Писма и изповеди на един четник, 1902 г.
Хр. Силянов
 

XXXVII

Крушоради,
25 юни
 

Ти, Маня, сигурно чакаш едно възторжено описание, една епопея на нашия подвиг.

Боже мой!

Аз полетях, за да спася едно свето дело, а ето ме сега с подрязани крила. Аз получих сам удара, който отидох да нанеса. И врагът сега празнува още едно тържество.

Чукарите, избрани за засада, били такова кале, че всички поганци щели според бай Ташо да бъдат избити како пси. Добрият човек още не можеше да се помири с проклетата фаталност, която се разрази над главите ни. От хилядите турски куршуми през първата пътелейска нощ само един да попадне в човек, и тоя човек да бъде Марко! Ташо беше съкрушен. Скръбта му олицетворяваше всенародната скръб на Леринско по загиналия непрежалим вожд. Но той засия от радост, когато му казах, че утре Марко ще бъде отмъстен. И неговото опиянение ми говореше ясно за отгласа, който ще намери в народното сърце утрешният пукот на нашите пушки.

Стараех се да си наложа хладнокръвие и все не можех. Тая нощ дремнах твърде малко и не престанах да виждам фантастичните очертания на чукарите, които утре ще станат исторически.

Понятията на Ташо за време и часове се оказаха селски и зората ни завари не на позиции, а насред път. Никога не съм стъпвал тъй бързо, тъй леко, тъй самоуверено. Просто тичах — карах и другите да тичат по нагорнището. Звездите една по една гаснеха в дълбокото ведро небо, докато остана само зорницата като капка разтопено лучисто сребро.

— По-полека! — чу се зад мене негодуващ глас.

Това беше Траян, приличният на циганин неволен убиец

178

от село Каленик. Изгледах го строго, забавих хода, но почивка не дадох.

Две гигантски глави, позлатени от слънцето, се показаха пред нас. Когато наближихме, видяхме още две. Ташко беше прав. Това са четири естествени укрепления. Трите скални групи са разположени на един ред, нараздалеч не повече от двеста-триста крачки една от друга. Първата група е най-висока. Почти непосредствено зад нея, само на стотина крачки, се изправя друга, още по-висока, господствуваща над предните три. И трите чукари се спущат стръмно към дола, в който гърми буен поток. Срещният дол е по-полегат и се свършва с голо високо равнище.

Налюбувах се отблизо на калето и се отправих към съседните каракачански бачила. Те се намират по-близо, отколкото предполагах, тъй че движението ни не можеше да остане незабелязано от немногото производители на кашкавал, които ги обитават. Каракачаните бяха се приготвили за посещението и ни посрещнаха с пресилена любезност, която мъчно скриваше уплахата им.

— Ние сме християни като вас — започнах аз, — работим за доброто не само на българите, а и на всички турски роби. Имайте доверие. Случи ни се да прекараме един ден близо до вас, но това да ви не плаши ни най-малко. От вас искаме само едно: докато сме тук, ще си работите вътре и никой няма да излиза вън. Престъпите ли това, ще ви счетем за врагове и ще се разправим с вас като с врагове.

Особено бе любезен управителят на бачилата, висок мъж с гърбав нос и лукави очи. Говореше чист гръцки език и съвсем не беше прост. Успокои се, престори се дори на обиден, че се съмняваме в предаността му, и ни предложи да се разположим на закуска. Отклоних поканата, отказах и предложените няколко пити кашкавал, макар че раниците ни бяха празни — сутринта нямах време и търпение да дочакам хляба.

— Друг път ще ни се случи да се възползуваме от вашето гостоприемство. Тогава ще приказваме повече и надявам се да се разберем и да станем добри приятели — казах аз и се върнах при чукарите.

Първата чукара откъм пътя заех аз с няколко души, средната поверих на Стефо, а крайната — на Траяна. Изпращайки тоя циганин на лявото крило, ненадейно си спомних за Кице. Тая позиция, толкова важна, колкото и моята, се
 
 

Стр. 179.  Б а ч и л о  (диал.) — мандра.

