Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.
Хр. Силянов
 

ДВАДЕСЕТ ДНИ СВОБОДА
 

II. НИЕ, „ПОБЕДИТЕЛИТЕ”...

Нашите ранени. — Защо не падна казармата. — Как атакуваха кримкарите. — Разговор с пленниците. — Варналията в ролята си. — Керванът за България. — „Бог да ви помогне”


На двесте крачки от бивака Мишел посрещна „победителите” на Василико.

Той впери в мене изпитлив поглед, но успокоен от веселия ми изглед, се пошегува.

— Дяволе, помислих да не си се похарчил в хюкюмата...

— Ни един от нас не иска’ да се похарчи. Остави това, ами носим ти цяла сюрия роби; все видни птици — казах аз и му посочих пленниците.

Провериха се групите. Оказа се, че липсват двама селяни. Тяхната участ и до днес остана неизвестна за нас.

Момчетата похапнаха и след това захъркаха.

Аз и Мишел се заехме с ранените. Те бяха четирма: Николай Казака, моят даскал Иван Колчев и двама селяни. Само Казака беше ранен тежко. Той лежеше почти в безсъзнание, свиваше се сегиз-тогиз от болки, жълт като мъртвец. Едната му ръка, набързо превързана, беше страшно подута към лакета, и беше потънала в кръв. Мишел предпазливо отвърза раната. Ръката висеше като откъсната. Само едно късче месо я съединяваше с мишницата: костта беше счупена и дребни парчета се смесваха с кръвта, която все още течеше.

Само нашите кримки могат да отворят такава страшна рана! И наистина, Казака беше ранен не от турци, а от наши кримкари! Измихме повторно раната с хладка вода (Докторът със своята аптека в тая минута превързваше може би други ранени като Казака, някъде в Паспаловско), превързахме я и поутешихме ранения, че още днес ще го изпратим в Бургас и там ще го излекуват. Мишел, за да заблуди Казака, нарочно повтаряше: „Да... тая турска мартина!”... Но тези подмятания предизвикаха само горчива усмивка върху белите устни на ранения. Горкият! Той беше дочул, или пък смътно съзнаваше, че дължи раната си не на враг, а на братя!...

276

Превързахме и другите ранени, отделихме се с Мишел настрана и скръстихме крака пред една отворена кутия василикоски папироси. Аз накратко му разправих историята с хюкюмата, а той с видимо недоволство започна:

— На пътя, още след като се разделихме с теб. Казака и Карчо [1] се скараха — кой пръв да хвърли бомбата. Казакът надви. Още на Китка той върза на ръката си като мартеница една фитилена връв и щом минахме мухаджирската махала, я запали. Стигнахме казармата и се настанихме между нея и морския бряг, а на улиците, които изхождат към морето, поставихме часови. Оставаше да гръмне бомбата, Халачев да засвири на атака и да се хвърлим към казармата, за да счупим вратата и без да дадем време на войниците да се окопитят, да ги избием и обезоръжим. Отделих една резерва от 20 души. Те трябваше да ни охраняват отвън и да ни бъдат в помощ, след като влезем в казармата. Всички залегнаха. Казакът отиде до ъгъла на една къща, по-близо до турския часовой. Изминаха 5—6 минути, а той все още не хвърля бомбата. Това ме раздразни — това накара и вас да чакате пред хюкюмата. Отидох при него да видя какво чака още, а той ми обясни, че фитилът на бомбата не можел да се запали. Нали всичко беше измокрено от дъжда? Най-после фитилът пламна, Казакът прекрачи напред, изрева по руски една псувня и със силен замах запрати бомбата. Тя изгърмя силно. Турците завикаха: „Бастълар бизи бе-е-е!” (Нападнаха ни, бре-ей!) Халачев по уговорения знак засвири за атака. Варналията извика ура и тръгна напред. Аз се обърнах към онова отделение, което трябваше да напада и което беше залегнало сега, подканих момчетата да станат и да атакуваме и тръгнах да гоня Варналията и Казака. Застигнах ги към вратата на казармата. По туй време зад нас се чуха силни залпове. Обърнах се: никой от селяните не беше мръднал от мястото си — те стреляха от страх в казармата, а куршумите падаха в нас. Намирахме се между два огъня. Три пъти се връщахме назад да ги каним на атака — на три пъти ни лъгаха и оставаха сами. Пуканицата стана по-усилена. Войници, селяни, ний всички стреляхме в тъмнината, кой гдето свари. Казакът изпъшка и ми обади, че е ранен в ръката, Иван войникът — също, след това Варналията се обади, че нещо го парнало в петата — значи, всички са
 

1. Един рядък терорист, кукушанец - любимец и довереник на покойния Делчев.

