ДВАДЕСЕТ ДНИ СВОБОДА
X. ТУРСКАТА КОНЦЕНТРАЦИЯ
По шосето Лозенград — М. Търново. — Нашето бездействие. — Това, което не сме очаквали и което не сме предвидели.
Догдето ние, измъчвани от жестоки угризения, оплаквахме участта
на М. Търново или се възхищавахме от подвига на Кръстю и от действието
на динамита, в Лозенград се концентрираше изпращаната от Одрин на грамадни
маси войска — пехота, кавалерия и артилерия.
На втория или третия ден след въстанието по шосето Лозенград — М. Търново се яви първото подкрепление от няколко стотини войници, които безпрепятствено стигнаха в М. Търново, след като възстановиха набързо телеграфното съобщение. Селяните цели две седмици не се умориха да скъсват всяка нощ жицата, но това не пречеше на турците да я възстановяват през деня наново и да разполагат свободно с шосето. Отначало те се движеха много предпазливо, но после, като видяха, че пътят е свободен от всякакви засади и фугаси, движението им взе обикновения си безгрижен и
313
дори разпасан изглед. Целия ден между Лозенград и М. Търново се точеха върволици низами, мулета и кавалеристи.
От най-южните участъци също ни съобщаваха, че грамадни натрупвания на войски стават в Бунархисар, Инджекьой, Виза и Мидия. Очевидно, турците искаха да образуват около въстаническите сили един обръч и когато се почувствуват достатъчно силни, да стеснят от всички страни обръча, като едновременно ни атакуват и отвътре — чрез отредите на Малко Търново.
Ние почнахме да си обясняваме бездействието на неприятеля и да вникваме в неговия план. При все това не се опитахме поне да затрудним движението му по шосето, за да го зашеметим и да парализираме донейде съсредоточаването му. Както успехите през първата нощ бяха за нас изненада, така неочаквано беше и създаденото след тях положение. На отделните войводи липсваше инициатива, a nk тримата водители липсваше и инициатива, и готовност към риск, па и стратегически опит, за да се използува въодушевлението, духът на борците, окрилен от нанесените победи и от паническия страх на врага [1]. Всеки началник остана в своя участък да чака по-нататъшни наставления от Боевото тяло. Па и какво можеха да предприемат началниците сами, щом техните участъци бяха вече очистени от неприятеля?
Необходимо беше да се изработи съобразно с новото положение нов нападателен
план, за да се парализира колко-годе движението на аскера, като се използуват
въстаническите чети, повечето от които нямаха вече какво да вършат в собствените
си участъци. Но Боевото тяло като че смяташе нападателния период на въстанието
за приключен след първата нощ. То дори не помисли за нови нападателни акции,
с които да се затвърди спечеленото и да се продължи нашето
1. Ето как фелдшерът Христакев описва тримата членове на Боевото тяло: „Докато Маджаров беше висок (по ръст, б.м.) и крайно честен, но с бърз и сплетлив, неясен говор, неспособен да въодушеви, да създаде настроение и дух; докато капитан Икономов бе студен и винаги мълчалив, негоден да възпламени никого със слово и държание, Герджиков имаше дарованието да възпламени заспалите и да окуражи отчаяните със своя ораторски и организаторски талант. Всяка негова реч му спечелваше обаяние всред четниците. Местните войводи го гледаха със затаена завист, но не я проявяваха, защото чувствуваха, че нямат неговите качества, за да го изместят” („Приноси”, кн. III, стр. 157–158).
Така възторжено говорят за М. Герджиков не само интелигентните деятели, като А. Разбойников, Д. Катерински, но и по-простите. И все пак, що се отнася до задачите ни след първите нападателни акции. Ст. Икономов имаше, според мене, по-реалистичен поглед върху положението.
314
господство. Неговите разпореждания се отнасяха главно до настаняването на жените и децата из по-безопасни места в балкана. [1]
Някои поддържаха, че нашата капитална грешка трябва да се поправи: ако и рисковано вече, да се нападне М. Търново. Тази идея все още можеше да се приложи на втория или третия ден, но при едно условие: ако в общия ни план беше предвидено или ако веднага след първите акции беше разпоредено всеки войвода да се отправи незабавно към М. Търново. Но кой мислеше, че турските гарнизони ще ударят на бяг и че въоръжените сили на всички участъци ще бъдат още на втория ден свободни? Сега вече беше късно: едно нападение на М. Търново само би манифестирало пред неприятеля нашата слабост.
И така, всички бяха осъдени на бездействие. А бездействието убиваше енергията и ентусиазма, привикваше хората към леност и насаждаше съмнение в духовете. Събрани на Циганка, ние чакахме неотвратимото предопределение на съдбата: да се усили достатъчно неприятелят и да ни нападне за... да се защитим. Не се опитахме да устроим поне един фугас на шосето, където всеки ден пъплеха неприятелски пълчища, та да се освободим от двата товара динамит, които влачехме със себе си.
Това бе истинска парализия на волята и на духа, уви толкова скоро след
тържеството на революцията.
„Нашата чета повдигна въпрос: всички четници да се съберат наедно и дадат сражение на настъпващите турци, а смъртните дружини да охраняват и оттеглят населението към границата. И тя чакаше да се нареди събирането й с другите за такава съпротива, преди да минем границата. Това не стана обаче, поради несъгласието на другите чети. улисани всички в бежанците. В това несъгласие за общ отпор тогава, според мене, лежи главният дефект на въстанието. Ние не премерихме в едно сражение поне боевата способност на съединените сили на всички агитационни чети, без смъртните дружини по селата в Странджа планина.
Турската войска настъпваше бавно и предпазливо. Тя зае
всичко без съпротива, без да срещне комити, които бяха станали до въстанието
толкова страшни за нея”. („Приноси”, кн. П, стр. 94)
[Previous] [Next]
[Back to Index]