II. ВЪРХЪТ
1. Короната: василевс булгарон
Homo sum: humani nihit a me alienum puto [*]
Публий Теренций Афр
На 12 май 912 г., след двадесет и шест годишно властвуване, починал император Лъв VI. Престолонаследникът Константин VII Багренородни (междувременно провъзгласен за съимператор на своя баща — 9. 6. 911 г.) бил малолетен и управлението на империята било поето от неговия чичо Александър (912—913). [1] Според обичайната практика в тогавашните междудържавни отношения, наскоро след промяната на византийския престол (в края на 912 или самото начало на 913 г.), българският княз Симеон проводил свои пратеници в Константинопол. Чрез тях той приветствувал новия василевс и искал да преговаря
„относно мира, като известявал, че би го спазвал, но ако се отнасят към самия него с благосклонност и почит, както е било при император Лъв. Но Александър, обладан от безумие и безразсъдство, отпратил позорно пратениците, отправил заплахи към Симеон и мислел, че ще го уплаши. Мирът прочее бил нарушен и Симеон решил да вдигне оръжие против християните". [2]
Ето как някои византийски хронисти ни представят нарушението на мирния договор от 904 г. и началото на новия българо-византийски конфликт, продължил чак до 927 г. Можем ли да им се доверим и да приемем, че грубото държание на император Александър е бил единственият casus belli [**] за българския владетел? Като оставим настрана отрицателното отношение към император Александър (формирало се, по всяка вероятност,
*. Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо.
**. Причина за война.
98
под влияние на общественото мнение в Константинопол) и известните презрителни нотки към българите, изразени макар и косвено (ромеите са назовавани християни, сякаш българите са били все още езичници!) не може да не ни направи впечатление, че цитираният по-горе пасаж отразява общоизвестното, мълвата, сочи ни по-скоро повода, отколкото причината.
Значително по-любопитни са вестите, които намираме в прочутото „Слово за мира с българите". Анонимният автор [3], независимо от витиеватия си стил, изисканата риторика, изобилието на библейски цитати и заемки от елинската класика, ни е оставил няколко великолепни пасажа, които искам да възпроизведа тук:
„... Такава бе някога нашата държава. А заедно с нея цъфтеше и се развиваше и държавата на българите. И защо пък не? Те също бидоха осиновени от нашия бог и, след като забравиха обичаите на чергари и скитници, бяха възприели благовестието на благодатта. До това време везните бяха равновесни, божественото око беше благосклонно, покой обладаваше морето и богатството от благоприятния вятър растеше". [4]
Едва ли е необходимо да се обърнем към Делфийския оракул, за да се убедим, че тези няколко фрази изразяват радостта на Константинопол от покръстването на българите и здравото привързване на България към византийската общност.
Но нека продължа:
„Когато обаче зарчето се преметна и теглилката се надигна, трябваше зло да настане и да победи по-лошото, било защото доброто бе стигнало точка и поради това се насочи към наклона надолу, било защото нашите прегрешения се разкриха пред бога и предизвикаха чашата на опиянението, за да се опием в злините". [5]
В този пасаж безспорно най-интересен момент е обяснението на конфликта между двете големи сили (България и Византия), разкриване на причините, довели до този гигантски сблъсък, за който авторът ще говори малко по-сетне. Ако приемем, че мотивът „нашите прегрешения" е locus communis [*] за творби на византийски автори [6] и е в пълно съгласие с християнския морал и
*. Общо място.
99
идеология (въпреки че бихме могли да потърсим и реално съдържание), особено внимание заслужава другото посочване, а именно „...доброто бе стигнало своята [връхна] точка и поради това се насочи към наклона надолу". Трябва ли да разбираме, че Византия (с доброто, без съмнение, е означена империята) е достигнала върха на своето развитие, изчерпила е своите сили и възможности, изпълнила е историческата си мисия и е време да бъде заменена от друга сила — България? Това обяснение е много примамливо, бих казал завладяващо (дали е исторически вярно и почива на добро познание на политическата обстановка, ще видим по-сетне). Но най-удивителното е, че то отразява Симеоновите виждания, сякаш анонимният автор на „Словото" е надникнал в програмата на българския владетел преди да посегне към перото. А може и така да е било. Та нали „Словото" е съставено след 927 г.! Нека засега изоставим предположенията и се докоснем до реалната действителност — намеренията и плановете на княз Симеон.
Изминалите две десетилетия (893—912) били години на съзидателен труд. Натрупаното в областта на културата, заздравяването на вътрешното положение, безспорното укрепване на икономиката, разширяването на границите — всичко това повишило самочувствието на Симеон и, което е не по-малко важно, дало му основание да мисли, че е сполучил да вдъхне сили, увереност, оптимизъм и амбиция и на целия си народ. А те са били необходими, и то в значителна мяра, тъй като князът се готвел да направи втората голяма крачка, с която щял да доведе докрай изпълнението на своята програма.
След като сторил всичко, което било по силите му, за да прегради пътя на Византия към пълното приобщаване, към пълното подчиняване на България; след като „ваксинирал" българското общество срещу ромейската зараза, Симеон сметнал, че трябва да премине от съпротива, макар и активна, към настъпление, т. е. да се наруши равновесието на везните. Дали зарчето, хвърлено от ръката на Клио, се е „преметнало" в полза на България? Очевидно Симеон е решил, че българската държава вече има достатъчно сили, за да съкруши несъкрушимата империя. Това не е било обикновено хрумване,
100
а е означавало да се доведе започнатото дело докрай, а именно: за да се отхвърли веднъж завинаги опасността от Византия, тя трябвало да бъде разгромена и то така, че да изостави своите претенции за универсално владичество. Подобно пето не е могло да стане без да се разруши въображаемият универсален ред и обосноваващата го византийска политическа идеология, да се разпръсне митът за непобедимата и вечна империя.
Когато следваме този обективен ход на психическото развитие, отразен така добре в замисли.е на княз Симеон, не бива нито за миг да забравяме субективния фактор, който общо взето е адекватен с реалната действителност. В началото на десетото столетие България се чувствувала достойна и способна за нещо повече от това да живее в сянката на великата империя. Нейният владетел — също. На него му се е струвало вече недостойно да го зоват архонт на българите [7] и да го третират като син или в най-добрия случай като по-малък брат на византийския василевс. Да се измени това положение не е било леко, тъй като Симеон е бил изправен пред един истински гордиев възел. И българският княз пристъпил към неговото развързваме.
