Цар Симеон Велики (893—927): Златният век на Средновековна България

Иван Божилов

ПОСЛЕСЛОВ: SUB SPECIE AETERNITATIS  [*]

 

1. Симеон през погледа на съвременника: негов и наш

2. Присъдата на Клио

 

 

„Не се стреми, душо моя, към безсмъртие, а изчерпи извора на възможното."

 

Пиндар

 

 

Веднъж попаднали в обаянието на този патетичен призив, ние забравяме, че той принадлежи на големия гръцки лирик, и ни се иска да го припишем на Симеон. Помислим ли малко, виждаме че това предупреждение би било излишно за българския владетел. Защото Симеон не е това, което ни представят византийските писатели („Защото веднага реката на славолюбието, върхът на първенството... нахлуха в душата на княза...), а онова, за което можем да съдим по делата. Но ако си позволим да перифразираме Пиндар или пък да продължим неговата сякаш недоизречена мисъл, ще се доберем наистина до тази столетна мъдрост, през призмата на която бихме могли да осмислим делата и на Симеон: когато човек се старае да изчерпи възможното, той неизбежно стига и до невъзможното — безсмъртието!

 

Изчерпил ли е цар Симеон възможното? Сторил ли е той всичко, т. е. всичко, което е било по силите му, и всичко, което е било необходимо да стори; това, което му е повелявала неговата възторжена и неудовлетворена душа, и това, което е изисквало времето?

 

Никак не е леко да се отговори на подобно питане. Не е леко затуй, защото трябва да се осмисли и да се отсъди тридесетгодишната дейност на едни бележит владетел, на един човек, който тялом и духом е бил във времето и пространството, но не времето и пространството на българина, а на Човечеството! Не е леко затуй, защото трябва да се прецени стойността на един исторически феномен (да, феномен!), уникален по своя

 

 

*. От гледна точка на вечността.

 

149

 

 

характер — та коя друга епоха от нашето Средновековие би се поддала на сравнение с този „век"?

 

Някой би казал, щом е уникален този феномен (Симеон — Златен век), къде е трудността тогава? Трудността е тъкмо в униката, в неговото осъзнаване и оценяване. Защото, ако през тези три десетилетия и половина всичко бе вървяло гладко и спокойно; ако те приличаха на всеки друг период от нашето недавно или далечно минало, тогава би било лесно, тъй като те спокойно щяха да намерят своето място предопределено от неумолимия ход на историята. А тези няколко десетилетия са истинска буря, последиците от която биха могли да се усетят и преценят много години след уталожването на пластовете.

 

Ето защо трябва да се обърнем към безпристрастната присъда на Клио. Но преди това, разбира се, трябва да застанем пред субективния поглед на човешката личност, да застанем лице в лице с онази представа за цар Симеон, изградена от неговите спътници и допълнена от нашите съвременници.

 

 

    1. Симеон през погледа на съвременника: негов и наш

 

„Колко чудеса има по света, но никое не е почудесно от човека."

 

Софокъл

 

 

Цар Симеон е имал щастието да привлече вниманието на своя съвременник-творец. И как не, когато той е бил субект в историята, двигател на самия исторически процес, и то в истинския смисъл на това понятие. Защото той наистина е бил способен да твори история (това не на всеки е отредено!) и, което е по-важно, я е творил! И то в голям мащаб, дори извън границите на византийската (православната) общност. Неговите дела са от такъв характер, имат такава непреходна стойност, че те наистина са история и не могат да бъдат заличени нито от човешката ръка, нито от превратностите на съдбата. По този начин цар Симеон се превръща в обект на историята или по-скоро на историописеца, защото личност като него няма шанса да остане незабелязана от един човек, който описва своето съвремие или пък надниква в тайните на миналото.

 

За читателя би било безкрайно интересно да се добере някак си до пътя, по който някогашният историограф е преценявал Симеоновите дела и каква представа за българския владетел си е изграждал. Наред с описанието на неговите дела — кога по-обстойно, кога по-пестеливо — средновековните майстори на перото използуват един любим метод, а именно: сравнение с вече позната историческа личност; един метод, които те дължат (съзнателно или не) на Античността. И ето че тук ни връхлетява мисълта: Симеон би могъл да бъде един от героите на Плутарховите „Сравнителни жизнеописания". И защо не? Той е имал всички необходими качества, за да стане един от образите на подобна впечатляваща картина. За съжаление жизнеописателят е живял преди своя възможен герой; за съжаление

 

151

 

 

Средните векове нямат своя Плутарх; за съжаление Симеоновото съвремие си има друг тип герой, друг идеален образ — светеца, и друг биограф — агиографа. Житиеписецът никога не е обърнал своя взор към Симеон — та той не е бил (и не би могъл да бъде!) обект за подражание (един дезертьор от църквата, какъвто е цар Симеон, никога не би могъл да привлече ласкавото перо на църковния писател).

 

За щастие този метод — изграждане на представа за една личност, чрез съпоставянето ѝ (съвсем кратко или пък многословно) с друга добре известна, както вече казах, е бил използуван и при Симеон, но не от един, а от мнозина творци. Получило се е нещо твърде интересно. Един Плутарх (или негов следовник), колкото талантлив и проницателен да е, би ни дал само едно сравнение, макар и пълно, основаващо се на добро познаване на характерите и на двамата герои (може би тук опасността от субективизъм е по-голяма?). А в нашия случай ние се натъкваме на много съпоставки (макар в повечето случаи немногословни), дело на различни автори. По този начин ние имаме възможността да опознаем много Симеонови образи (отразени в характеристиките на познати нам герои), разнолики, понякога противоположни, един по-сполучлив, други по-малко достоверни. Последното е напълно логично. Та нали не всеки книжовник е гледал Симеон в очите — така както препоръчва Плутарх. Но ако всеки от тези автори е сполучил да улови само една черта, само една подробност — очевидна, блестяща или скрита за пръв поглед, но в замяна многозначна — то това е много важно за нас, тъй като подобно на стъклените кубчета, които формират мозайката и ни дават представа за желаната картина, така всички тези черти вкупом формират характера на Симеон и изграждат сравнително добра представа за неговия образ.

 

В това отношение, т. е. да бъде използуван при литературното изграждане на неговата личност компаративният метод (в този тесен смисъл, за който стана дума), Симеон е имал щастие (не бива да забравяме, че той го е заслужил) — поне в сравнение с останалите средновековни български владетели. [1] Защото ние разполагаме с една галерия от портрети, която дължим както на средновековния майстор, така и на модерния

 

152

 

 

творец. Нека ми бъде позволено да поведа читатели из тази галерия.

 

 

А. Цар Симеон през погледа на неговите съвременници

 

Мнозинството Симеонови портретни сравнения са дело на чужди книжовници (нещо напълно естествено за българското Средновековие) и сред тях на първо място на византийците (и това не бива да ни учудва). Логично е да започнем нашето запознаване с патриарх Николай Мистик — този майстор на словесния портрет и тънък познавач на човешката душа. Константинополският първосвещеник е познавал добре българския владетел, а благодарение на продължителната си кореспонденция с него (913—925 г.) той е имал чудесната възможност да го опознае още по-добре. Тъй като почти основната тема на тази обемиста кореспонденция (26 писма само на патриарха!) [2] е идеята на Симеон да разруши фиктивния ред в християнското икумене, Николай Мистик обсъжда, преценява и се старае да обори всяко Симеоново действие. И тъкмо тук за удобство, за убедителност, за красноречие и ако щете за демонстрация на богата култура и задълбочени познания” патриархът сравнява отделни моменти от българо-византийския сблъсък с познати исторически събития, а българския владетел оприличава на известни политически дейци от близкото или далечно минало. Тези сравнения (колкото и кратки да са те) не са празнословие или маниерност, а специфичен подход за внушение на определени политически идеи, за порицаване действията на противника, за преследване, и то упорито, на една цел — да накара кореспондента да изостави всичко и да се върне там, откъдето е започнал. Нека да се запознаем с тези сравнения по реда, по който са сторени.

 

Във второто си писмо до Симеон, писано вероятно в началото на месец юли 913 г., [3] след като порицава стремлението на българския владетел да нападне „детето-сираче и царски син" (Константин VII Багренородни), Николай Мистик решава да възпре своя кореспондент чрез една историческа реминисценция.

 

„Ти си чул за царството на персите, колко то било могъщо и богато, а тъй също и за това, че персите още от начало непрестанно воювали с ромеите, но след като императорът

 

153

 

 

на ромеите Аркадий [395-408] починал и оставил царството (си) на тригодишния си син Теодосий [II (408—450)], те, които постоянно вдигали оръжие против ромеите, сметнали за несправедливо и безчовечно да воюват с империята, чийто владетел поради своето малолетие бил неопитен в човешките работи и в държавното управление. Затова те не само прекратили войната, която водели с Аркадий, но даже персийският цар изпратил посланици до първенците на тукашния сенат. А Хозрой [4] бил прочут между всички перси по своята жестокост. Именно той проводил пратеници до първенците на Сената, като съобщил, че прекратява войната и ще защищава малолетния цар и че ако се осмели някой да вдигне вражеска ръка срещу него, той ще го защищава с всички сили и ще се отправи със собствената си войска срещу самия град и ще положи всяко старание и усилие, за да разруши основите му и да го потопи в морето. Виждаш ли човеколюбието на варварския и нечестив цар? Чуваш ли колко е разумно и справедливо това решение?" [5]

 

Николай Мистик вече е бил запознат (или най-малко прозирал) с истинските намерения на българския владетел. Цялото писмо свидетелствува за това: Симеон иска да съкруши византийския ред в универса и да установи „тирания"; самият той е „тиранин", който се стреми към едно — да се провъзгласи за василевс и автократор: „...Желанието да грабнеш царската власт, която няма никакво отношение към твоя род. . ." [6] Но внушението на патриарха е категорично и недвусмислено: „Колко по-добре е да се наричаш княз по милост божия, отколкото тиранин?" [7]

 

Как тогава да изтълкуваме този исторически екскурс? Очевидно след точните и насочени право в целта стрели Николай Мистик е прибягнал и до цитираното сравнение. От една страна, то е обидно — дори варваринът Хозрой е по-човеколюбив от християнина, духовния син на византийския император, Симеон. От друга страна, то е ласкателно. Не може да се отрече стремежът на патриарха да въздействува върху самочувствието на българския владетел, сравнявайки държавата му с богатото и могъщо царство на персите (исконен враг на ранна Византия), а самия него с жестокия, но прочут персийски цар! Друг е въпросът

 

154

 

 

доколко и едното, и другото са постигнали своята цел. [8]

 

Минават години и в поредното си писмо до българския цар Николай Мистик отново се обръща към историята, търсейки събития, подобни на съвременните нему, и исторически герой, наподобяващ Симеон.

 

„Обаче, ако и да знаеш това прекрасно, все пак аз прилагам следното за напомняне на знаещия. Аркадий [395—408] владеел ромейския скиптър. Известният Гаина с многобройна войска опустошавал с огън тая страна и пленявал, както и вие. Всяко място, гдето той нападал, покорявал със своята войска и не било възможно да му се противопостави някой, както на ударите на мълнията, изпращана от небето. И тъй, когато при такива обстоятелства се явили при него пратеници от императора, той си запушил ушите и отказвал на всяко предложение. Той бил грубо неумолим, понеже страстта, от която бил подбуждан, се противяла, и не могъл да се въздържа от убийства и изтребление, както и вие.

