XXXVIII

Крушоради,
26 юни
 

Когато се събудих, над главата ми седеше ръководителят от Вощарани дядо Ичо и ме гледаше със съчувствие и кротост.

В паметта ми внезапно оживяха всички преживени нещастия. Дядо Ичо, преклонилият вече старец, осакатен от изтезания в турски затвор, апостолът на Леринско, който, подкрепян на тояга, обикаляше селата, беше първият любимец на Марко. Когато припадахме около Вощарани, той се явяваше пред нас неочаквано, като изпод земята. Старец недъгав, прегърбен, побелял, с костеливо лице, което се оживяваше от две умни, проницателни очи, той носеше младо сърце, изпълнено с вяра на библейски пророк. Обичта и почитта ни към него бяха безгранични. Прост селянин, той се издигаше над местния ограничен кръгозор, обгръщаше цялото дело и живееше с него.

— Кой знае как се радват вашите турци във Вощарани, дедо Ичо... — прекъснах аз мълчанието.

— Нека се порадват и те. И да се радват, и да се не радват, техната е свършена. Тех ги чака умирачка, а ние сега зафатаме...

— Но много им провърве: премахнаха Марко, ето сега изчукаха и нас...

— Народ се не свършва...

Дядо Ичо беше човекът, комуто можах да разправя всичко. И когато му обясних, че попадийското сблъскване не бе случайно, нито наложено от турците, а поискано и устроено от мене, за да бъде отмъстен Марко и за да се разбере от света и от маловерната част на народа, че силата на орга-

196

низацията остава ненакърнена, лицето на беловласия старец засия. Моята доверчивост към каракачаните стана причина да бъдем сами нападнати и разгромени, но мисълта, която ни закара в Попадия, беше права. Ако бях сполучил, селата ни биха сега тържествували, от Лерин и Битоля не биха ми и споменали, че съм извършил всичко на своя глава, биха ме само поздравили. Дядо Ичо разбра това и то е за мене голямо утешение.

Старият борец бе също утешен. Той ми подаде шише коняк, донесено заедно с печени пилета и други лакомства от Вощарани. Подаде ми и едно писмо от своята внучка, ланската учителка в село Прекопана, а сега учителка във Вощарани и секретарка на местния подоколийски комитет. Тя също ме сърадваше за избавлението.

Оплакан от всички, аз се явявам сега пред тях като възкръснал.

Сега вече можехме с дядо Ичо да установим по-точно списъка на убитите. Турците във Вощарани и Лерин се хвалили с шест намерени трупа на мои другари. С най-голяма почит те говорили за героичната смърт на двамина: Кръсте борешанеца и Ристо от Вощарани.

Мълчаливо и спокойно Кръсте изстрелял всичките си патрони против потеряджиите и загинал на поста си — там, гдето го бях оставил. Той наистина е издържал докрай.

Ристе от Вощарани беше най-новият ни четник. Червендалест, вакъл и снажен овчар, той беше убил с кривака си един вощарски турчин. Селяните го бяха прикрили и дядо Ичо го бе изпратил при мене. Ристо ходи с четата ми само няколко дена — не успях да го преоблека дори — и загина на Попадия, недалеч от чукарите, сражавайки се също до последен куршум. Турците се смеели на неговата аджамийска стрелба, но се удивлявали на безстрашието му. Той се изправял цял, стрелял с открити гърди, псувайки и предизвиквайки потеряджиите, и нито се опитвал да се прикрие.

Трети познат труп бил този на неоказеца Коста. Един мартински куршум раздробил черепа му. Не зная защо, за този божи човечец, тъй беззаветно предан, най-вече ми дожаля. Сега, когато той е загинал, аз си го спомням все с оная блажена усмивка, с която той ми представяше булката и децата си в Неокази...

Арнаутското облекло на малкия Ристо, нашия другар от паметния дол, взел и облякъл един от кехаите на село Се-

197

тино. Последният се гордеел с плячката си, защото тя е турска по произход; принадлежеше на един турчин, убит от наши селяни около Добровени.

Но не числото на убитите съставя позорът на попадийското сблъскване. Станало е нещо по-страшно от смъртта на тия шест души.Траян не се задоволил със своеволното бягство от своя пост — бягство, което разнебити цялата позиция и докара поражението ни. Изплашен, види се, от последиците, той отишъл докрай в малодушието и подлостта си: подвел неколцина селяни и макар вън от опасност вече, се предал заедно с тях на турците.

Нищо не съкрушава и озадачава толкова дядо Ичо, колкото това позорно предаване. Старият вощарски ръководител подозираше Траяна в умишлено застрелване на работника от Пополжани и на два пъти беше изказал подозренията си пред покойния Марко. Но Марко все отлагаше разследването: чакаше да припаднем към Пополжани — та тогава. Но много по-голяма е моята вина, че не застрелях беглеца, когато напусна позицията.

