От Витоша до Грамос, Походът на една чета през Освободителната война - 1912 г.
Хр. Силянов
 

XXXIII
ПОБЕДИТЕЛИ И ПОБЕДЕНИ
 

Времето поомекна. Снежните парцали падаха сега като едри капки дъжд. Шосето се превърна в блато.

Двамата познати офицери бяха още в кулата. Няколко войници гризяха по една галета. Аз снех раницата си, извадих тютюн, хубавия бял хляб на Чекаларовата снаха и едно парче манура (мазно, вкусно сирене, рядкост, не всекиму достъпна) и ги турих на разположението на съюзни-

497

ците. За нашата обстановка това бе цял разкош и приятно изненада гърците. След закуската ледът на сърдития офицер се постопи. Неприятният инцидент съвсем се заглади.

— Ако постоите малко тук, ще можем да слезем заедно до Арменско, където е нашият ескадрон — каза ми поручик Николаидис.

Съгласих се.

Оставихме шосето и взехме пряката планинска пътека за Арменско. Тя е цяла посеяна с войнишки капи, парцали, кутии от маузерови пачки, оскубани пера от всякакви домашни птици. Всъду личат изритите почернели места на турските огньове.

Аз се прилепих до поручик Николаидис и почнах да изтръгвам една по една подробности от войната и от съвместното прекарване на гърците с българската войска в Солун. От своя страна офицерите се заинтересуваха от нашето сътрудничество с петата гръцка дивизия. И двамата офицери обвиняваха полковника Матеопулос и намираха справедливо неговото повикване в Атина за обяснения. Матеопулос имал за задача да се укрепи нейде над Кайляри и да чака, докато главните гръцки сили свършат задачата си в Солун и се обърнат срещу Битоля. Той обаче, въпреки заповедите на главната квартира, се увлякъл в преследването на разбитите турски части и си изпатил. Джавид паша сформирувал набързо в Битоля един силен отряд и разбил дивизията, която изгубила тринадесет оръдия, а само в сражението при Сорович дала около 1500 убити и ранени. Сега петата дивизия се командувала от полковник Генадис.

— Слушай бре, иди хвани коня! — извика към гръцките войници навъсеният офицер.

Един кон се беше отделил от пътеката (тя бе тъй стръмна и тясна, че не беше възможно да се язди) и се бе упътил към гората. Офицерът извика още два пъти, но войниците не се помръднаха. Поручикът се ядоса, разпсува се и най-после назова по име един войник. Чак тогава заповедта му биде изпълнена.

Юруков и Киселинчев се съгласиха с мене, че в нашата чета има по-голямо послушание и взаимна почит. И в най-голяма умора, у нас при такава една заповед биха се отзовали веднага няколко души.

Влязохме в Арменско, цапайки безстрашно разредената кал. Арменчани, прибрани вече в къщите си и забравили

498

двете ужасни денонощия, ни поздравяваха радостни от врати и прозорци и си честитяха свободата.

В селото имаше и сръбски, и гръцки кавалеристи. Казах на бай Спиро — стар наш работник, който, щом ни видя, се постави на услугите ни — да ме заведе при сръбския офицер.

Едната стая бе заета от сърби, другата — от гърци.

Бай Спиро ни представи на войниците.

— Йесте ли ви бугарски комити? — запитаха ни войниците, които със своята непринудена веселост и бодрост рязко се отличаваха от гърците.

При тия думи излезе един подпоручик и ме запита:

— Йесте ли ви пуцали? Па како сте то могли урадити?

Случката го разсмя много. Неговото отделение вървяло към Арменско, когато се чула пукотевицата. От въздействието на пукота върху гръцките кавалеристи, с които е вървял, както и върху ония, които в панически бяг се спуснали от кулата към Арменско, подпоручикът не си е съставил високо мнение за куража на елинските ни съюзници. След като се осведоми кой съм и откъде съм, той издаде на гърците заслужения атестат, като си послужи с твърде живописни сръбски изрази:

— Ала су страшливи ови гърци, оца им ниовог! Кажу „Турко!”, па беже. Немойте бежчи, кажем им, лежи, па пуцай и ти, нече те одмах убити...

Аз и другарите ми се смяхме, тъй както отдавна не бяхме се смели.

— Но съюзниците ни биха ви се разсърдили, ако чуят за себе си такива мнения, казах аз, за да се намеря на приказка.

— Па нека се сърде, оца им... Я им то и сам кажем.

— Вие им го казвате, но, за съжаление, не ви разбират.

Аз си представях тая интересна сцена, когато сръбският подпоручик е изказвал на сръбски негодуванието си пред гърците, като се е мъчил да ги възпре от бягство.

На тръгване подпоручикът ме замоли да се явя в Лерин пред майора Ефрем Лазич и да му съобща всичко за инцидента при кулата.

— Ето един сърбин, който само в един ден успя да познае гърците и да ги намрази — казах на другарите си, които се мъчеха да възпроизведат дословно сръбските фрази на офицера.

499

Направи ми впечатление, че и арменчани, които за пръв път в живота си виждаха сърби, бяха към последните по-любезни и по-доверчиви, отколкото към гърците. Но това не ни учуди: ние също считахме сърбите за по-близки и по-доверени съюзници.

Недалеко от селото няколко турски трупа лежаха във водната кал. Един от тях, полугол, разгърден, бос, бе прострян на гърба с кървава рана на шията. Млад, хубав човек с полузакрити, почти живи очи и устни свити в неподвижна усмивка.