 

За това скърбял архиереят божи и се терзаел душевно, както и ние, ненужният и смирен [архиерей]. Името му било Йоан Златоуст. И тъй в скръбта си той се решил на един подвиг, на който се подсмивали мнозина. Той решил да пожертва себе си за всички, като отиде при Гаина, за да убеди неговата сурова душа и да се опита да угаси неугасимия огън на гнева му с кротките си речи. Тъй бил разсъдил архиереят. Мнозина пък, както казах, му се смеели, понеже той се надявал, че походът на Гаина и движението на неговата хилядна тълпа ще бъдат спрени от едни беззащитен човек, невъоръжен с нищо друго освен със словесно увещание. При все това той се явил при този човек, като не мислел за нищо друго, освен да го прегърне и да му каже: „Задоволи се, човече, с досегашните ужаси! Престани да напояваш земята с човешка кръв! Помисли, че подир известно време тази земя ще приеме и тебе в своите недра! Ти си поставен за началник на войската не за да я водиш за убийства, а за да се грижиш за спасението ѝ. Защо нападаш чужда страна? Задоволи се с тази, която ти е дал бог! Защо се стремиш да увеличиш това, което ти няма да владееш безопасно? Остави земята на ромеите и като бъдеш почетен с достойна награда, върни се в своята!" Гаина видял архиерея, чул думите му. Той веднага се

 

155

 

 

уплашил, изоставил суровостта и безчовечието, придобил човешка кротост, прекратил кръвопролитието, като се задоволил с дотогавашните злини, склонил да се помири с императора, прегърнал нозете на архиерея и приет радушно, доколкото е заслужавал, се върнал в земята си." [9]

 

И малко по-долу:

 

„Все пак смятам за необходимо да напиша, за да [можеш] ти сам, като се опомниш чрез знанията и думите ни и като си спомниш за този Гаина, сам да обмислиш дали подобава на твоята всеславна добродетел да се покажеш по-долен от него в това дело. . . [10] Нима ти, които се стремиш повече от всеки друг към слова, ще допуснеш да бъдеш по-долу по снизходителност и кротост от Гаина и ще понесеш ли да бъдеш изтъкнат втори след него?" [11]

 

Как трябва да изтълкуваме този дълъг пасаж? Като оставим на страна всичко онова, което ни говори за личността на самия патриарх (богатата историческа култура, дипломатическа ловкост, такт и умение — качества, засвидетелствувани неведнъж), да се обърнем към това, което говори за личността на българския владетел. Първият и основен въпрос, на който трябва да си отговорим е: правдива ли е съпоставката, сторена така умело от Николай Мистик? За да бъде пълен и точен нашият отговор, трябва и ние да надникнем в далечното минало на Византия, да видим кой е този Гаина, с когото константинополският патриарх сравнява цар Симеон.

 

Гаина бил гот по народност, на византийска служба. Достигнал до високата длъжност magister militum, т. е. командуващ армията, в самия край на четвъртото столетие той се опитал да овладее Константиновия град, но опитът му бил безуспешен (това, разбира се, не се дължало само на словесната намеса на Йоан Златоуст). [12] Тази лаконична характеристика е достатъчна, за да се убедим, че общото между двата исторически момента — миналият и настоящият (от гледна точка на Николай Мистик) е само в едно, а именно: опасното, дори бих казал критично положение на Византия. Във всичко останало те се различават. Докато Гаина е служител на византийския император, разбунтувал се срещу него, използувайки силата на чуждите наемници, то Симеон е суверенен владетел на могъща държава. [13]

 

156

 

 

Това е нашето обяснение, което не се различава от историческата реалност. Но ние сме принудени да държим сметка и за субективния фактор — в случая Николай Мистик. Константинополският първосветител е мислил по-различно от нас, тъй като се е ръководил от по-различни политически принципи, произтичащи от друга политическа идеология. И тъкмо за това, за него Симеон (така, както и Гаина) е бунтовник (властолюбив, жесток, кръвожаден...) — бунтовник срещу установения от Византия порядък; бунтовник срещу своя духовен баща — византийския василевс! Ето защо Симеон е длъжен да се смири и да се върне там, откъдето е дошъл!

 

Ако се върнем само за миг към първата съпоставка — България—Персия и Симеон—Хозрой, няма да бъде трудно да се убедим, че критерият на Николай Мистик е значително снижен. Че това е съзнателна тенденция в действията на духовния водач на новия Рим ще се уверим лесно, ако продължим по-нататък.

 

В писмо, изпратено до Симеон през следната 922 г., неуморният патриарх пише:

 

„Известният Лъв Триполит, който си придоби велико име с превземането на Солун" заради нашите грехове и с това се прочу повече, отколкото друг някой в наши дни, тръгна в поход като се хвалеше със следните думи: „Ще дойда аз до царския град [Константинопол] и може би ще го превзема; ако пък не, то доста ще бъде да се похваля, че съм ходил срещу столицата на ромейската държава и съм насочвал срещу нея стрелите си.

 

Обаче с такава мечта и самохвалство той нападаше дотогава, докато съд божи не се разрази над него. Има остров, наречен Лимнос. Там именно той, след като пристигнал и си въобразявал това, получил справедливо божие въздаяние. И виж сега, любимо ми чедо, колко време се продължава въздържанието и дълготърпението божие, защото оттогава се изминаха 17 или 18 години, но и след изтичането и на толкова време, той не избягна божия съд, нито пък на края му беше дадено да се хвали със своите суетни помисли. . . [18]

 

Виждаш ли, любими ми сине, след изтичането на колко време бог усмири самохвалеца и горделивеца? Такава е божията кротост и човеколюбив. Бог изведнъж не отправя своя меч върху ония, които се въздигат

 

157

 

 

и гордеят, но блясва с него и го задържа, та да се обърнат и променят към това, което е по-добро, ония, които обичат да извършват и прегрешения и да го оскърбяват". [16]

 

Читателят вече би могъл сам да се убеди: липсват похвали, липсват ласкателства (освен трафаретното гальовно обръщение „любимо ми чедо"). Николай Мистик предупреждава, нещо повече, сурово заплашва (той се е уморил да убеждава, да моли, да плаче, но и се е убедил, че Симеон няма да влезе силом във византийската столица). Целта му е ясна — чрез разказа за трагичния край на Лъв Триполит да внуши на Симеон, да го подготви за онова, което го очаква, ако не възпре своите стремления, и да му припомни една от основните християнски догми: Бог вижда; той е търпелив, но рано или късно налага своето възмездие на онзи, който прегрешава и го оскърбява!

 

А съпоставката, разбира се, е несполучлива. Симеон нито ренегат, нито пък единствената му цел е била да овладее и опожари Константинопол. Но това пак е от наша гледна точка! А тя е различна от гледната точка на Николай Мистик. Ето защо за константинополския първосвещеник Симеон не е само бунтовник (да припомня съпоставката с Гаина!), но и ренегат — отстъпник от установения универсален византийски порядък!

 

Нека сега се обърнем към друг автор и към друга творба: „Слово за мира с българите". Този интересен, но в същото време труден за разбиране текст, е изпъстрен с алегории, иносказания и съпоставки между съвременни на автора личности и библейски и исторически герои. [17] Измежду тях ще подбера само онези, които сигурно се отнасят до Симеон.

 

За анонимния автор на „Словото" Симеон е „новият Адер, новият Олоферн" — първият идумеец от царски род, избягал в Египет след несполучилото си въстание срещу Соломон (т. е. отново бунтовник), а вторият — жестокият завоевател, пълководец на Навуходоносор II (604—562 г. пр. н. е.) загубил главата си от ръцете на прекрасната Юдит (легенда, пресъздадена великолепно от четката на Джорджоне или Сандро Ботичели).

 

Нашият книжовник е още по-красноречив, когато

 

158

 

 

ни представя срещата между цар Симеон и император Роман Лакапин. [19]

 

„И като пристигна, веднага призова владетеля. И, о вяра и благоденствие ваше! Чрез нея се довери богу, чрез него вам, показа на дело казаното „желая аз спасител да бъда на народа или да загина", излезе [Роман Лакапин] невъоръжен подобно на Давида, облякъл бляскави ризници; а другият [Симеон] както Голиат славим, пристига със самохвалство, предхождан от войски, пристъпва за приятелство” приказва много на варварски, а още повече на развален гръцки език (sic!), после изслушва това, що бе потребно, скланя да преговаря на следния ден и се отдалечава." [20]

 

Тук алюзията е очевидна и не се нуждае от обстойно тълкуване: Независимо от бляскавата си поява край Космидион (Златния рог) [21] и от многобройната си войска, независимо от това, че в очите на византийците той е Голиат, Симеон го заплашва съдбата на филистимлянския великан, погинал от точната прашка на младия Давид!

 

Най-сетне ще си позволя да приведа цяла серия от портрети, в които авторът търси сходство със Симеоновия образ:

 

Високомерният Ксеркс, след като се разгневил против лакедемонците, поставил отгоре над морето друга, колеблива земя и по чуден начин преброявал своята войска. Когато начинанието му заедно с високомерието пропаднало, той загубил безбройните множества и едва с няколко хиляди достигнал Суза. Пропускам съдбата на Едиповите синове Етеокъл и Полиник, които борейки се за властта над Тива, се погубили един другиго. Оставям и Кир Млади, който враждувал с Артаксерксовия син Дарий, не се задоволявал от своето щастие, погинал и предал властта на тогова, който нямал щастие [във войната]. Оставям и либиеца Антей, който погубвал своите гости, докато най-сетне, сам гостуващ у Херакла, намерил възнаграждение за своето гостоприемство. Кой пък не знае за Филиповия син [Александър Велики], който, бидейки неудържим и най-войнствен — след като покорил почти цялата вселена похулил дори създателя, че не бил разширил още повече земния кръг, тъй като видимият сега не бил достатъчен да се разпростре с копието си. Обаче и така той не спечелил от своята алчност. Той

 

159

 

 

е погубил майка си Олимпиада, своите сродници Пердика и Антипатор и заедно с тях своя род и цяла Македония. Веднага заедно с него се разпадало царството и преминало към италийците". [22]

 

Каква цел е преследвал авторът с тези сравнения? Очевидно той е искал да порицае злото и да го противопостави на доброто, „защото доброто става по-ясно в съпоставка със злото; да покаже каква е наградата на враждата" (разбирай: между ромеи и българи) и да осъди действията на Симеон чрез присъдата си над братоубийството и междуособиците (между ромеи и българи), завоеванията и амбициите на Симеон, сближен с поменатите исторически личности.