Моментът за подобни действия е бил особено благоприятен; дори би могло да се каже, че Симеон имал на своя страна, освен всичко друго, и шанса. В края на IX и началото на X в. византийската империя търпяла поредица от неуспехи във войните с традиционния си противник — арабите. [8] От друга страна, последното десетилетие от управлението на Лъв VI преминало под знака на остри политически и религиозни сблъсъци. Бил сторен несполучлив опит за убийство на императора (903 г.), а малко след това, в 905 г., избухнал бунт под ръководството на Андроник Дука, командуващ източните войски на империята [9] — бунт, който поставил на изпитание силите на константинополската администрация. Особено силен отзвук имал конфликтът между Лъв VI и патриарх Николай Мистик по повод на осъждания и забранен от църквата четвърти брак на императора. Амбициозният патриарх (на него било отредено да играе твърде значима политическа роля), който порицал и не признал женитбата на Лъв VI със Зоя Карбонопсина (междувременно тя родила син — бъдещият
101
Константин VII Багренородни), бил лишен от своя сан (907 г ). Това решение на василевса разделило църквата, а донейде и византийското общество, на две враждуващи групировки — николаисти (привърженици на сваления патриарх) и евтимисти (по името на неговия приемник Евтимий). [10]
Всичко това безспорно се отразило на вътрешната сигурност на империята, а оттук и на нейната външнополитическа стабилност. Кризата се задълбочила особено много след неочакваната смърт на император Лъв VI (12. 5. 912 г.). Наистина малко преди смъртта си императорът се погрижил да върне Николай Мистик на патриаршеския престол, но Византийското общество, развълнувано от въпроса за „тетрагамията", все още не се било успокоило. Мнозина византийци отказвали да признаят Константин VII за законен василевс, тъй като бил рожба от заклеймения веднъж четвърти брак на Лъв VI. Твърде скоро след смъртта на император Александър (той починал на 6 юни 913 г.), на третия ден, в столицата се явил претендент за престола — доместика на схолите Константин Дука. [11]
Ето такова е било положението във Византия, когато назрявал конфликтът с България. Симеон съзрял този благоприятен шанс и, разбира се, не го пропуснал. Позорното изгонване на неговите пратеници от Константинопол било удобен повод за действие. Няма съмнение, че ако случайността не предложила този повод на Симеон, той би потърсил и намерил друг.
Докато в България се готвели за война, във Византия обмисляли как да я предотвратят. Империята и сега, по силата на обстоятелствата, била принудена да следва спрямо своята северна съседка политиката на laisser-faire. И сега на словото се възлагало по-голяма надежда, отколкото на меча. С деликатната и отговорна мисия да възпре българския княз от „кръвопролитие" се нагърбил патриарх Николай Мистик — този византийски Ришельо (по думите на А. Грегуар). [12] След смъртта на император Александър Николай Мистик поел управлението на страната, като възглавил седемчленно регентство. [13] Тези позиции му позволявали да установи лична връзка със Симеон и като частно лице и в същото време като човек, на чиито плещи тежат
102
духовните и политическите дела на държавата. И той не пропуснал тази възможност.
През първата половина на 913 г. Николай Мистик изпратил до княз Симеон писмо [14], което положило началото на тяхната голяма кореспонденция, продължила чак до 925 г. На пръв поглед писмото е съвсем невинно, но ако го разгледаме на фона на описаните събития, ще разгадаем неговата скрита цел (това говори за дипломатическия такт на патриарха) — да се угоди на българския владетел, да не му се дава нов повод за война. Но за какво става дума в писмото? Един българин — беглец, който по думите на патриарха се страхувал от Симеоновата „власт", прибягнал в „божия храм" („Света София") и потърсил убежище в него, разчитайки на закрилата на т. нар. азилно право. Симеон го изискал и Николай Мистик, за да не разгневи още повече българския княз, склонил да го предаде, въпреки че е съзнавал каква ще бъде съдбата на беглеца — неговото притворство и показна „наивност" (... ако го сполети нещо печално и лошо"...) не са в състояние да заблудят съвременния учен. [15]
Този дребен епизод не е бил в състояние да спре Симеон, тъкмо защото не е ставало дума за дребни неща, а за осъществяването на една голяма идея. Тревогата в Константинопол нараствала, тъй като вече се знаело, че българският владетел искал да „грабне царската власт". Патриархът побързал да изпрати ново писмо [16], което начевало така: „Знай, чедо наше, че това писмо е написано не с мастило, а с нашите сълзи, понеже, както ми се струва, нашите грехове са ни довели дотам, щото ние да получаваме такива известия, които предизвикват сълзи, когато ти пишем това наше писмо". По-нататък Николай Мистик обвинявал Симеон, че иска да стане тиранин, „че безжалостно напада детето-сираче и царски син" (Константин VII), уверявал го „колко по-добре е да се наричаш княз по милост божия, отколкото тиранин" и т. н.
Последвало трето писмо [17], във Велики Преслав пристигнали и пратеници на византийския сенат, но нищо не могло да възпре Симеон — нито клетвените уверения, нито воплите на Николай Мистик. През лятото на 913 г. [18] той започнал своята голяма военна кампания срещу Византия или както пише авторът на „Слово за
103
мира с българите": „Настана земетръс, който почувствуваха даже и онези, които обитават отвъд Херкулесовите стълбове". [19]
Но нека дадем думата на онези неколцина византийски хронисти, които са записали спомена за тези събития:
„През месец август [913 г.] Симеон, владетел на България, се отправил на поход против ромеите с голяма войска и стигнал до Константинопол. Той го обсадил и го заобиколил с окоп от Влахерните до така наречените Златни врата, обладан от надежда, че без мъка ще го завладее. След като узнал якостта на стените и сигурната им защита, поради множеството тежко въоръжени войници и каменохвъргачните, и стрелохвъргачните машини, той, излъган в надеждите си, се завърнал в така наречения Евдемон и поискал да сключи мирен договор. Регентите приели драговолно това и Симеон изпратил своя магистър Теодор да преговаря относно мира. Патриарх Николай, Стефан и магистър Йоан взели императора и отишли до Влахерните, въвели двамата сина на Симеон в двореца и обядвали заедно с императора. Патриарх Николай излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо корона, собствения си епириптарий. Удостоени с безбройни преголеми дарове, Симеон и синовете му се завърнали в собствената си страна, като се разделили, без да постигнат съгласие по въпросния мир". [20]
Един внимателен прочит на този текст оставя у нас чувство на неудовлетвореност. Защо? Едва ли трябва да се усъмним, че първоосновата на този кратък разказ е по-скоро легендата, народната мълва, отколкото свидетелствата на очевидец и съвременник. В това ни убеждава не само вметнатият израз „както казват", но и цялото съдържание, стил и композиция. Какво имам пред вид?
Преди всичко в цитирания откъс има очевидни недомислици (за да не кажа измислици). Та нима може сериозно да се възприеме твърдението, че Симеон бил „обладан от надежда, че без мъка ще го завладее (Константинопол), че той „узнал якостта на стените" и многобройните защитници, че бил „излъган в надеждите си", едва когато се появил край Влахерните и Златните
104
врата? (обяснението, че българският владетел е разчитал на свободен достъп в града е най-малко необосновано). За човек като Симеон, който е прекарал част от младините си във византийската столица, всичко това не е било тайна. Той добре е осъзнавал как би могъл да бъде овладян град като Константинопол и за това още по-добре свидетелствуват по-нататъшните му действия.
