Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.
Хр. Силянов
 

ДВАДЕСЕТ ДНИ СВОБОДА
 

III. НАПАДНАТИТЕ

Мъчителна неизвестност. — Акцията в Граматиково. — Въстаниците отблъснати, но гарнизонът бяга. — Празникът на освобождението във Вургари. — Последните телеграфни стълбове. — Турският страх. — Една феерична картина. — Мързовци.


С патроните на заминалите в България четници наваксахме загубите си във Василико. а с пушките на ранените въоръжихме четирма селяни. От моите паласки липсваха само четиринадесет патрона.

Денят — първият след въстанието — мина в пълна неизвестност. Знаехме само това, което се извърши във Василико и Потурнаково. Уверени бяхме също, че са извършени всички предвидени в плана акции. Но как се извършиха те, с какви резултати, с колко жертви от наша страна и в какво състояние се намираше неприятелят? Неизвестността

281

ни тревожеше страшно. Знаейки добре нищожността на боевите ни сили, в качествено и особено в количествено отношение, имайки пред вид и изхода на нашата акция във Василико, ние схващахме положението като съвсем не розово и утрешният ден ни се представляваше пълен с изненади, а може би и с катастрофи, фатални за цялото дело. Нашите кримкари имаха да нападат .казарми и гарнизони, добре окопани, модерно въоръжени, обучени и ръководени от военни хора. Войската сигурно ще издържи лесно въстанишкия напор, догдето й се изпратят подкрепления от Лозенград, М. Търново и Одрин. И тогава?...

Измъчвани от всички тия тревожни мисли, ние напуснахме бивака при Калето, след като наредихме наблюдателска и куриерска служба, за да бъдем осведомявани и за най-малкото движение във Василико, по Черноморското крайбрежие и към границата. Отивахме към най-близкия нам участък на Пеню Шиваров (Вургари, Мързово, Граматиково). Там ще се осветлим по положението и ще отидем на помощ, където трябва. За по-голяма стегнатост разделихме четата на три. Мишел, аз и Варналията се поставихме начело на трите отделения и поехме към Вургари.

Тъмни теснини, ниски хълмове и долини се редяха едни след други и бързо оставаха зад нас — изчезваха в мрака на безлунната нощ. Време и места превъзходни за нощни пътувания. След няколкочасово ходене аз, изнурен от безсънието и напрежението през последните две денонощия, се почувствувах, ако и на път, изоставен от силите си — бях победен от съня. Напразно напрягах клепачи и мускули. Краката ми се преплитаха и бънят надви. За пръв път в Странджа аз вървях и спях като сомнамбул. Митю, последен по ред в първото отделение, вървеше пред мене. От неуверените ми стъпки, от честите ми падания той разбра състоянието, в което се намирах, и рече да се пошегува.

— Ти-и-хо-о-о! — провлечено и високо извикваше той на ухото ми, предавайки заповедите на Мишел.

Това най-сетне съвсем ме раздразни и му залепих една хубава плесница. Митю само се закани с глава и ме остави на мира. И пак се поддадох на съня. Падах и ставах, влачех краката си инстинктивно подир другарите. Един пушечен изстрел ме накара — пак инстинктивно — да залегна и да насоча заедно с всичките пушката си срещу предполагаемия неприятел. Работата не била опасна. Изтървана пушка. Зна-

282

чи, не само аз спях между толкова бдещи. Гърмежът прогони съня.

Едва призори се разположихме на един хълм срещу Вургари. Далече от нас, на няколко страни, хоризонтът се осветяваше и до ушите ни достигаха слаби гърмежи, като изпод земята. Сегиз-тогиз пък се носеха по-силни залпове — те идеха откъм Граматиково. Мишел и Варналията наблюдаваха сиянията и правеха догадки за местата, които горят. Както обикновено, Мишел ме покани да запушим, но аз предпочетох тоя път да се сгуша в мушамата си и да спя, без да искам да знам какво гори и къде се сражават.

Слънцето, паляще, августовско слънце, беше се издигнало високо на небето, когато се събудих. Мишел угрижен наблюдаваше с бинокъла граматиковската казарма, която, здрава и читава, се издигаше на един рът. До него стоеха двама старци вургарци, въоръжени с чифтета. Първият ми въпрос беше:

— Какво направи Шиваров?

От думите им излезе, че е направил толкова, колкото и ние във Василико.