179

падаше именно на Кице! Задната, господствуващата чука предоставих на бай Ташо с няколко селяни — главно за наблюдение.

Ние сме вече готови!

Как бавно минаваше времето! Трескаво нетърпелив, аз мислех, че щом ние сме вече по местата си, трябва непременно да се зададе и потерята по пътя! Но потерята не се задаваше. Слънцето сгря камъните, запече ни горещина.

Някои заскитаха от чука на чука с бъклица вода. Аз не ги сгълчах, дори сам си наквасих устата. Сърцето ми все биеше до пукване, чукаше се ритмично в слепите ми очи, гърлото ми гореше, но не от жажда или умора. Всичко ще престане, когато се зададат отдолу първите фесове. Полузатварям очи и виждам ги живи — един, двама, трима... много — вървят небрежно, с метнати през рамо пушки. Ето, първият вече е минал нашата чука. Източва се цяла редица. Тя е вече включена в нашите клещи. Насмалко не дръпнах ударника: нали е уговорено моят изстрел да бъде сигналът? Сепвам се, но после пак полузатварям очи и довършвам рядкото зрелище. Натъкналите се на Траяновата засада турци бягат обратно, като обезумели, но нашите куршуми ги възпират. Навсякъде огън и смърт. Вразите ту се разредяват, ту се събират в купчина, реват неистово и просят милост, ту се пръсват пак. Някои се сгромолясват от стръмнината и ги завлича буйният поток. Сега вече част от дружината може да напусне камънаците и да се хвърли в атака. Има да се броят трупове, да се събират трофеи...

— Тия власи да не са забъркали нещо? А, господине?

Някой ме бута отстрани. Той ме гледа угрижен и повтаря:

— Тия власи да не са забъркали нещо?

Наистина, читаците са много закъснели. Обед минава вече. Подозренията на бай Ташо ме ужилиха, но побързах да успокоя и него, и себе си.

— А, не, бай Ташо. Жегата е голяма и агите сигурно са рекли да пътуват по хладовина. Ти се върни при твоите калаузи и отваряйте си очите. Гледайте на всички страни. Най-после и предадени да сме, пусиите ни са тъй силни, че и топ не би могъл да ни разбие. Нали е така, бай Ташо?

— Така е... — машинално отвърна добрият попадиец и си отиде.

Какво бе помрачило съзнанието ми, та не виждах, че забавянето на турците не е случайно и че можем да бъдем

180

заградени? Мисълта, че можем да напуснем тия скали, без да сме направили нищо, ме просто ужаси. По-добре да ни нападнат те, отколкото да не се явят никакви! Ние сме тъй добре укрепени. Ще ги блъскаме няколко часа, а като се смрачи, ще се извлечем в съседната гора. До мръкване няма повече от четири часа. Защо ще бягаме под една несъществуваща още или поне невидима опасност — ние, които дойдохме да потърсим сами врага, за да си отмъстим? Днес тежи над нас едно предопределение на съдбата. Нека то се разрази над главите ни в каквато ще форма!

— Е, агите много са се забавили — казах на Кръсте борешанеца.

— Ще ги чакаме, каква ни е работата?

Ето един човек, който мисли като мене. Кръсте не го мързи да чака. Той е славен. Добре сторих, че го оставих старши на моята група. Когато се почне пукотът, аз ще обикалям от чука на чука и ще зная, че хората ми са в сигурни ръце.

Мъча се да съсредоточа мисълта си върху нещо друго, което няма нищо общо със забавянето на турците. Сложил часовника на камъка, следя голямата стрелка. Никога той не е църкал толкова силно, но и никога стрелката не се е движила толкова бавно. Една по една изброих цели тридесет минути. Бих продължавал още, но един пратеник от лявата крайна група дойде да ми предаде опасенията на Траяна, че сме били предадени и че оставането ни тук по-нататък било спасно.

— Ако сме предадени, по-малко опасно е да посрещнем турците тук, отколкото да се откъснем от тия чукари. Траян требва да чака на поста си, докато му се каже.