Но да продължим. Видяхме, че Симеон се подготвя добре за тази кампания. Тя не е неочаквана за него (както военните действия през 894 г.), нито пък е изненада за Константинопол. Той пристига с „голяма войска" под стените на византийската столица, обгражда я с окоп и тутакси се отказва от военните действия. Защо? Предлага мир (след като е несполучил в действията си?), така желания от Николай Мистик мир! И, разбира се, византийското регентство на драго сърце приема предложението. След един приятелски обяд (Симеон е допуснат в града!) двете страни се разделят „без да постигнат съгласие по въпросния мир"! И Симеон посрамен, без да постигне целта си (та нали той е дошъл „да грабне царската власт", както пише Николай Мистик!) се завръща във Велики Преслав, а византийците си остават със своя страх!
И най-предубеденият изследвач трябва да се съгласи с нас, че нещата едва ли са протекли така, както ни ги представят нашите хронисти. Походът от юли-август 913 г. не е бил нито празна военна демонстрация, както приемат някои, нито пък сериозен опит за овладяване на византийската столица, както си го обясняват други. Симеон е показал недвусмислено, че е дошъл моментът да се изпълни неговото искане; ако Византия не отстъпи и не му даде това, което желае, той е бил готов да си го вземе със сила (или поне да се опита). Срещу себе си българският княз е имал твърде интелигентен противник. Николай Мистик вече е знаел какво иска той и на какво е готов, за да го получи — „царската власт". Византия не е била в състояние да се брани или поне бъдещето е криело големи опасности за нея. Ето защо Николай Мистик е отстъпил и коронясал Симеон. И българският владетел се завърнал в своята столица като василевс булгарон.
105
2. Pax Symeonica
Българите имат обичай да изискват чуждото и да не дават [своето]. . .
Цар Симеон
За да добием по-ясна представа за събитията през месец август 913 г., необходимо е да ги разгледаме позадълбочено, да повдигнем завесата, волно или неволно спусната от хронистите и, разбира се, да привлечем допълнителни извори, доколкото съществуват.
Нека наченем с акта, извършен във Влахернския дворец — покриването на Симеоновата глава с патриаршеския епириптарий и молитвата, прочетена от Николай Мистик. Какъв е смисълът на този акт? По този въпрос е писано извънредно много, [1] но натрупаните страници, вместо да го изяснят, са замъглили очевидното. Някога В. Н. Златарски прие, че по времето на тази тържествена церемония българският княз бил удостоен с византийската дворцова титла кесар. [2] Подобно тълкуване е невероятно. Симеон не може да не е знаел, че същата тази титла е била отстъпена преди повече от 200 години на хан Тервел. [3] И той едва ли би се съгласил с нея. И то не заради това, че подобно достойнство не отговаряло на неговото честолюбие и амбиция (както обикновено се приема), а заради това, че България от 913 г. била доста различна от България в 705 г. Симеон не би приел нещо, което вече било отстъпено на един от неговите далечни предшественици, още повече, че той дошъл под стените на Константинопол за нещо по-голямо — „царската власт". Дори бихме могли да допуснем, че българските владетели са се считали по традиция носители на кесарското достойнство. Но и Симеон, също като Карл Велики, удостоен от папа Стефан II с титлата „римски патриций" [4], се стремял към императорското звание. Този стремеж не е бил празна амбиция, а част от Симеоновата политическа
106
програма, първа стъпка по пътя на нейното изпълнение.
Другото тълкуване — Симеон благословен от Николай Мистик и толкоз [5] — не заслужава внимание. Какъв е смисълът на подобен акт? Какво е носела на българския княз подобна благословия? За какво му е била тя?
Симеон имал работа с Николай Мистик — държавния мъж, временния ръководител на империята (председател на регентския съвет), а не с патриарха. От него той е искал нещо, което имало преди всичко политическо звучене, а не чисто религиозен ефект. Симеон познавал добре политическата идеология и държавния механизъм на ромеите и е отмерил добре своите ходове. [6] Първият от тях бил да се сдобие с титлата василевс на българите. Византия била притисната от обстоятелствата и отстъпила. [7] Наистина това не била отстъпката, сторена на Карл Велики в 800 г. [8], но все пак тя се съгласила друг владетел, освен византийския, да се зове василевс — разбира се, на собствения си народ, а не на ромеите. Че това е било така, показват и по-сетнешните събития. И Николай Мистик и Роман Лакапин укоряват Симеон, че той се титулува василевс на ромеи, [9] докато той би могъл да се назове василевс на българите. [10] Леснината, с която Византия признала царската титла на Петър в 927 г. [11], показва правотата на тези наши разсъждения.
Те обаче се подкрепят и от един извор, който дълго време бе пренебрегван — споменатото вече „Слово за мира с българите". Ето какво намираме там: „А този, който наистина предварително знае, се осведомява, отстранява между това сенаторите, оказва почит към царската власт и онзи, който е обдарен с нея, от друга страна, като се крие под шапка невидимка, кани сътрапезници, предлага насила договор, или пък се противопоставя, като заявява ясно да му бъде оказвано поклонение като на василевс, въпреки че не е позволено неромеец да управлява ромеите, или пък наскоро след това, като си поставя въображаем за себе си царски венец, приема сътрапезниците да му се покланят". [12]
И така, с тържествената церемония във Влахерните, която, от една страна, била уникална — коронясване
107
на чуждестранен владетел за василевс (вероятно за това Николай Мистик използувал своя епириптарий вместо императорския венец?), а от друга напомня удивително коронацията на съимператор, извършвана от императора в присъствието на патриарха, а по-сетне едновременно от двамата, [13] Симеон бил удостоен с титлата василевс на българите. Или казано с други думи той получил това, за което бил дошъл в Константинопол. Безспорно българският владетел бил доволен от сторената му чест: 1) това било сериозна пукнатина във византийската идеологическа система; 2) той знаел, че това е само първата стъпка по пътя за осъществяването на неговите планове; втората, която следвала, щяла да му помогне за тяхното окончателно осъществяване.