 

Нека сега насочим нашия взор на Запад. В съчинението си „Антаподосис", лангобардският хронист и по-сетне епископ на Кремона Лнудпранд е отделил място и за портрета на Симеон. Някои от тези пасажи вече бяха разгледани. Ето защо тук ще си позволя да цитирам само онова, което ни интересува в случая. „А след това, като изоставил книжовните си занимания, той се отдал, както казват, на свято подвижничество. Но не след дълго, подлъган от силното желание да стане цар, той преминал от тихия манастирски покой в бурния светски живот и предпочел да следва по-скоро отстъпника Юлиан, отколкото преблажения Петър — ключеносеца на небесното царство." [23]

 

Защо Симеон е отстъпник и от какво е отстъпил той, за да бъде поставен, не, по-скоро уподобен на император Юлиан Апостат (361—363)? [24] Мисълта ни тутакси се насочва към обвинението издигнато от кремонския епископ, а то е: „преминал от тихия манастирски покой в бурния светски живот". И наистина тази Симеонова постъпка, без да е грях, е най-малко необичайна за онова време, когато християнската религия е сложила ръка върху разума и сърцето на човека и предопределя всяка негова стъпка; осъждала светската суета и сочела обятията на църквата като едничкия изход. За да се убедим в това, едва ли е необходимо да отиваме далече. Достатъчно е да се обърнем към княз Борис и цар Петър — и единият, и другият владетели, които в края на живота си, съзирайки неговата преходност, открили вечността в Христовата вяра, изоставили светските козни, за да се озоват в прегръдките

 

160

 

 

на манастирската тишина. А Симеон не се е подвоумил да стори тъкмо противното!

 

Това „дезертьорство" на Симеон (през целия си живот той е нарушавал установените правила, тъй като е гледал е малко по-други очи на света и на човека) — от манастирската обител към трона, а не обратното (самата същност на Симеон се е бунтувала срещу общоприетото) дава ли право той да бъде съпоставен с император Юлиан? Разбира се не! Симеоновото прегрешение — ако можем така да характеризираме неговата постъпка — е младенчески грях в сравнение с антихристиянската политика на римския император, който никога не е бил почитател и следовник на Христос. Та нали Симеон е бил най-ревностният крепител на младата българска църква, нейна душа и нейно тяло. Нека ми бъде позволено да припомня думите на Климентовия биограф:

 

„Затова той [Симеон] завършил недовършеното от баща си, като засилил божествената проповед, непоколебимо утвърдил православието с построените навсякъде църкви и дал широк и открит път на божия закон." [23]

 

Тогава къде е грехът на Симеон или по-скоро къде е неговото „отстъпление"? Ако погледнем по-широко на Симеоновата дейност (дали и Лиудпранд е гледал така?), ще видим, че Симеон е бил противник на византийската църква (и по-точно на нейните претенции за универсално господство), но не и на християнската религия. А това не е едно и също! Вече видяхме, че през целия си жизнен път българският владетел бил убеден, съзнателен противник на Византия, на нейната политическа идеология, на икуменическата йерархична система, изградена и защищавана с най-активното участие на Константинополската патриаршия (обвиненията на Николай Мистик са най-доброто доказателство за това). В този смисъл вече Симеон е бил отстъпник! Но той не е рушител на догмите и каноните на християнската вяра, дори на православието, а на византийската догма за ролята и мястото на константинополската църква в живота на християнството. Дори, ако трябва да бъдем точни, той не е отстъпил от византийската позиция, защото реално погледнато не е бил обвързан с нея (освен в чисто теоретичен план, и то от византийска гледна точка), а е настъпил срещу тази религиозно-политическа платформа — защото

 

161

 

 

стремлението да въздигне духовния водач на българската църква в сан патриарх, е наистина настъпление, а не отстъпление от установения ред.

 

Правейки тази съпоставка, кремонският епископ не може да не е държал сметка и за нещо друго (или това друго е влияло подсъзнателно на неговото перо). Най-голямата близост между цар Симеон и император  Юлиан твърде лесно би могла да бъде установена в друг план. И единият, и другият, макар и живели в различни времена и в различни условия били възпитани в духа на класическата елинска и римска мъдрост (самият Лиудпранд пише, че Симеон изучил „оратор ското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел"); и единият, и другият били не само държавни мъже, но и бележити творци. [26] И тук вече Луидпранд, съзнателно или не, е сполучил със сравнението.

 

И така, нека привършим. Направеният анализ ни убеждава в правотата на Лиудпранд, макар че кремонският епископ, ако можеше, едва ли би се съгласил с всичките ни разсъждения. Неговата до известна степен осъдителна оценка обективно е ласкателна за българския владетел (от наша гледна точка, особено след като сме се отдалечили във времето). Във всички случаи, щастие за нас и за българщината е, че Симеон наподобявал Юлиан Апостат, „отколкото преблажения Петър — ключеносеца на небесното царство", и е държал ключовете на земното царство!

 

Нека сега обърнем нашия взор към старобългарските книжовници — анонимни и скромни, но в замяна красноречиви и правдиви. Да започнем с прочутата „Похвала за цар Симеон" — една от най-ранните изяви на мерената славянска реч. Там четем:

 

„Когато се яви [Симеон] за тях [болярите] нов Птолемей

не по вяра, а по-скоро по желание

и с велика чест, понеже събра

всички божествени книги,

с които и своите палати изпълни,

той си създаде вечен спомен " [27]

 

Тези шест стиха ни поразяват първо, с дълбочината на знанието на своя незнаен автор, с неговата ерудиция,

 

162

 

 

необичайна за онези времена — той е бил осведомен, и по всяка вероятност твърде добре, за династията на Лагидите, управлявала Египет от 323 до 47 г. пр. н. е.; второ, ние сме удивени от неговото майсторство на стихоплетец, съумял само с няколко изречения да ни направи съпричастни на едно голямо явление. Изборът за сравнение едва ли е случаен (нали Левкип бе писал: „Нищо не се явява случайно; всички събития възникват като следствие от разумна причина и по силата на необходимостта."). И той не бива да ни учудва, тъй като вече се повтаря нееднократно — отново за паралелен образ на Симеон е подбран герой от езическото минало, а не от християнския пантеон.

 

Старобългарският книжовник очевидно има пред вид Птолемей I (323—283), наречен още „Сотир" (Спасител), основател на династията или неговия син и наследник Птолемей II Филаделф (285—246). Уточняването на факта кой от двамата е поменатият в „Похвалата" едва ли е толкова необходимо. По-важното е друго, че и двамата, баща и син, са сторили твърде много, за да превърнат Александрия в един от най-процъфтяващите културни центрове на елинистическия свят и са обвързали имената си с основаването и развитието на Музейона (първият „университет") и прочутата александрийска Библиотека („Царство на книгите", както сполучливо я нарече А. Бонар). Градът-рожба на Александровия гений от времето на първите Птолемей е град на бурния разцвет на науката — математика, астрономия, география, медицина; град на Аристарх Самоски, Питей и Ератостен, Архимед и Херон (изобретателят на „парната машина"); град на поезията, град на Калимах, на Аполоний Родоски, на Теокрит. . .

 

Наподобява ли Симеон на Птолементе? Може ли да бъде сравняван с тях? И не, и да! Нашият анонимен поет сам ни подсказва къде трябва да дирим различието: „... нов Птолемей, но не по вяра, а по-скоро по желание...! Майсторството е очевидно: различието не е само във вярата (единият следовник на Христос — другият почитател на Серапис), но и в идеологията, в рационализма. Защото в Преслав се създава друга книжнина, твори се друга поезия, развива се друга „наука". Основното обаче е еднакво. Създава се нов културен

 

163

 

 

център, на който е отредено да остави трайни дири в съзнанието и в живота на бъдните поколения; създава се библиотека, която е първото книжовно богатство в средновековна България, а и в славянския свят!

 

Ако се вгледаме внимателно, ще открием и други прилики (освен трагичната съдба и на Александрийската, и на Преславската дворцова библиотека). Създателите на Библиотеката и Музейона (това първо средище на учени!), особено Деметрий Фалерски, са били вдъхновени от идеите на Аристотел. Великият старогръцки философ не е непознат в Преслав — освен че Симеон добре изучил „силогизмите" на Аристотел, великият мислител присъствува (чрез едно от съчиненията си) и в Йоанекзарховия „Шестоднев".

 

Още по-впечатляваща е другата брънка от веригата, която така добре свързва Преслав с Александрия: „... понеже събра [Симеон] всички божествени книги". Тук сме съблазнени да видим две действия на Симеон, а именно: преводът на част от Стария завет, извършен от Григорий Презвитер-Мних по личното указание на българския цар и включването на всички божествени книги в дворцовата библиотека. Нашият поет неслучайно е отделил и наблегнал на тази Симеонова изява. Той е търсил още един белег за сравнение с дейността на Лагидите в Александрия и го е намерил в популярната легенда, според която Птолемей II Филаделф възложил на седемдесет учени евреи да преведат на гръцки тяхното Писание, т. е. Стария завет!

 

В заключение не можем да не признаем, че сравнението на цар Симеон с Птолемеите, дело на прозорлив и образован творец, е сполучливо и правдиво.

 

В един влахо-български ръкопис от XVII век (правописът е среднобългарски) откриваме следната приписка:

 

„Симеон цар български написа много книги и като цар Давид свиреше на златни струни и повече от всичко обичаше книгите". [28]

 

Освен веднага натрапващото се свидетелство за „книголюбеца" Симеон, ние се натъкваме и на още едно сравнение: цар Симеон — библейския цар Давид! Защо пък не! Трудно ни е да отсъдим дали българският владетел е бил майстор на лирата и е изтръгвал умело от нейните златни струни божествени мелодии, дали той е бил представен като

 

164

 

 

цар Давид в някоя старобългарска миниатюра, или пък това е внушение на книжовника. От това обаче съпоставянето не губи, особено ако погледнем на него по-широко. Защото и цар Симеон, подобно на библейския Давид, е бил неустрашим воин, умел дипломат и даровит пълководец, строител на нов престолен град, съзидател на обширна и могъща държава.

 

След като сме събрали на едно място тези Симеонови уподобявания и сравнения, редно е да си зададем въпроса: доколко те са реалистични, доколко те се приближават до истинския Симеон и до представата, която вече сме си създали за него? За да отговорим правилно на това питане, трябва да държим сметка за различните позиции на отделните автори-портретисти — народностни, социални, политически. Не трябва да пропускаме и още нещо, а именно: степен на приближеност до българския владетел и неговото време.

 

За византийските автори, пък дори и за Лиудпранд (да не забравяме, че и той е представител на един император — германския) Симеон е рушител на един мит, на една имагинерна политическа система, която те страстно са желаели да бъде действителност. Ето защо за тях той е завоевател, бунтовник, отстъпник, ренегат, човек, чиито дела са основани на несправедливост и напоени с кръвта на в нищо невиновните „духовни" братя.

 

Българските книжовници (като оставим настрана неоспоримия факт, че за тях политическата и военната дейност на Симеон не подлежат на осъждане; че те добре схващат реда на нещата, а именно: завоеванието, „бунтът" идват после, те са следствие, резултат от първото), които са наблюдавали Симеон от друг ъгъл, създават друга представа за него. За тях той не е военолюбец, а книголюбец (нека си припомним думите на Григорий Презвитер Мних), творец, почитател на изкуствата, основател на библиотека, съзидател (в най-широкия смисъл на думата). Тази характеристика може би също е непълна. Но все лак тя дава основното, по правдива е и е за предпочитане. Защо? Не защото така ни се иска, а защото е било така. Защото тя идва от непосредствени свидетели, които са познавали добре българския владетел и неговите дела; свидетели, които при своята преценка са се ръководели от по-

 

165

 

 

справедливи и по-основателни (от общоисторическа гледна точка) съображения. Оценката, която ни предлагат те, обхваща дейност, за която Симеон се е подготвял години наред и я е извършвал почти през целия си живот; тази му дейност дава облика на неговото царуване и, което в случая е по-важно, предшествува военно-политическите му изяви, предопределя ги и естествено, по-значима е от тях.

