паметници (това се дължи на специфичната тематика), съчинението на Черноризец Храбър е получило такава популярност, каквато малко произведения на старата българска книжнина са имали. [88]

 

Съчиненията с летописен характер не са били неизвестни на българина от деветия век — чудесно доказателство за това са както „Именникът на българските ханове" [89], така и част от първобългарските надписи [90]. Но от Велики Преслав излизат първите творби с ярко изразени християнски тенденции Това са така наречените кратки хроники, представящи събитията в твърде съкратен вид, от Адам до авторовото съвремие. Първи епископ Константин Преславски съставя подобна творба, носеща условното наименование „Историки" [91]. Малко по-късно в Симеоновия сборник от 1073 г. е включено подобно съчинение, познато под името „Кратък летописец" [92].

 

Като оставим настрана поетичните опити на Константин-Философ Кирил, дворцовият кръг, ръководен от Симеон, е мястото, където се ражда и старобългарската поезия (не случайно в Симеоновия сборник от 1073 г. е включено ръководството на Георги Хировск

 

64

 

 

„За фигурите" [93]. Сред първите произведения на мерената реч са „Азбучна молитва" [94] и „Проглас към евангелието" [95], чиито автор е Константни Преславски, анонимната „Похвала за цар Симеон" [96], както и две новооткрити творби, едната на Наум (канон за апостол Андрей) и другата на Константин Преславски (канон за архангел Михаил), които бележат и началните стъпки на старобългарската химнография [97].

 

Най-сетне, като рожба на Симеоновия кръг бихме могли да посочим и старобългарския разказ. Засега са нп познати само два текста — „Чудото на св. Георги с българина" и „Чудото с българина Климент", които са част от един по-голям цикъл за светеца, известен под наименованието „Сказание за железния кръст". [98]

 

Книжовните занимания в преславския дворцов кръг са имали и една друга страна, която в наши дни трудно може да бъде разкрита в нейната пълнота — преводаческата дейност на Григорий Презвитер-Мних, за най-вече липсата на указания, кога и по чия заръка дадено гръцко съчинение е било преведено на старобългарски, не ни позволява със сигурност да установим целия обем на извършената работа, която без съмнение е била огромна. Съвсем изолиран е случаят с преводаческата дейност на Григорий Презвитер-Мних, за когото знаем категорично, че изпълнявайки Симеоновата повеля, е превел (вероятно преди 913 г.) част от Стария завет — т. нар. Осмокнижие (Мойсеевото петокнижие, Исус Навин, Съдии, Рут). [99] Нерядко нашите знания почиват на косвени указания, на анализ на допълнителни фактори, които пи насочват към мястото, където е бил сторен преводът (Преслав), но не и точното време, когато той е бил извършен — Супрасълския сборник [100], споменатата вече Синтагма в 14 титула [101] или прочутото съчинение на Йоан Мосхос „Пратум Спиритуале" [102].

 

За щастие някои отломъци от голямото Симеоново дело ни позволяват да надникнем в преводаческата „кухня" на преславския дворец, да се запознаем с механизма на превода и да установим съществуването на самостойна Преславска преводаческа школа (за разлика от съвременната ѝ Охридска школа и по-сетнешната Търновска). [103] Коя е основната черта на преславския превод? Безспорно отношението към гръцкия

 

65

 

 

оригинал. А то е засвидетелствувано убедително на две места. В поменатата вече няколкократно „Похвала за цар Симеон" четем:

 

„Великият между царете Симеон, всемогъщият владетел /, като пожела с твърде голям копнеж / да извади наяве скритите мисли в дълбочината на много трудните книги, / според тълкуванията на премъдрия Василий / заповяда на мен, нищо незнаещия / да направя промяна в речта /, но да спазя точността на смисъла. [104]

 

Симеоновото схващане за работата на преводача безспорно се е наложило в ръководения от царя дворцов кръг. За това свидетелствуват както цялостният анализ на преславските преводи, така и категоричното изявление на Йоан Екзарх в пролога на „Небеса":

 

„Затова не придиряйте, братя, ако някъде намерите не същата дума, защото в нея е вложен същият смисъл; така говори и свети Дионисий: „Неуместно е, мисля, даже криво е, ако не се обръща внимание на чувствата и смисъла, а повече на думите". [105]

 

Симеоновите усилия за бързото изграждане на определен тип българска култура, която да е в състояние да съперничи, макар и само в някои отношения на византийската, не се изчерпвали с постиженията в духовната област. Неразделна част от неговата богата и нелека за изпълнение програма е била съзиждането на такива материални ценности, които не е трябвало да отстъпват по нищо на книжовните богатства. Напротив, както ще видим по-долу, много от реализациите в областта на материалната култура и изкуството били на по-голяма висота, отразявали съвременните тенденции на развитие (форма, стил, функционалност), за разлика от писмовната култура, която била, в много случаи, рефлекция на ранновизантийската цивилизация.

 

Кои са основните моменти на тази страна от цивилизацията, изградена въз основа на идеите и внушенията, родили се в преславския дворцов кръг?

 

Нека наченем със самия престолен град. В българската историопис почти се е наложило схващането, че „Неговото (на Симеон — И. Б.) най-голямо дело в областта на изкуството и културата е създаването на нова столица". [106] Като оставим настрана неоспоримия факт, че съзиждането на нова столнина е преди всичко политически, идеологически феномен, трябва да се каже, че цитираната фраза би била адекватна на реалната

 

66

 

 

действителност само в случай, когато бихме идентифицирали Велики Преслав с целокупната културна дейност на Симеон. В противен случай столицата е само една брънка от цялата верига, едно явление, което заедно с много други създава облика на цивилизацията, за която говорим. В случая Велики Преслав ни интересува тъкмо като такова явление.

 

Какъв тип столица е Велики Преслав (разбира се, ако бихме могли да говорим за типология на държавните центрове)? Единствената вътрешна база за сравнение е Плиска Какво ни дава една подобна съпоставка? Не може да не бъдат отбелязани традиционализмът и приемствеността поне в най-общите строителни принципи. И двете столици са разделени на външен и вътрешен град от две концентрични крепостни стени. В Преслав обаче, за разлика от Плиска, и двете са каменни укрепления. Ако сравним териториите на двете столици, ще видим голямото различие — докато Плиска обхваща 23 км2, то Велики Преслав — само около 5 км2! Или, както писа Ст. Ваклинов, първата е „централен онгъл на въоръжения народ", а втората „княжеска резиденция". [107] Би могло да се спори дали употребената терминология е най-правилната (особено въпросът за онгълите [108]), но очевидно е, че при Велики Преслав се сблъскваме с нещо ново, различно, отговарящо на новото, различно в социалната сфера, идеологията и културата; с една от изявите на Симеон в опита му да създаде нова цивилизация.

 

Нека сега преминем от общото към частното, т. е. от града към двореца [109], към онова място, където е избухнал интелектуалният взрив, разтърсил българското общество в края на деветото столетие. Дългогодишните проучвания на археолозите показаха, че архитектурният облик на преславския дворец (главната заслуга на Симеон тук е тронната зала, разположена източно от стария дворец) „няма точен паралел всред паметниците на старобългарската архитектура". [110] Важното в случая е констатацията, че няма точен паралел, тъй като това е белег, който се среща при голяма част от културните феномени от Симеоново време. Един внимателен поглед върху преславския дворец показва, че той е рожба на вярност към традициите на плисковската дворцова архитектура и на известно „новаторство в интерпретация

 

67

 

 

на стари образци" (използуване, главно при оформяне на челната фасада на тронната зала, на елинистическо-римски образци). [111] Това е направило от него своего рода уникална сграда — както по архитектурната си концепция, така и по неговата блестяща декорация (вътрешна и външна), предизвикала възхищението на един Йоан Екзарх:

 

„Когато някои беден чужденец дойде отдалеч до преддверията на царския двор и го види, диви се. И чуди се, като пристъпи до вратата, като влезе вътре и види от двете страни постройки, укрепени с камъни и с дърво нашарени, и прочее. А като влезе в двореца и види високи стаи и църкви, украсени изобилно с камък, дърво и багри, вътре пак — с мрамор и мед, сребро и злато, толкова, че не знае с що да ги сравни, защото в своята страна не е виждал друго, освен сламени колиби, — бедният, като че ще си изгуби ума, чуди се тук на тях. . . и ако, когато се върне, някой го попита, като рече: какво видя там? — ще отговори: Не знам как да разкажа това — само собствените ви очи биха знаели да се чудят на хубостта". [112]

 

Струва ми се, че повече думи са излишни. Те само биха засенили казаното от видния книжовник. А то показва недвусмислено, че с построяването на двореца Симеон е сполучил да създаде нещо значимо, изява на добри познания и изискан вкус, нещо, което е в състояние да съперничи на постиженията на ромеите и в същото време да вдъхне гордост у българина и завист у чужденеца — това, което той е преследвал и със съзиждането на цялата преславска цивилизация.

 

Материално осезаемият облик на една християнска цивилизация се определя, до голяма степен, от мястото и ролята на религиозната архитектура в пейзажа. И българската цивилизация (след 864 г.) не прави изключение. Храмовото строителство, наченало тутакси след официалния акт на християнизацията (на първо време вероятно е преобладавала трансформацията на прабългарските капища в църковни сгради) е най-характерната черта в българската архитектура през втората половина на IX в. Основният тип сграда от това време е елинистическата трикорабна базилика. [113] Това предпочитание на българските строители обикновено се обяснява с традициите, които тази архитектурна форма

 

68

 

 

е имала в българските земи. Без да отричам изцяло това внушение, аз съм склонен да потърся обяснението на този феномен другаде, а именно: базиликата (една от най-популярните архитектурни форми на елинизма) е съществувала и през първите векове от историята на християнската религия. Няма съмнение, че тя е била най-подходящата сграда за приютяване на големи групи вярващи, пред които проповедниците са разяснявали божието слово. И е напълно естествено да приемем, че базиликата е отговаряла най-добре на нуждите на българското прозелитично общество от втората половина на деветото столетие — така, както патриотичната византийска литература се е наложила в българския книжовен живот в самия край на века.

 

Едва ли трябва да се съмняваме, че и първите храмови постройки в новата столица Велики Преслав са били от този тип — базиликите в „Дели Душка", „Черешето" и особено в „Гебе Клисе", която според някои изследвачи е „пренасяне в монументален вид плисковския базиликален тип". [114] Но това е било само на първо време. Изграждайки нова столнина, Симеон е трябвало да възприеме и ново архитектурно решение при църковното строителство. Това, разбира се, не е било случайно хрумване, а отговор на две необходимости. Първо, нуждата, наложила появата на базиликата в българската архитектура, е била до известна степен изживяна. Второ, установяването на базиликата като основен тип църковна сграда, е придавало архаични и провинциални черти [115] на българската архитектура (а оттук и на цялата цивилизация), така, както патристичната литература е определила архаичния облик на българската книжнина от края на IX и началото на X век. Естествено Симеон не е могъл да не преодолее това състояние (в духовния живот е било неимоверно по-трудно!) и неговите строители са възприели като основен тип религиозна сграда за новата столица кръстокуполната черква. По този начин българската архитектура е възприела бързо съвременните тенденции, идващи от Константинопол [116] и в това отношение се е изравнила с византийската.

 

Ето как Велики Преслав се превръща в родно място на българската кръстокуполна черква сграда, на която е съдено да играе голяма роля в църковната архитектура

 

69

 

 

на Второто българско царство. [117] Досега в българската столица са открити 21 кръстокуполни черкви [118] и те определят нейния външен облик, докато в Плиска и през десетото столетие господства базиликата от „плисковски тип". [119] Редица общи белези свързват тези църкви в една голяма обща група — градеж, строителен материал (предимно камък), конструктивни особености, декоративна система (за нея ще стане дума по-сетне), липса на многокуполни храмове, на кули-камбанарии (камбанариите в църква № 1 на Аврадака, № 4 в Селище, в Патлейна, църквата на Мостич са вторично изградени) [120] и т. н. Това не означава, че те не могат да бъдат типологизирани — нещо, което е сторено отдавна. [121] Според особеностите на плана си те се разделят на три групи, а именно: 1) кръстокуполни църкви с четири свободни подпори и предабсидно пространство; 2) кръстокуполни църкви с две свободни подпори и без предабсидно пространство („съкратен" или още „провинциален" вариант); 3) кръстокуполни църкви с вписан кръст.

 

Едва ли е необходимо да се задълбочаваме в подробно изучаване на църквите от трите групи, още повече, че в това отношение е сторено доста. [122] За нашата работа обаче е важна вътрешната типология, изтласкваща на преден план първата група, която може да бъде характеризирана и като „константинополски" вариант, поради установените успоредици с византийската столица. Църквите от този тип — най-представителни във вътрешното си оформление и най-трудни за изграждане, поради усложнените конструктивни решения — църкви № 1 и № 2 на Аврадака, църквата на Мостич, църква № 1 в Бял бряг и други [123] могат да бъдат обединени в група под условното наименование аристократична. Безспорно те са били най-внушителни, най-близки до столичната византийска архитектура и са отговаряли най-добре на Симеоновото стремление за създаването на „цивилизация в цивилизацията".

 

Сякаш за да увенчае този „аристократически" тип църковни сгради, но в същото време и да се дистанцира от тях, Симеон е издигнал своята Златна или Кръгла църква. [124] Тя е един от малкото паметници от тази епоха, чието построяване е сравнително точно определено. В приписката към старобългарския превод на „Четири

 

70

 

 

слова против арианите", за който вече стана дума, се казва:

 

„. . . А ги [„тези благочестиви книги, назовани Атанасий" — И. Б.] написа по повеля на същия княз [Симеон] черноризец Тудор Доксов на устието на Тича в годината 6515 (= 907), индикт 14, дето е съградена светата златна нова църква от същия княз". [125]

 

Проведените през 1927—1928 г. разкопки разкриха пред омагьосания поглед на археолога тази възхитителна творба на преславската архитектура, сполучливо идентифицирана с църквата от поменатата по-горе приписка. Църквата се е издигала на тераса 100 м южно от двореца, край устието на Тича. Кое е най-забележителното в нея? На първо място планът, необичайното за българската архитектура композиционно решение, което я превръща в единствена по рода си сграда. Тя е центрична постройка, ротонда (наподобяваща мартириумите), която се състои от три основни елемента: кръгъл наос, разделен на 12 екседри, като източната оформя четвъртито олтарно пространство и издадена навън полукръгла обсида. 12 колони, поставени на около 60 см пред масивни стълбове, са оформяли конструктивния скелет на наоса, който е бил увенчан с полусферичен купол. Трите западни екседри са отваряли три входа към правоъгълен притвор, в чиито запад ни ъгли са били издигнати кръгли кули. Третият елемент на църквата е бил почти квадратен атрий.

