ДВАДЕСЕТ ДНИ СВОБОДА
 

XIII. ОТБРАНИТЕЛНИ МЕРКИ

Избрани позиции до границата. — Три села на Узунчаир. — Животът в „женския лагер”. — Подкрепление от България. — Една патетична реч на Мишел. — „Трофеи”.

Обикаляхме местата около Вургари и Мързово, за да изберем защитни позиции. На 24 август минавахме край Вургари. Селото бе потънало в мрак и тишина. Вслушваме се в нощта — никакъв шум, никакъв глас на човек или на животно. Безлюдие, пустота. Умислени продължихме пътя и излязохме над селото. Бавно и немощно пред нас се движеше човешка сянка. Стигнахме я и познахме един старец от Вургари, който пъшкаше под тежестта на голям товар.

— За къде си тръгнал, дядо? Где са селяните? — питаме го.

— Селяните се разпръснаха по къра. Къде Лозенград манафето где да си е села изгорили...

— Ами ти къде си тръгнал с тоя товар? Где ти са жените?

— Малко рубица [1], господине... да я кътам някъде да я не изгорят манафето... Жените са горе, в ормана...

— Трябва още утре да настаним някъде жените и децата. Инак съвсем ще се разпръснат — каза Мишел, като отминахме стареца.

Малко по-нататък на пътя забелязахме светлина. Една млада жена се мъчеше да измъкне волска кола, потънала в някаква трапчина всред пътя, а едно детенце й светеше с
 
 

1. Под думата рубица в М. Търново разбират дрехи — черги, ризи, горни дрехи и пр.

325

лоена свещ. Две други дечица стоеха до жената и се мъчеха да пропъдят съня, който ги налягаше.

— Къде ти е момчето, невесто? — запитахме ние, а две наши момчета се запретнаха да измъкнат колата.

— С Шиваров е — въздъхна жената.

— Знаеш ли къде са другите селяни? Много си закъсняла.

— Сама съм... — страдалчески изохка тя и подкара измъкнатата кола.

По целия път настигахме семейства с коля, добитък и покъщнина. Избрали на за’вет място за нощуване, наклали огньове и легнали да спят.

На другия ден избрахме за лагер на жените и децата равнището Узунчаир, половин час навътре в границата. Там имаше наблизо гора и вода. До вечерта повечето от пръснатите семейства на Вургари, Мързово и Граматиково се събраха в Узунчаир. Назначихме няколко комисии от старци за раздаване на храна, за пазене реда и пр. и тръгнахме да обходим отсрещните чуки. Това бяха най-стратегическите места в цялата Странджа може би. Над Василико се издигаше известният нам връх Китката, един час далече от него следваше Копрец, а един час от Копрец нататък се издигаше господствуващият връх Голеш. Редица други по-ниски, но стратегически върхове се отделяха в северозападна посока и свършваха при българската граница. Всички чуки заемаха надлъж 20—25 км. Между чуките, българската граница от север и Черното море от изток оставаше една територия, защитена от всякакви неприятелски нападения. Тук именно бяха настанени жените и децата.

Като гледах тези прекрасни чуки, аз още веднаж се уверих в правотата на Икономовия план. Ние заедно с Шиваровите четници не броехме повече от 150 души — сила съвсем недостатъчна да заеме и укрепи всички чуки, пръснати на такова голямо разстояние. Разделихме момчетата на няколко групи и на всяка чука се паднаха по 15—20—30, най-много четиридесет души. Ако бяхме съсредоточили, както предлагаше Икономов, всичките си сили, ние тук, при осигурени флангове и тил, можехме много дни да отблъсваме неприятелския напор, снабдявани с храна от лагера на жените зад нас, и имайки възможност в най-критическия момент да прехвърлим границата. Но сега беше вече късно. Въобразявахме си, че сме заели и укрепили избраните прекрасни естествени позиции и се приготвихме да чакаме неприятеля. Момчетата

326

се заловиха да правят окопи, а ние, Мишел, аз и Варналията, обикаляхме чуките и надзиравахме приготовленията.

На 23 август вечерта слязохме в Узунчаир да посетим „женския лагер”. Още отдалече пред нас светнаха три големи групи огньове и до ушите ни стигна кучешки лай. Сърцата ни трепнаха пред това зрелище. Тук, на тая поляна, под открито небе, бе пренесен животът на три села, осъдени на унищожение. Пред всеки накладен огън стоеше наредено по едно бездомно семейство, прокудено може би завинаги от своето бащино огнище.

Към крайните „къщи” на това зрелище запитахме едно семейство от кое село е.

