XXXI
ПОГРОМЪТ
 

Неизлезли още от селото, срещнахме група арменчанки, мълчаливи и тъжни, предвождани от един мъж. Една беше си изплакала очите...

Арменчани снощи прекараха една ужасна нощ — под един и същ покрив със сганта. Малцина само оставиха къщите си на произвола и избягаха в Търсье.

По-нататък, в планината, се натъкнахме на нови бежанци.

Арменчанки са прочути в цялата околия като хубавици. Полският труд не отнима нищо от тяхната белина и нежност. Не им липсва и известна кокетливост. До една те са старателно причесани. Бялата кърпа наполовина покрива главата, за да се вижда особената им прическа: по средата път и кръкми на челото.

Някои хубавици вървят настрана от групата, потънали в своята скръб. Други стъпват като замаяни, без да дигат очи.

От смутените отговори и недомлъвки на мъжете ние долавяме страшната истина. Протягаща отначало ръка за парче хляб и умоляваща за топла стряха, сганта подир насищането се отдавала на своите инстинкти с всичката ярост, възбудена в нея от непрекъснатите поражения и изпитни.

У всички ни закипя бясна злоба и жажда за мъст.
 

Отвръх планината се откри шосето, което прекосва Арменско и част от битолско-леринско поле, преградено от Нидже и Мориховските планини.

Бягащата паплач е задръстила Арменско, околните колиби, монастирчето и малката равнинка под селото. Краят й се губи към леринската гара при Арменоро и към битолското шосе — додето вижда нашият бинокъл. А началото й ще е вече към Смърдеш. Един мравуняк, който гъмжи и мърда, сякаш без да напредва.

Срещните съртове са покрити с бели точици, които се-
 
 

489

гиз-тогиз се разреждат и образуват бели петна и всякакви фигури върху сивия фон на плешивата планина: безбройни стада овце, турски и християнски, които сганта мъкне подире си.

Над две арменски колиби, подпалени отрано, се издига пушек. Необезпокояван от вятър, пушекът вече се разлива бавно към полето, прекосва го с една мътнобяла ивица и припълзява към полите на срещната Нидже планина.

Непрекъснато почти се чуват отделни изстрели: турците стрелят по бягащи селяни, по селски добитък, от „кеф” или от страх.

Слънцето боязливо се издига над тъмните планински масиви, които се спущат към далечната солунска равнина. Лъсват по полето реките и блатата, като стъклени ивици и светлобели точки. В подножието на Нидже се показва и Баница, кокетна и бяла под лъчите на слънцето, сякаш нищо не е изпатила и тържествуваща сега, отмъстена.

Още една арменска колиба пламна. В полето се издигнаха пушеци и над други села. Бял пушек избухна ненадейно над турското село Въртилом; втори, трети, четвърти... Селото е подпалено едновременно от много страни... Пушеците сляха своите върхове, обхванаха по-напред джамията, после цялото село.

По тия безбройни пушеци из полето, които се разливат и пилеят в нежни сиви облачета по ясното небе, ние съдим къде чия ръка опустошава и гори. Към изток и североизток горят турски къщи, плевни и цели села: там отмъщават наши селяни, четници, андарти, може би и гръцка войска. Пушеците, които се задават откъм северозапад над ридищата, зад които криви шосето, т.е. откъм битолското поле, показват, че там се опустошават и турски, и български села.

Два свята, откърмени от векове с ненавист един спрямо друг, се взаимно унищожават с небивало остървение. Турците посрещат своята гибел като турци: горят, грабят, насилват... Нашите пък разчистват вековните си сметки с тях.

Само по тактически съображения ние се сърдим на ония нашенци, чиято ръка е подпалила Въртилом и другите турски села около Сорович: това може да ожесточи повече бягащата паплач, за да излее тя безсилната си злоба над нашите села, разположени край шосето, по което отстъпва. Само затова ние още сдържаме своя гняв...

Няколко локомотива с върволица вагони спряха на стан-

490

цията при Арменоро и изтърсиха нови маси аскер, домочадия, добитък.

Това са последните тренове, с които си служат турците по тази линия. Утре тях вече няма да ги има. Няма да има техните каймаками, заптии, спахии. От нашия връх Рунзел ние присъствуваме на погребението на една вековна империя.