 

И така Симеон книголюбецът надделява над Симеон военолюбеца. Книжовниците са уловили две разноречиви страни от Симеоновото властвуване (макар че са свързани помежду си). Едната от тях (съзиждането на една цивилизация) далеч преобладава над другата; едната е трайна и запазва и до днес очарованието на една небивала културна изява, а другата нетрайна, чиито последици отшумяват бързо, губят се нейде из вековете, за да достигне до съвременника едно глухо и неясно ехо.

 

И така, кой е паралелният образ на Симеон (ако трябва да следваме докрай Плутарх)? Олоферн, Гаина, Хозрой и Лъв Триполит или Давид и Птолемей? Видяхме вече на какво дължим това разноречие. Едните книжовници са предпочели едно, другите — друго; и едните, и другите са доловили по нещичко, но не са сполучили в стремлението си да намерят онази историческа личност, която ще отговори най-добре на Симеоновия образ. Подбраните персонажи не са притежавали всички онези качества, които са формирали личността Симеон.

 

 

Б. Цар Симеон през погледа на нашия съвременник

 

Ето един интересен въпрос: има ли съвременният учен тази склонност на средновековния книжовник да търси паралелен образ на своя герой? Едно е сигурно, един следовник на Плутарх в наше време разполага с много по-добри условия за използуването на този изследователски метод, отколкото неговите далечни предходници. Постиженията на модерната наука предлагат по-пълни знания за миналото, повече възможности за по-точни наблюдения и по-богат извор за сравнения. [29]

 

При това положение с интерес бихме надникнали отново в нашата галерия. Какво е положението там?

 

166

 

 

Обогатила ли се е тя? Веднага трябва да кажа, че придобивките са обратно пропорционални на броя на вековете, изтекли от десетото столетие до наши дни. Като изключим един български учен, който мимоходом се съгласи с кремонския епископ Лиудпранд, [30] трябва да отбележа едно твърде интересно явление, а именно: склонност към сравняване на цар Симеон с известни личности (живели преди или след него) проявяват предимно, ако не и изключително, френски учени. И ако Ж. Дагрон [31] се присъедини към едно от не твърде сполучливите уподобявания, сторено от Николай Мистик (Симеон—Гаина), то другите двама учени предложиха две извънредно любопитни съпоставки.

 

Преди повече от едно столетие известният византолог Алфред Рамбо писа в прочутото си съчинение „Гръцката империя през X век":

 

„Симеон бе Карл Велики (Шарлеман) за България, по-образован от нашия Карл Велики и много по-щастлив от него, защото положи основата на една национална литература." [32]

 

Сравнението, което ни предлага френският учен, е достатъчно красноречиво, за да се нуждае от посредничество между него и читателя. Симеон е сравнен с Карл Велики — обединителят и господарят на Западна Европа, създателят на могъща империя, приел за първи път императорската корона, след като Ромул Августул, последният римски император погинал от „варварски" меч (476 г.), инициатор на т. нар. Каролингски ренесанс, оставил трайни дири в западноевропейската цивилизация!

 

Все пак А. Рамбо е направил известно разграничение между двамата, и то в полза на българския цар, затова нека за момент се спрем на него. Преди всичко той набляга на факта, че Симеон е бил по-образован от франкския император. Това наистина е било така, нека си припомним думите на Карловия биограф Ейнхард: „Той [Карл] се опитвал също да пише и имал обичая да поставя под възглавницата на своето легло таблички и листа пергамент, за да се възползува от своите мигове на почивка и да се упражни да изписва буквите; но той се заловил за това твърде късно и резултатът бил посредствен." [33] По-важно е обаче другото различие между двамата, което е в полза на Симеон: българският владетел е положил основата на една национална

 

167

 

 

литература и затова е по-щастлив от франкския император. И тази констатация е правдива, защото ако в двора на Карл Велики отново разцъфва латинската словесност и книжнина, то в преславския двор гръцкият език (един от трите свещени езика!) е изхвърлен от употреба и се създава българската и общославянска литература на език, говорим от голяма част от народа!

 

В наши дни друг френски учен, Жан Родо, има едно щастливо хрумване и сполучливо оприличаване: Симеон — Луи XIV (кралят-слънце)! Защо пък не? Наистина седем дълги столетия разделят единия от другия, но френският учен умело издири общото между тях. И единият, и другият „обичат войната; и единият, и другият търсят съюза на неверниците": Симеон на арабите, а Луи XIV — на турците. „Векът на Луи XIV" и „векът на Симеон Велики" са, единият и другият, свидетелство за решителното влияние, което един монарх може да има върху литературата и изкуствата. „Симеон Строителят", както Луи XIV (Велики Преслав — Версай!). Луи XIV покровител на писателите, както Симеон, който недоволен от това да ръководи интелектуалното движение през своето царуване, взима пряко участие в делата на „Преславската школа". Разбира се, епохата на Расин, Молиер и Лафонтен, тази на създаването на Версайския дворец, надхвърля по великолепие века на Симеон. Но ако „класическият" френски период видя появата на толкова шедьоври, златният век на Симеон не беше ли изпълнен с всичките обещания за едно истинско Възраждане; не беше ли създадена една национална литература, която се разпространи в Сърбия, в Румъния и в Русия"?

 

„Накрая смъртта на Симеон, както тази на Луи XIV, може да ни се види като един от тези уроци, които бог дава на хората, поразявайки могъщите; не е ли тя [смъртта] като една илюстрация на формулата, с която Масийон започна своята надгробна реч за Луи XIV: „Единствен бог е велик." [34]

 

Нека читателят сам отсъди правотата на тази успоредица. Нашата намеса би била най-малко нетактична.

 

Естествено с изброяване на съществуващите и познати нам оприличавания на Симеон възможностите на този любопитен подход не са изчерпани. Но за да продължим

 

168

 

 

нашата разходка, трябва да потърсим исторически герои, които наподобяват българския цар (или пък той им прилича) или исторически епохи, които малко или много съответствуват на българската действителност от началото на десетото столетие. Струва ми се, че такива има.

 

Симеон — Перикъл (Златният век — Перикловият век). И единият, и другият са личности, които далече надвишават интелектуалния заряд на своите съвременници; и единият, и другият са душата на своя народ” всепризнати ръководители" както на политическия живот, така и в областта на културата; и единият, и другият се вплитат в продължителна война, чийто завършек се губи в неизвестността (Симеон не доживял да види осъществен стремежа си, а Перикъл, за щастие, склопил очи преди поражението и упадъка на родната Атина); и единият, и другият властвуват в продължение на три десетилетия, които оставят неизличими следи в историята на средновековна България и стара Гърция, в историята на Човечеството.

 

Симеон — Филип II Македонски. Далеч съм от намерението да правя цялостна съпоставка между двамата, макар че възможности за това не липсват: и единият, и другият са „варвари", възпитани в духа на гръцката култура; единият, представящ сам себе си за убеден „филелин", а другият, представен от самите гърци за „полугрък". Бих искал обаче да потърся успоредицата само в една посока, а именно: преди години швейцарският учен Андре Бонар сполучливо отбеляза (перифразирайки Демостен), че македонският цар е най-опасен за гърците, когато има мир с тях. Ако се вгледаме в Симеоновите действия, ще открием същата тенденция. В 899 г. [35] Симеон сключва мир с Византия, конфликтът, предизвикан заради българското тържище, е прекратен, двете страни привидно (поне за българския владетел е сигурно!) са доволни от постигнатото и сякаш са готови да вдъхнат от прелестите на мира! Нищо подобно! Тридесетгодишният мир, сключен нявга от Борис, е изтекъл, а новият договор не обвързва Симеон с нищо. Над Византия, така упорито търсеща мира, продължава да виси Дамоклевият меч. И наистина Симеон завладява десетки крепости, намиращи се по Адриатическото

 

169

 

 

крайбрежие, и не пропуща удобния миг да заплаши Солун и да овладее нови земи.

 

Още по-показателна е втората половина от Симеоновото царуване. Външнополитическата дейност на българския владетел през тези петнадесет години, както видяхме, е добре отразена в писмата на патриарх Николай Мистик. Основната тема на многобройните писма — тема, избрана от константинополския първосвещеник — е темата за мира. Симеон непрекъснато така поставя нещата, сякаш противникът, а не той, е виновен за непостижимия мир. Пред слисания си кореспондент той изсипва нови и нови искания, изплъзва се умело от клопките, които му устройват, и упорито преследва едно — да получи нещо, което е негово по право и империята му го дължи. Мирът е толкоз близо, че сякаш трябва само да се протегне ръка и да се откъсне ка,то зрял плод. И този плод никога не пада!

 

Симеон — Александър Македонски. След сравнението с бащата идва другото, със сина. Защо не? Нали Александър е син на баща си, а не на Амон (както иска да ни убеди легендата) и е „възприел от него всичките интелектуални черти на най-добрите пълководци"! Само че този път ще потърсим успоредицата не в частното, а в самата същина на двата феномена.

 

Кой е Александър? Всеки читател има собствена представа за този полумитичен образ и би могъл сам да си отговори на това питане. Все пак, ще си позволя да приведа тук може би най-краткия и в същото време най-точен и най-всеобхватен отговор. „Има хора — писа Андре Бонар, — чиято поява в историята е призвана да реши неразрешимата проблема; да се вземе с пристъп задънената улица, където, изпълнен с безсилие и инертност, се е оказал наплашеният ход на събитията; да се разчисти пътят, затрупан с безпорядък и анархия, провъзгласявайки и вече осъществявайки бъдещето. Александър в най-пълния смисъл е един от тези хора."

 

Струва ми се, че и цар Симеон също е един от тези люде, макар и в друго време и в по-ограничено пространство. Симеон се появява тогава, когато българинът е попаднал, ако не в задънена улица, то поне в положение, в което изходът едва се забелязва и е трудно достижим. И ето че той с един замах, с увереност,

 

170

 

 

присъща само на великите хора, ликвидирал неувереността, установил здраво новия порядък и не само посочил без колебание новото, бъдещето на своя народ, но и успял да го осъществи. На неговите следовници не оставало нищо друго, освен да вървят по установения вече път.

 

Симеон — Константин Велики. Единият е светец, превърнал се в мит, в реликва за християнството, [36] а другият — светски човек (независимо, че в младините си принадлежал на църквата), на когото нищо земно не било чуждо, разчупил тесните рамки на религията. Обаче общото между двамата е повече. Симеон, подобно на своя велик предходник, е създател на една нова столица, на една нова империя, на една нова за българите, а и за славянството, цивилизация.

 

Да оставим сега класическата древност и Рим и да обърнем нашия взор на друга страна; да се опитаме да съпоставим Симеон с останалите български средновековни владетели. Българската историопис (това вече е традиция) си е избрала някои ханове и царе и, справедливо или не, им приписва качества, присъщи само на тях. Нека се опитаме, макар и с пестеливи слова, да въведем читателя и в тази област.

