Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.
Хр. Силянов
 

ДВАДЕСЕТ ДНИ СВОБОДА
 

III. КРЪСТЕН ПОХОД КЪМ ЗЕМЯТА НА СПАСЕНИЕТО

И последните чети прибрани отсам. — Трихилядна маса бяга. — Заблудените край границата. — Планомерност в турските опустошения. — Сходство с арменските кланета в Цариград.


На 5 септемврий пристигнаха и войводите от най-южните участъци — Даев, Халачев, Стоян Петров, капитан Икономов — заедно с около три хиляди бежанци. В М. Търновско не беше останало вече ни едно село неопожарено.

335

Тая трихилядна маса беше вече вън от опасност — на свободна българска земя, — но по лицата още стоеше изписан ужасът на преживяното и виденото из пътя: глад, мъка, горящи села, възтържествувал неприятел, който ги дебне, жаден за отмъщение и кръв.

Босоноги и дрипави деца, млади жени с разкървавени крака, бабички и старци, претоварени всеки с по нещо оцеляло от пламъците: черги, котли, дрехи, покривки и друга покъщнина. Всички се тръшкаха на земята, убити от умора и вълнение. Малки деца се гушеха до майките си и им искаха хляб, а бащите седяха до тях неподвижни и гледаха някак тъпо и безсмислено.

Поддава ли се на описание ужасът на тоя кръстен поход към земята на спасението?

Хилядна маса се движи дни и нощи по непознати върхове и долища. Шепата четници, които я предвождат, се чувствуват безсилни да я защитят що-годе в случай на неприятелско нападение. Те не са в състояние да пазят какъв да е ред в движението, да наложат най-необходимото — тишината. Те й напомнят постоянно за рисковете на пътуването, заплашват я с близостта на турски постове и засади, молят се, гневят се, заканват се. Нищо не помага. Призракът на опасността няма никаква сила над бозайничетата, които плачат; над капналите бабички; над болните и недъгавите; над бременните жени, които на най-опасното място сядат да починат, с риск да изостанат от редицата; над домашните животни, които лаят и реват, без да искат да знаят войводски заповеди. Проточена на повече от километър, тая маса върви сякаш сама, без да знае къде, разкъсва се на части, готова при първа тревога да се пръсне по всички страни. Един баща с товар на гърба води за ръка няколкогодишно момиченце и държи до гърдите си двегодишно детенце. То вряка непрекъснато, сърди се войводата, натякват съседките... Бащата е в отчаяние и оставя детенцето си върху една скала, но хората му го подават пак. То продължава да писка и най-после бащата го хвърля в един дол... По-нататък млада булка, отбила се встрани от пътя, щастливо се освобождава от първа рожба. А редицата продължава своя път, тя се почти губи от очите на младата родилка: баща и майка оставят своя първенец на божиите грижи и бързат да застигнат дружината... Едно дългоухо реве и навлича на господаря си хулите и проклятията на цялата тълпа. Явява се

336

ядосан войводата и заповядва да се остави магарето на пътя. Стопанинът се подчинява, но след няколко минути се отделя от дружината и отново прибира своя скъп другар. Животното пак реве — войводата е извън себе си от яд и псува и хули нещастния стопанин... Още по-нататък цяла една група, останала по-назад и откъсната от главната маса, се лута из мрачините, дава знакове, а когато застигне редицата, появяването й поражда страшна тревога.

Ето и границата. Някой от кримкарите, минал вече отсам, дава в чест на своето избавление един изстрел. В тълпата, средата и краят на която се намират още далече в турска територия, изстрелът се взима за неприятелско нападение и се създава паника. Едни бягат обратно назад, други — към границата, а някои се натъкват право на турските постове. Главната маса примряла от страх, едва успява да се прибере отсам, а отделни групи по цели дни се лутат около границата...

Няколко дни бяхме принудени да изпращаме малки четици да прибират заблудени из горите в Турско и Българско наши хора. Веднаж видях такава една група изгубени бежанци, току-що стигнали на бивака. Те лежаха почти в безсъзнание и мълчеха. Няколко дена не бяха турили троха хляб в уста.

Изглеждаше, че са изгубили способността да говорят и да ядат, но подир известно време се хвърляха бясно върху хляба.

*

Не ще се опитам да правя поменик на падналите борци, на избитите старци и пеленачета, на изнасилените и после изклани невести и моми.

Подробни таблици на сраженията, както и на турските зверства и опустошения са дадени в Мемоара на вътрешната организация. Тоя мемоар може да не е съвсем точен в изложението на сраженията и в числото на падналите от двете страни. Що се отнася обаче до рекапитулационните таблици на турските зверства и опустошения, Мемоарът далеч не съдържа всичко, което е струвало потушаването на въстанието в Странджа.

Ще кажа само няколко думи за общия характер на турските действия.

337

He подлежи на съмнение, че турските генерали са имали наставления от Цариград да горят наред селата във въстаналата област и да избиват българското население, без разлика на възраст и пол. Имаше в тия опустошения и зверства известна планомерност, която поразително напомня арменските кланета в Цариград. На 1896 година цариградските хамали, лодкари и пожарникари — почти всички кюрди и лазове по народност — вземаха в определени часове своите сопи и ханджари и се дигаха на тълпи, за да постелят улиците с арменски трупове. В определен час те преустановяваха по даден знак клането, за да го продължат пак на другия или по-другия ден, все в определени часове. Така планомерно, по програма, действуваха турците и в Странджа. На първо време опустошенията бяха безразборни и повсеместни; гореше се всяко българско село, избиваха се всички българи, дори и ония, които изявяваха вярност и покорност на падишаха. По-после тази деятелност се подновяваше с малки паузи, догдето накрая, когато се опожаряваха и последните села, турските военоначалници щадяха залавяните тук-там из горите селяни, като ги уверяваха, че няма да има вече кланета.

И ако въпреки плана от Цариград масовите избивания не засегнаха всички български села до едно, затова има да се благодари колкото на гористата Странджа и на близостта на българската граница, толкова и на бавното движение и на тромавщината на самите турци. Пострадаха най-много ония, които по-късно потеглиха към границата, ония, които се бяха откъснали от главната бежанска маса и които на своя глава по-сетне се връщаха на групи в Турско, за да приберат по нещо от покъщнината си, скрита из горите. Тия групи дадоха най-много жертви в хора, изтезания и отвличания на жени по турски хареми и войнишки чадъри [1].
 

1. Въстанието в Странджа струва сравнително повече жертви, отколкото в Македония. Тая преценка е подкрепена с цифри и данни, които дадох в „Освободителните борби на Македония” (ст. 425 до 430). Рекапитулацията на турските опустошения и зверства в Одринския вилает или по-точно в четирите кази на Лозенградския санджак — Лозенградска, М. Търновска, Василикоска и Визенска — се изразява в следните цифри:

„От 92 християнски села 66 бяха изцяло или отчасти опожарени. От 17 754 християнски къщи изгоряха 2610. Изклани и избити — 2565 души (в Битолския вилает — 1779). Обезчестени жени и моми 920, пленени 135. Обездомени 12 880 души. Избягали в България 20 000 души” (стр. 429).
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]