277

ударени от куршумите, що идеха откъм нашите. Ако бяхме продължавали, трябваше да се избием помежду си. Селянията лежеше срещу казармата в един дълъг трап — стреляше на кутурица и само викаше ура-а-а-а. Разбрах, че няма да я бъде. Уверих се, че и до пладне да стреляме отвън, казармата няма да се превземе, а ние можем да се избием сами помежду си. Най-важният момент беше пропуснат: турците, поокопитени вече, стреляха със залпове и ни държеха далеч от казармата. Казах на Халачев да свири отстъпление. Аз тръгнах насам с ранените, а Варналията оставих до града да ви чака.

И така, ние бяхме само нападнали по хайдушки Василико, подпалихме мухаджирската махала, изпоплашихме жителите и своевременно отстъпихме. Гарнизонът оставаше почти непокътнат, каймакаминът — там. Акцията ни бе наполовин само извършена. Налице беше още неподготвеността на нашите селяни за активна борба.

И можеше ли да се мисли за правилно превземане и задържане на Василико с нашите 120—140 души, от които четири пети — селяни?

Мишел ми разказа още няколко куриозни епизоди. Героят на най-големия беше пак Митю:

— Поставих го под непосредствената команда на Карчо. Два фенера пред църквата още не бяха изгаснали. — „Изгаси фенерите!” — изкомандува му Карчо. — „Как да ги изгася?”... Карчо насочва манлихерата си и фенерът става на парчета. Митю подкачва правилна престрелка против другия фенер и успява да го изгаси, след като изхвърля най-малко двадесет патрона.

Упътихме се с Мишел към пленниците. Около тях се въртеше Митю, поглеждаше ги остро и презрително, заобикаляше ги и пак се изпречваше пред тях, като че искаше да им каже: „Вижте ме на, и аз съм комита!”

— Стой си на...! — изкряска му Мишел и малкият Митю се отстрани.

Карантинният началник, все тъй бледен и треперещ, продължаваше да пухти. Лицето на морския офицер изразяваше покорност, а жандармерийският началник запазваше все същото тъпо и безсмислено изражение на анадолец. Само телеграфистът безгрижно гризеше парче хляб (от сутринта той само ядеше и все не можеше да се насити) и нищо наглед не го вълнуваше!

278

Те ни посрещнаха със ставане на крака. Мишел ги спря и заведе с морския офицер разговор на французки. Записа най-напред имената им. Морският офицер се казваше Мехмед Али, телеграфистът — Ариф, карантинният началник — Хамид, а жандармерийският началник — поручик Хайдар.

— Запитайте господин поручика, познава ли тези хора около него? — обърна се Мишел към Мехмед Али.

— Повечето от тях са наши селяни, познавам ги всички — отговори ни чрез преводчика поручикът.

— Да, това е народно движение, наоколо виждам само селяни...

Мишел им обясни причините на въстанието. Султанският режим е пагубен за всички турски поданици, а несигурността е еднаква и за християните, и за всички мюсюлмани, които искат да живеят с мирен и честен труд. Затова, заключи Мишел, младотурците, които тоже претендират да ратуват за коренно реформиране на империята, би трябвало да действуват рамо до рамо с нас.

Мехмед Али остана трогнат от тези изявления, побърза да изкаже съгласието си и на края констатира, че всичкото зло за Турция се състои в това, че трезвата част на турската интелигенция твърде малко действува между масата.

