Цар Симеон Велики (893—927): Златният век на Средновековна България

Иван Божилов

 

III. КРАЯТ

 

1. Осуетени илюзии

2. Последните отблясъци на меча

3. Епилог: смъртта

 

 

1. Осуетени илюзии

 

Aut Ceasar, aut nihil [*]

 

Гай Цезар Калигула

 

 

Петгодишните усилия на цар Симеон били към своя край. Този път българският владетел бавно, но затова пък по-сигурно (така поне изглежда отстрани!) се приближавал към решителната стъпка овладяването на Константинопол със сила (или да принуди Зоя към съглашение) и възстановяване на споразуменията, постигнати през месец август 913 г. Всичко изглеждало решено — битките останали назад и сега силата била подчертано на страната на цар Симеон. И наистина Византия била в твърде тежко положение. Вътре в страната господствувало разногласие (отражение на споровете около тетрагамията и техните последици), [1] а международната обстановка била неблагоприятна за империята (единственият възможен съюзник, Сърбия, била едва ли не под властта на българския цар и той се разпореждал свободно с нейните съдбини). Всичките опити на императрицата-майка и нейните сътрудници да отстранят веднъж завинаги опасността от Симеон били напразни. Вярно, те успели да отсрочат решителните събития, но не и да ги ликвидират окончателно.

 

Дали цар Симеон си е давал сметка за състоянието на империята? Сигурно! Или почти сигурно (само отчаяните писма на Николай Мистик са достатъчни, за да ни убедят). Но той се пазел от прибързани действия. Симеон разбирал прекрасно, че византийската столица би могла да бъде овладяна (ако се наложело това) само след много сериозни приготовления и след поредица от тежки военни удари на различните балкански

 

 

*. Или цезар, или нищо.

 

128

 

 

провинции на Византия (самият той едва ли е бил в състояние да ускори събитията политиката му спрямо Сърбия, нахлуванията в Елада, свидетелствуват добре затова). Тази стратегия за сетен път показва, че цар Симеон не е бил лековерен, повърхностен, самолюбие държавен мъж (както го представят някои изследвачи), а вещ, обигран политик, който съумявал да прецени с голяма точност дали моментът за определени действия е настъпил, или не! Но и този път съдбата била против него.

 

Симеон познавал отлично положението в Константинопол, особено слабостта на империята и голямата нужда от здрава ръка, която да поеме уверено ръководството на нейните съдбини; но и той самият едва ли е очаквал това, което се случило във византийската столица през пролетта на 919 г. Друнгарият на флота, арменецът Роман Лакапин, [2] съумял да изпревари фаворита на императрицата Лъв Фока, отстранил Зоя и поел върховната власт в свои ръце. По-нататък било лесно. Той твърде скоро укрепил положението си, а именно: през месец май 919 г. омъжил дъщеря си Елена за император Константин VII Багренородни [3] и се добрал до почетната, но и твърде важна длъжност василеопатор; на 24 септември 920 г. Роман Лакапин бил провъзгласен за кесар, а само три месеца по-късно, на 17 декември 920 г., и за съимператор на своя зет! [4] Само няколко месеца след това, на 20 май 921 г., самият Роман Лакапин провъзгласил за съимператор сина си Христофор (това достойнство получили няколко години по-късно и другите му синове Стефан и Константин), [5] като оставил на заден план (в продължение на повече от двадесет години) законния василевс Константин VII Багренородни. И така, „там, където не успели аспирациите на Симеон, — пише Г. Острогорски — синът на един арменски селянин, Роман Лакапин, сполучил: той станал тъст и съимператор на младия законен император и едновременно с това господар на Византийската империя". [6]

 

Как би могъл да се обясни превратът, извършен така ловко от Роман Лакапин? Дали той е бил сторен с единствената цел да се удовлетворят лични амбиции, [6а] или пък бил израз на стремленията на определени среди сред византийското общество, които са желаели да

 

129

 

 

предотвратят опасността от българския цар? Трудно е да се поддържа категорично едното или другото мнение, особено второто (Роман Лакапин веднъж вече бил заподозрян в намерения да се добере до върховната власт в империята). [7] Няма съмнение в едно — че Роман Лакапин умело се възползувал от настроенията срещу Зоя, която не могла да се справи с положението, от липсата на политическо единство в Константинопол.

 

Каквото и да е обяснението, станалото било факт. И едва ли са нужни повече слова. Това, към което се стремял Симеон (почти успял в 913 г. и почти готов да го постигне отново в 919 г.) било грабнато от Роман Лакапин (дори в известна степен българският цар улеснил арменеца!). Били загубени, макар и не напълно (затова по-сетне), седем години.

 

На мястото на Симеон мнозина (за да не кажа всеки друг) биха се отчаяли от неуспеха и биха се примирили; биха изоставили всичките си усилия и по-нататъшното осъществяване на плановете си. Подобно малодушие и примирение не били в характера на цар Симеон. Той бързо се съвзел от коварно нанесения му удар и отново бил готов за решителни действия. А веднъж взел решение, той не закъснявал да пристъпи към неговото осъществяване (още преди провъзгласяването на Роман Лакапин за съимператор, т. е. 17. 12. 920, българският цар наченал сериозни военни действия като прехвърлил войски на малоазийския бряг край Лампсак). [8] Все пак той трябвало да се огледа, за да види по кой път да поеме (на Симеон не било присъщо да се хвърля слепешката).

 

След 17 декември 920 г. Византия вече имала, както не закъснял да отбележи Николай Мистик, „законен'", от бога поставен император. Естествено империята и дотогава си имала легитимен владетел (Константин VII Багренородни), но възшествието на Роман Лакапин сложило край на кризата, настъпила след смъртта на император Лъв VI Мъдри. И Симеон, ще-неще, трябвало не само да се съобразява с това ново положение, но и да нагоди към него своята тактика и стратегия. Какво е могъл да стори той?

 

Първо, цар Симеон не е признавал „законността" на новия ромейски василевс; той не е закъснял да оспори твърдението, „че не без волята божия е връчен

 

130

 

 

нему [Роман Лакапин — И. Б.] скиптърът на царството. . . [9] и да отправи протест в Константинопол, изисквайки лишаването на Роман Лакапин от императорско достойнство. Нека дадем думата на нашия единствен свидетел Николай Мистик.