Не се мина много, отзад извика бай Ташо и с отчаяни ръкомахания ми посочи билото на планината — съгледал аскер.

Най-после!

Аскерът се яви, но не по пътеката, а на срещното било, значи — предадени сме. Но — п`оврага.

— Не стреляйте още! — казах на другарите. — Нека се покажат в по-голям брой.

Но от страх или от храброст една наша пушка се изтърва. Изкомандувах тогава залпова стрелба с цял мерник.

Отправих и аз първия изстрел и трепнах радостно при гласа на моята пушка, която от половин година ми е не-

181

разделна другарка. Неприятелската верига се намира изведнаж оттатък билото. Показа се пак и пак биде отхвърлена. И това продължи доста. Погълнах се цял и забравих за другите чукари. Знаех, че и другите стрелят и се обстрелват като нас. Легнал до мене, Кръсте стреляше със спокойствие и съсредоточеност, които ме възхитиха.

— Онези напущат! — извика някой.

Слязла вече от чуката, крайната група с Траяна начело се промъкваше между камънаците. Виках, колкото ми глас държи, но подлият човек замаха с ръка към околностите — искаше да ми каже, че сме обходени, и се изгуби. Защо не му отправих тогава поне един куршум?

Нашите залпове мъчно вече задържаха насърчените потеряджии по билото. Изведнаж те се впуснаха стремително надоле. Някои просто се затърколиха като топки. Погледнах към съседната чукара и разбрах причината на турската дързост. Стефо с петимата си хора също беше напуснал позициите си. На моите викове той отговори, че Траяновата чукара била заета от неприятел, който стрелял над главите им. Казах му да се прибере на задната господствуваща чука и се повърнах при Кръсте. Нашите позиции също се обстрелваха от фланг, откъм Траяновата чукара. Целият турски огън се съсредоточаваше върху нас.

— Ако турците вземат и задната, високата чука, нашата е спукана — промълвих аз.

— Иди ти там и ги събери — отвърна Кръсте. — За тука немай грижа — аз ще държа!

Кръсте беше все тъй спокоен и съсредоточен, но по бледните лица на другите момчета, които ни слушаха, бе изписан ужас.

Кръсте предложи това, което и сам считах за необходимо. Но смъкването от канарите се оказа по-мъчно от катеренето, особено сега, когато наоколо хвърчеха камъчета от рикошетни куршуми. Когато слязох и погледнах към бай Ташовия наблюдателен пост — високата чукара, — видях само фесове. Замръзнах, но един неприятелски залп бързо ме опомни. Като заек, по който стрелят ловци, ту подскачах от камък на камък, ту се търкалях, докато се намерих доле в потока — в тоя поток, в който сутринта въображението ми виждаше завличани от вълните читашки трупове!

Аз съм вече откъснат от Кръсте! Той и другарите му остават откъм тил и фланг открити за неприятелските кур-

182

шуми! Тази мисъл ме накара да напусна своя з`авет. Повърнах се с няколко прибежки, легнах зад един камък и отворих огън против високата чукара. При една нова прибежка се спънах, паднах и стрелян отгоре, търкулнах се пак и се намерих в потока. Вълните ме повлякоха, но високият бряг ме прикриваше и турските куршуми хвърчеха високо зад мене. Когато излязох от водата, видях, че ми липсва калпакът и единият опинък.

Откъм Кръсте стрелбата ставаше по-ожесточена. Тук-таме се водеха и други, по-слаби престрелки.

Продължих пътя покрай реката и се натъкнах на десетина момчета. Събрани в куп, те обмисляха накъде да тръгнат. Там бяха Стефо с хората си, Ташо от Воденско и други. Те се зарадваха, че ме виждат жив. Сега вече по-лесно ще можем да се измъкнем и да се укрепим нейде пак, помислих си. Но-скоро се убедих, че аз и десетината души не сме вече чета. Чух натяквания, че сутринта не съм взел хляб от бачилата. Други ме укориха, че не съм заповядал да се навържат всички власи. И бяха, разбира се, прави и едните, и другите.

