ДВАДЕСЕТ ДНИ СВОБОДА
 

IV. ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА ЖЕЛЯЗНАТА СТЕНА

Всички бяхме бежанци. — Разложение и безсилна злоба. — Борците от бившите смъртни дружини. — „По рубица”. — Хляб и покрив! — Гърците и свинете. — Примирение и покорност пред съдбата.

И така, в няколко крайгранични села на свободна България и по ливадите над село Аланкайрак бяха изхвърлени, като прекършени клонове и отбрулени листа — отломъци от страшна буря — всички довчерашни обитатели и господари на Странджа: селяни, четници и войводи. И едните и другите — всички бяхме бежанци. Една жива стена от щикове, издигната на няколко километра от нас, ни разделяше от земята, където врагът бе възстановил своето вековно владичество и тържествуваше сега над безлюдните, димящи още български пепелища.

Всички бяхме бежанци. Ние, четниците и войводите, още не бяхме се разделили с пушките си. Ние съзнавахме, че не сме довършили делото, на което сме се обрекли, но в същото иреме чувствувахме безсилието си да пробием желязната стена, зад която смъртта безпрепятствено дебнеше из гори и храсталаци последните свои жертви. И все пак, бавехме се около границата, кроехме планове, в изпълнението на които никой не вярваше, срамувахме се да сложим оръжието си, ако и безопасно вече за турската тирания. Ние олицетворявахме озлоблението и моралната покруса на една армия, обезсилена и победена, без да бъде разбита на бойното поле. Ентусиазмът и себеотрицанието бяха изгаснали, взаимното уважение между другарите изчезнало, от предишната дисциплина — ни помен.

Ние се сърдехме един на друг, гледахме в лицето на другаря си един виновник за общия погром. Ние се ядосвахме, загдето не прекарахме с време домочадията отсам границата, загдето се ограничихме само да горим турските села, без да посягаме на турското население. Ние се гневяхме на себе си, че се показахме толкова доверчиви към гърците. Криви ни бяха всички: и България, и Европа със своята дипломация, криви намирахме и себе си. Сега „доктор” Христакев ни обясняваше как с малко чумави бацили, откраднати отнякъде, може да се даде праведно възмездие

339

на нашите страдалци — като се зарази всичко и като се накаже целият свят. И неговите разкази възбуждаха у всички ни сатанински желания и нечовешко злорадство.

Някои четници, дори и някои войводи, още със стъпването си в България напуснаха другарите и без да се обадят някому, заминаха. Постепенно стигнахме дотам, че почти всяка нощ по някой четник оставяше оръжието си и бягаше. Най-после, след едно комично нападение на близкия турски пограничен пост Мусакьой, прибрахме оръжието на повечето момчета и ги разпуснахме [1]. Останаха само най-старите и най-калени четници, ветераните от категорията на Варналията, твърде малко на брой, които още не искаха да се разделят с пушките си и да турят точка на своя комитлък.

Това за четниците.

Селяните нямаха време да се замислят над неразрешимите ппоблеми, които ни измъчваха. Тяхното настояще беше достатъчно плачевно, за да не се унасят в трагизма на току-що преживените изпитни.

Тук те бяха вън от всяка опасност и тъкмо затова чувствуваха всичката грозота на своето положение: у дома всичко разпиляно, ограбено и опожарено; тук — бездомна и гладна челяд, без парче земя, без покъщнина, без земеделски оръдия, без никакъв почти добитък. Вродената привързаност към собствено парче земя, към скътване и заседнал живот и към неразделния другар — вола — заговори у тях с всичка сила и завладя цялото им същество.

Със стъпването си на българска земя тия хора престанаха да бъдат наши. И най-добрите четници, началници на някогашните смъртни дружини, почнаха да ни напущат. Едни тръгнаха да дирят из съседните села покрив за своите домочадия; други се разпиляха из балканите — белки намерят поне част от изгубения си добитък; трети стоеха още в лагера и затънели сякаш от скръб и отчаяние, приемаха изпращаните от Бургас оскъдни порции брашно. Кратковременната революционна дейност, която толкова ги беше увлякла, сега им се виждаше сън, заблуждение, а може би и хомот, от който са вече освободени...

Хляб и покрив! Ето единствената нужда, която те сега чувствуваха и която все се стремяха да удовлетворят.
 

1. „Нападението на турския пост на 28 септемврий бе израз на безсилието и отчаянието всред четите след оттеглянето им от Турция. Всички бе вече разнебитено” — казва А. Разбойников („Приноси”, кн. II, стр. 95).

340

През време на акциите у тях липсваше ентусиазъм и инициатива. През време на бягството те оставиха там всичко, за да спасят само главите си, а животинският страх и егоизъм караха някои родители да хвърлят из пътя рожбите си. Нуждата и пълната немотия даваха сега на тия хора безсъзнателен кураж и онова сляпо презрение и към най-главоломните опасности, на което не бяха способни като борци за свободата си. Живата стена от щикове, която преграждаше пътя към разорения край, за тях сякаш престана да съществува. На групички и поотделно те почнаха да се връщат в къщи и да прибират по нещо оцеляло: покъщнина, брашно от неоткритите складове, някоя овца, свиня или вол. И под носа на турските патрули те сновяха сами, на малки групи и дори с цели кервани волски коли. Всеки искаше да се върне с нещо. И ако не намираше покъщнина, добитък, брашно, товареше на гърба си, каквото му попадне: котли, черги, връзки кромид и пр. Един път срещнахме двама селяни да пренасят от Турско шест волски коли дъски, които смятали да продадат в Бургас. Известията отвътре, че имало намерени трупове на селяни с по някоя тенджура или дреха на гърба, че турците из засада вършели много такива убийства, не стряскаха никого. Една осемдесетгодишна баба горещо се молеше на неколцина селяни, тръгнали за рубица, да я вземат със себе си, защото узрелите й орехи и лещаци щели да останат необрани. Някои от тях заминаваха с кримките си, но имаше и такива, които предпочитаха да бъдат с празни ръце. Веднаж придумвахме група.селяни, решили да отидат в Турско за рубица, да си вземат кримки. Те се колебаеха и повечето бяха наклонни да не взимат, а един от тях се обади: „Без пушка по-лесно се бяга!...”

Тук трябва да спомена, че нашите селяни се връщаха в Турско надъхани със страшна омраза към гърците. Цели три седмици гърците се радваха на пълна свобода. Те първи задигнаха имотите на забягналото турско население, а после се поставиха в услугите на аскера — и не пострадаха. Нашите селяни често са ги заварвали да обират складовете или да събират из горите разпиления български добитък, особено свинете [1]. И заварвани така на мястото на престъплението, тия подлеци отплащаха с главите си за своята измяна.
 

1. Подир гърците най-облагодетелствувани от въстанието бяха свинете, ненужни на турците, които не ядат свинско. Тия четирикраки можеха свободно да пасат из горите и да тлъстеят.

341

*

Тези тъжни редове за страданията на нашите въстанали и нечовешки наказани за дързостта си селяни не мога да не завърша с една бележка, която намирам останала от онова време в записката ми книжка:

„Колко трогателно мил и достоен за жертви и самопожертвувание е тоя клет народ със своята наивност и простота! И след толкова изпитания и горести той не ни осъжда, не ни ненавижда, няма дори смелостта да критикува нашите грешки! Какво робско примирение. Каква покорност пред ударите на съдбата?

Като че ли всичко е трябвало да бъде така, като че ли всичко туй било от господ!...”
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]