Със стотина селяни нападнал той казармата, в която нея вечер, за пакост, аскерът бил удвоен. Но вместо да изненада неприятеля, сам налетял срещу неприятелския огън. Дико Джелепов в съседния участък подкачил по-рано нападението на гарнизона в Стоилово и граматиковският аскер,разтре-вожен от гърмежите, заел тутакси окопите и възвишенията около казармата и се приготвил за бой. Нашите се сражавали до зори, без никакъв положителен резултат, разбира се, и се оттеглили с четирма убити [1]. По същия начин се свършила и другата акция в тоя участък — нападението против визичката застава. Тридесетина селяни, предвождани от един четник, атакували заставата, но издадени от аскер-ските кучета, били посрещнати от залпове. Заранта отстъпили без жертви.

Ако така са се свършили всичките акции... Тая страшна мисъл мина едновременно и на двама ни през ума.
 

1. Според разказите на Л. Мечев и Ефтим п. Константинов, участници в нападението на граматиковската казарма, жертвите паднали не от турски куршум. Отделението било командувано от Ст. Томов. Последният не разбрал дадения сигнал за отстъпление, „та се изправи и настъпи, с което се изложи на стрелбата на западното отделение; поради тая грешка, той даде трима убити и един ранен” казва Е. п. Константинов („Приноси”, кн. III, стр. 238).

283

— Да ви донесем ядене... — казаха старците и станаха.

— Не, ще обядваме в село — решително отговори Мишел и стана. — Нали не сме вече турска рая?

Старците го изгледаха учудено, но след минутно двоумение разбраха сякаш мисълта му и весело тръгнаха към село.

Към обед четата тържествено влезе в „освободено” Вургари. Накрай селото ни посрещнаха десетина старци начело с ръководителя дядо Г. [1] Те бяха въоръжени с пищови, евзалийки и други вехти и ръждясали оръжия, останали от деди и прадеди и извадени сега от избите и таваните. Само дядо Г. носеше чифте. Посрещането беше тържествено и мълчаливо. Старците ни прегръщаха и целуваха с насълзени очи, които говореха по-красноречиво от всякакви думи.

На селския мегдан заварихме групи от празнично пременени булки и моми, които се впуснаха да дирят близки между четниците. Под сянката на две високи дървета бяха постлани черги — всичко наредено като за сватба. Появяването ни в селото ободри старците, развесели булките и момите, изпратили на смърт близки и познати. Дядо Г., сякаш подмладен, припкаше от човек на човек, даваше разпореждания, заповядваше.

Излязох вън от селото да поставя часови. Тук-там по шосето стърчеше още по някой телеграфен стълб. От жиците — ни следа. По-нататък група старци, въоръжени със секири, събаряха с истинско ожесточение последните стълбове. Наистина, те не събаряха турски глави, но това не им пречеше да се чувствуват горди: унищожаваха последните останки от турското владичество.

Скръстихме крака пред сложената на чергите трапеза и се почна обедът. Старците се настаниха между нас. Мишел пи за упокоение душите на падналите другари и за успеха на делото. Дядо Г. стана с бъклица в разтрепераната си ръка и призова върху нас божията милост и благословия.

Селяните най-после повярваха, че турската тирания се свърши и настана наше царство.

Подир обед пристигна куриер от Шиваров и ни съобщи, че граматиковският аскер, след като дал много залпове във въздуха, избягал към М. Търново. Същото направил и ас-
 

1. На времето, за да не изложа някои местни хора, си послужих с инициали. А сега забравих вече и имената, и физиономиите им.

284

керът от визичката казарма. До турските окопи в Граматиково нашите намерили заровени труповете на деветнадесет аскерлии, убити в сражението.

На Шиваров веднага писахме да прибере каквото има в казармата и да я запали.

Не се мина час, втори куриер от Калето ни съобщи, че аскерът и мухаджирите от Василико напускали града и с лодки и гемии бягали към Мидия и Цариград.

