АНГЛО-ФРЕНСКАТА ПОЛИТИКА И ЮГОСЛАВИЯ

Югославия зае мястото на Хабсбургската империя не толкова по игра на съдбата, колкото поради безумната, до престъпност егоистична политика на англо-френската дипломация и нейните близки англо-французки обществени среди. Политиката на Англия, винаги е гледала, щото славянството да бъде във взаимни раздори и да е далеч, по възможност от море. Тя обаче с течение на времето, се е стараела да смекчи своето дело, като прави известни концесии в духа на умереност и хуманност, когато фран-цузката политика, напротив, се интересува само от числото на пушките, които би й се предоставили на разположение в преследване не на една културна-цивилизаторска идея, а на една чисто политико-икономична и империалистична хегемония в света, като си позволява всякакви компромиси с някои държави, за да ги има в своята орбита, без оглед на техния политико-социален строй. При това чувството на мъст спрямо бившите противници, заседнало у нея неумолимо по мойсеевия закон, изложи не само мировия й престиж, но още й бърка да третира с един справедлив замах днешната реалност и живота. И двете политики, въобще, които навремето бяха покрусени от драмата в Белградския конак с последния Обренович, както и от сараевския атентат (особено английската дипломация и общество, които водеха дълго време кампания срещу авторите на белградската драма), игнорираха съвършено тия исторически факти, както и културно-моралния сръбски интелект, когато трябваше да включат толкова чужди народи в Югославия. Творците й не са били, впрочем, да игнорират и да предполагат тогава, че една низко културна държава, като Сърбия, би могла да се наложи на народи с по-висока от нея култура, цивилизация и история; ала те извършиха тоя безпримерен и безправен акт спрямо тия народи, ръководими не само от чувство на мъст, но така също и от чисто егоистични материални подбуди. И затова на първо време не оставаше нищо друго на онеправданите по тоя начин народи, освен да се предадат на лоялна резигнация, че под опека на Англия и Франция, виновници на тяхната съдба, и ОН, ще се създадат в новата им държава условия за мирна културно-просветна дейност, като всяка отделна нация ще може да се развива свободно в своя специфичен организъм. За жалост обаче тая нова държава, чието управление се съсредоточи още от момента на рожбата й изключително в сръбски ръце, указа се от самото начало некадърна за каквато и да би била цивилизаторска мисия в тоя край на Европа. Нещо повече, тя стана опасна за реда и спокойствието на Балканите, както и за световния мир, с безогледната тенденция да се унищожи всяка политико-народностна индивидуалност в държавата.

В името на тая денационалистична тенденция се посегна с една рядко по своята бруталност система, върху най-свещените чувства на чуждите нации и върху най-скъпите им културни съкровища от страна на сръбската власт. Тоя нечуван до сега в историята вандализъм започна в Македония още от деня, когато се настаниха там сръбските органи, като всички културни ценности на българо-македонския народ бяха унищожени, интелектуалните му сили бяха едни прогонени, други хвърлени в затвора или избити. Малко по-късно тая денационалистическа система се простре върху всички чужди етнически единици в държавата, като терорът и убийствата се практикуват по най-вулгарен начин. Даже хърватският бележит водач, г. Мачек, не бе пощаден и след като бе съден, днес той се заплашва да бъде повален на земята. Една ясна картина за терора и инквизицията в страната, на които са подхвърлени чуждите народи от сръбската власт, изнесе хърватския депутат г. Никич в парламента с интерпелацията си, в отговор на която г. Маринкович подчерта, че „политиката за националното единство ще продължава, докато то бъде реализирано". Вестник „Време, по тоя повод, препоръчва рецептата на Стефан Радич; сръбските комитаджии, чиито почетен председател е крал Александър, в недавнашното събрание в Белград, като разгледаха настоящото положение на кралството, дойдоха до заключение, че време е вече да се разправят с вътрешните неприятели на държавата, в който смисъл те отправиха и апел до народа.

Въпреки наличността на тия факти и кипежа на борбата в държавата, сръбската телеграфна агенция и преса, както и сръбските политически мъже и учен свят, които са артисти във фалшификация на историческата действителност и емперична реалност, не престават да наводнят света със съобщения върху реда и спокойствието в страната. Тия съобщения обаче се опровергават последователно с една абсолютна категоричност от развоя на събитията в държавата. И докато борбата на македонци, хървати, черногорци, албанци и пр., се представляваше като едно мимолетно явление без всякакво историческо и политическо значение, дохажда военната конспирация в армията, открита напоследък в гарнизона на Марибор, с която крал Александър мисли да разпростре царството си до Черното море и Бяло море, както и по целия Адриатически бряг. И тук сръбската власт измъдри подходна илюстрация на това важно събитие, като го подведе по несимпатичната за просветеното общество формула на болшевизъма, както и преди туй обясняваше кадрила на преместванията на офицери и привеждането им в запаса с чисто военно-тактически съображения. Ала смъртните присъди на офицери, издадени в Белград, не би могли да се оправдаят в никой случай от военно-юридическо гледище поради факта, че те са принадлежали към някакъв комунизъм, докато това тяхно разбиране остана съсредоточено в субекта и не се е обективирало в каквато и да е формация. Ако армията, която е поставена социално сравнително в най-благоприятни условия, не може да понася тоя безправен съсипателен за държавата диктаторски режим, що оставя тогава за народите, на които са отнети всички политико-социални права, като се разполага и с неговата кръв, имот и чест, без да могат да упражнят каквато и да била санкция?