 

Другият отличителен белег на Кръглата църква е нейната изобилна вътрешна и външна декорация — външни и вътрешни корнизи с разнообразни профили и пластична украса, колони върху атически бази, кемпфери, профилирани и орнаментирани плочи, мраморни късове с инкрустирани в тях керамични и стъклени плочки (стенна облицовка) — очевидна имитация на цветни мрамори или емайл; пъстра подова настилка, мраморни цокли и богата керамична облицовка. [126]

 

За Кръглата църква е писано много, вероятно ще се пише още много. Затова тук аз искам да обърна внимание само на няколко въпроса. Цитираната по-горе приписка ни навежда на мисълта за голямата роля на цар Симеон при изграждането на кръглата църква. Днес е трудно да се твърди, че планът е „посочен лично от цар Симеон" или пък, че той е ктитор на църквата. [127] Неоспоримо е обаче, че това е неговата църква, че това

 

71

 

 

е постройка, която отразява неговия личен вкус. Това определя и уникалността на църквата (отново, както при двореца бихме могли да кажем няма точен, дори няма паралел) и в същото време я превръща в шедьовър. Всички опити да се намери първообразът на този храм се оказаха несполучливи, а той бе търсен в Константинопол или из провинциите на империята, в Армения и Грузия и напоследък особено настойчиво в Екс ла Шапел (Аахен) [128] и това е логично. В църквата (план, конструкция, декорация) могат да се открият различни по произход елементи (без това да означава, че имаме работа с една обикновена еклектична творба) — елинистически, ранноромански (?), византийски, чисто български и тъкмо това я превръща в уникат. В противен случай тя нямаше да бъде нищо повече от една реплика на вече позната сграда.

 

Независимо от тази констатация, Кръглата църква може да бъде сближена с един константинополски паметник — известната църква „Света Богородица" („Фенари Иса джамия") в манастира на Константин Липс. [129] За този храм един от неговите последни разкопвачи С. Манго писа: „Тази придирчива грижа и това богатство на декоративния речник не се повтарят, по мое знание, в никакъв късен паметник на византийската архитектура". [130] Веднага трябва да отбележа, че сходството не е в конструктивните решения. В това двете църкви се разграничават достатъчно добре. Близостта, отбелязана мимоходом навремето от А. Грабар, трябва да се търси в декоративната система! И двете изобилствуват с пластични украси (при църквата на Константин Липс тя възхожда към „Св. Полиевкт" — сграда от VI в. [131]) — корнизи, релефи, капители, използуване на орнаменти като палмово дърво, и палмета, мозаична мраморна икона в „Св. Богородица" (техниката на апликация отново ни отвежда в „Св. Полиевкт) — керамична украса и инкрустация на фаянс в Кръглата църква.

 

Интересно е да се отбележи, че и двете църкви датират от почти едно и също време — terminus ante quem [*] за Кръглата църква, както казах вече, е 2. V. 907 г.; през същата година е била осветена в присъствието на

 

 

*. Краен момент.

 

72

 

 

император Лъв VI и църквата на Константин Липс. [132] Интересното е и друго — и двете отразяват един и същи вкус, отговарят на нуждите на една и съща социална среда. „Отнася се впрочем до паметник, който е трябвало да отразява вкусовете на най-високата аристокрация на епохата" [133] — ако това може да се каже за църквата на Константин Липс, то с не по-малко основание то би могло да се повтори и за Кръглата църква.

 

За да приключим, трябва да отговорим на още едно питане, а то е: какво е било предназначението на Кръглата (или Златна) Симеонова църква? Някои изследвачи са склонни да видят в нея дворцова църква (А. Грабар, Кр. Миятев), докато други смятат, че тя е при надлежала, макар и само топографски, на манастира, съществувал „на устието на Тича" (В. Иванова-Мавродинова). Струва ми се, че едното не пречи на другото. Приписката на Тудор Доксов почти ни убеждава, че край Златната църква е съществуват манастир (или монашеско духовно средище). От друга страна, характерът на църквата — малка, уютна, интимна, пищна, изява на култивиран вкус, в никакъв случай не пречи тя да е била част от манастирски комплекс. Убедителен пример за това е поменатата неколкократно църква на Константин Липс, която дава повод на С. Манго да заключи: „Промяната от едно публично и тържествено изкуство към едно частно и скъпоценно изкуство е може би най-впечатляващият облик на епохата, която ни интересува".

 

Тук е ключът за загадката. Кръглата църква е и дворцова (на владетеля), и манастирска. Но тя е частна църква. Тя изразява вкуса на едно лице и е предназначена да приютява него, семейството му и най-висшите представители на аристокрацията — светска и духовна. Манастирът е бил закрит за широката публика.

 

Една от най-ярките изяви на преславската цивилизация, забелязваща, се от пръв поглед, е каменната пластика. [134] Многообразие на формите, богатство на орнаменталния речник, специфичност на функционалността — това са някои от най-характерните отлики на столичната скулптура (паметниците, произхождащи от провинцията, са твърде малко) [135], която по технически похвати и идейно-художествени принципи следва общо

 

73

 

 

взето развитието на европейската скулптура през периода между „варварските" нашествия и романското изкуство. Това е период, през който триизмерната скулптура постепенно губи своите позиции, релефът (значително по-разпространен) става все по-плосък и се изковава един нов, орнаментален стил, в който човешкото и животинското изображение са под потискащото влияние на растителния мотив.

 

Нека се спрем конкретно на преславската каменна пластика, като започнем от нейната функционалност. Установен факт е, че столичната скулптура не е самостойно изкуство. Тя е здраво обвързана с архитектурата, като заема важно място (наред с керамопластичната украса) в декоративната ѝ програма. Това нито е оригиналност, нито пък случайност. Тази силно ограничена функционалност крие в себе си духа на епохата, взаимствуван от Византия. [136] И наистина богатият преславски каменнопластичен материал произхожда от две основни места — двореца и преславските църкви. По-нататъшните археологически проучвания едва ли ще променят тази констатация.

 

Кои са основните пластични форми, използувани за украса на поменатите архитектурни ансамбли? Преди всичко това са скулптурни плочи [137], с различни размери, произхождащи главно от двореца и църквата в Гебе клисе. Те са били употребявани като олтарни прегради, цокли, горни прагове на врати в двореца и т. н. Една от отличителните особености на Преслав са архитектурните корнизи [138] (практика, която възхожда към античното наследие) — външни, които са опасвали фасадите и са имали и сълзници (те са били гладки, неорнаментирани) и вътрешни, чието място е било под купола на църквата (Кръглата църква) или са обрамчвали портали. Най-употребяваният елемент в профилировката им е бил торус със сечение на полукръг или три четвърти кръг. Особен интерес предизвиква широкото разпространение на един стар източен мотив — т. нар „вълчи зъби". [139] Преславската каменна пластика ни представя два вида капители [140] — византийски, резултат на „внос" от империята (както приемат някои изследвачи) и местни, преславски (за това говори единството в стила на корнизи и капители) [141], в които се

 

74

 

 

чувствува влиянието на античния и раннохристиянския капител. Триизмерната преславска пластика е представена от скулптирани животински глави, изпълнявали ролята на гаргуи — капчуци на водосточните тръби. Познатите досега паметници — глави на лъвици и на лъв, маймунска глава и вероятно кукумявка [142], са до голяма степен стилизирани.

 

Една от забележителностите на преславската скулптура е, както казах вече, богатството на орнамента. Геометричният мотив е застъпен главно чрез квадрата (в някои скулптурни плочи от Кръглата църква)., дока то растителният е твърде разнообразен — палметата (най-популярният мотив), полупалмети, акантов лист, акантизувани палмети, дръжки-ластари, лозови листа (плочите), лозови вейки, гроздове (корнизи и капители). Животинското изображение, макар и не така разпространено, предлага два чудесни образеца, които дават основание на някои учени да говорят за български, предромански капител с „животинска украса". [143] Това са два мраморни пиластрови капитела от Кръглата църква. Едното изображение представя заек, който зобе грозде, а другото — куче, което се опитва да захапе заек (очевидно скулпторът е взел за образец някоя ловна сцена) [144]. И в двата капитела се проявява характерният за преславските майстори еклектизъм (характерен по-сетне и за романските скулптури) — „умерен реализъм" (подобен на античния) и в същото време ясно изразена стилизация. [145]

 

Тези редове, които са крайно недостатъчни, за да представят напълно задоволително преславската скулптура, все пак са в състояние да дадат известно впечатление за мястото на този интересен и важен феномен в историята на европейското изкуство. Няма съмнение, че преславската каменна пластика следва общите тенденции на скулптурата във Византия. В същото време тя се разграничава от нея, извоюва си независимо място (самостойно развитие на някои антични форми и мотиви, наличие на сюжетност, макар и оскъдна и др.) От друга страна, преславската скулптура показва известна близост с декоративната украса в архитектурата на Западна Европа от това време (орнаменталния мотив „куки" или „лулички", кукумявката) — нещо, което позволява на някои учени да пишат за „общи тенденции в развитието

 

75

 

 

на фигуралната скулптура на ранносредновековна Европа". [146] Всичко това, струва ми се, позволява да се заключи, че преславската каменна пластика има самостойно място между Византия и предроманска Западна Европа.

 

Преди да завършим, трябва да си отговорим на още един въпрос, който е от особена важност, а именно: единно ли е това изкуство — както по неговата идейно-художествена същност, така и по стил, техника на изпълнение и т. н.? Преди години големият познавач на старобългарското изкуство Н. Мавродинов се опита да различи две групи преславски пластични паметници, съобразно техните стилови белези. Първата група произхожда от дворцовия комплекс и Гебеклисе и е работена във „византийски стил", докато втората е представена от декоративната скулптура на Кръглата църква, характеризирана (в стилово отношение) като „преславски ренесанс на античните форми". [147] Това прозорливо разграничение на преславската скулптура днес става още по-убедително и обосновано, ако свържем декорацията на Кръглата църква с „Фенари Иса" (църквата от манастира на Константин Липс), за която вече се каза, че в много отношения е реплика на „Свети Полиевкт" (VI в.).

 

Стиловото разграничение, колкото и да е интересно, не е достатъчно за нас. Още по-важно е да се установи социалното ниво на преславската каменна пластика [148], да се види дали стиловото разнообразие съответствува на типологично разнообразие. Един поглед върху нашите материали ни убеждава, че те имат еднакъв произход, изпълняват строго обществени функции (наличието на „частни" паметници би направило по-пъстра картината) [149] и отговарят на едно социално ниво — двореца и неговото обкръжение, т. е. и тук се сблъскваме с едно аристократично изкуство.

 

Една от типологичните характеристики на преславската (или Симеоновата) цивилизация е манастирът. Оскъдните писмени извори [150] бяха допълнени през последните години от плодотворните резултати на археолозите. Тъкмо те ни дават една сравнително добра възможност да добием известна представа за манастира като социална група, като микроструктура на българското общество [151] — един проблем, по който е сторено твърде малко, и най-вече като архитектурен комплекс.

 

76

 

 

Ако сумираме основните данни, с които разполагаме, ще се получи следната картина.

 

Първото нещо, което прави впечатление, е топографията на манастира. Познатите досега 8 преславски манастира, четири от които са били разположени във външния град (манастирите в местностите „Черешето", „Под Зъбуите", манастирът край Кръглата църква и манастирът на Мостич) [152] и четири извън неговите стени (Патлейна, Тузлалъка, Вълкашина и Аврадака) [153] са градски манастири — една типична черта на византийския монахизъм. [154] Очевидно този тип манастир се е появил в българската престолнина под силното въздействие на Константинопол (и вероятното „посредничество" на княз Симеон).

 

Особеностите на преславските манастири като архитектурен комплекс [155] и досега дават основание (аз бих казал незаслужено) на някои изследвачи да ги смятат за светски феодални имения. Подобно мнение говори за непознаване на положението в съседна Византия, която очевидно и тук е наложила своята концепция. За да подкрепя това си твърдение и за да покажа, че едва ли има място за съмнение [156], ще си позволя да предам тук характеристиката на византийския манастирски комплекс от X—XI в., направена от такъв добър познавач, какъвто е С. Манго.

 

„Архитектурният аспект на манастирските комплекси от тази епоха — пише той — е малко изучен. Археолозите предпочитат да се посвещават на типологията на църковните сгради. Очевидно е, във всеки случай, че един манастир от X или XI век е представлявал значителна агломерация. Обикновено предпазван от една стена, той е бил подреден около голям двор, чийто център е бил зает от църквата. Трапезарията често е била самостоятелна сграда, докато монашеските килии, складът, кухнята са били разположени покрай стената. Понякога е имало баня Костницата или гробището се намирало нормално извън комплекса. . . Дали манастирите са приличали на имения на провинциалната аристокрация? Въпросът би могъл да бъде поставен". [157]

 

Струва ми се, че коментарът е излишен. Няма никакво съмнение, че тук става дума за архитектурен облик на манастирите, заимствуван от една светска аристократична агломерация; облик, който в готов вид е бил пренесен

 

77

 

 

във Велики Преслав (от тази епоха ние не познаваме нито едно българско феодално имение). Що се отнася до същината, до архитектурния аспект на преславските манастири, само един поглед върху разкритите комплекси ще ни убеди, че те по нищо не се различават от току-що описаните византийски манастири. Единствената отлика се състои в това, че нито „един (преславски) манастир не представлява изцяло сключен архитектурен ансамбъл със затворен от сгради вътрешен двор". [158] Наличието понякога на една незастроена страна или липсата на солидна укрепителна система (тя е характерна за значително по-късна епоха) говори нетолкова за това, че манастирите са били „подчинена институция на държавната власт и разчитали на защита само от нея", колкото за спокойствие и сигурност в политическия и социалния живот на страната.

