Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.
Хр. Силянов
 

ДВАДЕСЕТ ДНИ СВОБОДА
 

XI. КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?

Тревожни запитвания. — Първите походи на аскера. — Планът на Икономова. — Водителите разделени. — Бунт или въстание?


Известията от южните и източните участъци бяха едни и същи. през еди-къде си минала толкова войска, с каралерия и горска артилерия; селяните са загрижени за жените и децата си — какво да се прави?

Тези еднообразни съобщения действуваха върху нас като удари с чук, които притъпиха нервите ни. Призракът на близките страхотии ни преследваше вече на всяка стъпка, а съзнанието за пълна безпомощност сковаваше и мускулите, и душите. За количеството на натрупаните войски престанахме вече да държиме сметка, но пред другата проблема не можехме да си затворим очите.

— Какво да се прави с жените и децата? — питаха от всякъде и чакаха отговор.

Против турците можехме да не предприемаме нищо и да чакаме спокойно да ни нападнат, но за селяните и за техните семейства не ме «ехме да не помислим.

Мъжете и синовете на тия челяди бяха при нас. Те слушаха ча движението на аскера, виждаха бездействието ни и четяха по лицата на началниците си безнадеждността, която бързо заразяваше и тях. Известията за няколко първи походи на войската, придружени с неминуемите жестокости, ясно рисуваха във въображението на тия бащи и синове близката участ на техните семейства. И те не бяха вече никакви въстаници и борци за свобода, а само бащи, братя, синове, загрижени за домочадията си.

„Днес пристигна тук Калканджиев и разправя, че село Пенека било нападнато на 14 т. г. от редовен аскер, около 700 души, стотина кавалеристи и башибозук. Какво е станало с хората — не знаем...” — съобщаваше ни на 17 август Стоян Петров [1] и бързаше да направи своите заключения:


1. Стоян Петров от М. Търново бе една от най-симпатичните фигури между одринските революционни деятели. Хубавец, строен, със смолиста, но рано побеляла коса и с чудна блага усмивка, неговата осанка се хвърляше в очи между простите комити. Няколко години през подготвителния период на организацията той поекарал в лозенградския затвор. В затвора той продължаваше да кръщава непосветените и да учи на четмо и писмо неграмотните. Одринските деятели говорят със симпатия за него.

„Скромен, разумен, разсъдлив във всичките си деяния — едри и дребни — малко разговорлив и по-интелигентен, с побеляла коса, макар и млад, той спечелваше обичта на всички, с които се срещнеше” — пише А. Разбойников. („Приноси”, кн. П, стр. 84–85.)

316

„Щом редовната войска е посегнала и разорила Пенека, непременно турците ще сторят същото и с другите села, а на първо място с Урумбегли и Курудере, затова — какво да се прави с хората?”

Не по-малко обезсърчителни бяха сведенията от Лозенградско. С писмо от 10 август покойният Янко Стоянов съобщаваше:

Хората, които дойдоха от полето с Яни Попов и се зачислиха в четата ни, много скоро се отчаяха и почнаха да бягат [1]. В два деня избягаха 40 души, па и тези, които остават, са несигурни. Изпратих някои от тях при Л.......; там ще бъдат по-близо до селото си и може да не бягат, но с хората от полето какво да правим?

П. П. Те казват, че бягали, защото им било студено и не могли да се наядат [2].


Към тези вътрешни язви не закъсня да се прибави и раздвижването на събраната в М. Търново неприятелска сган. На 16 август войската, насърчена от своята многобройност и от нашето мируване, предприе първата си рекогносцировка към северозапад, а на 17 август Дико Джелебов ни пишеше:

Вчера в Стоилово дойде един полк войска (1000 души), 60 души кавалерия и 4 горски оръдия. Ние бяхме 60 души. Хванахме позиции в гробищата и щом се яви пехотата, открихме огън. Войската тутакси почна да ни отговаря от четвърт час разстояние, хвърлиха и четири топовни изстрела. Ние се принудихме да се оттеглим, но едва вечерта аскерът се реши да се приближи до селото. Всички жени и деца бяха вън. В селото не беше останал никой. Аскерът се настани на върха Св. Илия и оттам даде огън на селото. Четиридесет къщи изгоряха, останалите — ограбени. От наша страна жертви


1. Това бяха „хуните” на Яни Попов, събрани от Лозенградското поле в навечерие на въстанието.

2. Лозенградско, поради малобройността на останалите след аферата селяни, нямаше достатъчно складирана храна.

317

няма, от турците — неизвестно. Днес аскерът потегли към Гьоктепе. Какво е станало там, не зная. Всички жени, деца и мъже избягаха в България с всичкия си добитък. Храна не можем да намерим. Днес изгоряха и колибите Шивилигово. Селяните бягат от четата, за да си прехвърлят жените в България. Такива са работите по нас.


Такива не бяха още работите по всички други участъци, но такива и още по-лоши щяха да станат след общото настъпление на неприятеля. Защото селяните на Дико можеха да се прехвърлят всяка минута в България, когато другите бяха съвсем несигурни за живота си, особено ако границата бъде заета от турците. Нападенията на Пенека и на Стоилово бяха само едни рекогносцировки, но те дойдоха да ни покажат още веднъж, по какъв начин турците ще потушават въстанието.