— Ще има кой да ме съди после за всичко, а сега ни предстои да се измъкнем с колкото можем по-малко жертви. — С тия думи турих край на упреците.

Накъде сега?

Не виждайки непосредствено опасността, повечето искаха да вървим все покрай реката: така те се отдалечаваха от мястото, гдето бяха нападнати и отгдето още се чуваха пушки. Но по-доле реката се пресичаше от път, който не можеше да не бъде хванат. Ето защо аз исках да се сврем веднага в горицата по самия склон и да пропълзим нагоре, оставайки настрана от чукарите и от пътя. Аз все още хранех надежда, че така ще открием и други разпръснати другари и ще можем да окажем известна помощ на Кръсте. Но, от друга страна, чувствувах безсилието си да се наложа със заповед и исках да избягна всяко ново разпръскване. И продължавахме несъзнателно някак да вървим покрай реката. Неусетно наближихме пътя и тогава от две страни се изсипа върху ни огън.

— Всички подире ми! — извиках аз, прехвърлих реката и се отбих в една долчинка, откъм ляво.

Повечето хукнаха назад, пак по реката. В дола видях само трима: Стефо, пътелееца Цильо и друго едно селянче, Ристо. По двата ниски склона имаше рядка гора и камънаци:

183

ние ще се укрием и ще вземем пак височината. Но едвам прибягнахме стотина крачки, пред нас се изпречи гола отвесна стена, няколко метра висока. Тръпките, които изпитах горе, когато бях съгледал червените фесове по бай Ташовата чукара, бяха нищо при ужаса, който ме скова сега. Излизането оттук бе немислимо.

— Тука вече ще се умира! — простена Стефо с жълтозелено лице.

Турските викове: шурдан, бурдан, дьорт киши, беш-алт`ъ киши, оте тарафтан, бу тарафтан... ме опомниха. Потеряджиите са хукнали да ни заграждат, сега вече съвсем отблизо. Полузакрит, насочих пушката си към изхода на дола, очаквайки всеки миг да налетят башибозуци и войници. Другарите насочиха пушките си срещу двата стръмни склона. За мое учудване, откъм реката не се показа никой. Но из рядката горица и по двата склона турският говор все се приближаваше, а от срещно едно по-високо ридче ни обстрелваха неколцина читаци. Страхът, че докато се пазим отпред, може вражески куршум да ни разбие черепа откъм тила, ни парализираше. Всеки от нас търсеше невидимия неприятел ту пред, ту зад себе си и извръщаше глава. Селянчето Ристо не смееше да се отдели настрана от мене и се плетеше из краката ми. Пътелеецът Цильо пък вместо всяка защита предпочиташе да се крие низ храстите.

Нещо тропна откъм отвесната стена. Изправих се на колене и очите ми се срещнаха с очите на едно голобрадо високо арнаутче. Погледнахме се и си отправихме по един куршум, без аз да успея да прикрепя приклада на рамото си. Там ли остана мъртво арнаутчето, чийто мълниеносен поглед още продължава да ме гледа? Извлече ли се то обратно? Това ми е и сега неизвестно. Но откъм стената нищо вече не се чу.

— Леле, майче!... — простена Ристо под мене.

— Пази се! — извика Стефо.

Двама други арнаути стреляха в нас прави, слизайки спокойно към дола. Нашата честа стрелба ги възпря, а после ги отхвърли назад. Малките кепета и дългите им мустаци се изгубиха между листата.

— Полека, господине! — прошепна пак Ристо и леко ме блъсна с ръка.

Чак сега видях, че белите му потури са обагрени от червена струя. Той стоеше при краката ми и моето движение
 
 

Стр. 184. ш у р д а н,  б у р д а н д ь о р т  к и ш и,  б е ш – а л т ъ  к и ш и,  о т е  т а р а ф т а н  ... б у  т а р а ф т а н ... — там, тук четирима души, пет-шест души, оная страна, тая страна...

184

му причини остра болка. Погледът му гаснеше. Десният му крак стоеше неподвижен и неестествено изкривен на бедрото. По конвулсиите и по това неестествено изкривяване на крака разбрах, че костта му е счупена от мартински куршум. Поотдръпнах се и го оставих.

