ДВАДЕСЕТ ДНИ СВОБОДА
 

IV. НОВА ДЪРЖАВИЦА

Подвигът на един старец. — Няма турско-българска граница. — М. Търновска комуна. — На Голямо Кокорафи. — Унищожен гарнизон в Цикнихор. — Празник в Мегалово. — Друга скъпа жертва на кримките. — Тъжно посещение.

На 9 и 10 август ние можехме да бъдем вече напълно спокойни. От всички участъци, дори и от най-малко надеждните, пристигаха благоприятни известия. Всички нападнати през нощта срещу Преображение турски гарнизони — разбити или неразбити — напуснали казармите си и бягали към Лозенград и М. Търново.

Но най-интересно бе държането на турците в по-малките ненападнати гарнизони, застави и погранични постове. Изненадани от близка и далечна стрелба и трясък на бомби, свидетели на безброй огромни пожарища на турски казарми и села, тези стражи на падишаховата държава определиха в един миг и без всяко колебание своята линия на поведение. Те нито помислиха да залегнат в своите превъзходни окопи

287

и да защищават до последна капка кръв честта на оръжието и границите на царството си, макар че на една крачка зад техните постове се почваше територията на неверния Булгаристан. Бягството им се видя по-лесно и по-износно.

Какъв характер имаше това „оттегляне” на турците от пограничните постове, се вижда ясно от следния случай. Петнадесетина войници от един пограничен пост, в пълно въоръжение и водещи със себе си двама болни другари, избягват втората нощ от границата и без път, из най-страшните и пустинни долове на Странджа, вървят по посока към М. Търново. Измъчени от глад и от двудневно скитане, те се отбиват в една колиба, за да поискат хляб. Но като наближили петдесетина крачки, те забелязали пред вратата един прегърбен старец — единствен обитател на колибата. Аскерлиите се спрели в нерешителност и с умолителни жестове почнали да викат стареца при себе си и да му искат хляб. Старецът, научил за победите на въстаниците, грабва една копаня, блъска я по камъните и с всичкия си глас извиква: „Елате брее-е, по-скоро, комити, брее-е!...” Вика старецът и подканя несъществуващата въстаническа дружина. Страхът излязъл по-силен от глада: в един миг войниците се пръснали като пилци из гората и не се видели вече, а в ръцете на стареца останали няколко шинела, две раници и ... двама болни аскерлии. Така тоя прегърбен старец (на същото това място той бил заклан след двадесет дни) е нанесъл на султанския аскер една победа, която не се различаваше много от евтините победи на някои въстанически отреди!

На 10 август по цялото продължение на Лозенградския санджак турско-българска граница вече не съществуваше. По цялата тази дължина Княжеството граничеше не с Турция, а със завладяна от въстаниците турска територия, с новооснована държавица, която ние кръстихме „Малкотърновска комуна”.

Веднъж постовете очистени от неприятеля, другото беше вече лесно. Брадвари, пищовлии и кримкари, научени вече да повалят телеграфните стълбове и да горят напуснати турски села, плъпнаха из пограничната линия и с оставената от самите аскерлии газ даваха огъня на казармите, след като ги предварително обираха (за голяма радост на съседните български граничари). Изпепелени съвършено, някои казарми биваха по два и по три пъти отново нападани от лю-

288

бители подпалвачи. В такива случаи, за да не се връщат напразно, селяните събаряха и стените — да не остане камък върху камък.

*

На 10 август потеглихме към участъка на Стоян Камилски [1], за да се срещнем с двамата членове на Боевото тяло. На върха Голямо Кокорафи, където преди 15 дни съставяхме плана на въстанието, сега заварихме победоносни другари. В този участък, където до въстанието се случи знаменитата „свинска атака”, през нощта срещу Преображение се извърши една от най-славните въстанически акции: гарнизонът от 34 войници в Цикнихор, заедно с милязимина си, биде унищожен до крак.

Тук на Голямо Кокорафи заварихме кап. Икономов, Маджаров и Камилски с четата си. Капитанът, все тъй мрачен и мълчалив, седеше с кръстосани крака върху простряната мушама, а Маджаров унесено тананикаше неизменната си песен:

Слънцето трепери,
Дъргано, Дърганке!
Трепери да зайде,
Дъргано, Дърганке!