 

Разкритите преславски манастири са били предназначени да приютяват сравнително ограничен брой монаси — нещо, което съответствува на византийския първообраз и вероятно е в зависимост от началния момент в историята .на българското монашество. За някои от тях се допуска, че са имали две институции, така характерни за византийските манастири — болница и старопиталище. [159] Очевидно манастирите са били място за книжовни занимания (манастира около Кръглата църква?). Характерен белег на преславските манастири е, че някои от тях (Тузлалъка) [160] са били центрове за производство на прочутата преславска рисувана керамика. Идеята на Василий Велики, че киновията е висша форма на манастирската организация, вероятно е господствувала и в България — за това говорят запазените откъси от старобългарски превод на неговите „Правила". [161]

 

Широката строителна дейност, разгърнатата богата програма на архитектурната декорация, силният начален тласък в развитието на българската иконопис или казано най-общо, творческият дух, обзел изведнъж българското общество в края на деветото столетие, станал причина за появата на един изключителен феномен, който обвързал здраво името на Велики Преслав с изкуството на десети век. Става дума за прочутата преславска рисувана (художествена) керамика. За тази керамика е писано твърде много [162] и вероятно ще се пише още. Независимо от това, аз бих искал да се спра малко

 

78

 

 

по-обстойно на нея, главно поради една причина, а именно: рисуваната керамика играе важна роля в историята на преславското изкуство; тя е навсякъде — стенна декорация и подова настилка (замества скъпите мрамори и още по-скъпи мозайки); тя е в църквата и в дома на българина под формата на икона (тя замества сполучливо дървената икона), тя е на трапезата на българския аристократ, замествайки чудесно скъпите златни и сребърни блюда. . . Тази многопосочна функционалност ни предлага великолепна възможност за обогатяване на представите ни за Симеоновата дворцова (или преславска) цивилизация; или казано с други думи, тя е отличен материал за изграждане на типологическа характеристика.

 

Първият факт, който заслужава специално отбелязване е, че преславската рисувана керамика е явление строго ограничено във времето и пространството. Тя се появява като фойерверк в края на IX в. и също като фойерверк угасва в началните десетилетия на следващия век (затова пък дирите са трайни!). Всички опити да се „разтегне" времето (напр. да се датират материалите от Тузлалъка в последните десетилетия на IX в.) [163] са несполучливи, а оскъдните фрагменти намерени извън Велики Преслав (рисувана трапезна керамика във Варна) [164] очевидно са пренесени от престолнината. Няма никакво съмнение, че това не е случайност, но в същото време не подлежи на съмнение и фактът, че появата и развитието на рисуваната керамика е плод на определен вкус и на определен етап в историята на старата българска култура. И с това си качество тя логически се свързва с изброените дотук елементи на преславската цивилизация.

 

Отдавна вече е отхвърлено мнението за импортния характер на рисуваната керамика. Разкритите ателиета за производство (Кръглата църква и Тузлалъка), останките от работилници, от пещи (Патлейна, Тузлалъка) и най-сетне „бракувана" продукция, [165] говорят недвусмислено, че керамиката е произвеждана в българската столица (това автоматически превръща Велики Преслав в един от най-важните източноевропейски центрове за производство на рисувана керамика). Това все още не означава, че всички въпроси около произхода на рисуваната керамика са получили задоволително обяснение.

 

79

 

 

Като изхождат от категорично установения факт, че преславската керамика отразява сравнително висок етап в развитието на този вид керамично производство (техническо съвършенство, богата многоцветна украса, разнообразие на мотивите, великолепно чувство за хармония), т. е. използуване на готова технология, едни изследвачи търсят нейния произход в съседна Византия, [166] а други са склонни да я разглеждат като „заемка" от Близкия Изток. [167] За съжаление последното схващане да се дирят първомайсторите на тази керамика в „Сирия, Месопотамия и дори Иран", е необосновано. Вярно е, че някои източни елементи оказват влияние върху раннобългарската култура, но в случая едва ли е така. Подобно предположение противоречи на характера на изгражданата от Симеон цивилизация. Много по-логично и, разбира се, по-лесно е било да се потърсят тези майстори в Константинопол, а не в Багдад (та нали оттам са дошли кръстокуполната църква, много елементи на декоративната украса, манастирските комплекси, иконата и миниатюрната живопис). А че византийската столица е била център за производство на рисувана керамика, едва ли би могло да се отрича. Такава керамика е намерена при разкопки в базиликата „Св. Йоан Студиос", в хиподрума, в една анонимна базилика, разположена между „Св. София" и „Св. Ирина" и особено в една църква, намираща се в азиатските покрайнини на Константинопол (материалите са в Лувъра и „Walters Art Gallery " в Балтимор). [168] Особено важно е да се отбележи, че рисуваната керамика е част от декоративната програма на църквата, построена от Константин Липс („Фенари Иса"), че срещащите се там псевдосасанидски мотиви са често явление в Преслав [169] — нещо, което говори за еднакъв първообраз. Ето защо, според мен, и днес мнението на Кр. Миятев за посредническата роля на Константинопол между Багдад и Преслав в организирането на производството на рисувана керамика остава в сила. [170]

 

Подобно обяснение за произхода на преславската рисувана керамика едва ли намалява нейните достойнства (историята на цивилизацията не изобилствува с примери за оригиналност и самостойност). Напротив, плод на „ориенталска инспирация" (С. Манго) и на византийско посредничество, рисуваната керамика в

 

80

 

български условия става обект на една истинска „художествена индустрия" и се превръща, макар и за твърде кратко време, във важна съставка на източноправославното християнско изкуство. Заслугата за това с изцяло на Велики Преслав.

 

Сред продукцията на преславските майстори могат да бъдат разграничени три основни вида рисувана керамика: декоративна, трапезна и икони. Декоративната керамика (по техника на изработката и стил на украсата) съставя единна група, чиято функционалност е най-разнообразна: плочки за икони, рамки на икони, плочки за стенна облицовка, корнизи, плочки за инкрустация, кубчета за мозайка, подова настилка. . . [171] Цялата тази продукция, така богата по форми, е имала едно предназначение украса на двореца и част от преславските църкви

 

Рисуваната трапезна керамика от Велики Преслав [172] е най-луксозната българска битова керамика от десетото столетие. Тя се различава от останалата по матерна ла, от който е изготвена (както и декоративната тя е предфаянсова), по голямото разнообразие на формите (чинии, миски, купи, чаши, кани [173]), по изящната си полихромна украса. Макар и откривана на доста места (Патлейна, Кръглата църква, църквата на Мостич, Тузлалъка, гражданската постройка в Селище), няма съмнение, че тя е била достъпна само за твърде ограничена социална група — висшата аристокрация, т. е. по типология тя не се различава от декоративната керамика, която, както видяхме, е била предназначена за строго определен тип сгради в българската столица.

 

Интересни възможности за наблюдения и за изводи предлага керамичната икона. Масовото разпространение на керамични икони (днес, особено след последните проучвания в Тузлалъка, наистина може да се говори за масова продукция) е една от най-важните изяви на българското изкуство от края на IX и началото на X век. И това не е случайно. Две обстоятелства определят този „бум" в българската иконна живопис: 1) иконата е била най-евтиният култов предмет и в същото време е предлагала чудесна възможност на българина-прозелит за индивидуална молитва в домашна обстановка, за самостойно общение с бога в интимна семейна

 

81

 

 

среда — един акт, който по своята религиозна същина е бил равностоен на груповото моление и влизане в досег с божествения дух чрез посредник в посветения нему храм; 2) приспособяването на керамиката за основен материал за създаване на икони — материал, значително по-достъпен от дървото и, което е по-важно, предлагащ по-добри възможности за масова продукция.

 

Дори при едно бегло запознаване с достигналите до нас иконни изображения, няма да бъде много трудно да различим няколко нива или типа произведения. Нека започнем с материалите от Патлейна, за които още преди години Кр. Миятев писа, че има пълно единство (техника и стил). Безспорно най-прочутото творение на тази школа е монументалната икона на Свети Теодор. [174] На жълтеникаво-розов фон (естествения цвят на плочките) е представено изображение, което подхожда повече на аскет, на отшелник, отколкото на светец-воин — издължено лице (това впечатление се засилва още повече от увисналите заострени мустаци и също така остра брада), жълтеникаво бледи и хлътнали страни, големи, широко отворени и малко замислени очи, дълбоко впити в зрителя. Пастелните краски и глазура му придават една мекост, добросърдечност, одухотвореност. Образът е издържан в строго монументален стил, плоскостно-линеарно, без моделировка (освен малко розово на бузите).

 

Няма съмнение, че иконите, изготвяни в школата в Патлейна, са отговаряли на определени обществени функции и са били използувани за украсата на определен брой храмове в столнината (някои изследвачи допушат, че иконата на св. Теодор е била апликирана върху фасадата на някое „светилище" или пък е била носена при тържествени религиозни процесии). [175]

 

Нека сега се обърнем към наскоро откритите в Тузлалъка икони. [176] Те са седем на брой — апостолите Павел, Яков, Филип, Яков (Алфеев), Тома и евангелистите Марко и Лука. Всичките те са изрисувани върху почти квадратни плочки с размери 16 x 15,5 x 0,5 см. Какво прави впечатление при тях? По материал, техника на изработване, стил и иконография те показват очевидна близост с изображения, произхождащи от Патлейна и Кръглата църква. В същото време не може да не се забележи по-ниското ниво на подготовка на майсторите,

 

82

 

 

изразяващо се в известна грубоватост на рисунката, небрежност в детайлите, по-лоша цветова гама, по-недоброкачествена глина.

 

Всичко това говори не за по-ранна датировка на материалите от ателието в Тузлалъка (както обикновено се приема), [177] а за друго ниво на производство, за за друг тип изкуство, което е трябвало да отговори на други изисквания. В случая се сблъскваме наистина с масова, типова продукция, чийто основен белег е стандартизацията (форми, размери, материали, стил) — само от една яма за „бракувана" продукция произхождат 1000 фрагментирани плочки! [178] Подобна констатация се потвърждава и от друг вид паметници, неизвестни досега релефни керамични икони. Пак от Тузлалъка произхождат най-малко пет икони с една и съща сцена Разпятие. [179]

 

Очевидно всички тези изображения принадлежат към друг, втори тип керамична икона, който условно би могъл да бъде наречен народен. Тази икона е трябвало да задоволи нуждата на преславското население от култови предмети и да влезе във всеки преславски дом. Това е определило и нейните по-ниски художествени качества, за разлика от аристократичния тип, чийто великолепен представител е разгледаното изображение на свети Теодор.

 

Липсата на паметници не ни позволява да се запознаем с монументалната живопис от Симеоново време (може би тя все още не е заемала важно място в декорацията на преславските църкви?). Затова пък имаме известни представи за миниатюрата, макар и запазена в по-късни образци и копия (главно руски). Разбира се, тя не може да подмени монументалните паметници (доколкото те са съществували), но в замяна на това ни предлага едно ново звено, често пъти в тясна връзка с останалите, от преславската дворцова цивилизация.

 

Изучаването на най-старите български ръкописи показва, че украсата е била неизменен спътник на глаголическите паметници (геометризация на основните форми и стилизация на орнамента, главно под влияние на Витиния и Кападокия), докато кирилските са лишени от истинска живописна украса.

 

По-интересно е обаче да се обърнем към миниатюрата, представена от руски паметници от XI—XII в., които

 

83

 

 

възхождат към български оригинали от Симеоново време. Това са Остромирово евангелие (1056/57) [181] (редактиран допълнително в Североизточна България през царуването на Симеон) и Мстиславово евангелие (1113— 1117), за които е установено, че копират поотделно „миниатюрите на един общ оригинал", както и прочутият Симеонов сборник от 1073 г. Кои са характерните белези на тези миниатюри (изображения на четиримата евангелисти и разрез на куполен храм, в чиято долна част, под арка, са представени писатели вероятно автори на творби, включени в Сборника)?

 

Иконографията на миниатюрите от двете евангелия, по мнение на специалистите, е близка до схемата, изработена в някои от константинополските манастири (може би Студийският, посещаван от Симеон?). В стилово отношение те принадлежат към паметниците, композирани във византийския „цветен" орнаментален стил. Отличават се с някои особености, които ги сближават с художествените занаяти в българската столица. Така например рамката на четирилистника, в който е вместен образът на св. Марко [182], е изработена в „стил на ажурна плоска дърворезба", а при други контурите са изтеглени със златни линии, което навежда на мисълта за използуване на емайловата техника (т. нар. „клетъчен" емайл) и за връзки с ювелирството.

 

За връзки и взаимствувания между отделните жанрове на преславското изкуство (техника и орнамент) (не говори ли това за една цялостна декоративна програма, установена в дворцовия кръг и следвана точно от разните майстори) свидетелствува и портретът на самия цар Симеон, намиращ се в т. нар. Иполитов сборник. [183] Украсата на туниката на владетеля и по-точно основният орнаментален мотив — „осмолистна розета, обримчена от кръг, украсен с ред бисери — повтаря украсата на инкрустираната подова керамична настилка от гробничната църква в Тузлалъка". [184]

 

Представите ни за Преславската (Симеоновата) цивилизация едва ли биха били задоволителни, ако не надникнем и в златарството. По своята идейно-художествена същност, по техника и материал на изработване ювелирните предмети сякаш ни предлагат най-добра възможност за типологизация. Както в много други случаи, така и тук, ние разполагаме със сравнително ограничен

 

84

 

 

брой паметници, което затруднява изследването. Затова пък бихме могли да се обърнем — рядко в нашата практика към писмените извори. Описвайки Симеоновия дворец, Йоан Екзарх не е пропуснал да ни представи и образа на самия владетел:

 

„Но ако му се случи пък да види и царя, седнал в обшита с бисер мантия, със златна огърлица на шията и гривни на ръцете, с пурпурен пояс препасан и с увиснал при бедрото меч, а от двете му страни седят боляри в златни огърлици и пояси, и гривни. . ." [185]

 

Дълго време тези слова на Йоан Екзарх не намира ха подкрепа сред материалите, получени от разкопки в Симеоновата престолнина. Но най-сетне, сякаш за да отхвърли неволно промъкващото се съмнение, науката се сдоби с една група произведения на златарското изкуство, която потвърди по възможно най-блестящ начин писаното от старобългарския книжовник. Думата ми е за т. нар. „Преславско съкровище", появило се случайно на бял свят през 1978 г. [186] Тази група предмети, намерени на около 2,5 км от стария град, се състои от диадема, огърлици, медальони, обеци, висулки от огърлици, копчета, пръстени, плочки Изработени са от злато 14—22 карата и е използувана техниката на „клетъчен" емайл, за която стана дума по-горе.