— Раниха ме! — обади се Стефо.

— Къде?

— В ръката — и ми посочи мишницата си, — но ще карам.

Подирих с очи пътелееца Цильо, но не го видях.

— Де е Цильо?

 — Остави го, не ще да се разбере, крие се като заек.

Нови залпове прекъснаха приказката ми.

Жиу! Нещо профуча край мене, плъзна се по камъка — кръв шурна по китката на дясната ми ръка, но скоро се успокоих. Само парче кожа, малко по-голямо от грош, бе откъснато над малкия пръст от рикошет.

В същия миг Ристо простена за сетен път — умирающ, той получи в ребрата куршума, който бе отправен против мене.

Нашите две пушки — моята и Стефовата — трябваше да млъкнат: и при най-малкото ни приповдигане сипеха се в гърба ни залпове. Стефо биде пак ударен в същата мишница, но пак леко.

Обръчът се сгъстява, но пушките ни сега мълчат. Свихме се в най-дълбоката част на дола. Недалече от нас, легнал на гърба си в шумака и сложил пушката до себе си, Цильо непрекъснато се кръстеше. Стефо печално се усмихна. Аз му отправих няколко псувни и го блъснах с приклада, а той ни изгледа изплашен, с умоляващ, безпомощен поглед. Неизказано жалък е видът на човека, поставен в невъзможност да се брани и победен от животински страх. Жалки бяхме и аз със Стефо, но Цильо в своята трагикомична поза беше жалък дори и в нашите очи.

Сега не ни остава друго, освен да се поприкрием, както можем, в редкия дъбак, да се спотаим и да чакаме... края. Стефо предугади мисълта ми. Лицето му конвулсивно се сви.

— Не е ли време да свършим вече?... — запита той и погледът му остана прикован върху ми.

— Не още! Ще почакаме още малко! — отвърнах без колебание.

Аз разбрах какво го ужасяваше. Малко повече храброст

185

у турците, само един мъничък юруш откъм двата склона — и те са в дола, при нас: тогава вече може да е късно и за самоубийство... И все пак не се поддадох. Аз ще стрелям докрай и ще се постарая всякак да бъда убит от врага. Самоубийство? Не! Цялото ми същество въстава и ми казва, че още не съм свършил всичките си сметки с живота. Ще посегна сам върху си само в последната секунда. Лъчец надежда за спасение още гори в съзнанието ми.

Поприкрит в дъбака, самичък, в невъзможност вече да се сношавам със Стефо, който се затули малко по-далеч, прострях се по корем върху неудобния склон, насочих пушката си нагоре и се обърнах цял в зрение и слух. За голяма моя изненада неприятелската стрелба при нас отслабна, а се усили някъде далече. Кръсте ли дава последен отчаян отпор, или друга някоя групичка е открита и сгащена? Последните думи на Кръсте бяха: „Аз ще държа тук”... Аз си спомних за Кръсте и за другите, но как да им помогна? Отслабването на пукота около нас позасили в душата ми лъчеца от надежда.

Нещо зашумоля. През мрежата от стъбла видях бели навуща и потури — навярно някакъв п`оляк или кехая тихичко отстранява клоните и дебнешком пристъпя право към мене. Аз съм се прицелил в него. Стига да натисна малко ударника, и арнаутинът ще престане да живее. Но това би ни издало: ще чакам последната секунда... Аз навярно съм си затулил добре гърба, защото от турските разговори, които се водят на задния склон, разбирам, че врагът се ядосва, че сме успели да избягаме. Това е добро. Но, види се, липсва му охота да се спусне в дола, както беше направило попреди онова арнаутче, с което си разменихме поглед и изстрел, за да провери. Между това потурите и навущата на арнаутина престанаха да се движат. После се раздвижиха пак, но в друга посока. Мина и тая опасност.