Поспряхме се над него. И почувствувахме нещо като жал за младия мургав турчин, повален на земята ненадейно, може би в минута, когато мечтаеше за далечната родина.

Бай Спиро, който ни изпровождаше, посочи ми друг труп и каза:

— Този е мой. Този и още един. Ке тепам, колкото мога...

Освирепелият арменчанин убил един турчин с револвер от двадесетина крачки разстояние и се снабдил с маузерка. После с турската пушка повалил втория. Спиро ми разкри сега една тайна, която инак може би до гроб би пазил само за себе си: настанените снощи у него аскерлии изнасилили жена му.

В отговор не можах да му кажа друго, освен... да го похваля за вярната му стрелба.

Сганта, която снощи илюминираше с огньовете си балканите, е оставила по цялото шосе по някой свой човек: изостанали навярно от редицата войници, повалени от куршумите на разни спировци.

Колко много следи от шествието на разбитата орда! Най-много изобилствуват оскубаните кокоши пера. Чадъри, коля, обезглавени кокошки, които бягащият аскерлия не е сварил да опече и изяде, разхвърляни турски тевтери от държавни учреждения, оставени дрехи, овчи кожи и... едно подвързано славянско евангелие, задигнато бог знае от коя българска църква и захвърлено като излишен товар в калта.

По някоя изпусталяла крава зъзне, оставена на пътя, изглежда ни с равнодушните си очи и пак привежда глава. Едно мършаво магаре, останало без стопанин, се свряло в шумака, замислено над своята участ и сякаш изпаднало в недоумение пред това безсмислено гонение между хората.

500

— Алт! — извикват от време на време отделни гръцки конници, бързащи към Арменско.

— Алт! Кой там? — викат нервозно гръцките караули и защракват пушките им.

— Български четници! — отговаряме ние.

— Христиани' ли?

— Да, да, христиани'!

И минаваме.

При едно ханче гръцката стража, след като ни разпита и разбра, първо, че сме българи, и, второ, че сме христиан`и, поиска да се покажем и на офицера. Един поручик или капитан, от запаса по всяка вероятност, който мязаше повече на християнски проповедник, отколкото на войник, ни покани да се сгреем на огъня, предложи ни коняк, подари на търсьенския даскал две турски пушки и ни изпрати с много попски благословии.

Зацапахме пак из рядката кал, прегазихме на няколко места реката и стигнахме двата осветени лагера до града: отляво бяха сърбите, а отдясно гърците. В глъчта, която идеше отляво, се примесваха смехове и игриви сръбски народни мелодии, а отдясно се чуваха само сприхави викове, наподобяващи караница.

Настигнаха ни гръцки войници на коне — отиваха в града за хляб.

— Какви сте?

— Българи.

— Христиан`и?

— Христиан`и.

И тръгнахме наедно.

— Вие можете ли да се обяснявате със сърбите, като сте българи?

— Да, можем.

— А ние нищо не им разбираме. Но те не искат и да знаят: говорят ни, смеят се, викат, а ние ги само гледаме.

Малка пауза.

Един словоохотлив войник пак се повърна на сърбите:

— Казват, че тези сърби опустошавали по пътя си всичко...

Спомних си думите на сръбските войници в Арменско, които ми казаха, че гърците ги бивало само за плячка. И отговорих с въпрос:

— Вие из пътя не сте ли изгорили някое турско село?

501

— Изгорихме завчера няколко, преди да влезем в града. (Въртилом и другите, чиито пушеци наблюдавахме от върха Рунзел, помислих си аз.) Турците пък, преди да дойдем ние, бяха изгорили христянски села.

Аз предполагах, че всички турци ще избягат предварително, а сега светеха всички по-големи турски къщи. Светеше също и по джамиите. На някои прозорци се мярнаха гръцки шапки. В двора на една джамия тропаха кавалерийски коне.

— Те се предадоха, покориха ни се. По къщите им сега квартируват наши — каза ми войникът.

Крачейки по безконечно дългата главна улица на Лерин, по която течеше сега цяла река, аз злорадствувах пред погрома и принижението на врага. И злорадството ми не се укроти дори пред гледката на турските домочадия, на която се натъкнах по-нататък. Мъже, жени и деца, главно жени и деца, мухаджири из пострадалите турски села от Леринско и Кайлярско, застанали всред локва вода, зъзнеха под дъжда и студа в своите мокри, залепнали върху снагите им платнени шалвари. Минавайки край тях, ние виждахме под мъждивата светлина на фенерите техните тъпи и безпомощни погледи, устремени в нас.

Потропахме в една позната българска къща.

Домакинът бай Богоя ни въведе в една стаичка, в която имаше петима гръцки войници и едно русо сръбче. Вонеше на запарени нечисти дрехи и чорапи, които се сушеха около печката. На домакините стана приятно, че колекцията им от гости се допълни от неколцина български четници. Липсваха още черногорци, за да бъде балканският съюз напълно представен.

Съюзниците ни посрещнаха радушно, постесниха се, за да ни сторят място, и ни отстъпиха една част от нажежената печка, за да се изсушим и ние. Гърците се зарадваха, че ще можем да им послужим като преводчици, за да се разберат със сръбчето, което само се усмихваше.

Бай Богоя ни сложи скромна трапеза.

Съюзниците един по един заспаха. Захърка и сръбчето, сгушено между двама гърци.

Свихме се и ние в едно кьоше, но, уморен от впечатления, дълго не можах да склопя очи.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]