XXXII
САМО СЪРБИТЕ...
 

През нощта скалистата планина побеля.

Нашите стъпки безшумно глъхнат в мекия сняг, по който си отваряме път. При гробна тишина, сами невидими от снега, който ни затрупва, бързаме към Песодерския проход.

И днес, както и вчера, се чуват отделни гърмежи откъм шосето.

— Стреляйте, стреляйте! Сега ще ви видим колко пари струвате! — измърмори през зъби Чекаларов.

Наближавайки Бигла, усилва се и глъчката, идеща откъм шосето. Само половин километър ни дели вече от сганта, която вчера наблюдавахме.

Нашият план е: ще атакуваме ненадейно височината, ще заемем прохода и оттам една част (заедно с въоръжените селяни ние сме около сто души) ще подгони неприятеля към

493

Лерин, а другата по обратна посока, т.е. към Песодери, Брезница, Смърдеш.

Показа се и аскерската кула, като мъничък бял комин, изправен върху тепето. Ние сме под нея. До кулата стоят един кавалерист, навярно караул, и няколко коня.

Нямахме време дори да се пръснем във верига. Ние се намираме под тях и ако ни забележат и открият огън, акцията ни пропада. Пропълзяла насам, мъглата беше вече обвила кулата заедно с конника и конете. Гърмовито ура последва първите няколко залпа, буризанинът ни засвири атака и четата, разделена надве, се понесе към двете страни на шосето. Неколцина се озоваха на самата кула и запяха:

Напред, напред, за слава,
на бойното поле!

За голямо наше удивление никакъв неприятел не се виждаше. Къде се дяна вчерашната паплач?

— Не стреляйте!

— Андарти са!

— Не са андарти, гръцка кавалерия е! — извикаха другарите, които се бяха вече впуснали към южната страна на шосето да гонят „неприятеля”.

Недалеко от кулата момчетата намериха една гръцка карабина и една гръцка войнишка шапка.

Един по един взеха да се измъкват от гората гръцки кавалеристи, треперещи още от уплаха.

Андартинът Симо Стоянов, гъркоманин от Арменско — той служил за водач на гръцкия кавалерийски отряд, — дойде при нас с кисела физиономия и ни обвини в аджамилък.

Чекаларов кипна и му отговори, че глупостта е тяхна, понеже не са се погрижили да поставят часови около кулата.

— Къде са офицерите ви?

— Те са тук, долу — отговори ни Симо и ни посочи долчинката.

— Е, нека дойдат де!

Офицерите ни отговориха чрез Симо, че трябва ние първи да отидем при тях.

Noblesse oblige — казахме си и тръгнахме да изгладим неприятното впечатление от инцидента.
 
 

494

Двамата офицери, излезли вече от скривалището си, ни чакаха на пътя. Бледи още, те поеха хладно ръцете, които им подадохме. Ние побързахме да се извиним за недоразумението.

— Щяхте да ни избиете бе, хора — каза ни единът.

— Нима вие не знаехте, че снощи Лерин се взе от нашата войска? — запита другият.

— Не. А тази сутрин излязохме много рано от Търсье, уверени, че ще сварим да атакуваме поне опашката на отстъпващия аскер.

— Вие имате ли тръба?

— Да.

— Последните турци преди един час са минали оттук за Песодери. Трима наши кавалеристи са изпратени да ги проследят дотам и сега ние чакаме ги да се завърнат.

Единът офицер бе още много сърдит и едвам отговаряше на въпросите ни. Другият, поручик Николаидис, кротък и благ човек, омекна веднага подир нашите извинения. Той на няколко пъти изказа радостта си, че жертва на недоразумението станал само един гръцки кон. Ние присъединихме нашата радост към неговата и си представлявахме колко щеше да бъде неприятно, ако бяха паднали и войници.

Кавалеристите помислили, че са попаднали в турска засада. Най-много ги заблудила тръбата на нашия буризан.

Последните турски групи минали през Арменско едва преди три часа. Това известие, заедно с новината за падането на Лерин, е стигнало в Търсье по всяка вероятност късно, поради лошото време — когато ние бяхме вече взели планината. Но ние не можахме да проумеем защо гърците не са изпратили още снощи кавалерията си да преследва неприятеля. Те се задоволили да пленят само последните няколко стотини аскерлии, които при предаването на Лерин се намирали още в града, но не са си дали труда да подгонят останалите.