 

Тези две сведения, които взаимно се допълват и покриват, са в състояние да ни убедят, че става дума за най-висок тип бижутерия, за най-изящни произведения на златарството, [187] предназначени за владетеля и висшата аристокрация, за произведения, които неимоверно много се отличават от „масовата" или „типовата" продукция (или още по-точно масов накит), представена от бронзови (или много рядко сребърни) обеци, гривни, гердани (често състоящи се от стъклени мъниста), кръстове, торкви, пръстени, копчета [188] и предназначени за твърде широка употреба.

 

*

 

Ето това е ядката на новата християнска цивилизация, за чието съзиждане цар Симеон е положил толкова усилия. Това е онзи тип цивилизация, създаден по внушението на един човек, отговарящ на изискванията (в много случаи) на твърде тясна социална група, но с огромно интернационално звучене. Може би съвременното

 

85

 

 

перо е недостойно и неумело, за да опише всички богатства — духовни и материални, сътворени в българската столнина. Все пак, струва ми се, че то е в състояние да внуши на съвременника, че става дума за нещо твърде значимо, за бляскавите резултати от един нелек процес, вдъхвали вяра и самочувствие, ако не на цял народ, то поне на онези, от които е зависела неговата съдба.

 

86

 

 

 

3. Първи сблъсъци

 

Si vis pacem, para bellum [*]

 

Флавиус Вегециус Ренатус

 

 

Сполучливото осъществяване на замислената от Симеон разнолика програма, обгърнала почти всички страни от живота на българското общество, зависело от въздействието на още един фактор, който никога и при никакви обстоятелства не можел да бъде пренебрегван — международното положение на държавата. В нашия случай този фактор се оказал твърде значим, поне на първо време, тъй като възшествието на новия владетел почти съвпаднало с началото на поредното военно стълкновение с Византия. Картината на съзидателните усилия на българския народ, която се помъчих да нарисувам на предшествуващите страници — макар и да съзнавам нейните несъвършенства (така поне би се оправдал един средновековен историописец) — ни убеждава в едно — през тези усилни години нито България, нито нейният владетел са търсели съзнателно сериозен военен конфликт. Но понякога законите на Клио са сурови и неумолими. Те наложили на младия български княз да улови едновременно с перото и меча.

 

Ето как византийските летописци ни представят началото на българо-византийската война:

 

„Пристигнала вест, че владетелят на България Симеон възнамерявал да се отправи на поход срещу ромеите. Причината за войната била следната. Василеопаторът Зауца имал роб-скопец. Неговото име бил Мусик. Той се сприятелил със Ставракий и Козма — търговци, жадни за печалба и сребролюбци, произхождащи от Елада. Желаейки да печелят повече, чрез посредничеството на Мусик те преместили

 

 

*. Ако искаш мир, готви се за война.

 

87

 

 

тържището с българите в Солун и ги облагали с по-тежки търговски мита. Когато българите съобщили това на Симеон, той уведомил император Лъв. Заслепен от пристрастието си към Зауца, той [императорът] сметнал всичко това за дреболия. Симеон се разгневил и дигнал оръжие против ромеите". [1]

 

Съвременните изследвачи дават различни обяснения на това известие за началото на новия българо-византийски сблъсък. Преобладаващо е мнението, че тази икономическа мярка на империята е отговор на някои културно-политически действия на новия български княз, а именно: отстраняване на гръцкото духовенство от България и замяната на гръцкия език, като официален език на църквата, със славянския. [2] Същите изследвачи, схващайки действията на Византия като „икономически шантаж", като опит да се нанесе удар на българската външна търговия, говорят за „първа икономическа война в средновековна Европа".

 

Подобно обяснение ми се струва пресилено и модернизирано. Ако породилият се конфликт трябва непременно да се постави на икономическа плоскост, то това засяга по-скоро Византия, отколкото България. Характерен белег на икономическата политика на император Лъв VI Мъдри е активизиране на вътрешния и външния търговски обмен на империята. Това от своя страна води до повишаване на ролята на едрите търговци в императорския двор и, разбира се, във византийския политически живот. [3] Тъкмо това е помогнало на двамата търговци от Елада, посредством всесилния тъст на императора Стилиян Зауца, да получат монопол върху търговията с България, чийто център дотогава е бил Константинопол. [4]

 

Разбира се, това обяснение в никакъв случай не означава, че не са били засегнати правата на българските търговци, но то не е имало такъв решителен характер, какъвто обикновено му се придава. В случая по-важно е, че е бил засегнат международният авторитет на българската държава (българо-византийският търговски обмен е бил оформен със специален договор още от времето на хан Тервел) и накърнен престижът на нейния владетел. Така че византийските действия са

 

88

 

 

били сериозен casus belli [*]. И наистина опитът на княз Симеон да уреди по дипломатически път възникналото недоразумение и да възстанови status quo’-то се оказал несполучлив. Спорът трябвало да се реши на бранните поля.

 

През 894 г. българите, без да срещнат сериозна съпротива, нахлули в земите на Византия. Император Лъв VI, изненадан от тази акция, за която бил уведомен от стратега на тема Македония [5], успял да сформира набързо една армия (съставена предимно от неговата гвардия) и я поверил на стратилата Кринит. Този опит да бъдат спрени нахлуващите българи се оказал несполучлив. В завързалото се сражение — някъде из темата Македония — византийските войски претърпели голямо поражение. Кринит и мнозина от архонтите паднали на бойното поле, а една голяма част от хазарите, които служели в императорската гвардия, попаднала в български плен. [6]

 

Незабавно след това, макар и победно сражение, Симеон дал заповед на армията си да се завърне в България. [7] При оттеглянето си от византийската територия тя отвела със себе си много пленници от мирното население (вероятно те щели да послужат като залог в бъдещите преговори). Това първо стълкновение донесло успех на българите и неуспех на византийците, отбелязало само началото на войната. Нито Симеон постигнал своята цел — възстановяване на положението преди войната, нито Лъв VI можел да се отнесе безучастно към претърпяната несполука и особено към обидата, нанесена му от българския владетел, който не закъснял да му изпрати обратно пленените хазари, заповядвайки преди това да им отрежат носовете. Но докато Симеон разполагал с време (за това ни подсеща оттеглянето на българите след победоносната битка), то Лъв VI бил сериозно притеснен, тъй като византийските войски на изток били ангажирани в постоянни стълкновения с арабите, [8] а голяма част от гарнизоните в Тракия и Македония били изпратени в Южна Италия. [9] За империята било твърде важно да ликвидира колкото се може по-бързо опасността откъм България. Притиснат от обстоятелствата, императорът бил принуден да

 

 

*. Причина за война.

 

89

 

 

прибегне към един от традиционните похвати, използувани от Византия в нейните междудържавни отношения — привличане на съюзник, преди всичко измежду степните народи, [10] който би поел върху себе си значителна част от тежестта на предстоящата война. Този път погледът на византийската дипломация се насочил към маджарите, които от известно време били заели българските земи между реките Буг и Днепър. [11] С деликатната мисия бил натоварен патрицият Никита Склир [12], който занесъл богати дарове на маджарските предводители Арпад и Кусан и успял да ги склони да нахлуят в българските предели. [13]

 

Със спечелването на маджарите за съюзници била изпълнена една част от плана на Византия за военни действия срещу България. Същият план предвиждал едновременно с изпращането на византийския флот към устието на Дунав, който трябвало да прехвърли маджарската конница на десния бряг на реката, от юг към българската граница да потегли византийска армия, командувана от прославилия се във войната срещу арабите в Италия талантлив пълководец Никифор Фока. А какво е правел княз Симеон през това време? Дали е подозирал византийските приготовления или не? За съжаление съвременните нему хронисти пазят пълно мълчание. Последвалите събития обаче ни убеждават, че погледът на българския владетел е бил насочен само на юг, без да подозира затаилата се на север заплаха.

 

Изпълнението на така замисления от Византия план започнало към края на 894 или началото на 895 г. Към устието на р. Дунав отплавала флотата, командувана от друнгария Евстатий, а по суша потеглила армията, поверена на Никифор Фока. Симеон, който очаквал нападение само откъм юг, съсредоточил основните си сили в тази посока. До сблъскване между двете армии не се стигнало — така поне ни представят събитията хронистите. При българския владетел пристигнал византийският пратеник квестор Константинаки, който от името на Лъв VI му предложил да започнат преговори и го уведомил за опасността от север. [14] Симеон обаче се усъмнил в добрите намерения на ромейския дипломат, заподозрял го в шпионаж и заповядал да го хвърлят в тъмница.

 

90

 

 

Междувременно византийската флота достигнала Дунав, където вече чакали маджарите, и ги прехвърлила на юг от реката. [15] Те успели леко да се справят със слабите там български отряди, опустошили Добруджа и докато Симеон успял да прехвърли част от войските си, съсредоточени срещу Никифор Фока, те сполучили, натоварени с богата плячка, да се изтеглят на север от Дунав и да се отправят към своите местоживелища.

 

За да предотврати втори подобен случай, Симеон предприел някои мерки, които целели да укрепят десния бряг на Дунав и да преградят реката, затваряйки я по този начин за византийската флота. [16] Въпреки тези приготовления, маджарите успели отново да нахлуят в българските земи, да преодолеят р. Дунав и да стъпят на десния ѝ бряг. Там някъде ги очаквал княз Симеон, но в завързалото се сражение българите били разбити и той заедно с част от войската си се затворил в Дръстър. [17] Маджарите, като не срещнали по-нататъшна съпротива, достигнали до столицата Преслав и като ограбили и опленили „цяла България", се завърнали в своите земи.

 

Претърпяното поражение принудило българския княз, колкото и да не желаел това, да започне преговори за мир — византийската армия все още се намирала на южната българска граница и било нужно време за възстановяване и прегрупиране на силите. Симеон направил своето предложение чрез друнгария на флота Евстатий, който незабавно съобщил на императора. Лъв VI това и чакал. Той веднага склонил да започнат мирни преговори, тъй като по този начин щял да уреди отношенията си с българите и можел по-спокойно да насочи своите усилия срещу арабите. Наскоро след постигането на това съгласие в България пристигнал като посланик на византийския император Лъв Хиросфакт или Магистър, [18] който трябвало да се срещне с българския владетел и да уговори условията на бъдещия мир. Едновременно с изпращането на Лъв Хиросфакт, Лъв VI дал заповед на друнгария на флотата Евстатий и доместика Никифор Фока да се завърнат заедно с войските си в Константинопол.

 

След оттеглянето на византийците положението на България изведнъж се променило. И сега проличали истинските намерения на Симеон и се изявили неговите

 

91

 

 

качества на дипломат и политик — достоен възпитаник на византийската школа. Българският княз така подхванал преговорите, че без да дава повод на византийците да ги прекъснат, сполучил да ги продължи толкова, колкото му било необходимо, за да осъществи своя замисъл. За целта той заповядал да отведат Лъв Хиросфакт в крепостта Мундрага [19] и да го задържат там, без да ю удостои поне с една дума, както се изразяват хронистите. На опитите на византийския дипломат да начене преговорите, Симеон отговорил с писмо, в което иронизирайки астрологическите заннмания на Лъв VI, предложил византийският император да познае по движението на звездите дали ще върне византийските пленници или не (това било едно от основните искания на Лъв Хиросфакт). [20]

 

Докато Симеон и Лъв Хиросфакт си разменяли писма, с които демонстрирали своите филологически познания и дипломатическа ловкост — един двубой, който завършил с победа на българския княз, приготовленията във Велики Преслав завършили. А те целели едно — отмъщение на маджарите за нанесеното поражение и опустошаването на страната и заедно с това ликвидиране на всякаква възможност за по-нататъшен съюз между тях и Византия. За да изпълни по-добре своя замисъл, пък и следвайки примера на империята, Симеон се споразумял с печенезите за съвместни военни действия срещу маджарите. [21] И през пролетта на 896 г. българи и печенези настъпили от две страни и нанесли голямо поражение на маджарите, които не могли да се оправят от него и били принудени да напуснат обитаваните от тях земи в междуречието Буг—Диепър и да се отправят към областта на Средни Дунав. [22] По този начин Симеон не само наказал маджарските пълчища, но освободил окупираните от тях български земи и ликвидирал една потенциална заплаха от североизток.