Ако поменатите по-горе хронисти само са загатнали първия момент от преговорите между Симеон (водени от кавхан Теодор) и Николай Мистик — удостояване на българския владетел с титлата василевс на българите — то те напълно са премълчали втория от тях. Кой е той? В едно свое писмо до цар Симеон, писано вероятно през първата половина на 921 г. (във всеки случай след 17 декември 920 г.), [14] константинополският патриарх напомня: „Още по-рано ти поиска да се сродиш с василевса, но твоето искане не се почете от ония, които решиха да постъпят така". [15] Какво се крие зад това Симеоново искане? Тъй като малолетният Константин VII Багрянородни (тогава на около осем години) бил единственият представител на властвуващата византийска династия, то предложението на българския владетел би могло да бъде само едно, а именно: негова дъщеря (нейното име ни е неизвестно) да се омъжи за василевса на ромеите. Далечен отзвук на това предложение е един пасаж в хрониката (написана на арабски език) на мелхитския патриарх на Александрия Евтихий (или Саад ибн Батрик) (933—940). Ето какво гласи той:
„След него [Лъв] властвува над ромеите седем години брат му Александър; след смъртта му го наследи Константин, син на Лъв, който беше тогава на 23 години. Неговата майка, на име Августа, управляваше империята. И изпрати кралят (rex) на българите до Константин, император на ромеите, да иска сестра му за жена на
108
сина си; обаче, когато Константин му отказал, между тях започнали много сражения". [16]
Този текст е коментиран неколкократно и е предизвиквал разногласия между учените. Като оставим настрана редицата неточности (годините на управление на Александър, възрастта на Константин в момента на смъртта на чичо му, името на неговата майка, твърдението, че той имал сестра), не можем да не се съгласим с едно — този пасаж свидетелствува за опита на Симеон да стане тъст на византийския император. Кога е сторен този опит — ето най-важния въпрос, на който трябва да се отговори. Последният учен, който се занима с писаното от патриарх Евтихий, бе В. Н. Златарски. Той категорично прие, че Симеон се обърнал с подобно предложение към Константинопол, „когато империята се управлявала от майката на Константна Зоя, а не в 913 г. при първия поход на Симеона против Цариград" [17]... „И тъй искането на Симеона да се сроди с цариградския двор... няма никакво отношение към похода на Симеона в 913 г.; напротив, то се явява като логическа сетнина от мирния договор от 913 г., а пък отказът му дал повод за втория поход на Симеона, който поход следователно се отнася към 914 г." [18]
Тази преценка — както на изворите, така и на действителните събития - е погрешна. Удивително е, че В. Н. Златарски не е прозрял истинския ход на нещата. Няма съмнение, че подобно предложение не би могло да бъде направено по време на управлението на Зоя (след края на 913 г.). То би могло да бъде сторено само по време на регентството на патриарх Николай Мистик (както добре отбелязва Г. Острогорски), [19] а най-удобният момент за това — преговорите под стените на Константинопол през август 913 г., както писа още преди сто години М. Дринов. [20]
И така, втората важна точка от преговорите бил проектът за брак между Симеонова дъщеря и малолетния василевс на ромеите Константин VII Багренородни. Няма съмнение, че и това Симеоново искане било удовлетворено от константинополските управляващи среди и от патриарх Николай Мистик. По всяка вероятност, поради малката възраст и на двамата, бракът е бил отложен за по-късно време. Но няма съмнение, че Симеон бил доволен и от това решение. Двете постижения —
109
получената титла василевс на българите и съглашението за царствения брак, били добра основа за сключването на мир (а не обратното, както твърди В. Н. Златарски) — така желан от империята и така необходим за България след тези важни стъпки.
Постигнат ли е бил мир в 913 г.? Както вече посочих хронистите са категорични: „...Симеон и синовете му се завърнали в собствената си страна, като се разделили, без да постигнат съгласие по въпросния мир." И този път, съзнателно или не, те са спестили цялата истина. Отново на помощ ни идва Николай Мистик. В едно свое писмо до българския цар, писано през пролетта-лятото на 914 г., т. е. след като Симеон наченал отново военните действия срещу империята, патриархът пише: „миналата година, когато ние се срещнахме лично един с друг [21], ти ми обеща пълен мир и искрена дружба и ме уверяваше, че отсега нататък се премахват всякаква разпра, всякакъв повод за съблазън, че ще престане всяко разединение и ще се установи с божия помощ между ромеите и българите наистина здрав мир, какъвто преди не е имало и какъвто не са знаели ония, които са живеели преди нас". [22] И малко по-нататък: „... и не нарушаваш договорите и клетвите, които са утвърдили твоите отци още преди и които ти сам неотдавна потвърди". [23]
Тези два пасажа са достатъчно категорични, за да не оставят възможност за дискусия — преговорите в 913 г. са завършили със сключване на мирен договор между двете страни (впрочем, такъв е логическият ход на събитията и друго не би могло и да се очаква). Нещо повече, писаното от Николай Мистик ни дава възможност да надникнем в събитията, които са обусловили подписването на договора, и да се запознаем с неговия характер. От една страна, очевидно е, че въпросното съглашение не е идентично с 30-годншните мирни договори — обичайна практика в международните отношения на Византия, но, от друга страна, няма съмнение, че това не е обикновено примирие или краткотраен мир. Какво означават обещанието за „пълен мир и искрена дружба", уверенията, „че отсега нататък се премахват всякаква разпра, всякакъв повод за съблазън, че ще престане всякакво разединение" и особено надеждите за здрав мир, какъвто не е съществувал и
110
какъвто предните поколения не са знаели! Очевидно предложенията за установяване на този така очакван мир са съдържали такива елементи, които са били непознати за дипломатическите отношения между двете страни.
Вече видяхме кои са тези елементи — искането на българския владетел да бъде почетен с титлата василевс на българите и настояването му една от неговите дъщери да се омъжи за Константин VII Багренородни. Това са били двете основни точки от втората част на Симеоновата програма и само тяхното изпълнение (за това е трябвало съгласието на Византия) би позволило нейното окончателно осъществяване. Само признанието на титлата василевс, към която се стремял Симеон, би премахнало „всяка разпра", би отстранило „всякакъв повод за съблазън", а уговорката за сродяването на двете династии не само би ликвидирала „всяко разединение" между двата народа, но и би довела до пълно единение между тях, до мир, непознат в отношенията между България и Византия.
Ето защо след един тържествен обяд във Влахернския дворец, представен и на две любопитни миниатюри [24], „удостоен с безбройни преголеми дарове, Симеон и синовете му се завърнали в собствената си страна". Очевидно българският владетел бил доволен от постигнатото, но още по-доволен от откриващите се чудесни възможности за осъществяване на най-съкровените му планове. Как Симеон си представял бъдещето, което се намирало под знака на здравия мир, непознат за но-ранните поколения? Нека надникнем в неговите мисли.
Симеон потеглил към Константинопол като княз и се завърнал във Велики Преслав като василевс или цар на българите. Това било пробив във византийската политическа идеология, повишавало неимоверно авторитета на българския владетел вътре в страната и извън нейните предели, но не било всичко. По силата на уговорения брак, на Симеон предстояло в скоро време да стане тъст на ромейския василевс. Това от своя страна му откривало чудесната възможност да получи „персоналната" длъжност василеопатор, т. е. „баща на василевса". Василеопаторът (длъжност, създадена към, 888—889 г. за Стилиян Зауца, първа във византийската
111
ранглиста) [25] имал пълна административна власт в империята и понякога е бил разглеждан като настойник на владетеля (Н. Икономидис). За Симеон наистина не е било трудно да поеме подобни функции, тъй като Константин VII, както многократно отбелязах, бил непълнолетен. По-нататък било още по-лесно — българският цар взимал в свои ръце управлението на империята като единствен регент и се провъзгласявал за съимператор, за император на ромеите (един от запазените негови печати има легенда: „Симеон в Христа василевс на ромеите" [26]). Оттук до самостоятелната власт във Византия (василевс и автократор) имало само една стъпка, коя го за личност като Симеон едва ли е представлявала трудност.