 

Константинополският патриарх подхваща тази тема — явно поставена от цар Симеон — в две свои писма, писани през пролетта-лятото на 921 г. [10] Ето какво пише той в първия случай:

 

„... Като казваш това, по-нататък даваш да се разбере, че този [Роман Лакапин — И. Б.], който вече е от бога въведен на престола на империята, трябва да слезе оттам (разредката моя — И. Б.). А какво може да бъде, чедо мое, по-невъзможно от това? Как е възможно този, който по решение, известно само на бога, е получил управлението на неговото велико наследие, да остави управлението? Не, чедо мое, не се присмивай на белите ми коси, защото ти и без моите думи знаеш, че това искане е невъзможно. И тъй, остави това искане и не мисли, че то може да бъде изпълнено, защото съвсем е невъзможно това да стане". [11]

 

Симеон вероятно отново е настоял или пък не е отговорил на това послание и Николай Мистик се видял принуден да отправи ново писмо, [12] в което пак пише:

 

„Не казвай „нека остави царството онзи, който вече се е възкачил на царския престол", понеже това е невъзможно. Недей писа управителите на ромейското царство и народът да те признаят за василевс и господар, защото това не може да стане и никой няма да се съгласи даже да изслуша подобна реч." [13]

 

Дали Симеон сериозно е разчитал на това свое искане? Разбира се, той не може да не е знаел това, за което пише Николай Мистик (тук константинополският патриарх е прав) — „... защото ти и без моите думи знаеш, че това искане е невъзможно". За да отстъпят пред Симеоновото искане, византийците трябвало да отстъпят от своята основна идеологическа концепция. Вярно е, че за да не стори това отстъпление, Николай Мистик е бил принуден да стори друго отстъпление, а именно: да санкционира една политическа промяна, която по същество е държавен преврат, да потвърди фактическото отстраняване на законния василевс и да укрепи на престола една случайна личност, без да се посвени

 

131

 

 

да твърди, че Роман Лакапин е от „бога избран"! Всичко това е било сторено в името на борбата срещу цар Симеон и тъкмо поради това Николай Мистик считал всички средства за допустими.

 

Симеон не може да не е знаел това. Тогава на какво е разчитал? Дали е вярвал, че ще убеди „управителите на ромейското царство" и народа — въз основа на съглашението от август 913 г. — да го признаят за „василевс и господар"? Едва ли! По-скоро това искане ще е послужило като основание, като оправдание, най-сетне като casus belli. Най-добро доказателство за подобно тълкуване са неговите действия за използуване на втората възможност за постигане на крайната цел — овладяване на Константинопол със сила (видяхме, че те са започнали още в края на 920 г.).

 

И така, гордиевият възел станал още по-заплетен, отколкото в 913 г. Изходът бил само един: да бъде разсечен! И Симеон се опитал да го стори.

 

132

 

 

 

2. Последните отблясъци на меча

 

Ceterum censeo,

Carthaginem esse delendam [*]

 

Марк Катон Старий

 

Нека надникнем в двата лагера преди началото на поредната военна кампания. Какво е било положението във Велики Преслав? Събитията във византийската столица през 919—920 г. нанесли морален удар на българския владетел, предизвикали душевно сътресение, едно стъписване, от което той излязъл твърде бързо. Иначе България била силна, могъща с нищо незасегната от изминалите години. Тя била готова за новата кампания.

 

Ако в българската държава всичко било по старому, то във Византия настъпила чувствителна промяна, и то промяна към по-добро. Вместо регент — било то духовно лице (Николай Мистик) или жена (Зоя) — или пък малолетен император (законният император Константин VII бил на 15 години), начело на империята вече стоял василевс, който бил военен от кариерата; василевс, който не закъснял да заздрави своето положение, да поеме цялата власт в свои ръце, да обедини около себе си византийското общество и най-вече да приобщи към себе си църквата, установявайки близки приятелски отношения с патриарх Николай Мистик.

 

Важна стъпка по пътя за възстановяване на единението между ромеите бил църковният събор от 920 година. На него трябвало да се реши десетилетният спор между николаисти и евтимисти. След смъртта на бившия патриарх Евтимий (917 г.) неговата партия нямала почти никаква тежест в политическия и религиозния живот на Византия. И наистина съборът (завършил

 

 

*. Впрочем аз мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

133

 

 

на 9 юли 920 г. с издаване на „том за единството") [1] бил тържество на идеите на Николай Мистик. Ябълката на раздора, т. е. въпросът за четвъртия брак (тетрагамията) бил решен в духа на защищаваните от него схващания, а именно: четвъртият брак бил категорично забранен, а третият порицан и разрешен само в изключителни случаи. Тези решения не били тържество само за Николай Мистик, но и за Роман Лакапин. Осъждайки четвъртия брак на император Лъв VI, църквата поставила под съмнение законните права на Константин VII — положение, от което Роман Лакапин не закъснял да се възползува. Така Николай Мистик се отблагодарил на императора, който се ласкаел като миротворител на църквата. Най-сетне настъпило така желаното единство между светската и религиозната власт — единство, скрепено с по-нататъшните планове на Роман Лакапин по отношение съдбата на четвъртия му син Теофилакт — още дете, той бил назначен за синкел на Николай Мистик, като се изчаквал моментът да бъде въздигнат в сан патриарх. [2]

 

Подобреното вътрешно положение на Византия в никакъв случай не означавало, че опасността от Симеон е отдалечена. Империята и сега не била в състояние да се противопостави открито на българите. Ето защо в Константинопол търсели различни средства, с чиято помощ да отклонят гибелните намерения на българския цар.

 

В Константинопол решили, че биха могли да възпрат Симеон, като хвърлят цялата вина за конфликта върху правителството на Зоя — и по този начин да изтъкнат невинността на Роман Лакапин и неговата готовност да възстанови мира с България. Николай Мистик не пропуснал да осведоми цар Симеон:

 

„Предишните управници започнаха недобро дело, те предварително опечалиха душата ти с това, което повдигнаха срещу тебе. Ти им доста отмъсти; помнели за станалите бедствия и угаси душевния си гняв, защото ония, които се бяха заловили да ти вредят, са вече наказани". [3]

 

... „Аз зная, че ти снемаш от себе си вината и казваш, че други са турили начало на тези толкова големи бедствия. Ти казваш истината и ние признаваме, че безумието на ония хора (Зоя и нейните сътрудници — И. Б.), които бяха подбудени към това по внушение

 

134

 

 

 на дявола, даде повод за война. Но съдът божи, който ги наказа, както трябваше, поиска наказание за техните дела, на тебе пък беше предоставено многократно да им отплатиш за онова, което претърпя. Нека се задоволим, чедо наше, с това, което досега се извърши за обща вреда." [4]

 

Че това не е случайно хрумване на патриарха, а част от програмата за отношенията със Симеон, показват както многократното използуване на този мотив в писмата на Николай Мистик до българския цар, [5] така и фактът, че той се среща и в едно от писмата на Роман Лакапин до цар Симеон:

 

„Знай, премили ми братко: понеже други бяха започнали тази война и бог ги справедливо погуби, несправедливо е целият народ, който не е взел никакво участие в несправедливостта, да бъде изтребван." [6]

 

Този аргумент едва ли би могъл да повлияе на Симеон. Признанието, че не той е наченал войната и че е имал право да накаже виновниците за нея му е носело незначително удовлетворение. Той се е борил не да отмъсти на своите противници, а да ликвидира една неправда, да възстанови споразумението от август 913 г. А тъкмо това не са могли да допуснат Николай Мистик и Роман Лакапин. И тъкмо това предварително е обрекло техните усилия на неуспех.