Едвам сега нашите пленници почнаха да вярват, че животът им се намира наистина в безопасност. Даже дебелият Хамид се поотпусна, взе да си дава вид, че разбира всичко, което се говори. След всяка дума на Мишел кимаше почтително с глава в знак на пълно одобрение.

— Ние ви третираме — продължи Мишел — като пленени противници и не можем да разполагаме с живота ви, при всичко, че ако ние бяхме изпаднали във вашето положение, досега сто пъти щяхме да бъдем разкъсани на парчета... Кажете сега, какво предпочитате — да ви изпратим в България или да ви пуснем на свобода оттука?

Мехмед Али, светнал от радост, обясни на другарите си предложението на Мишел. След кратко съвещание морският офицер съобщи:

— Изпратете ни в България. След всичко станало тук, не можем да се чувствуваме сигурни.

И с развълнуван глас добави своето: „Mille merci, mille merci!”

Оказа се, че Павле снощи прибрал всичко, каквото намерил у тях: часовници, ножчета, шашки, дребни пари и 15

279

лири на морския офицер. Върнахме им всичко освен сабите. Раздадохме им василикоски тютюн, а на тези, които имаха съвсем малко пари — по една лира (пак от василикоските) за харчлък в Бургас.

Варналията през това време разпределяше василикоския тютюн на купчинки. До тютюна, в неговата мушама, която в разни случаи му служеше като чиния за прясно мляко, шербет (попара със захарена вода), яхния и пр., имаше куп сирене — провизия за утрешния ден. Варналията беше раздавач на храната по традиция и вършеше тая функция сериозно, съсредоточено и дори с увлечение, като артист. Привърши той работата си, седна до мене, запали цигара и ми пошепна:

— Изядох и аз снощи една кримка. — Изу се и ми показа една малка рана в петата. Предложих му да превържем и него, но той, кален и печен комита, беше съвсем нечувствителен към такива нищожни драскотини и отказа.

Ние, значи, имахме не един, а двама другари ударени с кримка.

Мръква се. Мек, прозрачен полумрак се стели по гиздаво разхълмената Странджа. И тая нощ тя ще бъде празнично илюминирана от пламъци и пожарища. Закани и писъци ще раздират мълчанието й. Но бесът на обитателите й няма да наруши нейното царствено спокойствие.

А ние се вълнуваме и очакваме всяка минута нещо, без да знаем какво. Обладани от суеверен страх, дочуваме зловещите стъпки на неумолимата съдба, която ни преследва, гаври се над делата ни и сочи със заканителен жест близкото бъдеще!... А, боже мой, кога друг път, ако не днес, трябваше да победим съмненията си, да повярваме в силите си. да погледнем с упование на бъдещето!...

— Готово е! — извести някой и всички се събрахме на полянката. Казакът и другите ранени бяха възседнали вече коне, взети едни от Василико, а други от македонците въглищари. Тия добри планинци се разделяха завинаги със своите самотни колиби! Младите се присъединиха към нас. Останалите, немощни старци, трябваше да ни напуснат, но и те бяха вече платили данъка си на революцията: нанесли бяха по някой и друг удар с брадва върху турската империя.

Пленниците останаха изненадани, когато предложихме и на тях коне.

280

— Желая ви добър път! Бъдете съвсем спокойни — каза им Мишел, след като възседнаха конете.

— Чок мерхаметл`ъ-сънъз`ъ! (Много сте милостиви!) — отвърна поручикът и след малко добави: — Ако някога изпаднете в турски ръце, разчитайте на мене! Доколкото силите ми позволяват, ще ви помогна!

— От такава помощ едва ли ще стане нужда - каза Мишел, — защото аз по-скоро ще си тегля куршума, отколкото да падна в турски ръце...

Пленниците и ранените поверихме на шестима стари четници, като им дадохме само по един патрон. Те носеха в България и подробно описание на нашата акция, за да го предадат на конните куриери, които в тоя момент чакаха на границата за известия.

Керванът от около 30 души се раздвижи. Подред се сбогувахме с всички. Последен бе поручикът. Той ни стисна ръцете и извика:

— Сбогом, сбогом! Бог да ви помогне!

И неговата азиатска физиономия не ми се виждаше вече отвратителна.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]