Нека сега видим до какво биха довели всички тези усилия. За целта трябва да „разшифроваме" византийската императорска идея, като използуваме мнението на един от най-добрите нейни познавачи — покойният френски учен Л. Брейе. Ето какво пише той: „Теолозите установяват един паралел, от една страна, между полиархията на народите, разделени помежду си от продължителни войни и политеизма, анархична концепция за универса; от друга страна, между имперската монархия и догмата за божественото единство: един-единствен бог на небето, един-единствен император на земята. Както на небето всички ангели са подчинени на божествената воля, докато демоните са необуздани подобно на варварите, така на земята, въпреки че на нея има много неподчинени народи, един единствен [народ], този на ромеите, е предопределен да управлява". [27]
Тази мистична концепция за съществуването на империята, както и доктрината за владетеля, избран от провидението, възхождат към епохата, когато се оформя императорската институция (а оттам към елинизма!). Октавиан Август бил предопределен от боговете да сложи край на гражданските войни и да установи златен век на земята; император Траян (98—117) установил окончателно римския мир (pax Romana) и справедливостта; Константин Велики (324—337) от своя страна установил в империята господството на Христа (pax Christiana). [28] Цялата тази концепция, както видяхме вече [29], легнала в основата на pax Byzantina (IX век).
Възшествието на Симеон до василевс и автократор
112
на ромеите (и българите?), означавало крах на тази почти хилядолетна система, незнаен дотогава удар върху реда в универса, устроен по божията воля. Изведнъж, един никому неизвестен архонт на един народ, презиран все още като варварски, заемал трона на римския (ромейския) император (!); един народ-прозелит, току-що прегърнал Христовата вяра единствената истинска, права вяра, изведнъж измествал ромеите и се превръщал вместо тях (или заедно с тях) в богоизбран народ, народ, на когото отсега нататък било определено да управлява християнската икумене (или поне да споделя тази власт с ромеите!). И тук по-опасна била не временната подмяна на някои непоклатими дотогава ценности („законният", от бога избран византийски василевс, изместен от българския цар), а промяната във византийската политическа идеология, която предопределяла самото съществуване на универса!
Тази промяна е най-ярко изразена в един от Симеоновите печати (датиращ вероятно от 913 г.), чиято легенда съдържа твърде необичайни формули: „[на] Симеон василевс многая лета/ миротворец василевс многая лета" [30]. В случая пожеланията за здраве и дълъг живот, т. е. т. нар. полихрония, не са изненада. Те са били винаги част от императорския култ [31] и са били познати и в България през езическата епоха. [32] По-интересна е втората формула — „василевс миротворец". Макар и да не е неизвестна на византийския церемониал, [33] тя все пак е твърде рядко срещана. [34] Не може да не направи впечатление обаче, че я намираме в титулатурата на Карл Велики, споделил римската императорска корона с византийския владетел, т. е единственият до този момент (800 г.) легитимен притежател на императорската власт. На 25. 12. 800 г., докато папа Лъв III полагал короната на главата на Карл, „римският народ" го приветствувал с трикратна акламация: „На Карл Август, коронован от бога, велик и миротворен император на римляните, живот и победа". [35] Титлата му, фигурираща в началото на издаваните от него акти, гласи: „Карл, прещастлив август, коронован от бог велик и миротворен император, управляващ империята на римляните и в същото време по божие милосърдие крал на франките и на лангобардците". [36]
Какво съдържание има тук епитетът миротворен?
113
Безспорно той е свързан със завършека на Карловото дело — създаване на империята по пътя на завладяването и анексирането на Бавария, Саксония, Лангобардското кралство, подчиняване и разгромяване на славянски племена, аварите и мюсюлманите в Испания. [37] Безспорно той означава не само един обикновен мир или лице, което твори мир, но и човек, който съзижда една нова империя (или възобновява старата), един нов ред — pax Romana или вече pax Christiana, обхващащи само Западна Европа, преобразила се по-сетне в Свещената Римска империя.
И ето, едно столетие по-късно, в 913 г., историята (с малки различия) се повтаря. На другия край на някогашната римска империя, в града край Босфора, патриарх Николай Мистик, в присъствието на легитимния владетел на универса, провъзгласява един нов василевс — владетеля на българите. И той не закъснява (също като Карл) да включи в титлата си формулата миротворец (иринопиос). Какво може да означава тя?
Преди години Ив. Дуйчев се опита да надникне зад завесата и да види образа на Симеон миротвореца. Според него тази формула крие в себе си една истинска политическа програма; чрез нея българският владетел възвестявал мир за изстрадалата и най-вече изплашена Византия — мир вътре в страната и мир по границите на империята. [38] Трябва да призная, че това обяснение е логично, но, струва ми се, недостатъчно, не довежда нещата до техния естествен край. Че легендата на печата не преследва най-обикновен пропаганден ефект (и то насочен главно към ромеите), а прогласява нова политическа и идеологическа програма, е неоспоримо (едва ли трябва да припомням примера с Карл Велики). Но тъкмо за да бъде програма, а не елементарен лозунг, отправен към тълпата, тя трябва да съдържа няколко елемента, които биха обусловили нови виждания, преди всичко в социалната и политическата област; виждания, които да отричат един стар, до известна степен вече изживян ред, и да предлагат един нов порядък, логичен и естествен завършек на Симеоновите планове.
Тази програма е преследвала една основна цел — унищожаването на pax Byzantina и установяването на
114
негово място на нов „таксис" (ред) в православната християнска общност — pax Symeonica. В отговор на византийските експанзионистични стремления Симеон противопоставил своя формула, която давала възможност за развързване на Гордиевия възел: „Българите имат обичай да изискват чуждото и да не дават [своето] . . ." [39]
Кои са били тези „чужди" ценности, към които се е стремял Симеон. Първата била, както вече видяхме, титлата василевс и автократор на ромеите (и на българите); титлата, за която както Николай Мистик, така и по-сетне Роман Лакапин, многократно писали, че няма никакво отношение към неговия (на Симеон) род, но която българският владетел смятал, че сам ще си извоюва. Тази титла изведнъж превръщала Симеон от български цар в ромейски император и го издигала на върха на пирамидата, изградена съобразно византийските представи за въображаемата фамилия на владетелите и народите. [40] Т. е. вместо духовен син или духовен брат (както го назовавал Роман Лакапин) [41] на византийския владетел, Симеон заемал позицията на „патер фамилиас". Тази промяна в положението на българския цар не била символична, както би могло да се допусне. Напротив, тя щяла да има съвсем действени сетнини върху съдбините на неговия народ и неговата държава.