 

В Константинопол вероятно са се досещали какъв ще бъде резултатът и са търсели и други възможности за примирение със Симеон, за смекчаване на гнева на страшния български цар. За една от тези възможности ни уведомява пак Николай Мистик:

 

„Бог, по решение, което той сам знае, постави на императорския престол господаря Роман, както мисля, и ти сам вече знаеш. [7] Сроди се с него чрез брак било като дадеш дъщеря си за неговия син, било като ожениш своя син за неговата дъщеря." [8]

 

Симеон обаче не се е поддал на тази уловка. Наистина той искал, както пише и Николай Мистик, да стане „тъст на ромейския император", [9] но на император Константин VII Багренородни, а не на някой от синовете на Роман Лакапин, провъзгласен без законно основание за съимператор на „от бога поставения" легитимен василевс. Цар Симеон искал да стане тъст на византийския владетел, защото това му откривало възможност за осъществяване на неговите

 

135

 

 

намерения. Предложението, направено посредством Николай Мистик, не криело нищо подобно. Неговото реализиране би послужило единствено на целите на византийската политика и подобен политически брак би станал гаранция (и то не дотам сигурна) за нездрав мир.

 

Когато в Константинопол обмисляли всички тези средства за възпиране на цар Симеон, там са разчитали най-вече на умението на византийската дипломация да въздействува чрез тях на българския владетел. Основното оръжие на византийската дипломация и през този период останала кореспонденцията на патриарх Николай Мистик (наистина ние разполагаме и с три писма до цар Симеон, написани от Теодор Дафнопат по поръка на император Роман Лакапин, но те са само една малоречива добавка към богатата писмовна колекция на патриарха). [10] За по-малко от пет години (17. 12. 920 — 15. 5. 925 г.), т. е. последният период от тази продължителна писмена връзка, константинополският първосвещеник отправил 18 писма до своя кореспондент. [11] В тях с всички средства той се стараел да обоснове византийския икуменизъм; да отхвърли исканията на Симеон, да ги използува като важно средство за възстановяване на мирните отношения между двете страни (настойчивостта, с която Николай Мистик пишел своите послания, показва недвусмислено големите надежди, които той възлагал на тях).

 

Съвсем друга стойност имала тази кореспонденция за цар Симеон. Наистина, в известни моменти, той използувал писмата-отговори до Николай Мистик, за да обоснове своите искания (отстраняването на Роман Лакапин), но в повечето случаи те били една игра на думи, която го забавлявала (да си припомним ироничните му писма до Лъв Хиросфакт) и на която той не гледал сериозно. Не напразно патриархът му писал: „Ти си хвърлял писмата ми на земята и не те е трогвала нито старостта на смирения и грешен баща, нито старата дружба, нито величието на духовния сан. . ." [12]

 

Ако трябва с няколко думи да характеризирам тази игра между двамата опитни дипломати, то би се получила следната картина: Симеон през цялото време знаел, че иска от Византия нещо, което империята не можела и не желаела да му даде; но през цялото време

 

136

 

 

той се преструвал, че не знае това и продължавал да настоява. От своя страна Николай Мистик съзнавал, че българският владетел знае, че не може и няма да получи това, което иска; но през цялото време Николай Мистик се преструвал, че не знае това и продължавал да го убеждава!

 

И двамата кореспонденти били достатъчно умни, за да знаят, че този възел можело да бъде разсечен с меч, но не и развързан в многобройните и обстойни послания. И наистина усилията на цар Симеон били насочени към бранните поля, където трябвало да се реши изходът на големия двубой. На българския владетел предстояли не само набези или битки из различните провинции на империята, но и обсада на византийската столица, защото „господар на положението е бил този, който притежавал Константинопол" (Г. Острогорски). И още в началото на 921 г. българските войски нахлули в империята и достигнали до Катасирти. Наскоро след това ромеите извършили един от редките си набези из българските земи, като край Термополис (римск. Акве Калиде — дн. Айтоски бани) се сблъскали с един малък български отряд. [13] Но сериозната кампания през тази година предстояла. [14] Нека пак дадем думата на хронистите:

 

„Симеон отново се отправил на поход против ромеите. Той изпратил множество българи заедно с хагана, [15] миника [16] и други, като им заповядал да отидат колкото може по-бързо против столицата [Константинопол — И. Б.]. Те преминали прочее планините [Странджа?] и стигнали до Манглава [Демиркапи — И. Б.]. Когато император Роман [Лакапин] узнал за техния поход и се опасявал да не би, като преминат, да опожарят дворците при Пиги и Стенон, [17] изпратил ректора Йоан заедно с Лъв и Пот, синове на Аргир, [18] които имали със себе си достатъчен брой войска от императорските части, от етерията и тагмите. Заедно с тях бил и друнгарият на флота, патрицият Алексий Муселе, ведно със своята войска. Била петата седмица на поста. [19] Те разположили войската в равните и ниски места край Пиги. Когато отгоре се показали българите, въоръжени, надаващи непонятен и ужасен вик, и мощно се спуснали срещу тях, ректорът Йоан веднага избягал, а Фотин, син на Платипод, който се сражавал

 

137

 

 

за него, загинал заедно с мнозина други. Ректорът едва се спасил и се качил на дромона. Бягайки, [там] дошъл въоръжен и друнгарият Алексей Муселс, но не можал да се изкачи по стълбата на дромона, паднал в морето заедно със своя протомандатор и се удавил. А синовете на Аргир Пот и патриций Лъв избягали в укреплението и се спасили. От моряците и от цялата войска едни, бягайки от вражеските ръце, се удавили в морето, други станали жертва на оръжието, трети били заловенн от българите. Понеже нямало кой да им се противопостави, българите опожарили дворците в Пиги и изгорили целия Стенон." [20]

 