Поглеждам часовника. Още двадесетина минути, и слънцето ще се скрие зад оня гол връх, югозападно от мястото на чукарите. Още половин час, и светата благословена нощ ще покрие земята. Чак сега се сетих за чантата си. Вътре имаше само две писъмца — бележчиците си и преписката бях оставил в Сетино, — бели листове и ръкописна карта на Леринско. Писъмцата накъсах и зарових в земята, а картата отворих и сложих пред себе си. Върхът, зад който ще зайде слънцето, се издига навярно над село Сович. Ако бъ-

186

дем честити да дочакаме и тая нощ с нейната спасителна тъмнина, ако после успеем да се измъкнем от тоя проклет дол и да минем оттатък реката, ние ще вървим направо, през пропасти и урви все към тоя връх и ще слезем към Сович. И ще трябва да се бърза, защото тази нощ луната ще изгрее рано.

Турците вече почти не ни безпокоеха. Говор се чуваше само откъм реката: те допущат, че сме се измъкнали, но все пак вардят изхода на дола. Аз поглеждам ту часовника, ту запрялото се на хоризонта червено кълбо на слънцето. Сега голямата стрелка се движеше още по-бавно, отколкото на чукарата. Слънцето също не бързаше. Както всеки друг ден, то клонеше към запад, царствено равнодушно към минутите и секундите. А с всяка измината минута растеше моето нетърпение и моята... надежда. Най-после слънцето застана над самия връх. Със затаен дъх заследих заника му и в секундата, когато то съвсем се скри, аз въздъхнах дълбоко и облекчено. Облада ме неизпитано чувство на радост, че се връщам отново към живота.

*

Здрачи се. Шумолеше се още низ клоните, но човешки гласове не се чуваха вече. Свирня на щурци замени тричасовия пукот, който доскоро огласяше околността. В напрегнатата тишина се о.текваше и най-малкият шум.

В главата ми още преди да се стъмни, беше готов планът на нашето измъкване от дола. Ще слезна, обмисляйки всяка своя стъпка, внимавайки да не катурна и най-малкото камъче. Ще забера двамата живи другари и ще прекосим срещния склон под диагонал, като оставим наляво изхода на дола, а отдясно — мястото, отгдето през деня най-силно ни обстрелваха. Турците навярно стоят на местата си. Те знаят, че в дола има и убити хора; между другите им фрази аз бях чул и геберди — дума, употребявана в смисъл на умря, когато се касае за животни или душмани. Те сигурно ще чакат сутринта, защото тъмнината ги плаши.

Свличайки се полека, педя по педя, стигнах началото на горицата, до самия дол. По това мъчително и бавно свличане разбрах, че ще ни е нужно доста време, докато се намерим оттатък реката, а трябва непременно да сме там, преди да

187

е изгряла месечината. Това съображение ме накара да побързам. Ристо беше сега прострян на гърба си, разкрачен, със зяпнали уста. Кървавата струя се чернееше по белите му потури. Инстинктивно някак прибрах хвърлената до него къса гръцка пушка и тихичко я зарових в шумака. После се повърнах, застанах над мъртвеца, взрях се в тъмнината и едва чуто пошепнах няколко пъти:

— Стефо! Стефо!...

Никакъв отговор. Напрягах до болка очи, дано съзра в дола и от двете му страни очертания на хора. По-високо и по-отчетливо повторих:

— Стефо! Стефо!...

Никакъв глас, никакво шумолене. Инстинктивен страх или нещо друго не ми позволи да прескоча трупа и да отида нататък, за да потърся низ шумака другарите. Потраках излеко с камък, произнесох още няколко пъти името на другаря си. Аз вече стоя доста време прав сред дола; възможно ли е те да не ме забележат, ако са там? Защо не се обаждат? Не са ли се покачили вече нависоко? Това съмнение ме озадачи много, но бързо се окопитих. Те са тукашни и ще се справят с пътя по-лесно от мене, а аз трябва да бързам, за да ме свари луната вън от днешния обръч на турците. Хвърлих последен поглед към непробудно спящия, навеки успокоения Ристо и се извърнах. Аз вече няма в нищо да изменям предначертания план.