 

Тази внушителна победа, която унищожила организираната срещу България коалиция и променила съотношението на силите, позволила на княз Симеон да действува с по-твърда ръка и спрямо другия си противник — Византия. Сега той можел да диктува условията на мира. Ето защо, след като се завърнал „горд от победата" — както бележат хронистите — Симеон не се подвоумил да съобщи категорично на Лъв Хиросфакт:

 

92

 

 

„Не ще сключа мир, ако предварително не получа всички пленници-българи". [23] Тъй като Византия отново се озовала сама лице в лице с България, на император Лъв VI не оставало нищо друго освен да приеме наложеното му предварително условие. В Константинопол пристигнали Лъв Хиросфакт и представителят на българския княз кавхан Теодор [24], който получил българските пленници [25] (отвлечени от маджарите и след това продадени на империята). Според едно по-късно известие на Лъв Хиросфакт [26], българите също поели подобно задължение и го изпълнили, като освободили византийците, които се намирали в български плен — около 120 000 души. Размяната на пленниците била съпроводена със сключването на мир. [27]

 

До този момент Симеон не сполучил да постигне целта си — както казах вече — възстановяване на положението преди войната. Наистина той успял да нанесе едно поражение на Византия, но и сам изпитал опустошителните набези на маджарските орди. Това положение определяло и трайността на сключения мир. За да го наруши, на Симеон било необходимо да намери някакъв предлог и той не се забавил да го открие, защото през лятото на 896 г. българите отново нахлули във византийската територия и се насочили към Константинопол. Сега византийците имали реална възможност да окажат по-сериозен отпор на нахлулите българи, тъй като военните действия с арабите били преустановени. [28] Ето защо на Балканския полуостров били прехвърлени, по израза на хронистите, „всичките теми и тагми", като тяхното командуване било поверено на новоназначения доместик на схолите Лъв Катакалон и патриция и протовестиарий Теодосий. Стълкновението между двете армии станало край Булгарофигон (дн. Баба Ески). Натискът и устремът на българите били неудържими и „всред ромеите започнало масово бягство. Всички загинали, също и протовестиарий Теодосий, за когото императорът не малко скърбил". [29]

 

За по-сетнешния ход на войната византийските хронисти не съобщават нищо. За щастие тази празнина е запълнена, макар и до известна степен, от някои арабски и сирийски автори (Табари, Ибн-ал-Атир, Г. Абул-Фараджи, Бар Хебреус). [30] Под годината 283 от Хиджра

 

93

 

 

(=19 февруари 896 — 7 февруари 897 г.) те съобщават за едно голямо сражение, в което славяните (българите) победили ромеите и избили мнозина от тях (очевидно битката край Булгарофигон). След това — пишат арабските автори — българите продължили да заплашват Византия и императорът бил принуден да формира набързо армия, съставена предимно от арабски пленници, която успяла да спре настъплението на българските войски към Константинопол. [31]

 

Както се вижда, и арабските автори са спестили голяма част от подробностите около края на войната и са попресилили ролята на арабските ренегати при отстраняване на българската заплаха, надвиснала над византийската столица. Прекратяването на военните действия между България и Византия завършило този път със сключване на мирен договор, който уреждал техните отношения и ликвидирал основната причина за войната — преместването на българското тържище от Константинопол в Солун. По всяка вероятност това е станало през лятото на 899 г. [32]

 

Какви са били отношенията между България и Византия след тази дата? На това питане не може да се отговори задоволително, тъй като византийските хронисти, нашите основни автори, от които черпим сведения, пазят поразително мълчание. Две откъслечни свидетелства (и двете дължим на поменатия вече Лъв Хиросфакт) ни уведомяват, че княз Симеон не е пропуснал нито един удобен момент, за да застраши отново империята и да разшири границите на българската държава. А такива удобни моменти са възниквали нерядко и са били свързани преди всичко с постоянната ангажираност на Византия във войни с арабите.

 

В самата зора на десетото столетие (901—902 г.) българите настъпили в югозападните предели на полуострова и успели да овладеят значителна територия около град Драч. Разбира се, империята не останала безучастна. И този път, не можейки да разчита на сила, тя прибягнала към дипломатически средства. Лъв Хиросфакт, който вече имал опит в отношенията си с българите, бил изпратен за втори път в България. Мисията му била сполучлива — по неговите думи — и той „поднесъл на императора като подарък 30 крепости в дирахийската област с богатствата и самите жители, след като ги изтръгнах,

 

94

 

 

пророчески казано, като ухо из устата на лъва". [33] Каква цена е заплатила Византия за новия мир (сключен преди 4 май 902 г.) [34] остава неизвестно. Симеон едва ли би сторил жеста да върне на империята завоюваните от него земи, без да получи компенсация. За съжаление същината на тази компенсация ни остава непозната.

 

Твърде скоро след тези събития българската държава имала възможност отново да изяви своите претенции към византийската империя, която, за кой ли път вече — била притеснена от арабите. След като през 901—902 г. мюсюлмански пирати нападнали егейските острови и превзели град Димитриада (на Пегаския залив в Тесалия), а през 903 г. овладели остров Лимнос [35], те насочили своя поглед към Солун. Арабската флота под командуването на ренегата Лъв Триполит (или Гулам де Зурафа, както го наричат арабските автори), първоначално се насочила към Константинопол, но в последствие отплавала към Солун. Градът не бил подготвен да издържи нападение откъм морето. Опитът на императора да го спаси, като изпратил свои представители, които трябвало да организират неговата отбрана или като привлекат славяните от Солунската и Стримонската теми (драгувити, сагудати, стримонци) бил неуспешен. [36] След тридневна решителна атака (29—31 юли) Солун паднал в ръцете на мюсюлманските пирати. В продължение на една седмица арабите грабили града и избивали безмилостно неговите жители, след което се оттеглили, откарвайки със себе си 22 000 пленници. [37]

 

Такова значително събитие, каквото е било опленяването на Солун, не могло да се изплъзне от вниманието на българския княз. След като флотата на Лъв Триполит отплавала, градът, загубил голяма част от своите жители, останал беззащитен. Мисълта да се възползува от този удобен, може би неповторим момент и да включи града в българската държава е била твърде примамлива и е обхванала тутакси Симеон. Завладяването на Солун от българите означавало те да стъпят здраво на Егейско море, да ликвидират господството на Византия и югозападната част на Балканския полуостров и, най-сетне, да заплашват постоянно Константинопол. Във византийската столица са разбирали добре това и империята положила всички сили, за да не позволи

 

95

 

 

подобно развитие на нещата. Как са протекли събитията по-нататък не е известно, тъй като историческите вести се изчерпват с думите на Лъв Хиросфакт, който бил изпратен в България за трети път, за да уреди тъкмо този жизнено важен за Византия въпрос. В едно свое писмо до Лъв VI той пише: „Най-сетне при третото пратеничество, когато българите искаха да се заселят в превзетия от агаряните Солун, след като ги убедих и изгоних, го получих обратно". [38]

 

Събитията едва ли са протекли така сгъстено и просто, както ни ги представя именитият византийски дипломат. Голите убеждения и настоявания на Лъв Хиросфакт едва ли са могли да въздействуват на Симеон. За да опази Солун за себе си, Византия трябвало да направи някои реални отстъпки, за които пратеникът на Лъв VI не говори в своето писмо. За щастие един български паметник запълва до известна степен тази празнина и хвърля светлина върху крайния резултат от българо-византийските преговори: „В годината от сътворението на света 6412 (= 904), индикт 7. Граница между ромеи и българи при Симеон, от бога княз на българите, при Теодор олгутаркан и при комит Дриста". [39] Този надпис, открит край с. Наръш (дн. Неа Филаделфия — 22 км север-северозапад от Солун), безспорно представлява граничен стълб и е бил поставен в 904 г., когато в резултат на преговорите, водени от Лъв Хиросфакт в България, били извършени корекция и маркиране на българо-византийската граница. [40] Или казано с други думи, българите не окупирали Солун (овладяването му е било лесно, но неговото задържане е било трудно), но в замяна на това получили значителни териториални отстъпки в тази част на полуострова.

 

*

 

Какво би могло да се каже в заключение за външната политика на България през първите двадесетина години от Симеоновото властвуване? Изследвачите говорят за Първата Симеонова война срещу Византия — една квалификация, която е неоснователна, тъй като видяхме, че военните конфликти са били четири, а не един; [41] пише се, че българският владетел, в последствие

 

96

 

 

спазвал мира спрямо Константинопол, но не и по отношение на провинциите (В. Н. Златарски), като провел „серия локални настъпления" (Р. Браунинг).

 

Наистина при първите два конфликта (894—896, 896—899 г.) посоката на българските настъпления била югоизток, т. е. Константинопол. И това е напълно логично. Българският владетел не е търсел териториални придобивки, а се е стремял да принуди империята към политическа отстъпка — възстановяване на status quo’-ото. За тази цел един бърз и опасен поход към византийската столица е бил най-подходящото средство. Третият и четвъртият конфликт са имали друга посока — югозападните предели на полуострова. И това също е логично, тъй като тези действия следвали традиционната посока на българското настъпление през целия девети век. Тези настъпления са имали съвсем друга цел, а именно: възползувайки се от притесненото положение на Византия и от политиката на laisser-faire [*], провеждана от Лъв VI спрямо българите (по думите на Р. Браунинг) княз Симеон търсел присъединяване към България на византийски области, населени със славяни и българи. И тази политика е дала резултат.

 

Внимателното запознаване с политиката на Симеон ни убеждава, че той нямал намерението да хвърли народа си в ожесточена борба на живот и смърт, да се пребори сериозно с могъщата империя. По това време Симеон бил зает с вътрешните проблеми на държавата си, т. е. с изпълнението на първата част от програмата си. Макар че показал рядката способност да раздвоява своето внимание, ръководейки, наред с другата си дейност, военните стълкновения и дипломатическите ходове, той нямал намерението да се вплита в сериозни и продължителни военни конфликти. Времето за това още не било настъпило.

 

 

*. Несъпротивление.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

I. НАЧАЛОТО

 

    1. В ТЪРСЕНЕТО НА НОВИ ПЪТИЩА

 

1. Nicholas I. Letters, n°27, p. 188, 65—67.

 

2. Гюзелев, Княз Борис I, с. 74.

 

3. Nicholas I, Letters, p. 539—540.

 

4. Ibidem, n°29, p. 200 45—47.

 

5. H. Иванов, Българските имена в Чивидалското евангелие, Сборник в чест на проф. Л. Милетич, С., 1933, с. 630.

 

6. За Ана вж. В. Гюзелев, Коя е Ана от новооткрития двуезичен преславски надпис? Ист. пр., XXI (1965), 6, с. 82.

 

7. Обикновено се приема годината 878 (Златарски, I, 2. с. 279; Дуйчев, Центры, с. 111), но свързването на Симеоновото пристигане в Константинопол с повторното заемане на патриаршеския престол от Фотий не е достатъчно убедително. Появата на младия български княжески син във византийската столица на такава възраст (13—14 години) би могла да бъде обяснена само по един начин, а именно: да получи необходимото „средно" образование, преди да постъпи в Магнаурската школа.

 

8. Liudprandus, p. 309.

 

9. От него научаваме, че Симеон е учил в константинополския университет.

 

10. Lemerle, Humanisme, passim.

 

11. Ibidem, p. 99—100.

 

12. Ibidem, p. 246—257. Изложението почива главно на данните, почерпени от една колекция от 122 писма, запазена в един-единствен ръкопис, съхраняван в Лондон (В/М Add. 36749) и достъпен благодарение на Р. Браунинг и В. Лаурдас (библиографски посочвания Lemerle, Humanisme, p. 246, п. 12).

 

13. Liudprandus, p. 309.

 

14. За Магнаурската школа вж. Lemerle, Humanisme, pp. 153, 159—165, 167; Р. Speck, Die Kaiserliche Universität von Konstantinopel, München, 1974 (Byzantinische Archiv, 14).

 

15. За дисциплините, преподавани в Магнаура, вж. житието на Константин Философ-Кирил в: Климент Охридски, Събрани съчинения. 3, С., 1973. с. 122, IV; Lemerle, Humanisme, p. 160 163

 

16. Lemerle, Humanisme, passim.

 

17. Ibidem, p. 148—176.

 

18. Lemerle, Humanisme, passim.

 

19. Ibidem, p. 205—241.

 

20. Ibidem, p. 268—300.

 

21. Ibidem, p. 199.

 

22. Liudprandus, p. 309.

 

23. Златарски, I, 2, с. 280.

 

24. PG. CH. col. 904.

 

25. Писмото нито е датирано точно, (то може да се отнесе към 878—886 — Дуйчев, Центры, с. 111; усилията на Златарски с. 218—219, 280), да докаже, че то е писано скоро след 878 г. не са съвсем убедителни), нито пък съдържа указание, че между тези българи, проводени при Арсений, е бил и Симеон.

 

26. Dujčev, Medioevo, III, pp. 177—178, 255.

 

193

 

 

27. Вж. Vita Clementis, XII, 35 — XIII, 41; p. 110—116.

 

28. Пак там, XVI, 47: p. 120 22—26.

 

29. Пак там, XVII, 53: p. 124 1—15; Златарски, I, 2, с. 226 и сл., Ив. Венедиков, Климент Охридски и Добета. — В: Климент Охридски 916—1966, с. 310 и сл.; Гюзелев, Княз Борис I, с. 350 и сл., 480; Vlasto, Christendom, p. 166; Dvornik, Byzantine Missions, p. 247 ( = Byzantské misie, p. 252).

 

30. Reginonis Chronicon, p. 580; Annales Einsidlenses, MGH SS, 111, p. 140; Sigeberti Gemblacensis Chronographie, MGH SS, VI, p. 341; Annalista Saxo, MGH SS, VI, p. 549, 575.

 

31. По-подробно: Златарски, I, 2, с. 246 и сл.

 

32. Дуйчев, Българско средновековие, с. 361.

 

33. Пак там, с. 360.

 

34. Annales Fuldenses MGH SS, I, p. 408.

 

35. Дуйчев, Бълг. средновековие, с. 362.

 

36. Златарски, I, 2. с. 43 и сл.; Гюзелев, Княз Борис 1, с. 108—112.

 

37. За „conventus" — „народен събор" вж. Златарски, 1, 2, с. 253; Gy. Moravcsik, Konienton печенежское или русское слово? Acta Antiqua Acad. Scientiarum Hungaricae, I, (1951), с. 225—231. Общо за съборите в българското средновековие: И. Андреев. Народните събори в политическия живот на Първата българска държава, Ист. пр., 1971, 4, с. 96—105.

 

38. Reginonis Chronicon, p. 580 (вж. тук бел. 30). Едно указание в старобългарския разказ „Чудото с българина" (Кодов, Опис, с. 143) би могло да ни наведе на мисълта, че Симеон e играл главна роля при свалянето на Владимир от престола. За съжаление това указание е изолирано и основателно бе отхвърлено от В. Н. Златарски (I 2, с. 281).

 

39. Мутафчиев, История, I, с. 266; Ю. Трифонов, Достоверен ли е разказът за ослепяването на Борисовия син Владимир? Училищен преглед, XXVI (1927), кн. 5—6, с. 864—890. За неоснователността на тези съмнения вж. Гюзелев, Княз Борис I, с. 466—468.

 

 

    2. В ЗОРАТА НА ЕДНА НОВА ЦИВИЛИЗАЦИЯ: ПРЕСЛАВСКАТА

 

1. Чудесно свидетелство за това състояние са „Отговорите на папа Николай по допитванията на българите". Вж. D. Detschev. Responca Nicolai I рарае ad consulta Bulgarorum, Serdicae. 1939. Подробно за тях: Ив. Дуйчев, Славяно-болгарские древности IX-го века.—В Iv. Dujčev, Slavia Orthodoxe: collected studies in the history of the Slavic Middle Ages, London, 1970, n°I;  същият. Еще о славяно-болгарских древностях IX-го века, ibidem. n°II; Idem. Die Responsa Nicolai I Рарае ad consulta Bulgarorum als Quelle für die bulgarische Geschichte. — In: Duičev. Medioevo. I, p. 125—148.