И този път обаче Симеон не могъл да пожъне плодовете от своята победа. В неговия тил отново се раздвижили сърбите. Наскоро след като българското протеже Павел Бранович заел сръбския престол византийците направили опит да го свалят, като въоръжили и изпратили срещу него братовчед му княз Захарий, който дотогава живеел в Константинопол. В започналата война обаче византийският агент бил победен от княз Павел и изпратен в България, където бил хвърлен в затвор и поставен в окови. След като този опит неуспял, византийската дипломация насочила своите усилия към самия Павел Бранович и сполучила да го настрои срещу българите. Тези действия на ромеите принудили Симеон да раздвои вниманието си и да отдели време и сили, за да отстрани нововъзникналата опасност. И този път той твърде лесно постигнал целта си. Българският цар освободил от затвора княз Захарий, дал му войска и го отправил в Сърбия. Княз Захарий съумял да прогони Павел Бранович и да вземе властта над сърбите. [21]

 

След като бързо ликвидирал опита на Сърбия да се изплъзне от орбитата на българското влияние, Симеон наново насочил своя взор към Константинопол. През 922 г. неговите войски се отправили към византийската столица, като по пътя си превзели и опустошили град Виза, [22] а след като достигнали околностите на императорския град, не се подвоумили да опожарят и така наречените дворци на Света Теодора. [23]

 

Тези лесни успехи, които превърнали Симеон в господар на почти целия Балкански полуостров, не могли да донесат така очаквания край на войната. Нещо повече,

 

138

 

 

конфликтът все повече се затягал и интернационализирал. Както видяхме, Сърбия още от 917 г. била въвлечена в стълкновенията между двете големи сили. Нещо повече, на нея ѝ била предопределена съдбата на изкупителна жертва. Ромеите, веднъж убедили се, че не могат да разчитат на сърбите, не закъснели да потърсят други съюзници. В поредното си писмо до Симеон Николай Мистик пише:

 

Защото, доколкото мога да разбера, поради императорското старание да се противопоставя срещу вашата власт и твоя народ подготвя се или пък ще се подготви твърде силно раздвижване на русите и заедно с тях на печенезите, пък още и на аланите и на западните турки [маджарите — И. Б.], които всички се споразумели и са започнали война срещу тебе." [24]

 

Липсата на други изворови данни за създаването на подобна антибългарска коалиция ни принуждава да приемем това твърдение на константинополския патриарх под твърде голяма резерва. Това или било идея, която не могла да получи практическа реализация (на подобна мисъл ни навежда писаното от Николай Мистик в същото послание:

 

„... те [императорите] няма да престанат да подбуждат за вашето погубване всеки народ — нито турките, нито аланите, нито печенезите, нито русите и други скитски племена — дотогава, докато последните не изтребят българския народ съвършено" [25],

 

или пък един блъф на Николай Мистик, с който патриархът искал да сплаши непреклонния български цар.

 

По-реална е била една друга стъпка на ромейската дипломация, която се опитала да потърси посредничеството на папата за прекратяване на войната:

 

„Ние пишем отчасти по собствено желание, а отчасти по подбуда на пресветия папа [Йоан X (914—928)], нашия брат и съслужител. Понеже се е разнесло по цялата земя и навсякъде говорят за достойните за оплакване работи, които стават между ромеи и българи, той, ако и да не е видял със собствените си очи това толкова голямо бедствие, пленение, опожаряване, разрушение на църкви, насилия над девици, овдовяване, осиротяване, без да е видял всичко това, но като дълбоко се съкрушавал в душата си само от слуховете и понеже не бил в състояние да понася горчивата печал, е изпратил свои свещени мъже архиереи, угодни богу във всичко: първия

 

139

 

 

от епископите си, на име Теофилакт, и другия, тъй също епископ, който по достойнствата си не отстъпил на първия, на име Кар. Но той ги е изпратил да ти донесат писмо, целта и намерението на което е да се премахнат раздорите между ромеи и българи, да бъде посрамен дяволът, бащата на злините, да се утвърди мирът, превъзхождащ всеки разум, който дари на наречените с негово име самият наш Христос, разрушителят на враждата, желаещ да съедини с връзките на любовта ония, които го изповядват за господар и господ. По този начин, както вече казах, потресен само от слуха, светейшият римски първосвещеник и всички нему подвластни епископи изпроводиха споменатите архиереи до нас с писмо, за да ги отправим в България, като се надяват, че ти ще послушаш или техните увещания, или техните заплахи, защото светейшият папа заповядал на своите пратеници, в случай че ти не обърнеш внимание на техните увещания, да те вържат с неразривните окови на светия дух." [26]

 

От по-нататъшно съдържание на писмото научаваме, че Николай Мистик задържал в Константинопол епископите Теофилакт и Кар, тъй като се страхувал те да не бъдат подложени на оскърбления, а дори и на смърт (едно издевателство над българския цар!) и изпратил на Симеон само папското послание. [27] Интервенцията на папа Йоан X очевидно не е била плод единствено на „слуха", но и резултат от действията на византийската дипломация. За съжаление ние не знаем съдържанието на папското писмо, предназначено за българския цар, но знаем друго (макар и подкрепено с един argumentum ex silentio [*]): намесата на римския първосвещеник в българо-византийските дела не е довела до прекратяване на враждебните действия. Нещо повече, тези неуморни старания на ромеите да разширят конфликта, да намесят и други сили в него, принудили и Симеон да насочи своето внимание нататък.

 

Българският цар се нуждаел от помощ преди всичко за превземането на Константинопол (с останалото той можел да се справи сам), тъй като византийската столица трудно би могла да бъде овладяна без блокиране и щурм откъм морето. Той не закъснял да замисли

 

 

*. Доказателство, извлечено от мълчанието на изворите.

 

140

 

 

един проект за съюз с арабите от Африка, поточно с Фатимидите, които господствували над Египет и Северна Африка. Български посланици били проводени при Убайдалах ал-Махди (909—934), на когото трябвало да съобщят предложението на цар Симеон за съвместна обсада на Константинопол при следните условия: арабска флота трябвало да блокира града откъм морето, докато български войски го обсаждали откъм сушата; след превземането на града плячката трябвало да бъде поделена поравно, а Константинопол щял да остане в български ръце. [28]

 

Фатимидският халиф приел на драго сърце стореното му предложение и изпратил в Европа, заедно с българските посланици, свои представители, които трябвало да уговорят окончателните подробности около съглашението. [29] За щастие на Византия този проект не могъл да бъде реализиран. На път от Африка за Европа българските и арабските пратеници били заловени от гърци в Калабрия и изпратени в Константинопол. Император Роман преценил добре обстановката и сторил това, което щял да стори всеки друг на негово място, а именно: българските пратеници били хвърлени в тъмница, а към арабите се отнесъл извънредно любезно, надарил ги богато и ги изпратил обратно на ал-Махди с думите: „Ромейските императори знаят по такъв начин да се отплащат на своите неприятели." [30] Това сложило край на Симеоновия проект за военен съюз с ал-Махди.