Сръбската власт и сръбските политически мъже, обхванати изобщо от безразсъдната мисъл на асимилация на чуждите народи в държавата, както и от болезнената мечта за хегемония в Балканите, подценяват смисъла и значението на тия народи и на най-близките фактори, които са пряко заинтересувани от тоя край. Техните опити да подведат находящите се в държавата чужди етнически народи чрез грубата сила под абстрактната идея „национално единство", е една химера. Силата може да засегне външната страна на националната им душа, ала вътрешната им страна - субективната - оставя винаги интактна, като националния им гений ще се конкретизира даже и под пепелищата на народностното огнище в специфичната им форма и дух. Националният субстракт, който се крие зад емпиричната реалност, ще поддържа енергията и волята на борещите се народи за свобода, националното им единство и култура. Свободата и необходимостта за съществуване са обществен закон, неотемлим от живота. Те са едновременно и главните фактори на световния прогрес, които обуславят мисълта и дейността на индивида, както и на народите и които са наложили колективитета като необходимост за по-леко понасяне тежестите на живота, отгдето произтичат и предпоставките на позитивното право и морал за ред и правда в социалния строй. Игнорирането им от страна на сръбската власт и сръбските политически мъже е знак на липса на политико-държавническа мъдрост, когато тенденцията на днешното време е, щото отделната нация като единица със своя организация, култура и интелект, да сътрудничи в международната солидарност, напредък и цивилизация. Македонският народ, хърватският, черногорският и албанският схващат добре своето историческо съревнование в Обществото на народите и няма да се оставят да бъдат обезличени от сръбската власт като народи. Консеквенциите от потисническата и денационалистична политика ще почне тая власт да усеща тепърва и ще се убеди, че бруталната сила може да има временен успех, за което историята и живота ни дават доста поучителни факти. Япония, с която г. Маринкович заплашваше тъй често берящия се македонски народ, плати скъпо за своята авантюра в Шанхай. Г. Маринкович и сръбската власт трябва да са почувствували добре оня рязък и язвителен отказ на г[осподи]н Макдоналд [60] по просбата им за заем отправен и в тая Лозанска конференция. Това не беше друго освен една алюзия върху безумното въоръжение на Югославия, за което бяха разпилени всички ресурси на държавата и толкова много заеми, сключени във Франция. Г[осподи]н Бенеш, идеолога на Малкото съглашение, и великият демагог-демократ, не обели нито зъб в подкрепа на колегата си, нито се каза блага дума от страна на Франция. Едничката мощна сила, на която се осланя днес сърбизмът в потисничеството и денационализацията на чуждите народи в държавата е Франция, и тя със своята непримиримост и безогледна опозиция, под прикритата форма на тия и ония членове от Версайлските трактати срещу каквото и да е рационално решение по международните въпроси е изгубила вече всяко морално значение пред света и се намира почти в такова изолирано положение, каквото Япония си създаде със своята авантюра в Крайния Изток; така щото много е проблематично, дали сърбизмът ще може да разчита и в бъдеще, както по настоящем, на ефикасна французка подкрепа в потисническата си политика. Сръбските държавни мъже не могат да не виждат вече, че политиката им дотегна и на дипломацията и на обществото, които копнеят само за мир и спокойствие. Ако по-преди се е погледнало снизходително на грозното минало на сърбизма, не ще рече, щото историческите факти от това минало няма да натегнат един ден в международните комбинации и преустройството на днешното хаотично положение на Европа. При тая обща нужда от солидарност и сътрудничество за превъзмогване на актуалната политико-финансова и стопанска криза дрънкането на сръбската сабя, затварянето на границите под разни претексти, гонитби и убийства на интелектуалните сили на чуждите народи в държавата, всичко това ще има граница и скоро ще бъде поставена сръбската власт на горчиво изпитание. А независимо от това потиснатите народи в Югославия ще сторят всичко, за да подобрят участта си със собствената си кръв и мишци. Каузата им, било от гледище на международното право, било от това на морал, е толкова справедлива, щото тя, след като се е игнорирала досега от творците на Югославия, както и от ОН, оправдава напълно всички възможни действия от тяхна страна за съхранението им и запазването на националните им съкровища. Това е не само тяхно естествено право, а още повелителен дълг към себе си, към историята и народностната им култура. Борбата в тоя случай се инспирира от най-сюблимна цел - да се създадат нормални законни условия за равноправно народностно развитие, без разлика на народността като такова и безспорно, тая борба ще намери симпатия и подкрепа във всички среди на обществото. В тая борба се пада на македонския народ една многе по-тежка мисия: той трябва да се бори против сърби и гърци. Закова борбата му има универсален характер: тя цели създаването на справедливи условия, които засягат всички народи на Балканския полуостров. Защото, веднаж Македония свободна, там всяка нация ще може да се развива свободно в специфичния си организъм и култура и антагонизмът между народите ще престане завинаги. В такъв случай, в Балканите ще се открие нова ера на взаимна солидарност и сътрудничество за преуспяването и благосъстоянието на всички народи. Проникнат от тоя възвишен идеал „свободата на Македония", македонският народ ще се бори с несъкрушим дух, енергия и воля за постигането му.

Торино, 24 юни 1932 г.

Д-р Хр. Татарчев

В. Македония, г. VI, бр. 1712, София, 7 юли 1932, с. 1-2.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

60. Джеймз Рамзи Макдоналд - английски държавен и политически деец, лидер на Лейбъристката партия, министър-председател (1924, 1929-1931, 1931-1935).