Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.
Хр. Силянов
 

ЕПИЛОГ
 

ФТИЧЕТО
 

Вечерта срещу Преображение господне, когато войводата закле мегаловската дружина, преди да я поведе към Цикнихор, за да нападне тамошния гарнизон, дядо Слав бе назначен караул над селото.

От много години не бе тъй трептяло неговото старческо сърце. Той чуваше съскането на куршумите, взираше се в светкавиците, които святкаха над Цикнихор и из жилите му пропълзяваше една живителна свежа струя.

Но при всяко допиране до бащините старинни кобури, силите подло му изменяха и той напразно се силеше да спре треперенето на ръката си. А когато призори светкавиците над Цикнихор се сляха в грамаден яркочервен пламък, дядо Слав съвсем премаля и седна на земята. Цялото му тяло трепереше като лист. Устата му шепнеше името на господа и на св. Богородица. Обладан от неопределен страх, той не знаеше бла! одарствени молитви ли да отправи към преобразения Христос, или да проси милост за победените. Той не смееше вече да погледне пожарния пламък, който стигаше до небето.

И задушен от вълнение, старецът се простря на земята.

*

Лек следобеден ветрец пилееше последните димни облачета над Цикнихор.

Дядо Слав наостри уши — и не повярва. Звукове на гайди, размесени с луди надвиквания на раздрусано хоро пълнеха въздуха и стигаха до неговия забравен пост. Старецът устреми зачервени очи към селския мегдан. Четнишки калпаци, шарени престилки и сукмани се смесваха и кръстосваха в лудешко хоро.

343

Дядо Слав разбра всичко и припна към селото.

На мегдана той за минута се спря, обгърна цялото пространство, по което пъплеше веселящ се народ. И тръгна със същия стремителен вървеж, пресече хорото, разбута група празнично пременени невести, които подхвърляха шеги и закачки към момите, и като стигна под големия дъб, хвърли се запъхтян на-шията на войводата и го обсипа с целувки. После отстъпи крачка назад, застана тържествено и с една безхитростна, но важна гримаса, се обърна към трогнатия войвода.

— Фтичето!... Дръж сега фтичето да не ни избяга!

До вечерта, колчем дядо Слав срещнеше войводата, все го предупреждаваше:

— Фтичето!...

И всеки ден през кратковременния празник на свободата дядо Слав отиваше да намери войводата, за да му каже:

— Фтичето!... Дръж фтичето да не избяга!

И колкото повече дни минаваха в свобода, толкова дядо Слав ставаше по-важен и по-настойчив в своите предупреждения. Често пъти, без да се приближава до войводата, той заставаше все в същата поза и със същата гримаса му махаше отдалеко с пръст.

И войводата го разбираше.

*

Група окъсани бедняци бавно крачеха към четническия лагер в България.

В мъртвешки светналите им погледи се четеше безпомощност и тъга по нещо мило и безценно, безвъзвратно изгубено Босоноги деца пъшкаха под тежък товар. Майки с пеленачета на гръб и немощни бабички се спираха на всеки няколко крачки да поемат дъх.

Догдето скитаха по върхове и усои в Турско, те сякаш не чувствуваха глад и умора — и вървяха, вървяха непрестанно и не смееха да помислят за почивка. Но щом стъпиха в България, едновременно в тях заговориха и жаждата, и гладът, и умората.

Предвождаше ги дядо Слав.

Той движеше равномерно дебелата си тояга и крачеше тъжно и мълчаливо, погълнат от някаква философска мисъл.

344

На лагера старецът спря, погледна наоколо и намери това, което търсеше. Той твърдо се запъти към войводата, целуна го тихо по челото и седна — по-скоро падна до него. После поклати тъжно побелялата си глава и с треперещ от вълнение глас, просълзен почти, издума:

— Изтървахме го фтичето, синко, изтървахме гоооо!...
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]