 

Неуспехът обаче не отчаял българския цар и той решил да насочи вниманието си към арабите от Ориента. През същата 924 г. арабска флота, командувана от Тамал, наречен още ал-Дулафи, акостирала на византийското егейско крайбрежие. Симеон, който се намирал заедно със свои войски в близост до това място (Халкедон или Халкидика?), [31] побързал да влезе във връзка с арабите и отново да уговори съюз срещу Византия. Дори няколко българи отплавали с арабските кораби към Тарс за окончателни преговори. Но и този опит на цар Симеон не дал желания резултат. [32]

 

Нещастието никога не идва само. Сякаш за потвърждение на тази вековна мъдрост, Симеон трябвало да преглътне още една горчивина. Сръбският княз Захарий, който взел престола с българска помощ, но бил

 

141

 

 

настроен благосклонно към Византия, поради старите си връзки с империята, търсел удобен момент, за да се откъсне от българското влияние и да възобнови приятелските си отношения с Константинопол. Тези негови стремления били поощрявани от ромейската дипломация, която отново виждала така желаната възможност да противопостави друга сила, колкото и малка да била тя, на Симеон. И наистина през 924 г. [33] княз Захарий проявил открито своите враждебни намерения срещу българската държава. Българският владетел сметнал, че и сега с лекота ще се разправи с разбунтувалите се сърби и решил да се възползува отново от станалите вече традиционни в отношенията му със Сърбия средства — той изпратил войска начело с кавхан Теодор и Мармаис, които познавали добре тамошната обстановка. Но този път Симеон претърпял несполука. Българската войска била разбита, предводителите ѝ взети в плен, а наскоро след това главите им били изпратени в Константинопол. [34]

 

Тези частични несполуки (те не могли да накърнят съществено мощта на българската държава) накарали Симеон да се замисли и да промени тактиката си (наистина войските на българския цар успели отново да овладеят Адрианопол (Одрин), [35] но това била твърде малка компенсация, която не приближавала Симеон към целта). Необходимо било, макар и за кратко време, да се прояви известна гъвкавост. Ето защо Симеон се отправил отново към Константинопол и в началото на месец септември 924 г. [36] той се установил на лагер край Влахернските врата. Веднага след това той започнал преговори с патриарх Николай, по време на които било постигнато споразумение за лична среща между цар Симеон и император Роман Лакапин. [37]

 

Докато се извършвали приготовленията за срещата, българите изгорили храма „Св. Богородица", който се намирал край Пиги (т. е. „Живоносен извор"), и опожарили цялата околност. Тези действия на Симеон свидетелствували — според хронистите, — „че той съвсем не желаел мир, а само мамел императора" [38] (това по-скоро била една демонстрация на сила и имала за цел сплашването на ромеите).

 

Двамата владетели се срещнали на 9 септември 924 г. на специално приготвена платформа край морския

 

142

 

 

бряг при Космидион (в близост до Златния рог). Симеон бил придружен от бляскаво въоръжена свита, която го приветствувала като василевс на гръцки език И двамата, след като се поздравили взаимно и се прегърнали, произнесли речи. Византийският император, укорил Симеон за водените от него кръвопролития войни и се опитал да го уговори да установят мир. След това те се разделили, като Симеон обещал да сключи мир. [39]

 

Описвайки това любопитно събитие (среща на двама владетели, които си оспорвали господството в Източна Европа и чисто теоретичното господство в универса) византийските хронисти явно са спестили част от истината или по-точно не са искали да разкрият безплодността на преговорите. Защото на Симеон не бил необходим окончателен мир, тъй като не бил осъществил своите цели. Но той не се подвоумил да обещае” че военните действия няма да се подновят и че ще сключи примирие с Византия — необвързваща стъпка, която му гарантирала временния неутралитет на империята. [40]

 

Като се почувствувал с развързани ръце (макар и временно), Симеон решил да се разправи окончателно с враждебната нему Сърбия. Към края на 924 г. срещу сърбите била изпратена войска, която водела със себе си един потомък на сръбските князе — Чеслав. [41]

 

„Тогава Захарий — пише Константин Багрянородни — изплашен, избягал в Хърватия. Българите известили на жупаните да дойдат при тях и да приемат за княз Чеслав, измамили ги с клетви, завели ги до първото селище и веднага ги оковали. После влезли в Сърбия и вдигнали целия народ от мало до голямо и го закарали в България. Някои пък избягали и отишли в Хърватия и страната запустяла." [42]

 

По този начин съдбата на Сърбия била решена — тя била присъединена към българското царство.

 

Тази победа, постигната, както и преди, с лекота, не подобрила позициите на Симеон по отношение на главното — съкрушаване на Византия. Наистина и сега, както през годините 914—919, без да пристъпва към системно овладяване на балканските владения на Византия, които империята явно не била в състояние да защищава, Симеон се чувствувал господар на Балканския

 

143

 

 

полуостров. [43] Неговите армии непрекъснато кръстосвали полуострова като по този начин демонстрирали превъзходството на българското оръжие. Българският дар вярвал, че ще изтощи Византия и в края на краищата, че ще я принуди на отстъпка. Но каква отстъпка? В последните години Симеон едва ли е вярвал, че в Константинопол ще изпълнят първоначалното му искане — Роман Лакапин да се откаже от престола и да бъдат възстановени споразуменията от август 913 г. И към 922—923 г. той вече бил готов на компромис, който свидетелствува за промъкващото се неверие в достигане на крайната цел, а именно: Симеон поставил искането да влезе тържествено в Константинопол и да бъде признат за господар на Запада, т. е. Балканския полуостров (дали това не е било само преходно положение?). Една подобна отстъпка би изпълнила със съдържание титлата, която, по думите на император Роман, Симеон си бил присвоил — „василевс на българи и ромеи". [44] Нещо повече, той би могъл да създаде една общност на балканските народи — славяни и гърци (той вече е бил пълновластен господар на Сърбия), начело на която да бъдат българите, т. е. да сътвори една нова общност на народите — българска. [45]

 

И това обаче му било отказано. Патриарх Николай Мистик недвусмислено му заявил (а и след това поддържал): „Нито влизането ти в столицата е приемливо; нито другото, за което ти говориш, тъй като целият Запад се намира под ромейската власт." [46] А Роман Лакапин нееднократно му писал: „. . . ако искаш да се наричаш василевс на ромеите, нищо не ти пречи да се провъзгласиш и за господар на цялата земя... или по-добре, ако ти предпочиташ, провъзгласи се за емир на Сарацините", [47] или пък „Как би могло да има двама василевси, както ти безполезно се стремиш, различни по произход, нееднакви по характер и се надпреварват по императорското достойнство?" [48]