Разстоянието до реката по диагонал не беше голямо — някакви сто и петдесет, двеста крачки, — но стори ми се, че го изминах в часове, с пълзене педя по педя, вслушвайки се в тишината, дебнейки на всяка страна. На двадесетина крачки далече счуваше ми се слабо шумолене на предпазливо измествани клони, каквото правех и аз. Спра аз — спира и шумът. Турци ли ме дебнат, или е някой заблуден, останал самичък като мене другар? Или е просто самоизмама? Гледах да се отдалеча колкото мога от тоя паралелен тайнствен шум, но той ме гонеше и спря съвсем само когато стигнах брега на реката. Исках да мина реката тичешком и бързо да се свра в шумалака. Впуснах се с всичка сила, но кракът ми се спъна и цял се прострях на земята, а пушката ми изтрака силно върху една каменна плоча. За голямо мое учудване отнийде не пропукаха пушки и аз благополучно се сврях в гората.

Пред мене е сега гора, простор и луната още я няма. Аз

188

съм вън от дола — от дола на смъртта, — почти спасен вече!

Закрачих бързо из гората. Гърбове на по-ниски ридове, долове и шубраки затулиха от очите ми пътеводния совички връх. Отдалечен достатъчно, но премалял и загорял от жажда, легнах по корем и си потопих лицето в една вода. Никога с такава наслада не съм си утолявал жаждата. Пиех на големи глътки, спирах, за да поема дъх, и пак гълтах без насита освежителната благодатна течност. Край тая вода си разреших и първата почивка. Сетих се за раницата си, попипах я и я снех. Вътре имаше само една фланела. Но в дъното намерих малко трохи. Намокрих тия трохи, смесени с прах, конци, парцали и всякакви останки, направих един залък, голям колкото яйце, глътнах го със сладост и после го залях с вода.

В ушите ми престанаха да пищят куршуми — затаено в душата ми нескончаемо ехо от днешната пуканица. Но наред с увереността, че съм се значително отдалечил от смъртта, мълния освети в съзнанието ми ужаса и позора на преживения ден. Двадесет и пет души погубени или разпилени и аз — водачът на двадесет и петте — спасявам главата си с бягство! Но необходимостта да следвам неотклонно посоката към Сович, страстното желание да надвия всички спънки и да се спася прогониха това чувство и тръгнах с твърди крачки. Заобикалях урви, изминавах трапища, пълни с кал до колене, надвисвах над пропасти и пак спокойно, със заспало съзнание на лунатик връщах се назад. От време на време трепвах с цялото си тяло, но не пред съгледано препятствие или изпречена опасност, а пред някоя от днешните сцени при чукарите или в „дола на смъртта”. Жажда ме загоря пак, в ушите ми забучаха потоци и забравил всякакъв совички връх, залутах се низ долищата да търся водата, която шумеше само в ушите ми.

Тая нощ пих всякакви води и само след като уталожвах жаждата си, идвах в пълно съзнание и усещах в устата си блудкав вкус на тиня и зловонен дъх. След една от тия кризи спомних си разказа на някогашния си учител по история, че в ушите на Наполеоновите войници, заскитали из египетските и сирийските пустини, са бучели буйни и бистри потоци, много близки и все недостигани. Дълго време не ме напусна тоя спомен и нищо друго не виждах освен Сирия, Египет и Наполеоновите войници.

189

Далечен лай на кучета, на много кучета, ме откъсна от Сирия и Египет. Това не може да бъде друго село освен Сович. Да тръгна направо към кучетата? В Сович съм ходил само веднаж, и то доста отдавна. Напрегнах си паметта, но не можах нито име някое да си спомня, нито да си представя физиономията на някого от ръководителите. Дълго обикалях отдалеч около селото, без да смея да се приближа: нещо ми подсказваше, че в Сович ме грози опасност. Сович е сравнително близо до бачилата; не са ли се отбили там за нощуване някои от потеряджиите? Ударих към изток с ново внезапно взето решение: ще си избера удобно място за денуване, а утре, щом се мръкне, ще се впусна, ориентиран по картата, към Крушоради, гдето ме познават всички селяни.