 

2. При тази своя постъпка Борис се е ръководил само от едно нещо, а именно: да защити, да съхрани своето дело. Но в същото време той е забравил Исусовите слова, отправени към апостол Петър (Матей 18, 22—23), припомнени му преди тридесетина години от папа Николай 1: „... Все пак това остава във властта на князa

 

194

 

 

ви, който трябва не само веднъж, но седемдесет пъти по седем да прости на тоя, който сгреши, съгласно онова, което господ е заръчал на Петра".

 

3. Ваклинов, Старобълг. култура, с. 182—184.

 

4. За известна стандартизация в някои занаяти вж. Ваклинов, Старобълг. култура, с. 183—184; Ст. Ангелова, За производството на строителна керамика в Североизточна България през Ранното средновековие. Археология, 1971, 3, с. 324. Като пример за „райониране" на занаятите може да ни послужи специализираният квартал за металообработка и ковачество във Външния град на Велики Преслав. Вж. Ж. Въжарова, Железарска работилница в „Селище" — Преслав, Slavia antiqua, Vil (1960), с. 393—400; Ваклинов, Старобълг. култура, с. 183.

 

5. Във Велики Преслав, край южната крепостна стена е открита голяма двуетажна сграда, разделена на 18 помещения ( в приземния етаж), всяко с отделен вход. Тези помещения основателно се тълкуват като търговски. Вж. П. Чангова, Търговски помещения край южната крепостна стена в Преслав, ПАИ, XXI (1957), с. 233 290; Стр. Лишев, Българският средновековен град, С., 1970, с. 35; Ваклинов, Старобълг. култура, с. 184—185.

 

6. За търговията на България с Константинопол, регламентирана за първи път с договора от 716 г. (Златарски, 1, 1, с. 182) и отразена най-вече в „Книга на епарха", вж. Стр. Лишев, цит. съч., с. 31—34.

 

7. За това говори достатъчно убедително продължителното съществуване на прабългарската военно-административна система — напр. запазването на двете най-важни длъжности кавхан и ичиргу боила (независимо от пославянчването на последното понятие — чьргубиля). Вж. Гюзелев, Кавхан, passim; Същият, Ичиргубоилите, passim.

 

8. V. Gjuzelev, Allgemeine Charakteristik und Etappen der Errichtung der militärischen und administrativen Verwaltung des Ersten bulgarischen Staates (VII. bis IX Jahrh.), Et. Balk., 1978, 3. S. 71—77.

 

9. T. Wassilewski, Origine et l'organisation administrarive des „comitats" en Bulgarie medievale, Et. Balk., 1978, 3, p 84—88. Вж. още Й. Андреев, Нарышская надпись князя Симеона и административное устройство болгарского государства в конце IX и начале X вв., ibidem, р. 121—131.

 

10. В случая имам пред вид данните за т. нар. „вътрешни" и „външни" боляри и др., които намираме в съчинението на Константин Багрянородни „За церемониите". Вж. Iv. Dujčev, Les boljars dits intérieurs et extérieurs de la Bulgarie médiévale. — ln: Dujiev, Medioevo, III, p. 231—244.

 

11. V. Gjuzelev, op. cit., p. 86—87.

 

12. Вж. тук, с. 98 и сл.

 

13. M. Андреев, Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, С., 1968, с. 159. Подробно за този процес на „преливане" между традиционните правни норми и византийското право у М. Андреев, Българското обичайно право, С., 1979, с. 68— 186.

 

14. М. Андреев, Д. Ангелов, цит. съч., с. 27—28.

 

15. За „Еклога" вж. Е. Э. Липшиц, Эклога, византийский законодательный свод VIII века, M., 1965; Същата, Право и суд в Византии в IV—VIII вв., Ленинград, 1976, с. 195 203; N. Svoronos,

 

195

 

 

Diritto e istituzioni. — In: La civiltà bizantina dal IV all'IX secolo, Bari, 1977, p. 179—183. За проникването на Еклогата в България M. Андреев. Д. Ангелов, цит. съч., с. 26—27.

 

16. Я. Н. Щапов. Номоканон Иоанна Схоластика и Синтагма 14 титулов у славян в IX—X вв. — В: Beiträge zur byzantinischen Geschichte im 9—11 Jahrhundert, Herausg. von Vl. Vavrinek, Praha, 1978, с. 388.

 

17. Я. H. Щапов (пак там, с. 394), следвайки А. Соловьов и Д. Ангелов, приема, че Моравският номоканон е бил пренесен в България „учениками Мефодия" и глаголическия текст, преписан с кирилица.

 

18. Пак там, с. 387, 408, бел. 1.

 

19. Пак там, с. 397.

 

20. Пак там, с. 405.

 

21. Закон Судный людем пространной и сводной редакций, подред. M. Тихомирова. Москва, 1961. Обстойно изследване: В. Ганев. . Правно-исторически и правно-аналитични проучвания, С., 1959. Подробна библиография: М. Андреев, Д. Ангелов. цит. съч., с. 30—31.

 

22. Иванов, БСМ, с. 306.

 

23. Напр. Марко, епископ на Девол или „четвърти епископ на славянски език", e Климентов ученик. Вж. Иванов, БСМ, с. 307. 25. Иванов. БСМ, с. 306.

 

24. Vita Clementis, XVIII, 57: p. 126, 11— 12.

 

25. Ibidem, XXI, 63: p. 130, 2—8.

 

26. Иванов. БСМ, с. 306.

 

27. Vita Clementis, XXII. 66: p. 132, 7—13.

 

28. Вж. тук по-долу, с. 57 и сл.

 

29. Vita Clementis. XIX, 60: p. 128, 12—15.

 

30. PG, CII, ch. 27, col. 661 C—D.

 

31. Една от причините, която принудила българския владетел да насочи своя поглед към състоянието на църквата, била проникването на различни ереси, съпровождащо християнизирането на прабългари и славяни. Вж. Гюзелев. Княз Борис I, с. 179; Д. Ангелов, Богомилството в България, С., 1969, с. 132—133. Публикуваните съвсем наскоро две неизвестни писма на Теодор Дафнопат (двете образуват едни цялостен трактат) онасловени „Писмо до тези, които са писали от България, за да питат дали тялото на господ се разлага, или не се разлага. . .” (Daphnopatès. Corr., n° n° 8, 9, р. 86—107), свидетелствуват, ако не за разпространението, поне за познаване на ереста, известна под името афтартодоцетизъм. Същината на тази ерес (свързана с името на живелия през VI век Юлиян от Халикарнас), се състои в твърдението на нейните привърженици, че тялото на Христос не подлежи на разлагане. Срв. R. Draguet, Julien d'Hallicarnasse et la controverse avec Sévère d'Antioche sur l'incorruptibilité du corp du Christ, Louvain, 1929; J. Meyendorff, Initiation à la théologie byzantine, Paris, 1975, p. 212.

 

32. Vita Clementis, XVIII, 57: p. 126 9—12.

 

33. Това решение обикновено се свързва с тълкуването на известния израз  . Вж. различните мнения у Куев Черноризец Храбър, с. 31.

 

34. Подробно у Iv. Dujčev, Il problema delle lingue nazionali nel Medioexo e gli Slavi. — In: Dučev, Medioevo, II, pp. 43—68, 595—597.

 

196

 

 

35. Куев, Черноризец Храбър, 893 г.

 

36. Вж. тук бел. 27.

 

37. Browning, p. 57.

 

38. Обикновено се приема, че Климент е въздигнат в епископски сан в началото на Симеоновото властвуване. В случая разполагаме само със сигурен terminus post quem — 893 г.

 

39. Vita Clementis, XX, 62: p. 128 28—29.

 

40. Ibidem, p. 128 25—28. По въпроса за Климентовата епархия съществува обширна литература. Вж. напоследък Ив. Снегаров, По въпроса за епархията на Климент Охридски. — В: Климент Охридски 916—1966, с. 291—305; П. Коледаров, Климент Охридски „първи епископ на български език" на драгувитите в Солунско и на Великия в Западните Родопи. — В: Константин-Кирил Философ. Юбилеен сборник по случай 1100 години от смъртта му, 1969, с. 141—167; P. Gautier, Clément d'Ochrid, èvêque de Dragvista, REB, XXII (1964), p. 199—214.

 

41. Terminus ante quem — 906 г. (приписката на Тудор Доксов към Словата на Атанасий Александрийски: Дуйчев, СБК, I, с. 76).

 

42. Вж. тук, с. 22—25.

 

43. Ahrweiler, L'ideologie politique, p. 51.

 

44. Тази черта се забелязва както в духовната сфера (многобройните преводи на патристична литература), така и в материалната култура (масовото разпространение на базиликалния тип религиозна сграда — практика, възхождаща към ранното християнство).

 

45. Основна причина за възприемането на тъкмо тези явления от византийската цивилизация е бил прозелитизмът на българското общество.

 

46. В. Малинин, Исследование Златоструя по рукописси XII века Императорской публичной библиотеке, Киев, 1878, с. 30—31.

 

47. Л. Милетич, Цар Симеон, споменат в един среднобългарски ръкопис, Български преглед, IV (1898), с. 159.

 

48. И. Е. Евсеев, Григорий пресвитер, переводчик времени болгарского царя Симеона, ИОРЯС, VII, кн. 3, СПб, 1902, с. 356.

 

49. А. И. Соболевский, Черковнославянските стихотворения от IX—X в. и тяхното значение за черковнославянския език, СбНУНК, XVI—XVII (1906), с. 320; Дуйчев, СБК, I, с. 77; Б. Ст. Ангелов. За три съчинения в Симеоновите сборници, Староб. лит., 5 (1979), с. 13, 15; A. Vaillant, Textes vieux-slaves, I, Paris, 1968, p. 79.

 

50. Вж. тук, с. 38—39.

 

51. И. Иванов, Богомилски книги и легенди, С., 1925 (фототипно издание: С., 1970), с. 283.

 

52. Т. Тотев, Тридесет години археологически разкопки в Преслав, Археология, 1974, 3, с. 48—60; Ст. Ваклинов, Плиска, Преслав, Мадара. Разкопки и проучвания. В: Плиска Преслав, 1, с. 7—16; Същият, Старобълг. култура, с. 124—126. Вж. също Ив. Венедиков, Преслав — преди да стане столица. — В: Преслав, 1. С., 1968, с. 39—47.

 

53. Dagron, Constantinople, passim; Ahrweiler. L'ideologie politique, p. 9—12.

 

54. Георгиев, Разцветът, с. 161—201; ИБЛ, I, с. 112—126;

 

197

 

 

Куев, Азбучна молитва, passim (за всички поменати в текста книжовници (бел. 54—60) с посочена само най-необходимата литература). Э. Зыков. О литературном наследии Константина Преславското, Староб. лит., 3 (1978), с. 34—47.

 

55. Георгиев. Разцветът, с. 202—270; ИБЛ, I, с. 127140; Йоан Екзарх, Слова, passim.

 

56. Георгиев, Разцветът, с. 304—329, 11БЛ, 1, с. 141 — 153; Куев. Черноризец Храбър, passim.

 

57. Георгиев, Разцветът, с. 299—303; Б. Ст. Ангелов, Към въпроса за книжовното дело на презвитер Григорий Мних, Староб. лит., 3 (1978), с. 48—55.

 

58. Георгиев. Разцветът, с. 330—333.

 

59. Пак там, с. 87—155; ИБЛ, I, с. 96—111; Климент Охридски 916—1966 (Особено И. Дуйчев, Климент Охридски и неговото дело в научната книжнина, с. 415—437; Л. Грашева. Литература върху Климент Охридски, с. 439—442); Климент Охридски. Библиографии (1878—1944), Съставила Кл. Иванова, С., 1966.

 

60. Георгиев, Разцветът, с. 156—160.

 

61. За кирилицата има огромна литература, която едва ли e необходимо да бъде цитирана. Вж. Г. А. Ильинский, Опыт систематической Кирилло-Мефодьевской библиографии, С., 1934 с. 101 — 115; M Г. Попруженко и Ст. Романски, Кирилометодиевска библиография за 1934—1940 г., С., 1942, с. 69 74; Вж. Б. Райков, Българската палеография като помощна историческа дисциплина и поглед върху проблема за произхода и авторството на българските азбуки. — В: Помощни исторически дисциплини, 1, С.. 1979, с 175—187; Iv. Dujčev, Protostoria dell' alfabeto slavo. — In: Pajaeographica, diplomatica et archivistica. Studi in onore di G. Battelli, Roma, 1979, p. 231—240.

 

62. К Мирчев, Историческа граматика на българския език, С., 1978, с. 30.

 

63. Пак там, с. 56—57.

 

64. Пак там, с. 58.

 

65. Пак там, с. 54; Iv. Gălâbov, La rotonde de Syméon dans l'histoire du vieux-bulgare litéraire. Byz. Slav., XXVIII (1967), p. 113-114; Ив. Гълъбов, ИНМВ, XII (1976), с. 42.

 

66. Йоан Екзарх, Слова, с. 56.

 

67. Пак там, с. 24.

 

68. Пак там, с. 15 и сл.; Д. Иванова-Мирчева, Среднобългарска преработка на похвалата на Йоан Екзарх за Иоан Богослов, Староб. лит., 4 (1978), с. 47—54; Кл. Иванова, Словото за преображение от Йоан Екзарх, пак там, с. 55—73.

 

69. Климент Охридски, Събрани съчинения, I. Подготвили за печат Б. Ст. Ангелов, К. М. Куев и Хр. Кодов, С., 1970; II. Обработили Б. Ст. Ангелов, К. М. Куев, Хр. Кодов и Кл. Иванова, С., 1977; Св. Климент Охридски, Слова и поучения. Преведе от старобългарски архимандрит Ат. Бончев, С., 1970. Вж. Д. Иванова Мирчева. Климент Охридски и Йоан Екзарх като съставители на слова, — В: Климент Охридски 916—1966, с. 256; Л. Грашева. Някои изобразителни принципи в похвалните слова на Климент Охридски, пак там, с. 267—278.