Побързахме да глътнем всичко, което двамата офицери знаеха по войната:

Солун се намира в гръцки ръце. Един ден после влязла и една българска дивизия. Гарнизонът от 35 000 души се предал безусловно на гърците. Българите превзели Серес и други градове и сега обсаждат Одрин (а ние знаехме, че Одрин е отдавна паднал!). Българската войска стигнала до Чаталджа, но не влизала в Цариград, понеже там върлувала

495

холера. В Солун гърците оставили само една-две дивизии, а останалите, около четири, потеглили към Битоля, вървели непрекъснато и едвам снощи кавалерията им стигнала в Лерин и го окупирала.

— Жаль, че не стигнахте два дена по-рано. Цялата битолска армия на турците сега щеше да бъде пленена. Ами какви войски действуват в Битоля? — запитахме ние боязливо и с разтуптени сърца.

— В Битоля — сърбите.

— Само сърбите?

— Разбира се, само сърбите. Там е техният военен театър.

Ние се спогледахме смутени, но все пак счетохме за нужно да се уверим напълно:

— Не знаете ли дали заедно със сърбите не действува и някой български отряд?

— Казахме, в Битоля действуват сърбите. Българите са между Солун и Цариград.

Сърдитият офицер произнесе малко натъртено тия последни думи. Нашите настойчиви въпроси почнаха да го дразнят. Гърците схванаха смущението ни. Ние изгубихме всяка охота за други новини и стояхме някое време като истукани. Радостта ни, че пространството от Солун до Чаталджа се намира в български ръце и че гордият Цариград стои покорно пред краката на нашата войска, биде отровена.

Предпочетохме да скъсим разговора и заявихме:

— Ние ще продължим преследването на неприятеля.

В тоя момент се върна един кавалерист и съобщи, че турците стигнали в село Песодери и се настанили по къщята.

Предложихме на офицерите да предприемем общо преследването, но те ни отговориха, че имат заповед да спрат дотука.

Сбогувахме се, извинихме им се още един път за инцидента и тръгнахме сами.

На няколко стъпки от шосето не можеше да се види нищо от снега и мъглата.

Моят кон пръхна уплашен: полусъблечен турски войник лежеше до един трънак, с глава полузавряна в земята.

— Аз го убих! — каза един арменчанин, водач на кавалерията. — Чекай да му зема и челите (обущата).

И се зае да го събува. Тоя селянин носеше вече няколко турски маузерки на гърба си.

496

По-нататък друг турски войник, съблечен по бели дрехи, лежеше прострян в разкаляното шосе.

Всички мълчаха. Момчетата вече знаеха причината на нашата тъга. С какъв трепет са чакали те да се прегърнат с български войници в своите родни села! Дълбоко и наивно ние вярвахме в едно заблуждение и подхранвахме същата вяра и в населението. Сега се ядосвахме на всички турски дезертьори, наши селяни и куриери, които със своите сведения поддържаха у нас хубавото заблуждение. А какво ще бъде отчаянието в нашите села, когато те узнаят страшната истина? Ние не си правехме никаква илюзия за нашето положение занапред — шепа български четници всред море от гръцки и сръбски войски, както и за положението на целия край — сега, когато общият враг е вече смазан.

Ненадейно си спомнихме за „изложението до щаба на българските войски в Битоля”. Ами ако то попадне в сръбски ръце? Няма ли тогава да станем причина, за да се хвърли съмнение върху съюзнишката лоялност на България?

Това опасение ни застави да вземем бързи мерки. Другарите решиха да отида веднага в Лерин, да прескоча, ако стане нужда, и до Битоля, да върна Доктора и да унищожа изложението. Заедно с това да се осветля напълно върху положението и да предам един вид официално нашите извинения за инцидента при кулата, който може да бъде най-зле изтълкуван от някои.

Пожелах успех, победи и трофеи на другарите и потеглих обратно към кулата, заедно със студентите Юруков и Киселинчев и с търсьенския даскал.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]