Аз прелиствам набързо в паметта си страниците на османската история, написана с върха на меч, натопен в християнска кръв. Пет века срамни и тегловни за нас, изпълнени с кървава слава и мрачно величие за турците, ми се струват един миг, погълнат безвъзвратно от бездната на миналото. И изчезва ликът на агонизираща Турция, за да се явят фантомите на редица древни, съществували някога царства, от които е останало само едно име. Каква поразителна прилика между краткостта в живота на царствата и на отделния човек... Ужасяващото съзнание за суетността на човешката съдба се смекчава само от доволството, че сме доживели такъв повратен миг, в който тежката завеса на историята се сваля за едни народи, за да се дигне за други...
 

Бежанци от Арменско прииждат на маси и разправят ужаси. Аскерът вече граби, каквото му падне. С насочени в гърдите ножове, войниците изтръгвали пари, чорапи — всичко. Заминавали едни, за да се явят подир малко в същата къща други. Две хубавици арменчанки били отвлечени.

Една жена писка пронизително и оплаква момчето си — мъжа си, който останал в село.

Мъже се оплакват, че семействата им не успели да избягат, и нещо като потаен срам помрачава лицата им.

От уста на уста се носят шепнешком мълви за дивашки оргии и безчестия, извършени снощи в Арменско.

Турците вече палят и в Арменско.

— Ще ми изгорят воловете! — извика някой.

— Комати да ти се сторат воловете — упрекна го една разплакана жена, — мене момчето ми ще изгори там...

А ние бездействуваме. Носим пушки, а до самите нас се вършат такива ужаси. Снощи, когато обмисляхме какво да се прави, аз предложих да излезем над шосето, да се приближим в тъмнината до турските огньове и да внесем със шлпове и бомби паника в неприятелския лагер. Някои ми се изсмяха. А тази сутрин, когато наблюдавахме бягащото

491

множество, Попов си спомни снощното ми предложение и иронично се обърна към мене:

— Е, изплющи ги де, ако можеш!

Сега вече всички сме съгласни, че нещо трябва да се направи. Колкото и да са много турците и колкото да сме малко ние, длъжни сме да ги нападнем, па да става каквото ще.

Оставихме на върха караули, които да ни долагат хода на пожара в Арменско и движението на аскера, и слязохме в Търсье да пренощуваме.
 

Опитахме се да изпратим през Буф в Битоля втора група охотници. Но и те след полунощ се завърнаха: шосето цяло обърнато на лагер и никъде не може да се прекоси.

Един арменчанин ни разправи как е прекарал у дома си с трима аскерлии. Съобразителният домакин решил да прибере само трима турци и да се постави под тяхно покровителство. Най-напред ги нагостил како нунци — като сватове: шишенце ракия с кисело мезе, после две пържени пилета, погача, яйца. Аскерлиите, единът от които бил подофицер, останали трогнати, разположили се свободно, а ракията им развързала езика. И разправили цялата история на боевете, пораженията, бягството и страданията си. Същите фантастични приказки, особено за действията на неприятелската артилерия и на картечниците, които „косили като коса”.

През това време други аскерлии тропали на вратата, катерили се по стените, давали един другиму гърб и стигали прозорците. Подофицерът веднага отивал да ги увещава.

— Тук има тридесет души. Няма място. На други по-настойчиви казал:

— Срамота е, не правете така!

Но имало и такива, на които трябвало да сочат ножове. И така с малко разноски досетливият българин хем се спасил от грабежи, хем можал „да научи всичко”.
 

Призори, когато се готвехме да хванем планината, търсьени забелязали в своя балкан, по посока към село Турье, накладен огън.

492

Изпратихме веднага две групички от по три момчета, за да изловят предполагаемите качаци (дезертьори).

През това време докараха други шестима дезертьори, които снощи се скрили в една българска къща в Арменско: трима българи, двама гърци и един арменец. Разказите им бяха досущ еднообразни, известни вече нам и все пак ги слушахме със зяпнали уста. Един от тях много духовито иронизираше турските офицери: подир всяко поражение те се заканвали да завладеят наново до последна педя цялата загубена земя и тая надежда не ги напуснала даже подир падането на Битоля.

Един час подир заминаването на двете групи, в планината се чуха гърмежи. Не се мина много, нашите се завърнаха с четирима пленници и с шест маузерки: петима андарти с шест пушки напуснали четите си, за да се доберат до Албания сами, и се залутали в търсьенската планина. Един от тях стрелял против нашите и бил убит, другите се предали. Те побързали да ги уведомят, че не са турци, а арнаути. Едри, мъжествени хора, но сломени от изпитанията.

— Да ги колим ли? — запитаха ни на тръгване търсьени.

— Не, само ги пазете! — бе нашият отговор, който, уви, ги много разочарова.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]