По-старите четници бяха сменили своите манлихери с турски маузери, други спяха, завити в манафски шинели. Всички говореха за нанесената славна победа.

Но какво беше моето учудване, когато следобед в село Мегалово се изправи пред мене Докторът, облечен в униформата на милязимин! Няколко минути той ми, държа под козирог в една комична поза. Прегърнахме се и тутакси го дръпнах настрана: познавах неговата словоохотливост и бях уверен, че никой не може по-живо от него да ми опише всичко, станало в тоя участък от 6 август насам.

Отворих последната кутия василикоски тютюн и Докторът започна своя разказ. Цели два часа бяха нужни, за да ми предаде той перипетиите на нападението в Цикнихор, празненствата след победата в Мегалово, тактическите грешки на войводата и всичко, което беше видял и чул.

И там призори срещу Преображение стотина селяни и
 

1. VII участък на Стоян Камилски се състоеше от селата Цикнихор, Камилите, Керациново, Мегалово и др. колиби.

289

четници изненадали аскера, настанен в две къщи. От едната командувал милязиминът, а от другата — башъчаушът. Милязиминът през цялото време молил обсадителите да не гърмят, като им обещавал да направи всичко, което поискат. На войниците си също заповядвал да не стрелят. В другата къща войниците, начело с башъчауша, се защищавали мъжки. Още в началото на сражението нашите дали една скъпа жертва: войводата на мегаловската смъртна дружина, Илия Янчев, паднал убит от... кримките на селяните, които е предвождал. През деня нашите решили да изгорят къщите на обсадените. Няколко въжета, обвити в кълчища и залени с газ, бързо подпалили и двете къщи. Към пладне аскерът в пълно въоръжение излязъл от квартирите си и тичешком се упътил към дола, преследван от нашите. Тук, в тоя дол, един след друг намерили гроба си тридесет и двама манафи заедно със своя милязимин и само двама ранени паднали в ръцете на въстаниците. Войниците плакали и проклинали башъчауша, който бил виновен да се избият толкова хора. Милязиминът на няколко пъти предлагал да се предадат, но башъчаушът не искал да чуе и продължавал със своите войници да се защищава. Докторът превързал ранените войници, които, по тяхно желание, били изпратени в България. Тридесет маузери, патрони, шинели, раници, чували с ориз, брашно и други провизии — всичко останало плячка на въстаниците. Докторът пипнал една оцеляла бохча с парадната форма на милязимина и веднага се преоблякъл в нея.

Тая пълна победа окрили духа на четници и селяни. Ето защо никъде освобождението не се отпразнува с такъв блясък и тържество, както тук. На 7 август всички мъже и жени посрещнали Икономова на селския мегдан с хляб и сол, а на обеда, след наздравиците и благословиите, засвирили гайди, завъртели се хора, а булки и моми обсипвали четниците с цветя.

И сега въодушевлението не беше още минало. Заобиколени от група селяни, стари и млади, ние слушахме мнения и тълкувания върху станалото — надути и смели или трогателно наивни.

— Макя им! Като свинье ги гонехме низ дола! — извикваше един широкоплещест селянин и продължаваше да си чисти пушката.

— Двама изядох с това топче! — обаждаше се друг и с гордост посочваше своята огромна кримка.

290

А един старец, който, види се, не даваше на турската империя по-широки граници от Одрин и Лозенград, разсъждаваше:

— Ето, ние се помъчихме и се освободихме. Още търновци не се освободиха, ама нека и те се помъчат да се освободят сами. Ако се помъчат и ние ще им спомогнем... ако не, да си седят още под манафето!

Никому от тия прости хорица не идваше наум, че скоро, много скоро, ролите ще бъдат разменени... Цикнихорският гарнизон унищожен — турското робство сломено...

Само две същества бяха потопени в скръб и насила преглъщаха сълзите си, за да не смутят хармонията на народния празник: старата майка и булката на мегаловския войвода Илия Янчев. Привечер с Мишел отидохме да ободрим двете нещастници. С очи, зачервени от плач. те тихо хълцаха, а щом ни видяха, сълзите им бликнаха с нова сила. Колко благи думи бихме намерили, за да утешим двете клети жени, ако любимият им човек беше паднал от вражеска ръка! Уви, техният Илия беше жертва на сбъркал пътя си братски куршум. Те знаеха това — имаше.защо да тъжат и да плачат, а ние не намирахме думи да ги утешим...
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]