— И таз добра! — казахме си. — Но защо бягат? От някакви тактически или стратегически съображения? Не. Само от панически страх. Нашите нападения, ако и нерешителни, бяха повсеместни, едновременни и ненадейни. Всички съобщения с главните центрове бяха прекъснати и гарнизоните, изплашени и изолирани, предпочитаха да бягат, отколкото да защищават докрай честта на държавата си. Държането на аскерлиите (в Малкотърновско почти всички бяха анадолци), и особено малодушието на офицерите във Василико, не издаваше военни и граждански добродетели у неприятеля. И наистина, можеше ли това безредно бягство да се извини с пълната неизвестност, в която се намираха пръснатите из Странджа турски отреди? Коя армия, пропита от любов към отечеството и със съзнание на войнишки дълг, напуска позициите си, и то след като е отблъснала неприятеля или след като той се е оттеглил? Началниците на нападнатите гарнизони, разните юзбашии и милязими, не можеха да не разберат от нескопосния и нерешителния начин на нашите нападения (в Граматиково четирмата наши убити селяни останали в ръцете на аскера, който ги обезобразил и разкъсал на парчета), че имат работа със селяни кримкари. Най-после, какво по-красноречиво доказателство за слабата подготовка на нападателя от нашите бързи отстъпления още щом се съмна? Очевидно, страхът бе парализирал всяка воля и енергия у турците.

На тоя страх само ние дължим своето двадесетдневно почти пълно господство в Странджа.

Известието, което получихме привечер — че аскерът от пограничните постове бягал към вътрешността, — съвсем не ни изненада вече. Първата нощ ние не закачихме нито един пограничен пост, защото постовете не представляваха голяма опасност и нямаше защо да отделяме сили и за тях. Но можеха ли те, ако и ненападнати от никого, да стоят на

285

границата, когато съседните тем гарнизони от вътрешността бягаха в Малко Търново, без никой да ги гони?

Вечерта се оттеглихме в балкана. Нощта скоро забули странджанските върхове и монотонната песен на щурците изпълни самотата. Изведнъж над граматиковската казарма светна огън. Втори, трети — над цялото здание един огнен стълб заигра по околните върхове. Дълго време трептя тоя пламък над довчерашното жилище на граматиковския аскер — дълго време мълчаливо се любувахме с Мишел на фееричното зрелище.

*

Сутринта дойде при нас Шиваров. Той беше не по-малко изненадан от бягството на неразбития гарнизон. Между другото той ни предаде и следния епизод:

— От Граматиково потеглих към Мързово и стигнах там на пладне. Селото се спотаило под адската жега — никакъв глас на човек или животно, никакво движение. Дворища, плевни, стаи, изби — всичко изпразнено. Никъде жива душа.

Ще да са офейкали в България още при първите гърмежи — помислих аз и напуснах селото.

Обърнах наоколо бинокъла — дано видя някого. На срещния рид стоеха, полузакрити в гората, две жени. С четирма четници мързовци упътих се към тях.

Жените ме посрещнаха радостни и засмени.

— Какво правите тук? — запитах ги. - Оставиха ни да пазим караул.

— Ама къде са селяните?

— Ей ги тук в дола.

Тръгнахме да ги намерим. Над дола преплитаха клони ниски букаци и непроходими храсти. Под тях се спускаха от двата бряга надолу урви и камънаци, слизането по които беше извънредно мъчно. След дълги тътрузения и търкаляния намерихме се в дъното на дола, съществуването на който не само аз, но и четниците мързовци не подозираха.

Животът на Мързово беше пренесен цял тук, в тая пустиня. По продължението на дола бяха сложени няколко трапези. На едната седят най-старите мъже и жени — ядат, приказват за стари мурабета, а няколко бъклици непрекъснато обикалят от ръка на ръка. По-нататък пият и ядат по-млади мъже. След тях булките, образували колело, въ-

286

ртят чекръци, предат и плетат, а накрая моми и подевки, извили тънки гласове и пеят. Настрана от тези групички съжителствуват кучета, кокошки, коне, овце, котки, свине — всичкият домашен добитък. До добитъка натрупана покъщнина, коля, винени бъчви и пр.

Щом ни забелязаха, всички станаха на крака. Старците се впуснаха към мене разтревожени — помислиха, че само аз и четирмата ми другари сме оцелели.

Аз ги успокоих и тогава един осемдесетгодишен старец се изстъпи напред, дигна ръце нагоре и извика: — Ох, чада, живи ли сте? Дядо господ ви запазил от турския куршум!

Взе после бъклицата и пи за бог да прости на четирмата убити при Граматиково.

На тръгване същият старец ме изпрати догоре и през целия път не преставаше да ме заклина:

— Пази децата, да не гинат напразно... Пази децата!...
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]