 

70. Еп. Антоний, Из истории християнской проповеди, СПб, 1892, с. 173—174, 192—305; А. В. Михайлов, К вопросу об Учительном евангелии Константина, епископа Болгарского, Труды, славянской комиссий Импер. Московского археологического общества, I, Москва, 1895, с. 111—133.

 

198

 

 

71. Вж. Георгиев, Разцветът, с. 168—185.

 

72. Пак там, с. 170. G. Birkfellner. Glagolitische und kyrilische Handschriften in Österreich, Wien, 1975, II/40: S. 131 (246ab); A. Vaillant, Une homélie de Constantin le Prêtre, Byz. Slav., XXVII! (1967), pp. 70—73; (текст); 74—78 (фр. превод); 79—81 (гръцки извори); Э. Зыков, О литературном наследии Константина Преславското, с. 35, бел. 2.

 

73. В. Малинин, Исследование Златоструя по рукописи XII века Императорской публичной библиотеки, Киев, 1878; Г. А. Ильинский, Златоструй А. Ф Бычкова XI века, С., 1929 (= Български старини X); Кл. Иванова, Неизвестна редакция на Златоструя в сръбски извор от XIII век, Зборник историје књижевности, књ. 10, САНУ, Веоград, 1976, с. 89—107; А. Минчева, Старобългарски кирилски откъслеци, С., 1978 ( = Български езикови паметници I): V. Златоструй на Бичков, с. 57—76.

 

74. Отлично свидетелство за този хаос в душата на българина са „Отговорите на папа Николай...". Вж. тук с. 41, бел. 1.

 

75. PG, XCIV, coli 677—780.

 

76. L. Sadnik, Des hl. Johannes von Damaskus „Εωθεσις ακριβἠς τῇς ὁρθοδὸξον πίστες in des Übersetzung des Exarchen Johannes, Weisbaden, 1967 (= Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, V).

 

77. K. Куев, Нови преписи от „Черковно сказание" на Константин Преславски. — В: Помощни исторически дисциплини, I, С., 1979, с. 247—266.

 

78. A. Vaillant, Discours contre les Ariens de Saint Athanase, Version slave et traduction en français, Sofia, 1954.

 

79. Изборник великого князя Святослава Ярославича 1073 года. По рукописи Синодальной библиотеки. Издание общества любителей древней письмености фотолитографическим способом. С предисловием Г. Ф. Карпова, Петербург, 1880 (reprint: Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, III, Weisbaden, 1965). Частично издание: Изборник великого князя Святослава Ярославича 1073 года. С греческим и латинским текстами. С предисловием Е. В. Барсова и запискою А. Л. Дювернуа, Москва, 1883. Библиография: Изборник Святослава 1073 года. Сборник статей, Москва, 1977; Ив. Дуйчев, Староб. лит., 5 (1979), с. 115—122; Староб. лит., 5 (1979). passim; Ив. Льовочкин, Изборник Святослава и его славянский протограф — В: Староб. лит., 8, 1980, с. 46—49.

 

80. Изборник 1076 года. Издание подготовили В. С. Голишченко, В. Ф. Дубровина В. Г. Демянов, Г. Ф. Нефедов, Москва, 1965; Iv. Dujčev, Der Izbornik von Jahre 1076, Medioevo, III, S. 281—289.

 

81. Досега са известни 21 преписа. Вж. Куев, Археографски бележки, с. 39—56.

 

82. Ив. Добрев, Редът на зодиакалните знаци в Изборника от 1073 г., Староб. лит., 5 (1979), с. 101—106.

 

83. Б. Пейчев, Философският трактат в Симеоновия сборник, С., 1977.

 

84. Изборник Святослава 1073 г., Сборник статей, с. 3.

 

85. Das Hexaemeron des Exarchen Johannes, ed. R. Aitzetmüller, vol. I—VII, Graz, 1958—1975.

 

86. Iv. Dujčev, L'Hexaemeron de Jean l'Exarque, Byz. Slav. XXXIX (1978), 2, p. 211.

 

199

 

 

86a. Тук би трябвало може би да се отнесе и началната история на българската агиография — преводна и оригинална. Вж. Iv. Božilov, L'hagiographie bulgare et l'hagiographie byzantine: unité et divergence. — In: Hagiographie cultures et sociétés (IV-e—XII-e siècles), Paris, 1981 p. 536.

 

87. Куев, Черноризец Храбър, с. 187 и сл.

 

88. Досега творбата на Черноризец Храбър е позната в 73 преписа. Вж. Куев, с. 187 и сл.; А. Джамбелука-Коссова, Черноризец Храбър, О писменехь, С., 1980, с. 113—143.

 

89. Дуйчев, СБК. I. с. 162—165; V. Beševliev. Die protobulgarischen Inschriften, Berlin, 1963, S. 306 Вж. Ив. Дуйчев, „Именникът на първобългарските ханове" и българската държавна традиция, Векове, 1973. 1, с. 5—11.

 

90. Бешевлиев, № 1—15.

 

91. В. И. Златарски, Най-старият исторически труд в старобългарската книжнина СпБАН, XXVII (1923), с. 132—182; Дуйчев, СБК. I, с. 45—50; В. St. Angelov, Le лѣтописъцъ въкратъцѣ du recueil de Simeon (Симеонов сборник) de 1073, Byz. Buie., II (1966), p. 95—105.

 

92. В. St. Angelov, op. cit. (текст: 95—105); Б. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература. II, С., 1967, с. 78— 88 (текст 84—88).

 

93. Б. Ст. Ангелов, Георгий Хировоск — за поетическите фигури. — В: Б. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, II, с. 89 105 (текст 98—105); К. Куев, Бележки за съчинението на Георгин Хировоск „Περί τρόπων" в старославянските литератури, Староб. лит., 2 (1977), с. 46—60 (51—55: Вилиенски препис; 55—58 Пшемисълски препис), E. Э. Гранстерм, Л. С. Ковтун, Поэтические термины в Изборнике 1073 г. и развитие их в русской традиции (анализ трактата Георгия Хировоска), Изборник Святослава 1073 г, с. 99—108; Г. К. Вагнер, Статья Георгия Хировоска „О образех" в Изборнике Святослава 1073 г. и русское искусство XI в., пак там, с. 139—152.

 

94. Куев, Азбучната молитва, с. 185—350 (текст на известните досега 38 преписа); А. Джамбелука-Коссова, Въстановим ли e текстът на Азбучната молитва?, Palaeobulgarica, II (1978), 2, с. 52—65; К. Куев. Новооткрити преписи на Азбучната молитва, Palaeobulgarica, III (1979), 4, с. 26—33 (текст на още два преписа); Э. Зыков, Азбучная молитва в соотношении к Учительном евангелию, Культурное наследие Древней Руси. Истоки, становление, традиции, Москва, 1976, с. 363—368.

 

95. Е. Георгиев, Две произведения на Константин-Кирил, С., 1938 (всички спорове около авторството); Э. Зыков, О литературном наследии Константина Преславското, с. 44—45.

 

96. Вж. тук бел. 49.

 

97. Ст. Кожухаров, Новооткрити произведения на Наум и Константин Преславски, Palaeobulgarica, (под печат).

 

98. Б. Ст. Ангелов, Сказание за железния кръст, Староб. лит., 1 (1971), с. 121—155 (текст: 136—155) = В. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература. III, с. 61—98 (текст: 79—98) И до днес въпросът за произхода на тези разкази не e решен. Повечето изследвачи са склонни да приемат, че те са византийски произведения. Тъй като гръцкият оригинал все още не е

 

200

 

 

открит (вж. Dujčev, Medioevo, I, p. 233), може би спорът ще бъде решен след едно внимателно съпоставяне с гръцкия цикъл „чудеса на свети Георги" (Miracula S. Georgii, ed. J. В. Aufhauser, Leipzig, 1913).

 

99. Вж. тук бел. 57.

 

100. За Супрасълския сборник: Проучвания върху Супрасълския сборник. Старобългарски паметник от X в., С., 1980.

 

101. Вж. тук бел. 18 и 19.

 

102. За превода на „Pratum Spirituale" на Йоан Мосхос вж. Ih. Śevčenko. — In: La civiltà bizantina dal IV al IX secolo, Bari, 1977, p. 121.

 

103. За преводаческите школи в България и по-специално за Преславската преводаческа школа вж. Д. Иванова-Мирчева, К вопросу о характеристике болгарских переводческих школ от IX до XIV века, Palaeobulgarica, I (1977), 1, с. 37—48; Същата. Супрасълският сборник и старобългарските преводачески школи. — В: Проучвания върху Супрасълския сборник, с. 80—86; Йоан Екзарх, Слова, I, с. 27—28; Д. Иванова-Мирчева, Ж. Икономова, Хомилията на Епифаний за слизането в ада, С., 1975, с. 39.

 

104. Вж. тук бел. 49.

 

105. L. Sadnik, Des hl. Johannes von Damaskus, S. 20. 10 a-b; П. Динеков, Старобългарски страници. Антология, с. 400.

 

106. Ваклинов, Староб. култура, с. 180.

 

107. Пак там, с. 181.

 

108. Вж. Ив. Божилов, Анонимът на Хазе. България и Византия на Долни Дунав в края на X век, С., 1979, с. 174—176.

 

109. Ст. Станчев, Преславският дворец. Състояние и задачи на изследването му. — В: Преслав, I, с. 49—69; Ваклинов, Староб. култура, с. 191—196.

 

110. Ваклинов, Староб. култура, с. 192.

 

111. Пак там, с. 194.

 

112. Das Hexaemeron, VI, а 1—5; H. Мавродинов, Описанието на Преслав в Шестоднева на Йоан Екзарх, Ист. пр., 1955, 3, с. 66—76; Кр. Миятев, Два поетически фрагмента у Иоан Екзарх като исторически извори, Археология, I (1959), 1—2, с. 9—16; Мавродинов, Староб. изкуство, с. 169—170.

 

113. Миятев, Архитектурата, с. 79—95; Ваклинов, Староб. култура, с. 176—177; Mango, Architettura, p. 36.

 

114. Миятев, Архитектурата, с. 92.

 

115. През тази епоха базиликата като архитектурен тип е била разпространена най-вече в Елада. Вж. R. Janin, Les basiliques paléochrétiennes des pays grecs, RESEE, VII (1969), 1, p. 127—132.

 

116. W. Sas-Zalociecky, Byzance (Histoire de l'Art-Payot, 8), s. d., p. 41—51; Mango, Architettura, p. 96.

 

117. Вж. подробно H. Мавродинов, Еднокорабна и кръстовидна църква по българските земи до края на XIV в.. С., 1931; Същият, Старобългарското изкуство XI—XIII в., С., 1966. с. 82 и сл.; Миятев, Архитектурата, с. 152 и сл.

 

118. Чанева-Дечевска, Църквите на В. Преслав, с. 202—217.

 

119. Миятев, Архитектурата, с. 83—90. Извън Преслав кръстокуполните църкви са изолирани паметници. Вж. Чанева-Дечевска, Църквите на В. Преслав, с. 202; същата, Църкви и манастири, с. 11.

 

120. Чанева-Дечевска, Църквите на В. Преслав, с. 208; същата, Църкви и манастири, с. 66.

 

201

 

 

121. Пак там, с. 202—217; Чанева-Дечевска, Църкви и манастири, с. 17.

 

122. Пак там; Чанева-Дечевска, Църкви и манастири, с. 11—101.

 

123. Пак там, с. 203.

 

124. Кр. Миятев, Кръглата църква в Преслав, С., 1932; G. Millet, L'Eglise ronde de Preslav, Comptes rendus de l'Académie des Inscriptions et Belles lettres, 1933, p. 169—193; Мавродинов. Староб. изкуство, с. 156—164; Б. Игнатов, Към въпроса за българската архитектурна школа във византийския стил, Археология, V (1963), 3, с. 56—58; Миятев, Архитектурата, с. 95—103; Р. Ходинот, Западни влияния върху кръглата църква в Преслав, Археология, X (1968), 1, с. 20—31; Ваклинов, Староб. култура, с. 196—200; История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 78—79; Б. Игнатов, Кръглата преславска църква. В: История, изкуство и култура на средновековна България, С., 1981 с. 229—243.

 

125. Дуйчев, СБК, I, с. 76.

 

126. Вж. литературата, посочена в бел. 124.

 

127. Миятев, Архитектурата, с. 98; Ваклинов, Староб. култура, с. 200.

 

128. Р. Ходинот, цит. съч., с. 20—31.

 

129. Вж A. Grabar, Sculptures byzantines de Constantinople (IV—X), Paris, 1963, p. 111—115; Миятев, Архитектурата, с. 99. За църквата, построен от Константин Липе вж. Th. Macridy,The Monastery of Lips and the Birilas of the Palaeologi, DOP, 18 (1964), p. 253—277 (fig. 1—85); A.H.S. Megaw, The Original Form of the Theotokos Churh of Constantin Lips, ibidem, p. 279—298 (fig. 1—14); С. Mango and E. J. W. Hawkins, Additional Notes, ibidem, p. 299—315 (fig. 1—65); С. Mango and E. J. W. Hawkins, Additional Finds at Fenari Isa Camvnii, Istanbul, DOP, 22 (1968) p. 177—184 (fig. 1—40); С. Mango. — In: La civiltà bizantina dal IX all'XI secolo, Bari, 1978, p. 260—263 (fig. 18—30); Mango, Architettura, p. 170—171.

 

130. C. Mango. — In: La civiltà, p. 262.

 

131. Ibidem, p. 261, 263.

 

132. Ibidem, p. 260.

 

133. Ibidem, p. 260.

 

134. B. Filov, Chapiteaux de marbre avec décoration de feuilles de vigne en Bulgarie, Mélanges Ch. Diehl, II, Paris, 1930, p. 13—18; Мавродинов, Староб. изкуство, с. 162—164, 203—221; А. Василиев, Т. Силяновска-Новикова, Н. Труфешев, И. Любенова, Каменна пластика, С., 1973, с. 30—50 (Доста повръхностни наблюдения — вж. М. Ваклинова, Векове, 1975, 2. с. 73—78, въпреки че и там липсва цялостна и аргументирана преценка); История на бълг. изобр. изкуство, 1, с. 88—97; Ваклинов, Староб. култура, с. 208— 214.