 

За византийските хронисти, а и за съвременните учени, хан Крум е завоевателят, страшният враг на Византия, новият Сенахерим! Но вече видяхме, че Византийската империя едва ли е имала по-неумолим противник от цар Симеон — този Голиат, Олоферн или нов Хозрой! От друга страна, на хан Крум се отдава, и то с пълно право, законодателна дейност, която едва ли не за първи път регулирала вътрешния живот на страната. Но същото бихме могли да кажем и за цар Симеон. Тъкмо през неговото властвуване се извършва огромна дейност по установяване (подбор и превод) на новото християнско законодателство. И ако на създадените инцидентно от хан Крум няколко закона (така поне научаваме от Свидас) било съдено да преживеят едва половин столетие, то на новата християнска законност било отредено да регулира социалния, политическия и религиозния живот на българското общество до самия край на четиринадесетото столетие!

 

Изучавайки управлението на хан Омуртаг, съвременният изследвач не се двоуми да изтъкне особено една

 

171

 

 

страна от изявите на Крумовия син и наследник: строителната му дейност. И така Омуртаг Строителят? Защо пък не! С неговото име се свързва обновяването на българската столнина Плиска, обгоряла в пожарите на тежката, но и славна 811 г. И ако днес българинът може да се възхити от строителния гений на прабългарина и да се преклони пред могъщите руини, устояли на всички несгоди на времето, то заслугата е на Омуртаг. Но защо не и Симеон Строителят? Вече говорих достатъчно за тази страна от дейността на българския цар; ето защо ще припомня само, че според някои български учени (без да съм съгласен напълно с тях) най-голямата заслуга на Симеон е построяването на престолнината Велики Преслав (Ст. Ваклинов)!

 

В българската историопис (по-стара и съвременна) цар Иван II Асен си е завоювал позицията на най-ловкия дипломат (това му качество се оспорва отвреме навреме от княз Борис или от цар Калоян). Но дали това е така? Съмнявам се! И тук цар Симеон стои несравнимо по-високо. Той е достоен византийски ученик, усвоил от своите учители всички похвати и тънкости на дипломацията. Неговите изяви в тази нелека дейност се изразяват не само в сключване на договори, на които после да не устоява, а най-вече в предугаждане на дипломатическите маневри на ловкия си противник, в намирането на онези възможности, които биха му позволили да ги унищожи още в техния зародиш и в изграждането на собствени дипломатически комбинации, които целят едно — да направят противника безсилен в онзи момент, когато почнат да говорят оръжията (да си припомним ловките игри, предшествуващи решителното стълкновение край Ахело).

 

Едва ли някой друг български дипломат е имал срещу себе си толкоз партньори и противници: маджари и печенези, сърби и хървати, Византия и Рим, Египет и Багдад! Едва ли друг български дипломат е имал срещу себе си такива и толкова майстори в професията. С българския цар първо се „захваща" Лъв Хиросфакт. И ако си припомним унизителните положения, в които попада този изтъкнат византийски дипломат (независимо от собствените му хвалебствия), ще добием представа и за качествата на цар Симеон. Следващият противник е не по-лек — патриарх Николай Мистик, този византийски

 

172

 

 

Ришельо. Едва ли е необходимо да се впускам отново в лабиринта на тяхната кореспонденция, за да измъквам оттам свидетелства за майсторството и очарованието на дипломатическия двубой. Най-сетне идва Теодор Дафнопат, написал писмата до българския цар от името на император Роман Лакапин. Те сякаш уморени, си „предават" Симеон от ръка на ръка, но всичко е безуспешно. Защото те, професионалистите, имат срещу себе си не аматьор, а професионалист, замесен от най-добре тесто, усвоил всички тайни на професията.

 

И така, за да завършим нашите успоредици, нека отидем в четиринадесетото столетие. Там откриваме един Иван Александър, когото дворцовите книжовници славят безмерно като най-голям покровител на литературата и меценат на изкуствата (да си припомним за миг разточителните похвали в Кукленския песнивец). Като оставим настрана напразните усилия на този български цар да припомни за могъщата някога България (изразило се едва ли не само в титулува нето му — по подобие на именития му предходник — „цар на всички българи и гърци"), то и в посочената област, той твърде трудно би могъл да премери сили с цар Симеон. Защото не е достатъчно да дадеш пари, за да илюстрират един ръкопис, а сам да подбереш и съставиш сборника, който ти е необходим (и то не само на теб, а на цял народ!); защото не е достатъчно да покровителствуваш един скрипторий, а сам да влезеш в скриптория, да уловиш перото и да изпиташ неизказаната радост на творчеството — нещо, което нито един български владетел, освен цар Симеон, не би могъл да се похвали, че е опитал и изпитал!

 

Какви мисли владеят нашите умове и какви чувства вълнуват нашите сърца, излизайки от галерията, през която водихме читателя? Без съмнение, противоречиви. У нас някак си са се притаили две чувства — на възхита и на неудовлетвореност. Откъде идват те, коя е тяхната първопричина? Разбира се, не от някаква въображаема неудовлетвореност от самия цар Симеон, а по-скоро от колебанията при откриване на неговия истински прототип и неговия истински образ. Защото, ако „разложим" Симеоновата личност на отделни елементи, тя би могла да намери своето въплъщение в редица други исторически личности (защото Симеон прилича

 

173

 

 

по-малко на мнозина и на никого изцяло); и обратно, у себе си тя въплъщава качествата на цяла плеяда исторически герои.

 

Тъкмо това чувство на неудовлетвореност, предизвикано от неуловимостта на истинския, многоликия Симеон, лежи в основата на нашата възхита, на нашия възторг, на нашето преклонение пред една личност, която трудно намира двойник, пред едни исторически феномен. Защото една разнопосочна и многолика личност винаги е неповторим феномен и винаги затруднява преценката, тъй като трудно може да се побере в тесни и точни рамки и да удовлетвори всички и всякога. Нека ми бъде позволено да дам само едни пример. „И днес дори Гоя често бива преценяван на дребно, писа Ж.-Ф. Шабрьон. Едни са склонни да виждат в негово лице художник-авантюрист (какъвто ни най-малко не е бил), други — политически ангажиран художник (какъвто е бил, но не съзнателно), трети възхваляват гравьора и порицават портретиста, а повечето не са много наясно в която категория да го поставят и там именно е ядката на проблема. Има десетки Гоя. И тези десетки Гоя са все пак един, независимо дали това ни харесва, или не."

 

Мисля, че няма да сгреша, ако кажа същото и за цар Симеон: има десетки Симеон! Монах и владетел (а не владетел и монах!); политик и книжовник; дипломат и пълководец; търпелив и способен ученик; умен” прилежен и трудолюбив черноризец; велик държавник, прозорлив ръководител, талантлив военачалник; чудесен организатор на културния живот; бележит творец-книжовник.

 

Ето това е феноменът Симеон-феномен, който така дълго ни се изплъзва — най-вече поради разноликите си изяви, поради присъствието си (и то не като пасивен наблюдател, а като активен участник) в почти всички процеси, зародили се в българското общество от края на IX и началото на X век.

 

Българският цар нямал щастие в едно: да сподели съдбата на своя баща княз Борис-Михаил или на своя син цар Петър, т. е. да остани в народната памет и, разбира се, в църквата спомен за себе си като светец. В. замяна на това той получил признанието на своите съвременници като великан на духа, вълнуващ интелект, надскочил своето време, чиито многолетни усилия довели

 

174

 

 

до онзи феномен, който днес назоваваме Златен век на цар Симеон или както би го нарекъл Тукидид: κτήμα ἐς ἀεί — съкровище на вечността!

 

Нека прекрачим прага на съкровищницата и както би казал И. С. Тургенев: „Дайте ми ръката си, скъпи читателю, и се оставете да Ви водя."

 

175

 

 

 

    2. Присъдата на Клио

 

 

Висарионов патерик (1346 г.)

 

 

„Цялата човешка слава е трева. Тревата изсъхва и цветът ѝ пада. А Словото пребивава в род и род." Правдивите слова на незнайния български книжовник (от скромност той дори не ни е оставил името си!) сякаш ни зашеметяват! Колко просто и в същото време колко вярно! Християнската основа на тази философия — защото в случая наистина влизаме в досег с една философска концепция за човешката същност, за човешкото битие, синтезирано до една фраза — е очевидна: човешката суета е нищо; тя е лишена от безсмъртие и изчезва заедно с „прецъфтяването" на човешкия живот. Но Словото, това е вече друго нещо — то е вечно! Но кое слово, ще попитате Вие? Разбира се, божието Слово. Та нали евангелистът Йоан (I, 1) бе казал: „В началото бе Словото, а Словото бе от бог и бог бе Словото."

 

Друго не бихме и могли да очакваме от нашия анонимен копист от четиринадесетия век. Провиденциализмът и трансцедентните сили все още здраво са владеели ума и сърцето на българина. И това е естествено. Но този наш книжовник е сполучил да се добере до нещо велико и вечно, защото, макар и в религиозна обвивка, ядката на тази поразяващо правдива сентенция е общочовешка, непреходна. Тя би могла да бъде рожба както на един „езичник" (нека си припомним Хипократовата мисъл „Ars longa, vita brevis" [*]), не познаващ тайните на християнската мъдрост, така и на един ум, който е успял да се освободи от неумолимата власт на една всемогъща догма. А че това е така, едва ли

 

 

*. Животът е кратък, изкуството е вечно.

 

176

 

 

трябва да се съмняваме, да пишем обемисти философски трактати, да доказваме нещо, което нашите предходници вече са успели да осмислят. Достатъчно е само да надникнем в „езическото" минало на българския народ, за да се убедим в правотата на подобно твърдение. Та нали още хан Омуртаг бе мислил върху преходността на човешкия живот и вечността на сътворените от човека ценности: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил". [1]

 

И така, кое е вечното, това, което нивга не увяхва, това, което се предава от „род на род", оставено ни от цар Симеон, след като животът му прецъфтял и „негодуващ духът му към сенките с вопъл отлита"? Златният век, тази свидна рожба на българския владетел? За да разберем защо този исторически феномен никога не „изсъхнал" и цветът му не е паднал, трябва да потърсим и открием неговите вечни корени. Защото, преди да отсъди, Клио, тази мъдра и безпристрастна муза на историята, трябва да се запознае добре с фактите.

 

*

 

Нашите предходници, общо взето, правилно са разделили Симеоновото властвуване на два големи, основни периода, а именно: от 893 до 912 и от 912 до 927 г. Аз също съм склонен да приема тази хронологизация на българската история от онова време. Но за мен съдържанието на тези два основни периода е по-различно от общоприетото; различни са и идеите, с чиято помощ цар Симеон е съумял да раздвижи българското общество и да сътвори едно неповторимо явление от средновековната българска история.

 

И така, кое е главното, онова което създава облика на първия период от Симеоновото царуване (893—912)? Отхвърляне на заплахата от византийския „империализъм", ликвидиране на опасността от pax Byzantina. Ето това, ако трябва да го изразим само с една фраза. Но очевидно е, че тази фраза не е в състояние да ни разкрие могъщите процеси и онзи духовен взрив, разтърсил българското общество в края на IX и началото на X век. Ето защо трябва да се върнем малко назад, да започнем

 

177

 

 

малко по-отдалече и да представим малко по-подробно интересуващите ни събития.

