ДВАДЕСЕТ ДНИ СВОБОДА
 

II. ОТБРАНАТА НА ЧУКИТЕ

Сражения пред Китка. — Отблъснати атаки. — Турците господари на Китка, Копрец и Голеш. — Ужасите на юг. — 35 села опожарени за 5 дни. — В България.

На 27 август турците, предвождани от един генерал, довършиха своето обходно движение. Те схващаха стратегическото значение на заетите чуки и искаха да осигурят сполуката си. Освен това те сигурно имаха преувеличено мнение за въстаническите сили. Тоя ден само веднаж се чу стрелба, която не трая повече от половин час. Както узнахме вечерта, един неприятелски обоз попаднал на едно наше предно отделение, окопано добре при Маслините. Войниците избягали, а нашите убили няколко коня. Неприятелят не посмял да нападне отново въстаническите позиции и с няколко ранени се върнал във Василико.

Обходното движение на турците беше вече свършено и на другия ден, 28 август, те започнаха от всички страни — от юг, югоизток и югозапад — настъпление срещу Китката. Шиваров изпратил там подкрепление от Копрец. Цели 7— 8 часа турците се опитвали да заемат върха, като се втурвали в атака ту от една, ту от друга страна, но всичките им нападения бивали отблъсквани със загуби. Чак следобед положението на нашите станало критическо и всички в пълен ред се прибрали на съседния връх Копрец. Един малък отряд се натъкнал на наша засада и бил до крак избит. С топовете турците си служели много лошо. Повечето гранати попадали оттатък върха Копрец, в дола, някои — на самия връх, но нито една не направила пакост. Много снаряди дори не избухнали. Едно седемнадесетгодишно македонче, от въглищарите, срещу което турците изстреляли повече от десет гранати, като видяло, че не експлодират, взело една, турило я в раницата си и я пренесло в България.

След няколко сполучливо отблъснати атаки турците се оттеглили, а нашите, от страх да не им се пресече пътят за отстъпление, напуснали Копрец и без една жертва се прибрали на Конските глави.

На другия ден неприятелят владееше вече трите върха: Китката, Копрец и Голеш. За по-нататъшна отбрана не мо-

333

жеше и да се мисли. А беше необходимо поне една от тия три чуки да остане в наши ръце, за да бъде осигурено отстъплението на селяните и четниците от южните участъци към България. Така, благодарение на нашата непредвидливост, тия прекрасни чуки, от които бихме могли да дадем многодневни юнашки сражения, при сигурен път за отстъпление, останаха неизползувани. Неприятелят сега беше се укрепил на тях със своите топове. И ако бежанците от южните участъци се спасиха от масови кланета и от пълна катастрофа, това се дължи изключително на прекалената турска предпазливост и бавеж.

Докато ние бяхме осигурили поне жените и децата от Шиваровия участък — имахме при това границата на България до нас, — в южните участъци положението на нашите стана безизходно. Турските войски настъпваха в големи маси, с артилерия и кавалерия и като не срещаха почти никакъв отпор от страна на въстаниците, започнаха да опожаряват наред обезлюдените села. На много места подир аскера се движеше с коли, тъпани и зурли башибозук, който предварително задигаше всичко, останало в селата. Много села в Малкотърновско и Лозенградско бяха отчасти или съвършено опожарени през тия няколко дена: Кулата, Ереклер, Курудере, Урумбегли — в Лозенградско; Паспалово, Граматиково, Стоилово, Цикнихор, Велика, Чеглаик, Керациново, Мегалово, Вургари и др. — в Малкотърновско. През тези пет страховити дни от 24—29 август, бидоха опожарени тридесет и осем села.

От една страна, разкъсани на малки чети и заобиколени отвред с неприятелски отреди, а, от друга — парализирани в действията си от присъствието на забягналите из балкана домочадия, нашите не можаха да противопоставят на неприятеля почти никакъв отпор. От писмата им се виждаше, че те вече и не мислеха за съпротива: питаха само какво да правят с жените и децата, за да не ги изложат на обща сеч и безчестие. Самото им прехвърляне в България ставаше вече рисковано и мъчно. Сякаш и те, като нас, бяха изпаднали в едно състояние, при което човек вижда напреде си изправена опасността и стои пред нея вцепенен, без да знае и без да мисли какво може да предприеме.

На 29 август заранта Мишел писа на Шиварова да потегли към България. После мълчаливо ни поведе към границата и след половин час се настанихме на едно равнище

334

в българска територия. Помня тоя мъчителен час като сега. Дълго време ние стояхме умислени, без да се погледнем и без да промълвим дума. Ние се срамувахме сякаш един от друг и озлобени срещу целия свят, оплаквахме печалния край на едно дело, с което дотогава живеехме.

Освен семействата от „женския лагер” там заварихме и много други бежанци от разни крайгранични села, успели в разни дни да се прехвърлят отсам. Едни от тях бяха настанени в колиби от листак и чакаха, други се пръснаха из българските села край границата да търсят роднини, познати, хляб, покрив или работа. От Бургас приятелите всеки ден изпращаха коля с брашно, което почти всякога в оскъдно количество, се раздаваше на бежанците.

На втората вечер след нашето минаване отсам, турците заеха границата и се настаниха под чадъри до опожарените си казарми. А главната маса селяни оставаше още вътре. На 31 август минаха отсам Дико и Маджаров, а на 1 септември — лозенградските войводи с четите. Селяни те не водеха, защото отдавна бяха изоставени от тях. Същия ден съвсем неочаквано пристигна Петър Ангелов с четниците си. Първите думи, с които го посрещна Мишел, бяха: „Къде ти са селяните?”

Стана скарване. Изсипаха се взаимни обвинения. Всеки виждаше в лицето на другаря си един виновник за общия погром.

А селяните от нестинарския край, герои на толкова подвизи по Черноморското крайбрежие, сега бяха останали сами да спасяват жените и децата си, както намерят за добре.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]