В Симеоновите помисли българите се изравнявали с ромеите; нещо повече, те били достойни да ги отстранят и да заемат тяхната позиция в християнския свят, в универса; изведнъж българите се превръщали в „избран народ", в народ, покровителствуван от бога, способен да поеме нелеката мисия за защита на християнството; да поеме идеологическото и културното наследие на Елада и Рим.
В същото време България окончателно се превръщала в първа сила в православната общност, изтласкала от това място Византия, без да има всичките претенции на византийския универсализъм, но все пак може би нелишена от амбициите да заеме временно мястото на Запада в големия спор за наследието на нявгашната Римска империя. Нещо повече, България била готова не само да продължи мисионерската дейност и културната експанзия на Византия, но и значително да я увеличи, разширявайки по този начин границите на
115
християнския свят, чрез включването в него на нови славянски и неславянски народи. Българското християнство, славянската литургия и създадената вече духовна и материална култура били чудесни оръжия за постигането на тази цел. [42]
Ето такъв бил Симеоновият замисъл за новия „таксис" в православния свят или както вече го нарекохме pax Symeona. [43]
*
Съзирал ли е някой в Константинопол това развитие на събитията, т. е. това разместване на пластовете във византийската общност, съзряването на едно ново явление, на една нова политическа действителност? Би било лековерно да се убеждаваме, че Симеоновите планове оставали скрити за управляващите среди във византийската столица или поне за някои от тях. Та нали Симеон имал такъв съобразителен, умен и много по-опитен партньор и противник като Николай Мистик. Ще бъде наивно да допуснем, че константинополският патриарх не се е досещал за замислите на българския цар. [44] Защо тогава той склонил и подпомогнал (поне в началото) многодетните усилия на цар Симеон? Искрен ли е бил той в тези си действия? Трудно е да се отговори на това питане.
Да допуснем за момент, че Николай Мистик доброволно възприел Симеоновите идеи, прегърнал с ентусиазъм замислите на българския владетел, виждайки в тях възможен изход от кризата, обхванала византийското общество след смъртта на император Лъв VI? На какво е разчитал той и как си е представял бъдещето? Трудно е да гадаем, но все пак смело бихме могли да приемем, че той е вярвал в крайната победа на ромеите дори и да се установи новият „таксис". Естествен център на новата империя (или малко видоизменена стара империя) би бил Константинопол. Като прибавим към това многовековната държавна и политическа традиция, опит и културно превъзходство на ромеите, изходът би бил ясен. . .
Но дали Николай Мистик е гледал толкова надалече? Дали съгласието му не е било само стъпка от негова страна, т. е. притиснат от обстоятелствата той
116
бил принуден в момента да отстъпи, разчитайки на бъдещето близко или по-далечно! Ожесточението, с което константинополският патриарх бранел византийските позиции и се борил срещу политиката на Симеон вярно с твърде еднообразни, но традиционни аргументи — от 914 до 925 г., не може да бъде доказателство нито за едното, нито за другото възможно решение.
Само бъдещето можело да покаже каква щяла да бъде съдбата на pax Symeonica.
„Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев,
Който донесе безбройни беди на войските ахейски.
Омир. Илиада. I. 1—2
„Тъй като император Константин [VII Багренородни] бил още дете и търсел майка си [Зоя Карбонопсина] — понеже император Александър я беше отстранил от [двореца] — то отново я въвели. След като тя поела царската власт, въвела в двореца парокимомена Константин и двамата братя Константин и Анастасий, наречени Гонгили. По съвета на Йоан Елад били отстранени приближените на император Александър: ректор Йоан, споменатият Гавриилопул, Василица и другите". [1]
Така византийският хронист, когото назоваваме условно продължител на Теофан, ни представя поредната политическа промяна в Константинопол, извършена в края на 913 — началото на 914 г. Най-важният резултат от тази промяна бил отстраняването на патриарх Николай Мистик (до този момент ръководител на регентството) от светските дела, а най-значимата стъпка — отхвърляне на сключените през месец август 913 г. споразумения със Симеон: признаване на царска титла на българския владетел и проектирания брачен съюз между двете царствуващи семейства. [2]
Защо и как се стигнало до този неблагоприятен обрат в българо-византийските отношения? Няма съмнение, че във византийската столица са съществували групировки, които не са били съгласни с външнополитическите действия на регентството и особено на неговия ръководител патриарх Николай Мистик и изразители на антибългарски настроения (такива в Константинопол винаги е имало). Разбира се, антибългарските тенденции са били само част от програмата на Зоя
*. Ден на гнева.
118
(но те са я улеснили твърде много при завземането на властта) — нейният стремеж е бил да стане пълновластна господарка на империята, поне докато синът ѝ бил непълнолетен. За целта било необходимо да се сторят две неща: 1) отстраняване на регентството, ръководено от амбициозния патриарх; 2) ликвидиране на най-сериозната заплаха за Византия във външнополитическата (а и във вътрешнополитическата) област: споразуменията с българския цар. [3] Втората точка от Зоината програма била обусловена от две причини, едната обективна, другата субективна, а именно: това съглашение, в основните си положения било в противоречие с византийската политическа идеология; то било одобрено и прието от сваленото вече регентство. И както вече видяхме, и двете точки от тази програма били изпълнени.
Тези събития в Константинопол заличили постиженията от усилията на Симеон и го върнали на изходните му позиции (положението от преди август 913 г.). Българският цар (Симеон никога не е погледнал сериозно на формалното си „лишаване" от царско достойнство), трябвало да започне всичко отново, за да постигне така желаните резултати. Но пътищата за това трябвало да бъдат други. През август 913 г. той имал за противник в двубоите и партньор в преговорите амбициозния, но и интелигентен, и опитен (не само в църковните дела!) Николай Мистик. Патриархът бил способен да прецени добре политическия момент и да направи съответната стъпка. И, което било не по-малко важно, той дори да загубел политическата си власт (но не и влияние), все пак запазвал църковната си власт. Сега, през 914 г., Симеон имал насреща си един противник по-посредствен от патриарха, но затова пък по-несговорчив и по-опасен (посредствеността винаги е опасна!). Амбициите на императрицата-майка биха могли да бъдат удовлетворени само по един-единствен начин — задържане на върховната власт в империята поне до пълнолетието на Константин VII (примерът с императрица Ирина и нейния син Константин VI бил все още близък и познат). След отстраняването на Николай Мистик имало само една опасност и то значимо по-голяма — Симеон.
От друга страна, българският цар също не е имал
119
избор, възможности за компромиси или частични решения. Да се откаже от възобновяването на току-що отхвърлените от Зоиното правителство споразумения (веднъж вече одобрени и приети в Константинопол!), особено от второто (проекта за брак), би означавало да се откаже от осъществяването на своята грижливо изработена политическа програма, да се отрече от своето истинско „аз". Такъв изход за Симеон не съществувал. Следователно предстояла ожесточена борба. Заплахите вече били недостатъчни, тъй като Зоя нямало накъде да отстъпва. Съдбата на неговите проекти трябвало да се реши на бранните поля, а не на дипломатическата маса.