 

Без да се спирам отново в детайли върху византийската политическа идеология, изкована в деветото столетие и същината на pax Byzantina — това читателят ще намери в началните страници на книгата — все пак трябва да припомня опасността, заплашваща българския народ и българската държава. Тази опасност не била по-малка от военните кампании на византийските василевси срещу България. Наистина сега Византия не разчитала на силата на своите оръжия. Тя сякаш имала по-голямо доверие в своята политическа идеология, проповядвана и разпространявана сред чуждите народи от константинополската църква. Християнската религия, наложена на българския народ, се оказала по-умел инструмент в ръцете на византийците, отколкото огъня и меча. Тя осигурявала великолепната възможност крепостта, след като веднъж е проникната в нея” да бъде превзета отвътре. Защото покръстването на българите довело тъкмо до подобно явление. Християнството овладяло не тялото, а ума и сърцето на българина. Но тази промяна не му донесла успокоение. Напротив! В душата на българина бушували противоречиви чувства, а умът му бил овладян от разноречиви мисли. С миналото било свършено, настоящето било тревожно, а бъдещето все още неясно. Или ако трябва да се изразим по-емоционално (така, както е виждал нещата българинът от IX столетие). Симеоновият съвременник все още е носил в своето съзнание представите за онези дни, когато с един замах били разбити култовите статуи и изпепелени калищата; неговият ум бил подложен на безмилостна идеологическа обработка, за да му се натрапи идеята за новия бог — този чужд бог, който на своята всеобща власт надвишавал всички представи за Тенгри и славянските божества; на този българин обещавали едно бъдеще, което било изцяло в ръцете на новата религия, в името на която хан Борис избил цвета на прабългарската родова аристокрация и унищожил завинаги силата и жизнеността на прабългарския елемент.

 

Трудно е било на този българин да се пребори с връхлетялата го като вихрушка опасност. Трудно е било да различи доброто от злото, да прецени какво да

 

178

 

 

възприеме и какво да отхвърли. Трудно му е било, защото той нямал увереност в силите си, във вярата си, в познанията си; нямал вяра в самия себе си, нямал така необходимото самочувствие. Симеон се заел на първо време тъкмо с тази нелека задача — да вдъхне вяра на разколебания български народ, да му вдъхне онова чувство, което би му позволило да премери успешно силите си с византийската експанзия.

 

Но как, ще попитате Вие, та нима е лесно да се вдъхне вяра на човека? Да наистина не е лесно. И тъкмо заради това цар Симеон избрал най-трудния, но затова пък единствено верния път, а именно: „догонване" на Византия, изравняване с постиженията на византийската цивилизация.

 

Какво означава „изравняване с постиженията на византийската цивилизация" е ясно. Но пред читателя вероятно изниква друго питане: тъкмо това ли е трябвало да се опита да стори Симеон, за да отговори на изискванията на времето? Да, тъкмо това, такава е била повелята на историята! Българският владетел, който несъмнено е познавал твърде добре съвременното нему византийско общество, е съзрял правилно какво се крие зад византийския експанзионизъм, на какво се е опирал pax Byzantina а именно: колективното чувство за превъзходство на ромеите над останалите народи — чувство, в чиято основа било залегнало превъзходството на „гръцката" култура. [2]

 

Тъкмо тази нелека задача, която Симеон е поставил пред неотдавна християнизираното българско общество, е довела до бурните събития в областта на културния живот в края на IX и началото на X век. Казвам бурни събития, защото процесите и явленията сякаш се развиват не сред суровата действителност, а на кинолента. А това е било така, защото този катализатор, за който говорих по-горе — стремлението да се надмогне миналото и да се настигне Византия — е предразполагал по-скоро към скок, към революция, отколкото към бавна, постепенна еволюция. Тъкмо за това някои учени говорят за „парадокс", за „чудо" (макар и да влагат друг смисъл и да търсят причината другаде).

 

Бързото дори от гледна точка на историята светкавично развитие на българската култура има и друга

 

179

 

 

първопричина. Казвам друга, но тя пак е обвързана с българския цар. Дори може би е по-оправдано да говорим само за едно допълнително условие, което още повече е улеснило и ускорило и без това бързо развиващите се процеси. Това условие е подготовката, образованието, впечатленията и познанията на Симеон за културния живот във византийската столица през втората половина на деветото столетие.

 

Тъй като вече говорих подробно но този въпрос, тук бих искал само да припомня онова, което ни е необходимо. Времето, когато Симеон пребивавал в Константинопол, е времето на първия византийски хуманизъм, [3] това е времето, когато във византийската столица все още бил жив споменът за една личност като Лъв Философ (или Математик), който по думите на П. Льомерл е „един човек, който е изучил отново всичко, което е могло да се изучи в неговото време" [4]; това е времето, когато патриарх Фотий е съставил своите „Лексикон", „Мириобиблион" („Библиотека") и „Амфилохия", когато е действувало с пълна сила ръководеното от него „мислещо общество" — дейност, която му е донесла признанието за „фигурата, която е между най-великите в историята на Византия, и, която е може би найпредставителната във византийската цивилизация"; [5] това е времето, когато съвременникът на Симеон Арета Кесарийски подготвял своята „издателска" дейност, благодарение на която днес говорим за „философско възраждане на Византия" (неправилно приписвано на Михаил Псел). [6] Най-сетне това е времето, което вещае енциклопедизма на десетото столетие с най-изявения негов представител — Константин VII Багренородни. [7]

 

Ето този въздух Симеон е вдишвал с пълни гърди в продължение на едно десетилетие. Че това не е останало без последици — както за него самия, така и за прозелитичното българско общество — свидетелствува недвусмислено по-нататъшното развитие на българската цивилизация. Взаимствуваните от Константинопол идеи (макар и в малко по-друга форма) били пренесени в българската столнина, значително улеснили осъществяването на Симеоновите замисли и спомогнали за подготвянето на онзи духовен „взрив", който твърде скоро избухнал във Велики Преслав.

 

За да разберем същината на това уникално явление

 

180

 

 

в историята на средновековна България, трябва да подходiм по новому както при изучаването му, така и при неговото оценяване. Новото в случая е повече в областта на методологията, отколкото във фактологията. Думата ми е за установяване на една типология на средновековната българска култура, която ще ни улесни при правилното обяснение на всички културни феномени. Ако погледнем с такива очи на културните процеси, зародили се и развили се в един център, който без съмнение е преславският дворец, ще се убедим, че наистина се докосваме до един своеобразен, неповторим феномен, какъвто е Преславската цивилизация. [8]

 

Използувайки понятието преславска цивилизация, бих искал да направя неизбежната за такива случаи уговорка, че то не отговаря точно на съдържанието, което аз влагам в него. Защото в случая става дума не за цялостната цивилизация на българската столица (още по-малко за християнската цивилизация като цяло, започнала да си пробива път в България след налагането на християнската религия), а за цивилизация, която е характерна за строго ограничена социална среда, създавана по волята и отговаряща на нуждите на строго определен социален поръчител. Тази цивилизация с успех би могла да бъде характеризирана като аристократична, дворцова или дори Симеонова, като отчитаме безспорния факт, че българският владетел е бил главната фигура в това явление. Все пак, влагайки в това понятие тясното съдържание (по социален белег, но не и по значимост!), за което вече стана дума, и без да забравяме факта, че тази цивилизация се развива в българската престолнина, аз запазвам наименованието Преславска цивилизация.

 

Нека сега надникнем в същината на явленията и процесите. Още първият досег с тях ни поразява: ние заставаме лице в лице с една цивилизация, която има твърде ограничена социална база, но в замяна твърде голямо значение (но за това по-сетне). Няма съмнение, че тя се твори от твърде ограничен кръг хора (книжнината) или от по-широка група изпълнители, които в своята работа следват неотклонно внушенията, желанията, указанията на българския владетел и най-близките му довереници (в областта на материалната култура) . Произведенията и на едните, и на другите са предназначени

 

181

 

 

за строго определена прослойка от тогавашното българско общество: царят, висшата аристокрация и висшето духовенство. Това са хората с по-висок интелект, с по-богата култура, с по-големи познания, с по-изискан вкус, които се дължат както на социалната им позиция, така и на тяхната цялостна подготовка. Тъкмо за тях е предназначена по-голямата част от книжовната продукция (напр. „Небеса", „Шестоднев"), блестящите произведения на бижутерията, разкошната (в сравнение с обикновената) рисувана трапезна керамика, внушителните, украсени с изискани миниатюри ръкописи. На техните стремления и желания отговарят кръстокуполната черква (най-масовата религиозна сграда в Симеоново време) и най-вече Златната Симеонова църква, Преславският дворец, всичките богато украсени както с мозайки, така и с преславското „чудо" — фината рисувана керамика (плочките за инкрустация, корнизи и иконите от типа на „Св. Теодор Стратилат"), преславската каменна пластика (и в двата и стила). Голямата част от тези културни феномени са се раждали наред с двореца и в преславските манастирски комплекси, които със своето своеобразие — по-скоро, функционално, отколкото архитектурно (тук те следват византийския модел от епохата) [9] съставят един от най-ярко отличимите белези на тази цивилизация.

 

Сътворените културни ценности — духовни и материални — са онази първооснова, върху която се изгражда Симеоновата политическа идеология; те са онова явление, което материализира мислите на българския цар, подкрепя го, вдъхва му сили и увереност и го тласка към създаването на онази политическа платформа, която нарекох pax Symeonica. Макар и не доведена докрай, тя е увенчана с царската титла на българския владетел и с патриаршеския сан на българския църковен глава и дава завършена форма и пълен блясък на Преславската цивилизация.

 

След като осъществил (и то по един блестящ начин!) първата част от своята програма, цар Симеон пристъпил към изпълнението на втората. Това не било никак лесно, защото ако първата стъпка била сторена в границите на България (разбира се, нейните сетнини били много по-големи и далеч надхвърлили българските предели), то втората трябвало да бъде направена в друг

 

182

 

 

план, в друга среда — наднационална или по-добре интернационална: в границите на византийската общност. А като не забравяме идеологическата обосновка на тази теоретическа общност на владетели и народи, бих казал дори в границите на християнското икумене. [10] По този повод нека припомня писаното в „Слово за мира с българите": „Настана земетръс, който почувствуваха даже и онези, които обитават отвъд Херкулесовите стълбове" (Гибралтар). [11]

 

И така, как завършва конфликтът, чийто отзвук надхвърля Средиземноморието? Резултатът е известен — цар Симеон не успял да изпълни докрай своята политическа програма и pax Symeonica останал до известна степен само един замисъл. Защо усилията на българския владетел не довели до така желания и упорито търсен от него резултат?

 

Веднага трябва да кажа, че те предварително били обречени на неуспех. Защо? Сили ли не достигали или пък нещо друго? Липсата на възможности се изразявала не толкова в отсъствието на достатъчно материални или човешки ресурси, или на така необходимото военно превъзходство. В тази област силите били почти изравнени, дори на моменти предимството клоняло към България (въпреки че Симеон осезателно чувствувал липсата на флот, докато ромеите с гордост заявявали „Флотата е славата на Романия (Византия)" или „Владението на моретата е мое" (Никифор Фока) [12]. На българското общество от началото на десетото столетие не достигали достатъчно вяра в собствените възможности, чувство за устойчивост в този несигурен свят, духовни сили, интелектуален заряд (за разлика от неговия владетел), традиции, съзнание за дълговечно и богато историческо минало. Християнизирането сложило по най-груб начин край на една все още недостатъчно изживяна епоха от българската история, на бит, обичаи, вярвания; отворило дълбока рана — физическа и психическа — в тялото и ума на българина.