— От Граматиково — отговориха.

— Тук е Граматиково, нататък — Мързово, а на края — Вургари, — прибави друг.

— Досега бяхме далеко, па сега станахме комшии. Всеки ден можем да отиваме на гости у мързовци и вургарци — пошегува се един селянин, безгрижно излегнат край огъня.

И тая шега съдържаше една страшна присъда за нас!

Заобиколихме и трите „села”. По силата на навика, улиците и тук бяха тесни и криви, като в село, кучетата с лай защищаваха своите райони, а дбмашните птици дремеха под един покрив със стопаните си. Старци и жени си приказваха край огньовете. Тук-там не липсваха дори песни, в които напразно се мъчех да доловя тонове на отчаяние и безна деждна скръб. Постепенно грамадното селище със своите близо две хиляди обитатели затихна. Само огньовете блещукаха още тайнствено. Мъчно се спи. Тишината се нарушаваше от самотния лай на някое ревностно куче. Обадиха се първите петли, възвестявайки провалянето на нощта. Чуваше се и още някакъв шум, смътен и неопределен.

През деня се заехме да организираме по-добре интендантската служба. На всяко семейство се отпусна по определено количество брашно, месо (всеки ден се колеха много говеда от Потурнаково и други турски села), а на някои нуждаещи се селяни се даваха и продукти, като мляко, сирене и пр. Раздаването на храната се придружаваше от безкрайни разправии и всякога даваше повод за караници между жените. Организира се и полиция от петнадесетина кримкари, непосредствено подчинени на един учител — въстаник, из-

327

вестен още от ученическата скамейка с прякора „доктор [1] (Тази титла той дължеше на очилата и на важния си изглед.) „Докторът” в наше отсъствие управляваше целия „женски лагер”. В тези колиби, построени от листак и покрити с черги, беше настанено населението от три села. Пред колибите жените перяха, готвеха, вършеха всичките .си домакински работи, а добитъкът изпълваше целия лагер с воня и нечистотии. Всички молеха бога да продължи горещините и сушата, за да се избягнат болести и епидемии, особено между децата.

Вечерта от България ни изпратиха около четиридесет момчета подкрепление, под предводителството на Михаил Даев. Усилихме с тях нашите чуки, а Даев с пет-шест души потегли още същата вечер към паспаловския участък, за да заеме мястото на покойния Кондолов.

Привечер, на равнището между „селата” Вургари и Мързово бяха се натрупали множество жени. Един момък, придружен от няколко босоноги селянчета, хвърляше по земята навързани кокошки, тикви, лубеници, тенекии и всякакви вещи. Около тези предмети между жените се водеше жив спор. Запитахме момъка откъде е взел тая стока, а той спокойно ни отговори:

— От Потурнаково.

Тук Мишел се изправи пред събраната публика и в една патетична реч осъди постъпката на момъка. Ние не сме въстанали, за да плячкосваме напуснатите турски села. Такива деяния ни приравняват с турците. Публиката се трогна. Някои жени дори се разчувствуваха до сълзи. Едни предложиха да се върне цялата плячка в Потурнаково, други настояваха да се пуснат птиците на свобода. Най-после неколцина старци изказаха мнение, че е най-добре птиците да се раздадат на няколкото семейства, в които имаше болни.

Тук трябва да спомена, че след като се обяви въстанието, мнозина наши селяни смятаха имота на избягалите турски семейства за свое естествено наследство, но се въздържаха от плячкосвания, понеже това им се най-строго забрани. Само турският добитък и храни се присвояваха от организацията и сега служеха за обща употреба.

Затова пък, вместо нашите селяни, възползуваха се гърците. Гърците бяха задигнали най-ценните вещи, като по-
 

1. Георги Тодоров от Тетово, до въстанието учител в село Велика.

328

къщина и пр., от турските села. Само жалки остатъци останаха на разположението на някои наши плячкаджии, които тайно отиваха да тарашуват из запустелите турски къщи.

Два дни преди да се образува „женският лагер”, една заран, по пътя от Потурнаково за Вургари, бяхме срещнали една такава група плячкаджии с няколко коли. В колите имаше: лубеници, един чувал кромид, дикани, пиростии, празни шишета, прозорци. Същия ден срещнахме друг селянин, който се връщаше от Потурнаково с една диканя, няколко кокошки и две-три тикви.

И всички тези „трофеи” се носеха към Вургари, което тъкмо тия дни запустяваше: селяните оставяха къщите и по-голямата част от покъщнината си и бягаха към горите...
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]