 

Тъкмо тогава (към 925 г.?) [49], изглежда, Симеон се уловил за идеята да потърси санкциониране на своите въжделения в Рим, като влязъл във връзка с папа Йоан X. Събитията, поради липса на извори, са недостатъчно изяснени. Все пак знае се, че през втората половина на 926 г. във Велики Преслав пристигнало

 

144

 

 

пратеничество на римския апостолически престол, в което били включени епископ Маделберт и Йоан, дук на Кума. Според някои изследвачи „пратениците на Йоан X донесли със себе си необходимите инсигнии за коронацията на българския владетел и за инвеститурата на главата на българската църква. [50]

 

За съжаление събитията се развили в неочаквана посока и не се стигнало до тържествената церемония, за която били пристигнали представителите на папата (?). Изглежда, че по същото време (края на 926 или началото на 927 г.) Симеон научил [51] за поредната коалиция, насочена срещу него — коалиция, съставена от Византийската империя и Хърватското кралство. Симеон не закъснял да организира една експедиция срещу хърватите. Изходът на кампанията бил трагичен за българите: цялата армия била унищожена. [52] Краят на третото, последното действие наближавал.

 

145

 

 

 

3. Епилог: смъртта

 

„И негодуващ духът му към

сенките с вопъл отлита."

 

Вергилий, Енеида, XII, 952

 

 

Византийският хронист, познат ни като „Продължителят на Теофан", пише:

 

„На двадесет и седми ден от месец май, индиктион 15 [927 г.] владетелят на България Симеон повел войска против хърватите, завързал война с тях, претърпял поражение и загубил почти всички свои подвластни." [1]

 

Съвременните учени с право приемат, че датата 27 май 927 г. е свързана със смъртта на българския цар Симеон, но не и с поражението на българите, нанесено им от войските на хърватския крал Томислав (последното събитие едва ли би могло да впечатли толкова византийците, че да запазят спомен за неговата дата). [2] Още повече, че за това има и пряко указание на друг византийски хронист (Лъв Граматик): „На 27 май, петнадесети индиктион, умрял Симеон, владетелят на България. . ." [3]

 

В паметта на ромеите била съхранена не само точната дата на смъртта на техния неумолим противник, но те не закъснели да създадат и легенда за Симеоновата кончина:

 

„Астрономът Йоан видял император Роман [Лакапин] и му казал така: „Господарю, над арката отгоре над Ксиролоф [4] е поставена статуя, която гледа към Запад: това е статуята на Симеон. Ако отсечеш главата ѝ, в същия час Симеон ще умре." Император Роман изпратил през нощта люде и отсякъл главата на статуята. В същия час починал в България Симеон, обхванат от безумие и сърдечна болест, след като напразно бил беззаконствувал." [5]

 

По повод на тази впечатляваща легенда един съвременен учен писа: „Този разказ вероятно отразява официалната пропаганда, опираща се върху народните суеверия (смърт чрез имитативна магия — И. Б.) [6], и свидетелствува

 

146

 

 

за впечатлението, което Симеон е произвеждал върху своите съвременници." [7]

 

Характеристиката на тази легенда би могла да бъде много по-разточителна, тъй като герой на народната мълва или официалната пропаганда бил не друг, а цар Симеон — личността, която накарала всемогъщата империя в продължение на десетилетие и половина да се бои не само за своето господство над универса, но и за самото си съществувание. Неочакваната смърт на този човек била празник за ромеите, тъй като тя сложила край на раздора и на войните. Защото тази политика била толкова чисто Симеонова (и на неколцина от най-близките му съратници), че смъртта на владетеля сложила по най-категоричен начин край на усилията за осъществяване на набелязаната още в края на деветото столетие програма. Наследникът и неговите приближени нямали никакво желание да следват поетия от нар Симеон път. Най-сетне настъпило така мечтаното единение между двете страни, за което с възторжени слова пише неизвестният автор на „Слово за мира с българите":

 

„Сродяване след преживян раздор, радостна беседа след гневно мълчание, сгромолясване на съперничеството, полагане на оръжията, унищожаване на омразата, единение след разединение, единомислие след разномислие, единогласие след разногласие. . .” [8]

 

И наистина пълното съгласие се установило твърде бързо. Главен виновник за това бил Симеоновият син и наследник Петър. Нека надзърнем в неговите действия. Петър с лекота се отказал от политическата програма на баща си и от нейния символ, който особено много дразнел Византия — „василевс и автократор на българи и ромеи". От своя страна империята с лекота се съгласила да признае титлата „василевс" (цар) на българския владетел, която дотогава оспорвала на Симеон (макар привидно). [9]

 

Петър твърде лесно се съгласил да приеме направеното му предложение — да се ожени за внучката на император Роман Лакапин (Мария — дъщеря на Христофор) — нещо, което Симеон категорично отказвал да възприеме, тъй като подобно сродяване не само че не помагало с нищо за осъществяване на стремленията му, но и го унижавало, след като Константин VII

 

147

 

 

Багренородни се оженил за дъщерята на Роман. От своя страна Византия твърде лесно възобновила това предложение, направено някога на Симеон. Тя с радост го използувала отново, за да уреди отношенията си с България. И така, докато целта на Симеон била да стане тъст на византийския император и василеопатор, то след неговата смърт станало обратно — византийският император Роман Лакапин (респективно неговият син Христофор) станал тъст на българския цар и се сдобил, по думите на Г. Острогорски с „един послушен зет". [10]

 

Петър с лекота прегърнал идеята за мира, а Византия с радост и облекчение сторила същата крачка — та нали към нея империята се стремяла толкова време! Ликуването в Константинопол било най-добре изразено с известното „Слово за мира с българите" — една своего рода уникална литературна творба:

 

„Мира възпяваме, възвеселете се! Мира от висината, възликувайте!... Погледни ми, пророче, колчаните, превърнати в орала и копията в сърпове, и добави още и това, щото занапред и в духа си да не познаваме войни. Нощта според поета [Омир] превали и мирът подобно на деницата, окъпана във водите, надзърна на кръгозора. Да се затечем към сиянието му и да присрещнем светлината му, защото в десницата си предлага живот и в левицата си благоденствие, от венеца му се излъчва радост и зовът му е пагуба за смъртта." [11]

 

И така, пръстта на Симеоновата могила още не била се слегнала, тревата още не била показала зелените си връхчета, когато така желаното от Николай Мистик единение се осъществило. Бунтовникът (синът, а не бащата!) преклонил глава; немирният син (Петър) се завърнал в бащиния дом (византийската общност). Над пресния Симеонов гроб Петър потъпкал идеите на своя велик баща. [12] Но нему не се отдало, дори и да желаел, да заличи стореното вече. България, която Симеон оставил на своя син, не била България, която той самият получил от своя баща Борис.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

III. КРАЯТ

 

    1. ОСУЕТЕНИ ИЛЮЗИИ

 

1. Вж. тук, с. 101—102.