 

В началото на десетото столетие българското общество все още било прозелитично. Двете поколения не били достатъчни, за да се извърши пълноценно така необходимата революция на ума, да се изостави старата прабългарска езическа идеология; да се приобщи към нова и при това чужда идеология, според която, той,

 

183

 

 

българинът, бил хем равноправен (християнин), хем неравностоен на гордия ромей; най-сетне да набере сили за промяната на тази структура — политическа и религиозна, не да я разруши (това би било по-лесно!), а само да я видоизмени. Никак не е било леко на българина да се пребори, и то успешно с един мит, с една легенда обособени в стройна, политико-религиозна система.

 

За разлика от българина всеки ромей е бил малко или много просмукан от тези идеи за структурата на макрокосмоса и не би могъл да си представи дори друг „таксис", друг ред извън установения вече във Византия порядък. Тази негова увереност се е основавала както на богатата елинска и византийска култура (за което вече стана дума), на традициите и миналото, но и на идеите на универсализма (най-върховната изява на византийската политическа идеология) и преди всичко на съзнанието за уникалността на „Константинопол — Свещения град", „града, избран от Бог", който наистина бил единствен „защото императорският легитимизъм и православието не се разделят, защото наследието на Рим е без подялба!" [13]

 

Особено важно в случая е, че тези схващания не са съществували само в отвлечената сфера на идеологията, обоснована от неколцина теоретици, но са определяли византийския „таксис" от началото на X век. Потвърждение на това намираме в писмата на Николай Мистик и Роман Лакапин до цар Симеон, от които тук ще припомня само някои пасажи. Константинополският патриарх многократно укорява българския владетел, че е „съблазнен" от „царската власт, която стои по-горе от всяка земна власт и при това е едничката, която е установил на земята царят на вселената. [14] В друго свое писмо Николай Мистик разкрива още по-ясно характера и всеобхватността на тази „царска власт, която е поставяла всеки народ под краката си. Прочее ни един народ, откакто се знае ромейската държава, не може да се похвали, че не е преклонил врат пред нея". [15]

 

Какво е могъл да противопостави Симеон срещу тази все още могъща преграда (трябвало е да минат още три столетия, за да бъде направен първият пробив от рицарите-кръстоносци [16]), срещу това единение на народи император, държава и църква? Своята политическа програма за pax Symeonica и нейния еквивалент, синтезиран

 

184

 

 

в една фраза: „Българите имат обичай да изискват чуждото и да не дават [своето]..." Но ако към тази сентенция е бил съпричастен всеки българин, то цялостната Симеонова програма останала неразбрана от обикновения българин, не получила и не могла да получи желаната подкрепа. България от времето на цар Симеон все още не била достатъчно узряла (за разлика от владетеля си!) за подобно развитие на нещата. Vae soli! [*]. Или, както е писал Оноре дьо Балзак: „Ho vae soli! — говори свещеното писание. Наистина и в политиката, и в любовта трябват двама, за да се получи нещо на света!" И тук се крие величието и в същото време трагедията на този бележит български владетел: „Светът е малък за големи, а за малки е светът голям!" — както е казал поетът.

 

В упоритата си гонитба с времето и пространството, в неотклонния си стремеж да постигне непостижимото, Симеон твърде лесно постигнал постижимото — онова, което ние понякога забравяме. Кои са резултатите от това тридесет и пет годишно властвуване — резултати, които наистина преминават „от род в род" и не изсъхват като „човешката слава"?

 

На първо място, разбира се, цялата епоха, която сме свикнали да назоваваме Златен век — феномен, единствен, неповторим в историята на България. Кое е непреходното, би попитал някой, онова, което има особена стойност за нас, което го прави уникат? Няма съмнение, че това не са отделните части, а цялото, онази хармония, която съществува между отделните явления и процеси и ги превръща в едно ядро, което трудно би могло да бъде разбито и оценено фрагментарно. Обикновено, в редица изследвания, посветени на цивилизацията, като общо място се явява твърдението, че „разцветът на изкуството, литературата и науката се намират в причинна връзка с политическите успехи, а главно — с икономическия подем". И като отрицание на подобно опростено (и в някои случаи невярно) обяснение на историческите процеси се сочи Италия в епохата на Възраждането (М. Дворжак). Ако трябва и ние да подирим отрицание на този постулат, ще посочим без колебание времето на цар Иван Александър и последните

 

 

*. Горко на самотния

 

185

 

 

години от историята на страната преди покоряването ѝ от османските турци, когато културното развитие е до голяма степен в противоречие с политическото безсилие и икономическата разруха.

 

Няма съмнение обаче, че подобен начин на обяснение би ни довел до другата крайност — пълното отрицание на взаимовръзките в развитието на едно общество. Очевидно най-правилен е конкретно-историческият подход. Ако се върнем към нашия Златен век, ще се убедим, че това е тъкмо така. Хармонията, за която споменах, господствува навсякъде. Разноликите изяви на българското общество (или на част от него) са в пълно съответствие помежду си, развиват се едновременно (или са в здрава причинна връзка едно с друго, когато са последователни) и в почти еднаква степен. На обширната територия на България съответствува здравата държавна власт, авторитетната църква начело с патриарх, укрепналото българско общество, ръководено от един суверен, който си извоювал най-високата владетелска титла в християнския свят; общество, което съумяло да създаде една блестяща култура, която имала голяма стойност за времето си и още по-голяма за бъдните поколения, и то не само във вътрешен, но и в интернационален план.

 

Най-свидната рожба на цар Симеон и ядката на целия Златен век е безспорно Преславската цивилизация. За нея вече говорих, опитах се да посоча нейната типологична основа и характеристика. Сега остава тя да бъде оценена. Как би могло да бъде сторено това? Естествено, като я разглеждаме във времето и пространството, т. е. като я съпоставим с подобни на нея явления. А те са първият византийски хуманизъм, [17] Каролингският ренесанс [18] и мюсюлманското възраждане. [19]

 

Но някой веднага би възразил: какво е общото на Симеоновата цивилизация с тези явления, които имат големи последици за човешката история? И наистина, ако цар Симеон е възпитаник на византийския хуманизъм, то развитието на българската култура не стои в пряка връзка с подобни процеси в Карловата империя и арабския свят. Но това в никакъв случай не означава, че българската действителност трябва да бъде разглеждана откъсната от тях. Постиженията са били различни

 

186

 

 

(различни са били и целите!), но духът на времето, уловен от българския владетел, е бил един и същ.

 

В България не нахлул византийският хуманизъм, защото нямало почва за насаждането и отглеждането на подобно явление, но в замяна на това била създадена литература, главно патристична по своя характер (изискванията на българското прозелитично общество били такива), която положила основата на старата славянска литература. Във Велики Преслав не би могло да се говори за възраждане, каквото се приема, че е съществувало в двора на Карл Велики (макар че терминът е оспорен още в 1840 г. от Ж. Ампер) — възраждане на латинския език и латинската литература. В замяна на това Симеон създал нова литература, на която било отредено да играе съдбовна роля в живота на славянството, и, което е не по-малко важно, Симеон стимулирал развитието на една литература, която се творяла на говоримия от народа език, като се осмелиил да .изхвърли от употреба един от класическите езици — гръцкия.

 

Българският владетел, възпитаван в хуманистичните кръгове на византийската столица, не могъл да пренесе във Велики Преслав същината на явлението, но не пропуснал да взаимствува една от неговите форми. В българската престолнина, по подобие на патриарх Фотий [20], той създал един „частен кръг", едно „мислещо общество". Но за разлика от Карл Велики, който също имал свой придворен кръг от бележити културни дейци, българският цар бил несравнено по-подготвен и способен да го ръководи лично (нека си припомним съпоставката между двамата, сторена от А. Рамбо). И което е не по-малко важно, преславският дворцов кръг за разлика от този в Аахен (Екс ла Шапел), бил съставен не от чужденци (италианци, испанци, англосаксонци), а от българи.

 

В България не получили развитие математиката и географията (едно от най-великите постижения на арабската мисъл) или византийският енциклопедизъм. Но не може да се отрече, че българското общество получило определена доза знания и в тази област, но посредством друг вид творби — Симеоновите сборници, съчиненията на Йоан Екзарх и др. (българинът от десети век

 

187

 

 

се е нуждаел от тях, а не от „Геопоника" медицински, ветеринарни или етимологически трактати). [21]

 

Създадените във Велики Преслав материални ценности имат не по-малка стойност от изявите на духовната еманация на българина. Българската християнска архитектура усвоила учудващо бързо „модната" линия във Византия — кръстокуполната църква. Шедьовърът на преславската архитектура — Кръглата църква, не е никаква реплика на Карловата ротонда в Аахен или куполните сгради във Византия, а едно оригинално явление, което говори за самобитност на творческия дух. Славата на Преславската рисувана (или художествена) керамика може да бъде оспорена единствено от Багдад и Константинопол. Преславската каменна пластика има определено самостойно място между скулптурата на Запада и Изтока.

 

Едва ли е необходимо да продължавам, за да убедя читателя, че Преславската цивилизация намира своето място сред големите цивилизации на Средиземноморския басейн; че нейният вдъхновител и създател цар Симеон е бил във времето и пространството и те са били в него!

 

Но това, разбира се, не е всичко. Защото Симеоновите дела имат и други сетнини. Вече казах, че на старобългарската книжнина, създадена в края на IX и началото на X в., било съдено да играе важна роля и през следните столетия и то в широк интернационален план. Погледнато и оценено под този ъгъл, книжовното богатство (една от най-значимите изяви на Преславската цивилизация), натрупано от Симеон, има четири основни заслуги, а именно: 1) като оставим настрана някои от Кириловите творби и преводи (с активното участие на Методий), създаденото от Симеоновия книжовен кръг положило основата на старославянската литература като цяло; 2) Симеоновите творби, както и съчиненията на Климент, Наум, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, съдействували най-активно за развитието на останалите славянски литератури (тук едва ли е необходимо да припомням многобройните преписи, които понякога достигат внушителни цифри) [22]; 3) Симеонова България дарила славянството с онзи литературен език, с който то си служело столетия наред. „България дала на Русия не само относително пълен комплект богослужебни книги и книги, свързани с християнския

 

188

 

 

мироглед — пише Д. С. Лихачов, [23] но тя дала на Русия литературен език, на които били написани тези книги. . .” Остава ми само да добавя, че този дълг към България имат и други страни и народи; 4) Най-сетне трябва да припомня и още една заслуга на Симеонова България, която или се принизява, или се подценява. Клио отредила на българската държава (по силата на историческото си развитие и географското си положение) да вземе дейно участие в създаването и най-вече в разпространението сред останалия славянски (а и неславянски) свят на византийската цивилизация в нейната българска адаптация.