Разположението на силите в навечерието на това ново стълкновение (то се очертавало да бъде трудно и продължително) било ясно. Превъзходството било на страната на България — за това вече говорихме. [4] Остава да видим какви били пътищата за отстояване на двете позиции
Стратегията на цар Симеон била ясна: краен успех (принуждаване на империята да сключи мир при условията от 913 г.) можело да му донесе само едно тотално настъпление срещу балканските провинции на Византия. Ето защо той планирал военни действия в три основни направления: 1) на запад, в посока към Дирахиум (Драч); 2) на юг-югозапад, към Солун и Елада; 3) най-сетне на югоизток, към подстъпите на Константинопол, т. е. темите Тракия и Македония с център Адрианопол. Демонстрирайки по този начин своето могъщество и военно превъзходство, ставайки de facto господар на Балканския полуостров, Симеон можел отново да се яви под стените на византийската столица и отново да постави своите искания: Зоя да бъде отстранена и той да получи предишните обещания. В противен случай трябвало да пристъпи към обсада на Константинопол.
Намеренията на Византия също не са трудни за дешифриране. Империята трябвало да напрегне своите мишци, да събере всичките си сили, да си осигури съюзници и да се опита веднъж завинаги да сложи преграда пред Симеон, нанасяйки му решително поражение.
Опитът на Николай Мистик (макар и да бил отстранен от управлението на империята, той продължавал
120
своята писмовна връзка с цар Симеон) да възпре българите от военни действия отново, както през 913 г., не сполучил. Патриархът написал и изпратил до българския владетел писмо [5], с което искал да го убеди да не начева отново война, да му посочи предимствата на мира и братското единение между ромеи и българи и да намекне, че нарушението на въпросния мир се дължи както на „козни на злия демон", така и на самия Симеон, който бил склонен да наруши даденото си обещание (едва след седем-осем години Николай Мистик ще обвини Зоя за отхвърлянето на споразуменията от 913 г. и ще го посочи като причина за започналите през 914 г. военни действия [6]). Но все пак, зад мъглявите формулировки и витиеватите фрази, прозира и истинската причина за войната: „Бог е дал на всеки един народ както място, тъй и почести и звания и ония, които се задоволяват с дадените от бога почести, те се запазват, а онези, които пренебрегват божите дарове и почести и упорито сами настояват да придобият нещо повече, те, ако и да им се струва, че за малко време са се възвеличили, обаче не след много веднага падат сред всички." [7]
Струва ми се, че е ясно за какво става дума и едва ли е необходимо да го тълкувам. Симеон, убеден, че иска нещо, което веднъж му е дадено и му принадлежи по право, тръгва устремно към целта, за да си го вземе отново. И по този път той не може да бъде възпрян нито от неискрените слова на константинополския патриарх, нито от неясно формулираните от него заплахи. И през лятото на 914 г. българските войски започнали да изпълняват Симеоновите планове, като подложили на опустошение по думите на Николай Мистик Тракия и Македония. [8] Тези техни действия били изтълкувани правилно в Константинопол: „... Целта на българите била да разграбят и разорят изцяло нашата страна". [9] И наистина наскоро в български ръце се оказал Адрианопол (според хронистите той бил предаден от арменеца Панкратука), [10] а „българите нахлули враждебно в ромейските области, Драчката и Солунската". [11]
Но решителното стълкновение предстояло. Ето как, според византийските хронисти, се стигнало до него:
„Императрица Зоя, като гледала надигането на Симеон и нашествието му против християните, взела решение
121
заедно с управниците да направи размяна на пленниците и [да сключат] мир с агаряните и да прекара цялата войска от Изток, за да води война със Симеон и да го унищожи. Изпратени бяха прочее в Сирия патрицият Йоан Радинос и Михаил Токсарас, за да извършат размяната." [12]
Зад тези няколко думи на летописците се крие голямата дипломатическа и военна подготовка за решителния сблъсък с българската държава. Нека надникнем по-внимателно в нея. През пролетта на 917 г. (най-късно м. април) [13] в Константинопол се състоял императорският съвет, за който стана дума по-горе. На него било решено да се организира коалиция, която трябвало да доведе войната с България до положителен за Византия край. За целта било решено да се сключи мир с Багдадския халифат, като при това се извърши и обичайната размяна на пленници. Византийските пратеници — споменатите Йоан Радинос [14] и Михаил Токсарас — веднага след взетото решение потеглили към столицата на халифата, но когато пристигнали в град Текрит (на р. Тигър), халифът ал-Муктадир заповядал те да бъдат задържани, за да се подготви за едно помпозно посрещане. След като двамата прекарали там два месеца, най-сетне, на 25 юни 917 г. те пристигнали в Багдад, като веднага пристъпили към изпълнение на мисията, с която били натоварени. [15]
Веднъж осигурила своя тил и освободила войските си, заети дотогава на изток срещу арабите, Византия насочила вниманието си към спечелването на съюзници и то такива, които биха атакували България от разни страни. Първият възможен съюзник, към който насочила погледа си византийската дипломация, били печенезите. За преговори с тях бил изпратен стратегът на Херсон Йоан Вогас, който трябвало да ги приобщи към замислената коалиция и да ги доведе в решителния момент на Дунав, откъдето византийската флота щяла да ги прекара в българските земи на юг от реката. [16]
Печенезите не били единствените възможни съюзници на империята. От Херсон (п-ов Крим) византийските дипломати се насочили към крайния северозапад на Балканския полуостров, а оттам към Средни Дунав. Ето какво намираме в съчинението на император Константин
122
VII Багренородни „За управление на империята":
„След царуването на този господар Лъв [VI], тогавашният стратег в Днрахнй, протоспатарий Лъв Равдух, който след това бил почетен с чин магистър и логотет на дрома, отишъл в Пагания, която тогава се намирала под властта на сръбския княз, за да се срещне и посъветва с този княз Петър за някаква работа и предложение. Захълмският княз Михаил, завиждайки за това, съобщил на българския владетел Симеон, че ромейският василевс обсипва с подаръци княз Петър, за да повдигне турките [маджарите] и да нахлуят в България." [17]
Коалицията, която Византия искала да осъществи, била добре замислена. България трябвало да бъде нападната от три, дори от четири посоки от византийци, печенези, сърби и маджари. Правителството на Зоя обаче пропуснало да обърне внимание само на едно обстоятелство, което се оказало съдбоносно за крайния резултат на тази разностранна дипломатическа дейност. Срещу себе си опитните имперски дипломати, обиграни в създаването на международни комбинации (един от традиционните похвати на византийската политика), срещнали в лицето на цар Симеон противник, който значително ги надвишавал в умението да организира сполучливи дипломатически маневри и да постига военно-стратегическите си цели. Предупреден, както вече видяхме, от захълмския княз Михаил (той бил негов стар съюзник [18]) за действията на Лъв Равдух, българският владетел успял не само да неутрализира временно сърбите, но и да привлече на своя страна маджарите. [19]
