Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.
Хр. Силянов
 

БЕЖАНЦИ
 

I. НАЧАЛО НА КРАЯ

Първите турски опустошения. — По границата. — Разсъждения около едно неизкупимо престъпление. — Турците вече настъпват. — Край на „женския лагер”.


Цялата въстанала област беше вече наводнена от неприятелска паплач, която наброяваше 35—40 хиляди души. Участта на нашето въстание беше решена. Това виждахме ясно всички. Учудваше ни само бавността и предпазливостта на неприятеля. Но и учудването ни не трая дълго. На 25 август той мина в настъпление по всички посоки. Двете страни си размениха ролите.

Тоя ден сутринта напуснахме „женския лагер” и се упътихме към най-близките чуки. Предния ден беше пристигнал по сухо и по море във Василико повече от 1000 души аскер, с кавалерия и горски топове. Тази сутрин пък узнахме, че същата войска из пътя си за Василико опожарила Граматиково и няколко къщи от Мързово. Но най-много ни разтревожи известието, че друг голям отряд с горска артилерия се движи от запад, за да заеме границата. Прочее, застрашаваше се десният фланг на въстаниците по укрепените чуки. Рисковано ставаше и стоенето на „женския лагер”.

Движехме се близо до границата. На някои места излизахме на самата линия, по която непрекъснато бдяха български войници. Някои от тях бяха извънредно услужливи: описваха ни местността, посочваха ни пътеките, по които биха могли да минат турците, за да заемат границата. Когато, избирайки по-преки пътища, минавахме на българска територия, за войниците настъпваше трагично сблъскване между чувствата и войнишкия им дълг. Те ни предупреждаваха, настояваха и ни се молеха да минем в „своята” територия, да не ги излагаме пред началството им, което им заповядало да държат границата най-строго затворена за

330

нас. Стигнахме на поста Каратопрак. Срещу българската казарма стърчеха четири голи стени, по които още личеха следите от пожара. Седнахме под тия голи стени на почивка и приехме „на гости” двама български войници от срещния пост. Те ни разправиха за паниката в турските постове през първата нощ, за бягството на аскера и за изгарянето на турските погранични казарми от нашите. Те говореха с гордост за пораженията и за бягството на турците и съжаляваха, че не им се дава възможност да се бият рамо до рамо с въстаналите си братя. Пред вида на тия бодри и снажни войници аз почувствувах по-болезнено погрома, надвиснал над Одринско, и горко оплаках безразсъдно пропуснатия исторически момент, който никога вече няма да се върне. Патриотите в България с гордост пресмятаха на 200 и 300 хиляди души числото на войската и се хвалеха с нейните отлични качества. А сега тия войници бяха заставени да стоят по постовете си и да гледат със скръстени ръце нечовешките усилия на своите братя и конвулсиите на неравната борба, която се разиграваше на две крачки от тях. Все тъй със скръстени ръце те ще присъствуват и на страшния погром, който ни дебне. Историята ще извини тях, подчинените войници на свободна България, и нас, въстаналите роби, но не и вдъхновителите и върховните вождове на 200–300-хилядната българска армия. Какво велико престъпление пред бъдещето на един народ, млад, току-що прогледнал, нуждаещ се от традиции и велики дела, за да повярва в силите си и да се издигне като морална и културна единица в собствените си очи! Свободният български народ доживя бунта на своите поробени братя и вместо да се дигне като един човек и да измете владичеството на гнилия турски колос, биде осъден на бездействие от своите водители. Неизкупимо, самоубийствено бездействие!...

Догдето въображението ми рисуваше картината, която би представлявала сега страната от Черно море до Албанските планини, ако официална България не беше останала чужда за нашата борба, чу се глух, далечен, продължителен гърмеж. Той идеше откъм крайбрежието. Предположихме, че неприятелят атакува вече Китката. Ние бяхме сякаш на най-далечната точка, до която стигаше последният отзвук. Даваха се очевидно залпове, които се сливаха в един общ вой.

Когато ми се е случвало да чуя отдалеко стрелба, в която

331

участвуват наши хора, всякога ме е обземала тревога и уплаха от нещо страшно, което ще стане. Уплахата престава само когато заглъхне съвсем ехото на стрелбата или когато попадна сам в района на адската игра. Тоя път не изпитах никаква уплаха, а само люта болка и нечовешка злоба. Защото сега нямаше нищо неизвестно, нямаше и място за съмнение. Тоя проклет вой бе погребалната песен на нашите дългогодишни усилия и на всичките ни хубави надежди. Няколко минути ние стояхме мълчаливи. Мишел заговори пръв:

— Ще се разпръснат жените. Нищо не може ги задържа.. След минутно двоумение, той натовари куриера да отиде веднага ири „доктора” и да му съобщи, че „женският лагер” трябва тутакси, но в пълен ред, да се прехвърли в България.

От същата посока се чуха няколко по-силни гърмежи, които не бяха ни залпове от пушки, ни бомби, а топовни изстрели. Тая усилена стрелба трая около половин час и спря. Или нашите са напуснали Китката, или турците са отстъпили във Василико — казахме си ние и продължихме пътя. Другия ден узнахме, че на 25 сутринта два големи отреда излезли от Василико и потеглили — единият към Вургари, другият — към опожареното турско село Потурнаково. Нашите от Китка и от Копрец, макар че неприятелят се намирал на повече от половин час далеко, открили залпов огън. Турците откъм Потурнаково отговорили с няколко топовчи изстрела и се завърнали във Василико.

На 26 август във Василико турците направили нови десанти и няколко големи отреда тръгнали по разни посоки. Очевидно, те се готвеха да обхванат от няколко страни укрепените чуки.

Същия ден „докторът” ни съобщи, че щом се чули първите гърмежи откъм крайбрежието, в „женския лагер” настанала тревога, но той със своето „полицейско отделение” сполучил да възстанови реда и да прекара оттатък границата изплашените домочадия.

— Съжалявам, че моето градоначалство тъй скоро и тъй печално се свърши — казваше той в писмото си.

Тоя ден до вечерта не се чуха никакви гърмежи.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]