 

На последно място (но не по значимост) трябва да изтъкна още едно Симеоново постижение. Продължителното властвуване на бележития български владетел и неговите успехи в различни сфери на социалната дейност довели до изключително издигане на международния престиж на българската държава и в политическата област. От 913 г. нататък българският владетел заслужено се титулувал цар, а наскоро след това българският църковен водач получил най-високия православен сан — патриарх — постижения, до които останалите източноевропейски държави могли да се доберат столетия по-сетне. [24]

 

След като разказах сравнително обстойно за непреходните ценности, сътворени с толкова усилия и всеотдайност от българския владетел и неговото време, читателят с основание би попитал: нима цар Симеон сам е извършил този Сизифов труд; нямало ли е други около него? Разбира се, имало е! Някои от тях са ни оставили своите имена: Климент, Наум, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Григорий Презвитер, кавхан Теодор, и толкова! Това ни е съхранило времето. Но и то е достатъчно, защото историята на България от Симеоново време не е Шекспирова драма, наситена с герои, а по-скоро Атина по време на Пелопонеската война — така, както ни я е представил Тукидид.

 

Симеон не бил сам, но първото място несъмнено се пада нему. За делото на българския владетел напълно приляга мисълта на К. Кларк: „Всичко е станало изведнъж, през живота на едно поколение." Историята на човешката цивилизация ни предлага достатъчно примери,

 

189

 

 

за да се усъмним в правдивостта на това съждение (нима великият Джото не обогати ренесансовата живопис с великолепното чувство за покой и движение внезапно, сякаш с един мах, резултат от дарбата за предвиждане на гениалния художник; нима новата архитектура на Възраждането, чиято родина е Флоренция, не бе рожба единствено на Филипо Брунелески; и двамата, както добре показа М. Дворжак, не са имали предходници).

 

Но някой ще каже, нали княз Борис е положил началото. Да вярно, но по-нататъшният път е бил отреден на Симеон. Ето как, чрез една близка аналогия би могло да бъде обяснена връзката между двамата: „Колкото и значимо да е било делото, извършено от Пипни Къси, то не би дало тези плодове, ако не бе неговият първороден син Карл [Велики], чийто авторитет и несравним престиж достигнали дотам в продължение на четиридесет и пет години славно царуване, че го направили господар на Запада". [25] Едва ли трябва да убеждавам, че и случаят Борис — Симеон е почти същият!

 

Вече имах случая да подчертая, че „правото на съществуване на една цивилизация се обосновава до голяма степен с възможността да роди гений от голяма величина". Че българското общество от IX в. е родило гений и че този гений е Симеон едва ли е необходимо да се съмняваме. Но каква е в крайна сметка същината на този български гений, как се е изявявала тя? За да отговоря на този въпрос, ще си послужа с една, макар и перифразирана преценка на големия испански мислител Мигел де Унамуно: Има хора (и то не малко!), които през целия си път не се отделят от тълпата (по своите интелектуални възможности, а не по социалните си позиции). Веднъж те улавят повика на времето и се превръщат в гении. Има други хора, които през целия си живот, във всяка своя изява, във всяко свое действие показват необикновеното, изключителното, гениалното; онова, което акумулира в себе си способностите и стремленията на един народ; онова, което дава облика на цяла епоха; онова, което оставя трайни дири не в съзнанието на едно поколение, а в историческата памет на цял народ; онова, което е трайно и крие в себе си непреходни ценности, такива, каквито определят пътя на Човечеството напред. Симеон е от тези хора.

[Previous] [Next]

[Back to Index]

ПОСЛЕСЛОВ: SUB SPECIE AETERNI ATIS

    1. СИМЕОН ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА СЪВРЕМЕННИКА: НЕГОВ И НАШ

1. Подобни съпоставки, но твърде оскъдни, са известни и при някои други български владетели. Така напр. хан Крум (L. Grammaticus, p. 207 (и цар Калоян) Ἀ. παπαδοπούλου—Κεραμέως, Ἀνάλεκτα Ἰεροσολυμιτικῇς Σταχυολογας, I, СПб, 1891, σ. 212) са назовани нов Сенахерим. Византийският историк Георги Акрополит (Georgii Acropolitae, Opera, rec. A. Heisenberg, I, Lipsiae, 1903, 1903, p. 61, 13—14) казва за цар Иван II Асен: „...премного обичаше жена си Ирина — не по-малко, отколкото Антоний  Клеопатра".

2. Вж. тук с. 136 и passim.

3. Nicholas I, Letters, p. 527—528.

4. Съвременник на император Теодосий е бил не Хозрой I, а Издигерд. Вероятно тази размяна на имената се дължи на грешка, сторена от преписвач. Вж. ГИБИ, IV, с. 195, бел. 3

5. Nicholas I, Letters, n°5, p. 32, 128 — 34, 145.

6. Ibidem, p. 36, 187—188.

7. Ibidem, p. 32, 100—101.

8. Едва ли би могло да се допусне (макар че е интересно като хрумване), че Симеоновите действия през август 913 г. са резултат от това внушение.

9. Nicholas I, Letters, n°20, p. 136, 94—126.

10. Ibidem, p. 136, 128 — 138, 133.

11. Ibidem, p. 138, 141—143.

12. Ostrogorsky, p. 82.

13. Dagron, Constantinople, p. 466.

14. Вж тук с. 95.

15. В пропуснатия пасаж е описана гибелта на Лъв Триполит.

16. Nicholas I, Letters, n°23, p. 164, 138 — 166, 166.

17. Тези успоредици едва ли са случайни. Анонимният автор е познавал Плутарх и неговите „Паралелни животоописания". Вж. Dujčev, The Treaty of 927, p. 266, 188.

18. Dujčev, The Treaty of 927, p. 264, 172—173.

19. Вж. тук с. 142—143.

215

20. Dujčev, The Treaty of 927, p. 276, 362 — 278, 369.

21. Theoph. Cont., p. 405, 17 — 409, 20.

22. Dujčev, The Treaty of 927, p. 282, 448 — 284, 465.

23. Liudprandus, III, 29: p. 309.

24. За император Юлиан: J. Bidez, La vie de l'empereur Julien, Paris, 1930; Dagroti, Constantinople, Index, s. v.

25. Vita Clementis, XIX, 60: p. 128, 12—15.

26. Вж. L'empereur Julien, œuvres complètes, I, 1 et 2, éd. J. Bidez, Paris, 1932, 1960; II, 1 et 2, éd. G. Rochefort et C. Lacombarde, Paris, 1963, 1964.

27. Дуйчев, СБК, I, с. 77; A. Vaillant, Textes vieux-slaves, I, Paris, 1968, p. 79; Б. Ст. Ангелов, За три съчинения в Симеоновите сборници, Староб. лит., 5 (1979), с. 10—20.

28. Л. Милетич, Цар Симеон, споменат в един среднобългарски ръкопис, Български преглед, IV (1898), с. 159.

29. Българската историопис познава някои такива опити: В. Н. Златарски, Ивайло и Момчил. Сравнителна характеристика. Български преглед, V (1899), с. 103—115; П. Мутафчиев, Иван Рилски и поп Богомил, Философски преглед, 6 (1934), с. 98—109. В това отношение класическа е книгата на H. Pirenne, Mahomet et Charlemagne, Paris—Bruxelles, 1937.

30. Войнов, Промяната, с. 167—168.

31. Dagron, Constantinople, p. 466.

32. A. Rambaud, L'Empire grec au X-e siècle, Paris, 1870, p. 331. Това съпоставяне е възприето в „Histoire du développement culturel et scientifique de l'humanité", III, Paris, 1969, p. 166.

33. Eginhard, Vie de Charlemagne, éd. et trad. par L. Halphen, Paris, 1947, D. 75; Riche, Ecoles, p. 385.

34. Работата на Ж. Родо ми остана недостъпна. Вж. G. Sergheraert, (Chr. Gérаrа), Les princes bulgares du Moyen Age. Portraits, Paris, 1974. p. 65—66.

35. Вж. тук, с. 94.

36. За Константин Велики: V. Burch, Myth and Constantine the Great, London, 1927; A. Piganiol, L'empereur Constantin, Paris, 1932; J. Vogt, Constantin der Grosse und sein Jahrhundert, München, 1960; Dagron, Constantinople, Index, s. v.; Ahrweiler, L'idélogie politique, p. 10—11.

    2. ПРИСЪДАТА НА КЛИО

1. Бешевлиев, n° 55, с. 193.

2. Вж. тук, с. 25.

3. Lemerle, Humanisme, passim.

4. Ibidem, p. 176.

5. Ibidem, p. 177.

6. Ibidem, p. 205—241.

7. Ibidem, p. 267—300.

8. Подробно за съдържанието на феномена Преславска цивилизация, вж. тук с. 48 и сл.

9. Вж. тук. с. 76—78.

10. Вж. тук, с. 106 и сл.

11. Dujčev, The Treaty of 927, p. 274, 310.

216

12. Ahrweiler, L'idéologie politique, p. 119; Guillou, La civilisation byzantine, p. 172; За византийския флот: Bréhier, Les institutions, p. 323—342; Toynbee, Const. Porphyrogenitus, p. 323—345.

13. Dagron, Constantinople, p. 544.

14. Nicholas I, Letters, n°8, p. 48, 47—48.

15. Ibidem, n°21, p. 144, 44—46.

16. Ahrweiler, L'ideologie politique, p. 103 et suiv.; Dujčev, La crise idéologique, passim.

17. Lemerle, Humanisme, passim.

18. Karl der Grosse, I—IV Düsseldorf, 1965—1967; J. Fleckenstein, Die Bildungsreform Karls des Grossen als Verwirklichung der norma rectitudinis, Fribourg, 1953; W. Edelstein, Eruditio et Sapienza. Weltbild und Erziechung in der Karolingerzeit, Fribourg, 1965; De l'antiquité au monde médiéval, p. 364 et suiv. (с богата библиография); Riche, Ecoles, passim.

19. A. Afez, Die Renaissance des Islams, Heidelberg, 1922; A. Мец, Мусульманский Ренесанс, Москмва, 1973; D. et J. Sourdel, La civilisation de l'Islam classique; Paris, 1968; Cl. Cahen, L'Islam desorigines au début de l'Empire ottoman, Paris, 1970, p. 193—208; De l'antiquité au monde médiéval, p. 434 et suiv. (библиография).

20. Lemerle, Humanisme, p. 197—199.

21. Ibidem, p. 288—292.

22. Досега трактатът на Черноризец Храбър e известен в 73 ръкописа (Куев, Черноризец Храбър, с. 177—418). От „Азбучна молитва" на Константин Преславски до нас са достигнали 39 ръкописа (Куев, Азбучна молитва, с. 148—149). Обемистият Симеонов сборник от 1073 г. е познат по 21 преписа (Куев, Археографски бележки, с. 39—56).

23. Д. С. Лихачев, Развитие русской литературы X—XVII веков, Ленинград, 1973, с. 33.

24. Сръбският крал Стефан Душан се провъзгласил за цар в 1345 г. и носил тази титла до смъртта си в 1355 г.,  а сръбската патриаршия била провъзгласена в 1375 г. Първият руски цар e Иван IV Василевич Грозни (1547), а първият руски патриарх бил избран едва в 1589 г.

25. Halphen, Charlemagne, p. 57.