Тъй или инак, въпросът за настаняването на жените и децата, трябваше да се реши по един радикален начин. И когато на другия ден след известието на Дико Мишел заяви, че мисли да замине с дружината си в Шиваровия участък, за да бъде по-близо до Василико, та да пази източната граница и да наблюдава движението по морето, капитан Икономов отказа категорично да вземе върху си отговорността за бъдещите избивания на жените и децата и най-настойчиво поиска да се разреши този въпрос. В първите дни на въстанието Боевото тяло беше изпратило до всичките участъци едно окръжно, с което задължаваше войводите да определят в балкана „сигурни” места, където да складират храна и в случай на нужда да приберат жените и децата, под постоянната защита на въстанически отреди или на смъртните дружини. Това решение се оказа неприложимо. При тоя наплив на аскер и в най-прикрития кът на Странджа селяните не можеха да смятат домочадията си осигурени. Каква защита може да окаже една смъртна дружина от 20—30—40 селяни, когато бъде нападната от цял полк войска? И в състояние ли е тя да задържи жените и децата от паническо бягство? За жените и децата имаше само едно безопасно и сигурно място — България. А при тая съблазнителна близост на границата нищо не можеше да спре в опасния момент не жените и децата, но и самите борци. Съзнавайки всичко това, кап. Икономов излезе пред другарите си с едно колкото сме-

318

ло, толкова и уместно предложение: да изпратим догде е оше ввеме, всички жени и деца заедно с покъщнината и добитъка в България, за да ги запазим от безчестия и кланета, а ние, въоръжените четници и селяни, да се укрепим на някое удобно стратегическо място по-близо до българската граница и да се защищаваме, догдето можем. С тези сили, убеждаваше ни Стамо Икономов, ние повече от това не можем да направим. Жените и децата не можем да запазим, нито да ги задържим да не бягат към границата. Освен това те ангажират смъртните дружини и ни правят неспособни за съпротива.

Предложението на Икономов беше уместно и практично, но то се оказа несмилаемо за нашата неумолима революционна логика и се отхвърли. Да изпратим всички жени и деца в България, да обезлюдим, значи, сами страната, в която мислехме да правим масово въстание, да останем ние, за да дадем няколко сражения до границата и след това да се приберем при бежанците? Не! Това бе несъвместимо с нашите теории — то ни поставяше в противоречие със самите нас. Ние сега избягвахме всичко, което би дало на движението ни характер изкуствен, характер на бунт, а не виждахме, че нашите теории бяха изгубили всякаква почва още в минутата, когато се съгласихме да бунтуваме Одринско...

И тъй, тримата водители се разделиха: Икономов остана на Циганка, Маджаров потегли към своето Лозенградско, а ние — към участъка на Шиваров.

Положението, разбира се, навсякъде от час на час се влошаваше. Всеки чувствуваше настъпването на бурята. Няколко дена след раздялата Икономов изпрати до Мишел обширно изложение, от което аз ще направя някои извадки. По-ясно от всякакви други описания тоя документ от онова време рисува безизходността на положението и настроението на революционните водители и на масата.
 

Положението във всички участъци е много критическо. Вярвай, че това население при едно нахлуване на аскера, не ще може да се завардя в балкана, а като е така, то ще бъде подложено на една поголовна резня и безчестие. Според мене, трябва да се вземат и за него мерки, докато е рано, за да се прибере по-близо до границата и да има възможност в един даден момент
319
да намери защита в България, ако не е желателно да бъде подложено на ужасно изтребление. Примери има много в Македония. Тая мярка ще бъде най-целесърбразна в тия тежки минути, а това ще бъде от полза и за делото. Нека се стараем, щото тоя край да не бъде опустошен, за да имаме и за в бъдеще поле за работа. Щом ний запазим това население, ний пак ще можем да разполагаме с него. Един ден тези хора пак ще навлязат в родното си място, горящи за отмъщение, особено пък като изпитат мизерията, която неминуемо ги очаква в България. И ще се бият като зверове, ако, разбира се, дотогава работите не вземат друг край. Ние, Мишел, не можем да очакваме днес голяма помощ и самопожертвувание от тия хора, които пълнят нашите чети. В четите едва ли можеш да намериш по 3—4 четници от България; всичко останало е от местните смъртни дружини. Тези хора повече мислят за жените и децата си (по лицата им това може да се прочете), и ние не можем твърде много да разчитаме на тях, при едно нахлуване на турците в селата им, защото те по-скоро ще отидат да защитят домашните си...

При тази слаба подготовка, при тая им замисленост и грижа за жените и децата — аз много малко разчитам на тях при едно стълкновение с турците.

Да се говори за даване отпор на аскера, когато той нападне в голяма маса, вижда ми се неуместно и не-тактично; разбирам да се прави отпор, но когато силите ни са поне съразмерни със силите на противника. Какъв отпор би могъл да даде Дико с 60 четника срещу 1000 души пехота, 60 конници и 4 оръдия? Хубаво и уместно е постъпил, като се е оттеглил...

Аз се връщам пак на своето предложение: да се централизират всичките чети на едно стратегическо място, което да бъде по-близо до Граматиково и до Гьоктепе, и там да се даде един по-силен отпор на турците. Това ако стане успешно, ще има много добър резултат; нашето дело ще запази и занапред своята мощ и сила. И за в бъдеще ще имаме по-голям успех при преследването на нашата идея”...


И това писмо на Икономов остана без последствие, макар че имаше още време да се направи нещо ако не за друго, поне да се осигури населението.

320

Въстание ли направихме ние в Странджа, или бунт?

На тоя въпрос аз нямах вече два отговора.

И ако днес, три години след страшната трагедия, има нещо, за което най-много съжалявам, то е, гдето при съзнанието, че правим бунт, не изпратихме своевременно в България жените и децата, за да ги спасим от излишни страдания и безчестия.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]