 

135. В. Иванова-Мавродинова (История на бълг. изобр изкуство, I, с. 89) допуща, че прочутите старозагорски плочи са дело на преславски майстори, пренесени по-сетне в Тракия.

 

136. A. Grabar, op. cit., p 111—115; Ваклинов, Староб. култура, с. 208.

 

137. Мавродинов, Староб. изкуство, с. 203—207, 211—229, История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 88; Ваклинов, Староб. култура с. 210.

 

138. Мавродинов, Староб. изкуство, с. 162—164, 209—211; История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 90—92; Ваклинов, Староб. култура, с. 212—213.

 

202

 

 

139. История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 91.

 

140. Мавродинов, Староб. изкуство, с. 211—213; История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 92—95; Ваклинов, Староб. култура, с. 210.

 

141. История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 92.

 

142. Мавродинов, Староб. изкуство, с. 219—220; Ваклинов, Староб. култура, с. 212.

 

143. История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 94.

 

144. Пак там, с. 94—95.

 

145. Пак там, с. 95.

 

146. Ваклинов, Староб. култура, с. 212—213.

 

147. Мавродинов, Староб. изкуство, с. 203 и сл.

 

148. Досега в оскъдната литература по този въпрос са застъпени две крайни становища. Докато в единия случай (А. Василиев, Каменна пластика, с. 48) каменната пластика се схваща като „народно изкуство" (?!?), то в другия (M. Ваклинова, Векове, 1975, 2, с. 76) тя [средновековната каменна пластика като цяло] се разглежда като аристократично изкуство. И в двата случая се изпуща съвременната постановка на въпроса (C. Mango — In: La cività bizantina dal IV al IX secolo, p. 307—315; A. Guillou, RES. L (1977), 1, p. 139), a именно: съществуването „на различни нива на артистичната продукция", на различни качества на каменната пластика, в зависимост от социалната група, която я е поръчвала. В нашия случай сме затруднени да направим подобно разграничение (то би било извънредно интересно!), тъй като: 1) българските паметници не са достатъчни за обстойно изследване; 2) те имат строго обществени функции — те произхождат от Двореца или църквите, поръчвани или покровителствувани от владетеля. Липсата на „частни" паметници сериозно затруднява типологизацията (вж. следв. бел.).

 

149. Един от малкото паметници, с които разполагаме е надгробната плоча на чъргубиля Мостич — един от най-висшите държавни служители при царете Симеон и Петър (за него подробно Ст. Станчев, В. Иванова, М. Балан — П. Боев, Надписът на чъргубиля Мостич, С., 1955; Гюзелев, Ичиргу боилите, с. 159—162). За съжаление Мостич е починал и е погребан като монах и уредбата на неговия гроб отразява вкуса и разбиранията на друга социална група (а не на аристократичната, към която е принадлежал покойният преди замонашването си). Иначе със своята простота (само надпис) надгробната плоча отговаря напълно на „народното" изкуство в класификацията на С. Манго (op. cit., p. 310) : „Бедните вероятно са били погребвани без никакъв паметник или под една стела, лишена от украса".

 

150. Iv. Dujčev, La rèforme monastique en Bulgarie au X-e siècle. — In: Mélanges E.-R. Labande. Etudes de civilisation medievale (IX-e —XII-e siècles), Poitiers, 1974, p. 255—264.

 

151. Вж. някои полезни бележки у А. П. Каждан, Византийский монастирь XI—XII вв. как социальная группа, ВВ, 31 (1971), с. 48—70.

 

152. Чанева-Дечевска, Манастирите, с. 32 (с посочената там литература); същата, Църкви и манастири, с. 107.

 

153. Пак там.

 

154. А. П. Каждан, цит. съч., с. 50

 

203

 

 

155. Чанева-Дечевска, Манастирите, passim; същата, Църкви и манастири, с. 107—157.

 

156. Пак там, с. 32 (у авторката сякаш все още има колебание: „. . .ние мислим, че засега известните данни дават повече основания за манастирско, а не за светско строителство").

 

157. С. Mango. — In: La civiltà bizaintina dal IX all'XI secolo, p. 258—259.

 

158. Чанева-Дечевска, Манастирите, с. 34.

 

159. Пак там, с. 36. За тези интересни институции във Византии вж. P. Gautier, Le Typikon du Christ Sauveur Pantocrtor, REB, 32 (1974, p. 11—12 (коментар), p. 83—111 (текст).

 

160. Тотев, Манастирът в „Тузлалъка", с. 8—15.

 

161. Iv. Dujčev, op. cit., p. 262; А. Минчева, Старобългарски кирилски откъслеци, С., 1978 ( = Български езикови паметници, т. I), с. 40—45: III. Зографски листове.

 

162. Миятев, Пр. керамика, passim; H. Мавродинов, Старобългарската живопис, С., 1946, с. 28—32; Ив. Акрабова, Декоративна керамика от „Тузлалъка", Разкопки и проучвания, III (1948), с. 101—129; Мавродинов, Староб. изкуство, с. 241—245; История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 119—125 (Ив. Акрабова-Жандова); Акрабова-Жандова, Трапезна керамика, с. 62—80; Ваклинов. Староб. култура, с. 213—220.

 

163. Тотев, Манастирът в „Тузлалъка", с. 14; Ваклинов, Староб. култура, с. 216.

 

164. История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 123.

 

165. Миятев, Пр. керамика, с. 51—61; Акрабова-Жандова, Трапезна керамика, с. 62—64; Тотев, Манастирът в „Тузлалъка", с. 10; Totev, Icones peintes, p. 66

 

166. Миятев, Пр. керамика, с. 115—140 (особено 138—139).

 

167. Ваклинов. Староб. култура, с. 216—217. Авторът е категоричен: „Затова ние смятаме, че майсторите-художници и керамици, които са носили това производство, са произхождали от някои райони на Близкия Изток, като напр. Сирия, Месопотамия и дори Иран..."

 

168. D. Talbot-Rice, Byzantine polychrome Pottery, Cahiers archéologiques, 7 (1954), p. 68 sq.; E. Coche de la Ferté, Décors en céramique byzantine au Musée de Louvre, ibidem, 9 (1957), p. 187 sq.; С. Mango. — In La civiltà bizantina dal IX all'XI secolo, p. 263.

 

169. С. Mango, op. cit., p. 263.

 

170. Вж. бел. 166.

 

171. Миятев, Пр. керамика, с. 6—46.

 

172. Пак там; История на бълг. изобр. изкуство, 1, с. 119—122; Ваклинов, Староб. култура, с. 214.

 

173. Акрабова-Жандова, Трапезна керамика, с. 64

 

174. Миятев, Пр. керамика, с 69, табл. XIX; Н. Мавродинов, Старобългарската живопис, С., 1946, с. 31—32 (обр 32); История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 122; At. Boschkov, La peintur bulgare des origines au XIX-е siècle, Recklinghausen. 1974, p. 37, fig. 19.

 

175. At. Boschkov, op. cit., p. 38.

 

176. Тотев, Манастирът в „Тузлалъка". с. 11—15; Totev, Icones peintes, p. 67—73, fig. 2—8.

 

177. Вж. бел. 163.

 

204

 

 

178. Тотев, Манастирът в „Тузлалъка", с. 10; Totev, Icones peintes, p. 66.

 

179. Тотев. Манастирът в „Тузлалъка", с. 11, обр. 3 а, б.

 

180. В. Иванова-Мавродинова. За украсата на ръкописите от Преславската книжовна школа, Преслав, I (1967), с. 80—120; История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 103—119 (обр. 114—136) (В. Иванова-Мавродинова).

 

181. История на бълг. изобр. изкуство. I, с. 110.

 

182. Пак там, с. 112, обр. 125.

 

183. Пак там, с. 117—119 (с посочената литература и обр. 136).

 

184. Пак там, с. 118 и обр. 140.

 

185. Das Hexameron, VI, а 1—5.

 

186. Т. Тотев, Диадемата, вестник „Мадара—Плиска—Преслав", бр. 5 от 28. 12. 1979, с. 9.

 

187. Безспорно в случая имаме работа с една преславска ювелирна школа, която показва подчертан вкус и ярко изразено изящество— качества, които се забелязват и при други изяви на преславската цивилизация.

 

188. С. Георгиева, Българските средновековни накити. Археология, 1961. 1, с. 4—10; Ат. Милчев, Ранносредовековни български накити и кръстове енколпиони. Археология 1963 3, с. 22—37; Ваклинов, Староб. култура, с. 183.

 

 

    3. ПЪРВИ СБЛЪСЪЦИ

 

1. Theoph. Cont., p. 357. 12 sq.; L. Grammaticus, p. 261. 12 sq.; Georg. Mon. Cont., p. 777 sq.; Skylitzes, 175, 75 — 176, 87; Г. Цанкова-Петкова (Първата война, с. 173 и сл.) се опита да отнесе преместването на тържището към времето на Владимир. Това становище обаче трудно може да бъде прието. Вж. Божилов, Бълг.-мадж война, с. 21, бел. 6.

 

2. Вж тук, с. 51.

 

3. H. Antoniadis—Bibicou, Recherches sur les douannes à Byzance, Paris, 1963, p. 40.

 

4. Вж. тук с. 44, бел. 6.

 

5. За мястото на сражението вж. Златарски, I, 2. с. 289; Kolias, Léon Choerosphactès, p. 23—24; Цанкова-Петкова, Първата война, с. 179—180. За темата Македония, обхващаща част от Тракия: П. Коледаров,Образуване на тема Македония в Тракия, ИИИ 21 (1970), с. 219—243; N. Oikonomidès, Les listes depréséance byzantines des IX-e et X-e siècles. Pins, 1972, p. 349, 355.

 

6. Theoph. Cont., p. 357; L. Grammaticus, p. 261; Georg. Moti. Cont., p. 771; Skylitzes, p. 176, 87—94.

 

7. За причините, поради които Симеон се е оттеглил след първото победно сражение, може само да се гадае. Вж. Златарски, I, 2, с. 289—290; Войнов, Промяната, с. 174.

 

8. Leonis Philosophi Tactica, PG, CVII, 42, col. 956 С-D; Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 128.

 

9. Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 128.

 

10. Вж. полезните бележки у Toynbee. Const. Porphyrogenitus. p. 458, 466—467.

 

11. Вж. Божилов, България и печенезите, с. 39, бел. 16.

 

205

 

 

12. W. Seibt, Die Scleroi Eine prosopographisch-Sigillographische Studie, Wien, 1976, n°6, S. 24—25.

 

13. Theoph. Cont., p. 357, 7—12; L. Grammaticus. p. 267, 15—21; Georg. Mon. Cont., p 772, 12—18; Skylitzes, p. 176, 95—6.

 

14. Theoph. Cont., p 359; L. Grammaticus. p. 268; Skylitzes, p. 177, 11—12. За мисията на квестор Константинаки вж. Златарски, I. 2, с. 296; Kolias, Léon Choerosphactès, f. 25; Цанкова-Петкова, Първата война, с. 182.

 

15. Всички извори с подробен анализ у Божилов, Бълг. мадж. война, с. 22—23. Вж. още Б. Ст. Ангелов, Сказание за железния кръст, Староб. лит., 1(1971), с. 141—143, 147—151; Harimani Augiensis Chronicon, MGH SS, V, p. 111.

 

16. D A. I., § 51, p. 250, 112 — 252, 116; Божилов, Бълг.-мадж. война, с. 27—28.

 

17. Theoph. Cont., p. 358, 20 — 359, 2; L. Grammaticus, p. 268, 6—11; Skylitzes, p. 177, 14—19. Според Константин Багренороднн (D. A. I., § 40, p. 176, 10—11) Симеон се е спасил в крепостта Мундрага.

 

18. За него вж. Kolias, Léon Choerosphactès, passim.

 

19. Локализацията на Мундрага e спорна. Вж. Цанкова-Петкова, Първата война, с. 182, бел. 81.

 

20. Kolias, Léon Choerosphactès, n°I, p. 71.

 

21. D. A. I., § 40, p. 176, 13—16. Някои учени изкажат неоправдано съмнение относно съществуването на този съюз. Вж. Божилов, България и печенезите, с. 39, бел. 15.

 

22. Вж. тук бел. 15.

 

23. Theoph. Cont., p. 359; L. Grammaticus, p. 268; Georg. Mon. Cont., p. 773; Skylitzes, p. 177, 31—33.

 

24. За кавхан Теодор: Гюзелев, Кавхан, с. 146—148.

 

25. Theoph. Cont, p. 359; L. Grammaticus, p. 268; Georg. Mon. Cont., p. 773; Skylitzes, p. 177, 33—34.

 

26. Kolias, Léon Choerosphactès, p. 113.

 

27. Božilov, A propos, p. 80.

 

28. Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 126.

 

29. Theoph. Cont., p. 360; L. Grammaticus, p. 269; Georg. Mon. Cont., p. 774; Skylitzes p. 178, 48—56; H. Delehaye. Les Saints Stilites, Bruxelles-Paris, 1923, p. 200, 9—24.

 

30. Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 120, n. 1.

 

31. J. Marquait, Osteuropäische und ostasiatische Streifzüge. Leipzig, 1903, S. 519; Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 129—131.

 

32. Božilov, A propos, p. 80.

 

33. Kolias, Léon Choerosphactès, p. 113.

 

34. Božilov, A propos, p. 77, 80.

 

35. Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 160—162.

 

36. За славянските племена сагудати, другувити и стримонити вж. Ioannis Caminiatae De Corpus expugnatione Thessalonicae, rec. G. Böhlig, Berolini et Novi Eboraci, 1973 ( = Fontium Historiae Bvzantinae, vol. VI), p. 8, 81—82; 38, 61—62.

 

37. Ioannis Caminiatae, De expugnatione Thessalonicae, p. 3—68. Ostrogorsky, p. 284; Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 163—181; Златарски, I, 2, с. 327—334.

 

38. Kolias, Léon Choerosphactès, p. 113.

 

39. Иванов, БСМ, с. 18.

 

40. Златарски, I, 2, с. 340—341; Toynbee, Const. Porphyrogenitus, p. p. 106—107; П. Коледаров, Политическа география на средновековната българска държава. I. От 681 до 1018, С., 1979, с. 47 и карта № 7.

 

206

 

 

41. Воžilov. A propos, p. 73—81, стр. 80—81.