 

2. За него: Runciman, Romanus Lecapenus, passim.

 

3. V. Grumel, Echos d'Orient, 36 (1937), p. 52 et suiv.; F. Dölger, BZ, 37 (1937), p. 532; Ostrogorsky, p. 290; R. Cuilland, Etudes byzantines, p. 249—250.

 

4. Runciman, Romanus Lecapenus, p. 59 sq.; V. Grumel, Notes de chronologie byzantine. Echos d'Orient, 35 (1936), p. 331—335; Ostrogorsky, p. 290.

 

5. Ostrogorsky, p. 297.

 

6. Ibidem, p. 290.

 

6a. Би могло да се допусне, разбира се, че още тогава Роман Лакапин е бил изразител на някои стремления на централната власт (и е получил подкрепата на централната администрация?) — главно в борбата и с провинциалните феодали. За това свидетелствува цялата му по-нататъшна аграрна политика. Вж. Ostrogorsky, p. 299—302; А. П. Каждан. Деревня и город в Византии IX—X вв., Москва, 1960, с. 401—407.

 

7. Runciman, Romanus Lecapenus, p. 56 sq.

 

8. Nicholas I, Letters, n° 95, p. 362, 2—4.

 

9. Ibidem, n°16, р. 110, 95—97.

 

10. Ibidem, p. 533—534.

 

11. Ibidem, n°18, p. 122, 30—38.

 

12. Ibidem, n°19, p. 126—130.

 

13. Ibidem, p. 128, 21—25.

 

211

 

 

 

    2. ПОСЛЕДНИТЕ ОТБЛЯСЪЦИ НА МЕЧА

 

1. D Mansi. Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio, XV III, coll. 332—344; V. Grumel, Les Regestes des Actes du Patriarcat de Constantinople, I: Les Actes des Patriarches, II, 1936 (Socii Assumptionistae Chalcedonenses), n°669; Ostrogorsky. p. 298; CMH, IV/1. p. 137; L Bréhier, Vie et mort de Byzance. Paris, 1969, p. 141—142.

 

2. Ostrogorsky, p. 297.

 

3. Nicholas I, Letters. n°11, p. 76, 50—51.

 

4. Ibidem, n°24, p. 170, 44—51.

 

5. Ibidem, n°14, p. 96, 97—98, 102; p. 98, 112—116; n°18, p. 122, 54—55.

 

6. Daphnopatès, Corr., n°7, p. 83, 64 — 85, 65.

 

7. Писмото e писано наскоро след 17 декември 920 г. (коронацията на Роман Лакапин). Вж. Nicholas I, Letters, p. 533.

 

8. Nicholas I, Letters, n°16, p. 108, 68—70.

 

9. Ibidem, p. 108, 75—76.

 

10. Daphnopatès. Corr., n°5 (p. 57—69); n°6 (p. 69—79); n°7 (p. 79—85). Трите писма са писани между пролетта на 924 г. и втората половина на 925 г. (ibidem, р. 15—16). Основните теми в писмата са три: въпросът за мира, отхвърляне на претенциите на Симеон и оспорване на титлата на българския владетел.

 

11. Това са писма n°n° 14—31 (Nicholas I, Letters, p. 92—214).

 

12. Ibidem, n°17, p. 110, 6—8.

 

13. Theoph. Cont., p. 400, 1—8; L. Grammaticus, p. 305, 9—16; Georg. Mon. Cont., p. 818; Skylitzes. p. 214, 78—86.

 

14. За датата вж. Златарски, 1, 2, с. 419—420; Vannier, Argyroi, p. 25, 27.

 

15. Вероятно кавхан. Вж. Златарски I, 2, с. 421, бел. 2. За тази прабългарска военно-административна длъжност: Гюзелев, Канхан, passim.

 

16. Също прабългарска военна титла. Златарски. I, 2, с. 421, бел. 3.

 

17. Златният рог.

 

18. Vannier, Argyroi. n°3: Евстатий Аргир и двамата му сина — Лъв (n°4) и Пот?? (n°5).

 

19. Златарски, I, 2, с. 422; между 11 и 18 март 921 г. Вание (р. 25 et p. 5) отнася събитията към 922 г.

 

20. Theoph. Cont., p. 401, 3 — 402, 7; L. Grammaticus, p. 306, 6 — 307, 6; Georg. Mon. Cont., p. 819, 13 — 820, 18; Skylitzes, p. 215, 225.

 

21. D. A. I., § 32, p. 158, 100—103. Златарски, I, 2, с. 426—427; Острогорски, СД, IV, с. 81—83; D. A. I., Commentary, p. 136.

 

22. Vita Mariae Junioris, Acta Sanctorum, Novembris, IV, Bruxelles, 1925, coll. 700 D—702 D.

 

23. Theoph. Cont., p. 402, 22 — 403, 19; L. Grammaticus, p. 307, 16 — 308, 18; Georg. Mon. Cont., p. 821, 12 — 822, 9; Skylitzes, p. 216, 36—38.

 

24. Nicholas I, Letters, n°23, p. 158. 18—21.

 

25. Ibidem, p. 160, 68—70.

 

26. Ibidem, n°28, p. 190, 5—32.

 

27. За съжаление папското послание не e достигнало до нас.

 

212

 

 

28. Skylitzes, р. 264, 71—91; Божков, Йоан Скилица, фиг. 51—54, с. 94, 97—99, 215—216. Grabar-Manoussacas, Skylitzes, n°9 378—381. M. Canard, Arabes et Bulgares au début du X-e siècle. Byzantion, XI (19-36), p. 213—223. Idem, Byzance et les Musulmans du Proche Orient, Variorum Reprints. London, 1973. n°V. Датата на българо-арабските преговори е спорна. Най-приемлива е датировката на М. Канар (op. cit., p. 216, n. 2, 219) — 923 г. По-сетне обаче той ги отнесе към 924 г. Вж. Vasiliev, Вyzance et les arabes, p. 252—253.

 

29. Skylitzes, p. 264, 81.

 

30. Ibidem, p. 264, 90—91.

 

31. За мястото на преговорите вж Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 253, n. 2.