Въпросът с печенезите бил решен още по-добре. Симеон не само че не разчитал на случайността, но и не се оставил да бъде изпреварен. Извлякъл поука от първата си война срещу Византия (894—896), когато маджарите спечелени от византийското злато извършили два грабителски похода из българските земи, този път цар Симеон обърнал сериозно внимание на своите североизточни съседи — печенезите. Той установил с тях първия си военен съюз още в 896 г., когато съвместно разгромили и изтласкали на запад маджарските орди. Като съзнавал необходимостта от добри отношения с печенежките племена, Симеон положил немалко
123
усилия, за да задълбочи добрите си връзки с тях. По думите на патриарх Николай Мистик съюзът с печенезите „представлява постоянна грижа за българите, тъй че те се стараят да свържат децата си с бракове и по този начин да сключат съюз с тях". [20]
При това положение мисията на Йоан Вогас била твърде трудна. Наистина той сполучил да привлече за съюзници на Византия една част от печенежките родове — вероятно онези, които населявали земите на изток от р. Днепър. Но реална помощ от тях империята не успяла да получи, тъй като голяма част от печенежките племена били в близки връзки с българите и участвували във войната на страната на България. [21] И така, дипломатическата надпревара при подготовката на решителния сблъсък между България и Византия спечелила българската държава. Когато през месец август 917 г. дошъл очакваният и от двете страни момент, България не само че изолирала околните народи от империята, ио и успяла да спечели за свои съюзници маджари и печенези. Нека отново дадем думата на някои византийски автори, които, без да пестят черните тонове, са ни нарисували драматичната картина на битката край Ахелой:
„На двадесети август, пети индикт, при реката Ахело, започнала войната между ромеи и българи. И тъй като божиите решения са неиздирими и непроследими — ромеите с цялата си войска били обърнали гръб и настанало всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се един други, други пък бивали избивани от враговете. Настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало. Лъв [Фока] се спасил, като избягал в Месемврия. Освен другите в сражението били убити Константин Липс, Йоан Грапсон и мнозина други от началниците." [22]
Подобно е описанието на ромейската катастрофа и в един агиографски текст:
„И едни били избити от меч, други се издавили в морето, трети пък погинали задушени и смазани от конете или поради друго някое насилие, като всеки намерил по различен начин смъртта си. Други пък били заловени пленници, хвърлени в мрачни затвори и тъмници, измъчвани и наказвани чрез глад, жажда и несгоди и така нещастните нещастно завършили живота си. Други пък били разпределени за горчиво робуване." [23]
124
Половин столетие по-късно византийският историк Лъв Дякон ще заяви с болка и горчивина: „И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите." [24] Така завършило това решително сражение, в което българите били предводителствувани лично от цар Симеон [25] (дори ромейски меч погубил неговия кон). [26]
Отзвукът в Константинопол от това страшно поражение на византийските войски бил поразителен. За всички било ясно, че сражението при Ахелой можело да предопредели и изхода на войната. След това свръхнапрежение империята не можела вече да разчита на военните си сили (освен на здравите стени на столица та) и затова и този път Зоя и нейните приближени прибягнали към услугите на дипломацията. Изборът (за кой ли път?) отново паднал върху Николай Мистик. Константинополският патриарх съставил и изпратил до българския цар дълго послание, което имало за цел да оправдае военните приготовления на Византия, да прехвърли вината за гибелното сражение край Ахелой вър ду българите и ,да смекчи гнева на Симеон. За да спечели доверието на българския владетел, Николай Мистик заел позицията на човек, неангажиран в конфликта, неосведомен относно целите на извършващите се във Византия военни приготовления, представящ се за наивник („но аз, наивникът... [27]), който лековерно се поддал на внушения, и т. н. [28]
Нито тази поза на патриарха (тя наистина била наивна и трудно би могла да подмами проницателна личност като Симеон), нито обвиненията (предадени хитро, чрез втора уста), че българските нашествия в Драчката и Солунската област, в Тракия и Македония били причина за това „печално и многоскръбно деяние" (сблъскване между българи и ромеи), нито пък традиционните аргументи за намесата на „лукавия" и за противоестествения „бунт" на „чедата против родителите си", на самия Симеон срещу неговия духовен баща, могли да убедят българския цар и да го възпрат от по-нататъшни действия.
Победата край Ахелой — както видяхме, там били унищожени голяма част от основните византийски сили — позволила на българските войски да нахлуят дълбоко в земите на империята. И те го сторили незабавно, без
125
да срещнат по пътя си никаква съпротива. Край „тракийското село, така наречено Катасирти" (по думите на Продължителя на Теофан), близо до самата столица,. Лъв Фока успял да събере остатъците от своята армия и решил да направи опит да спре настъплението на българите. И този опит се оказал неуспешен. В едно изненадващо нощно сражение византийците били отново разгромени и пътят на българския цар към Константинопол бил открит. [29]
И ето че Симеон сторил крачка, която на пръв поглед изглежда изненадваща. Неговите войски, окрилени от двукратната победа, вместо да продължат към ромейската столица, се оттеглили и завърнали в България. Очевидно българският цар смятал, че моментът за решителния щурм срещу Константинопол не е дошъл (това още веднъж ни показва, колко сериозни и обмислени са били неговите действия). Преди да се появи отново пред мощните константинополски стени, той трябвало да се справи с още две неща.
Първото от тях било да уреди отношенията си със сърбите, които в навечерието на Ахелойската битка проявили враждебност към България. През есента на 917 г. [30] цар Симеон изпратил срещу Петър Гойникович една армия начело с кавхан Теодор Сигрица и Мармаис. Българските предводители успяли да убедят сръбския княз да се яви на лична среща с тях или както пише Константин Багрянородни „измамили го да дойде при тях, веднага го вързали и закарали в България, където той умрял в тъмница". [31] За сръбски владетел българите провъзгласили сина на неговия братовчед. Бран, Павел, когото те довели от България. По този начин, без да пролива кръв, цар Симеон успял да постигне своята цел — да унищожи византийското влияние в сръбското княжество и да наложи там своята воля.
На следната 918 г. [32] българските войски (според едно сведение Симеон ги предводителствувал лично [33]) се появили изненадващо в противоположния край на полуострова. Те нахлули в Елада, разрушили град Тива, поробили част от местното население, а останалата била принудена да дири спасение в Пелопонес и по егейските острови (според някои агиографски текстове българите нахлули и в Пелопонес). [34]
126
Господар на Тракия и Македония, отстранил опасността от Сърбия, разорил и наплашил до смърт Елада, унищожил една голяма част от византийските сили, Симеон вече бил готов да стори и решителната стъпка — да пристъпи към щурма на Константинопол.