*

От направената справка за съдбата на останалите разбрах, че селяните милиционери са се прибрали по селата си, а трима от другарите са се озовали в Сетино.

Как са припаднали те само на половин час далеко от мене? Каква ли е пък тяхната одисея? Аз знаех, че като местни хора те без особена мъка ще си намерят убежище, и все пак на моменти ми се струваше, че всички са пропаднали вдън земя и че няма вече никога да ги видя.

Още на другата вечер оцелелите дойдоха при мене. Те са Стефо, пътелеецът Цильо и неоказецът Иван.

Особено ме развълнува срещата с първите двама. Моите другари от паметния дол, гдето прекарахме страшните минути между живота и смъртта! Стефо не можа да си сдържи сълзите. Цильо, който беше останал в паметта ми с оня жалък вид — под обезобразяващия отпечатък на смъртния страх, сега ми се усмихваше с безгрижието и самодоволството на лек човек. И тримата ми се радваха като деца, които подир безпомощно отлъчване намират безвестно загубения си баща. Те са още под впечатлението на уплаха,

198

който се всели у селяните подир нашето поражение и особено поради доброволното предаване на Траяна. Загрижени за съдбата си, те се радват, че ще има и занапред кой да мисли за тях.

И у мене, и у тях се зароди един и същ въпрос. Как се случи, та се изгубихме, след като падна спасителната тъмнина над дола? Как се разделиха нашите пътища, когато още бяхме тъй потребни един на друг?

— Не ме ли видяхте вие, когато слязох в дола и се изправих над трупа на убития Ристо? Не ме ли чухте, когато виках: „Стефо! Стефо!”

— Търсейки все по-удобно място, ние неусетно се отдалечихме на повече от десетина крачки от Ристо. След като се стъмни, видяхме ненадейно, че над трупа се изправи човек, но не чухме никакъв глас. Аз те взех за гега и се прицелих в тебе, но Цильо ме възпря, като ми пошепна: „Той е! Търси ни... ще се приближи”... Почакахме те да се приближиш, но ти стоеше все над трупа; наведе се по едно време над него, после се отдалечи и изчезна. Не посмяхме да ти се обадим, защото аз и докрай останах със съмнението, че не си бил ти, а някой турчин... Чакахме те после дълго време да ни потърсиш, но ти не се вести и ние лека-полека се отдалечихме...

Тяхната мъка не е траяла много. Тръгнали тъкмо по противоположна посока, те още подир полунощ припаднали в едно търло на границата между Попадийско и Сетинско. Овчарите ги посрещнали братски, нахранили ги и ги напоили; през деня ги скрили в планината, а другата нощ ги свалили в Сетино. Още в търлото Стефо си попревързал раните, а в Сетино му ги промили и лекували с някакъв особен мехлем.

Историята на бай Иван от Неокази повече се приближава до моята.

Спомних си, че той се намираше в групата, която, слизайки покрай реката, бях застигнал. Когато се натъкнахме на турския огън, той не свърнал към дола заедно с мене, а се стъписал назад. Немного далеко от нашия дол настигнали ги турци и се завързала престрелка. Скоро се притекли и други потеряджии. Нашите се пръснали из гората, а бай Иван, нямайки как да се прикрие, се изправил до една скала, над която се спускал водопад. И така, изправен между скалата и водната струя, прекарал до вечерта. Турците сновели
 
 

199

около него, приказвали и си заминавали, а той се чувствувал добре запазен зад своето шумящо водно прикритие. През нощта се скитал низ планината, търсейки овчарски търла, и осъмнал. През нощта причакал на пътя един селянин, пред когото се престорил на гега, и се сдобил с парче хляб; почакал да се стъмни, прибрал се при едни овчари, които го завели в Сетино.

Когато и аз разправих своята тъжна история, Стефо и Цильо се ядосваха, че са ме пропуснали в дола, без да ми се обадят, и съвсем неоснователно считаха се донейде виновни за моите патила. Незлобиви, примирени със съдбата си хора, те посрещат попадийското нещастие като една фаталност, за която никой не е виновен. Те нито ми загатват, че трябваше да изловя и навържа всички власи от бачилата, за да им се отнеме възможността да обадят каквото и да било на турците.

Колкото за мене, аз бях вече забравил и жаждата си, и кошмарите си, и своята печална безприютност, когато тропах по крушорадските къщи. Всички мъки на тялото се забравят, щом преминат. Те оставят в душата нелоши спомени и човек после ги разказва не без удоволствие, че е имал енергия да ги преживее и надвие. Мене ме терзае нещастието, което сполетя организацията, пакостите, които аз в пламенното си желание да възстановя силата и престижа й неволно й нанесох.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]