 

32. Maçoudi, Les prairies d'Or. Texte et traduction par C. Barbier de Meynard et Pavet de Courteille, II. Paris, MDCCCCXIV (deuxième tirage), p. 16—18; M. Canard, Histoire de la dynastie des Il'amadanides de Jazira et de Syrie. I, Paris, 1953, p. 725.

 

33. За датата вж. Острогорски, СД, IV, с. 83—84; СМН, IV/1, р. 138; Browning, p. 67.

 

34. D. A. I., § 32. p. 158, 111—116.

 

35. Theoph. Cont., p. 404, 18 — 405, 10; L. Grammaticus, p. 309, 7—18; Georg. Mon. Cont., p. 823, 7—23; Skylitzes, p. 218, 82—97.

 

36. Датата е спорна. Златарски (с. 468) и Дуйчев (Dujčev, Medioevo, III, p. 197) приемат 923 г. Повечето изследвачи обаче са склонни да отнесат срещата между цар Симеон и император Роман Лaкапин към 9 септември 924 г.: Runciman, Romanus Lecapenus, p. 90—92; 246—248; Ostrogorsky, p. 292; СМН, VI/1, p. 138; Obolensky, Commonwealth, p. 112.

 

37. Theoph. Cont., p. 406; L. Grammaticus, p. 310; Skylitzes, p. 219, 21—23.

 

38. Theoph. Cont., p. 406, 15—18; L. Grammaticus, p. 311, 1—5; Skylitzes, p. 219, 30—31 : „от което било ясно, че не желаел мир".

 

39. Theoph. Cont., p. 407—409; L. Grammaticus, p. 311—314; Skylitzes, p. 219, 31 — 221, 70.

 

40. Nicholas I, Letters, n°30, p. 204. 12—20.

 

41. D. A. I., § 32, p. 156, 64.

 

42. Ibidem, p. 158, 119—126.

 

43. В своите действия цар Симеон се ръководел от едно основно положение — или всичко, или нищо. Той се стремял да стане господар на целия Балкански полуостров, а не на отделни негови части. Ето защо напр. той не положил усилия да задържи в свои ръце дори Адрианопол — българският цар е гледал на превземането на този важен град като на част от играта, като удар срещу империята, удар, който би я принудил (или поне би спомогнал) към така желаната отстъпка, а не като отделна, незначителна материална придобивка. В съгласие с тази стратегия е и политиката на обезлюдяване на някои византийски територии (това ни напомня за действията на хан Крум!).

 

44. Daphnopatès, Corr., n° 5. р. 59, 20—21.

 

45. Вж. в този смисъл Н. W. Haussig, A History of the Byzantine Civilization, London, 1971, p. 200—201.

 

46. Nicholas I, Letters, n°27, p. 190, 72—74.

 

47. Daphnopatès, Corr., n°5, p. 59, 27—30.

 

48. Ibidem, n°6, p. 73, 78—79.

 

49. Terminus post quem — трите писма на Роман Лакапин (?)

 

213

 

 

(за датата на писмата — най-късно втората половина на 925 г. вж. Daphnopatès., Corr., p. 15—16).

 

50. Златарски, I 2 с. 503; D. Mandić, Razprave i prilozi iz stare hrvatske povijesti, Roma, 1963, p. 222—224, Dujčev, Medioevo, III, p. 199—200. Мнението на Д. Мандич e интересно, но неприемливо. Папата едва ли би коронясал Симеон за император, а още по-малко би въздигнал българския архиепископ в сан патриарх.

 

51. Dujčev, Medioevo, III, p. 199.

 

52. D. A. I., § 32, p 158, 126—128.

 

 

    3. EПИЛОГ: СМЪРТТА

 

1. Theoph. Cont., p. 411, 13—16.

 

2. Dujčev, Medioevo, III, p. 200, n. 2.

 

3. L. Grammaticus, p. 315, 17—18.

 

4. Хълм в Константинопол.

 

5. Theoph. Cont. p 411, 17 — 412, 2. Почти същото : Skylitzes, p. 222, 5—11.

 

6. Подробно у Iv. Dujčev, Appunti di storia bizantino-bulgara. — In: Dujčev, Medioevo, I, p. 207—212, I: La leggenda bizantina della morte del re bulgaro Simeone.

 

7. Browning, p. 67.

 

8. Dujčev, The Treaty of 927, p. 266, 199—202.

 

9. Toynbee, Const Porphyrogenitus, p. 360—362, говори за три отстъпки, които Роман Лакапин сторил на българите, а именно царската титла, патриаршеският сан и бракът на неговата внучка Мария (Ирина) с Петър! Ако трябва да говорим за отстъпки, то те са били сторени от българите, а не от ромеите, отстъпки които Симеон някога не би сторил.

 

10. Ostrogorsky, р. 294.

 

11. Dujčev, The Treaty of 927, p. 254, 1—2, 14—21.

 

12. Обикновено оправдание за действията на цар Петър се търси в „недоволството" срещу Симеоновата политика и в „голямото изтощаване на страната в резултат на продължителните воини". Тези учени, които споделят подобни схващания, забравят, че за „недоволство" в България говори единствено писаното от император Роман Лакапин за бягството на 20 000 българи във Византия (Daphnopatès, Corr., n°5, p. 59, 42—44) — един факт, който, ако е достоверен, едва ли свидетелствува само за недоволство на тези българи от Симеоновите действия). Що се отнася до т. нар. „изтощаване" на България, то при това прибързано твърдение се забравят много факти, които говорят против него. а именно: с изключение на двете маджарски грабителски нашествия (894—895 г.), военните действия на българския цар са били водени на чужди територии; всеки, които познава добре събитията, знае, че става дума не за тежка, продължителна, позиционна война, а за краткотрайни кампании — месец или най-много два, след което армията се е разпускала до следващия поход (великолепен пример за този начин на воюване е описан в „Чудото с българина"); тогавашната практика, пък и познатият ни ход на събитията показват, че до тотална мобилизация никога не се е стигало — по всяка вероятност в армията е бил призован всеки шести мъж, годен да носи оръжие (така, както е било при франките, за които „войната е била национална

 

214

 

 

институция", както писа един известен учен). Много често се забравя, че войната наред с отрицателните си сетнини (главно в социален и финансов план) е имала и положителни последици — голяма военна плячка, стимулиране на занаятите и др.; забравя се най-сетне, че най-продължителният мирен период на средновековна България са били годините след Симеоновата смърт (927—968), време достатъчно за възстановяване и от най-тежката война (такава, каквато цар Симеон не е водил); така че, само при липса на всякакво чувство за отговорност пред историята би могло да се каже: „Симеоновото царуване подготви бързия залез на българската държава!" (Кр. Миятев)!