Когато се събудих, слънцето беше се изкачило високо в ясното небе. Зарекох се да си наложа въздържание и да не слизам под горицата на изворчето, край което миналата нощ бях прекарал някое време, освежен от хладната му вода. Но след пладне жегата стана нетърпима, изкушението надви и се смъкнах тихичко до студената вода. Като се върнах, избрах си по-удобно място, но веднага оживяха в паметта ми картините на вчерашния ден. Колко ли са убитите, ранените? Колцина ли сега скитат гладни, жадни, отмалели като мен? Накъде се е упътил Траян и где ще се укрие той след извършената подлост?... Жестоко, много жестоко се погаври вчера с мен съдбата.

Далечно дрънкане на звънци наруши тъжните ми размишления. Звънът ту приближаваше, ту се отдалечаваше. Помислих да се промъкна до стадото и да се явя на овчарите, но после се отказах и се оставих на случая. Свечери се и звънът заглъхна съвсем. Погледнах за последен път картата и отидох да чакам към края на горицата.

Простих се с гостоприемния дъбак, уверен, че подир два, най-много три часа ще бъда между близки, съчувствуващи ми хора. Скоро се залутах в кални хендеци, които не съществуваха на картата. Изнемощял, гонен от същата смъртна жажда, изгубих цели часове, отчайвах се и се обнадеждвах, докато излязох най-после на открито. Походих известно време напосоки, чух кучешки лай и тръгнах към него. Озовах се на широк път, наподобяващ шосе. Не отивам ли аз в смесеното село Вощарани, гдето има мюдюрин, стражари, войска? Около Крушоради има много язове, каквито тук не виждам. И все пак не рачих да се отклоня от пътя си. Мно-

190

жеството и бесът на кучетата, излезли да ме посрещнат, тоя път не ме забъркаха. Продължих да вървя, описвайки кръгове на въртящ се дервиш, с насочена към кучетата цев на пушката, докато излязох на селския мегдан. Сепнах се и ударих към крайните къщи. Дълго се затулях низ сенките и не се решавах на коя врата да потропам. В един малък открит двор стори ми се, че лежи човек. Притаих се до стената. Човекът се понадигна, озърна се наоколо и пак се сгуши под покривката си. Тогава влязох вътре, хванах го за рамото и казах:

— Не се преструвай на заспал, видех те! Ставай!

Един старец се изправи на краката си цял разтреперан.

— Как се казваше вашето село, дедо?

— Живойно, синко, Живойно.

Живойно! Да, имаше и такова село, смесено с турци, непосетено още от четата. И като насочих пушката към стареца, попитах:

— Ти турчин ли си, или каурин, дедо?

— Каурин съм, синко, каурин.

— Като си каурин, ще ме скриеш в къщата си или ще ме заведеш при некого от ръководителите в селото ви. Ще престоя само утре и вечерта ще си отида.

Старецът въздъхна облекчен, впи очите си в мене и попита:

— Да не си, синко, от ония, що се удрия на Попадия?

— Да, от тех съм.

Той се развълнува, стисна ми ръцете, съгледа раничката в китката на ръката ми и я зацелува.

От него разбрах, че щом лавнали кучетата, излязъл каракол войници, дошли през деня откъм Попадия и останали да пренощуват в село, и обиколили улиците. Затова дядото ме взел за турчин и се изплашил много, като ме видял, че се навъртам около къщата му. Той се кръсти и се чуди как не съм се натъкнал на аскера. Да ме заведе у ръководителя той не смее, защото трябвало да се мине през турската махала. Вместо къщата си пък предлага ми планината и нивите, където може да ме изведе, като взима върху си всичката останала грижа за утре. И все ми повтаря, че господ ми е посочил неговата къща, недалече от която започвали турските.

— Слушай, дедо, може ли да се отиде до сутринта в Крушоради?

191

— Може, синко, може.

— А пътят как е? Нема ли да сбъркам самичък?

— Не, синко, и с вързани очи да те пуснат, па кье идеш. И тръгнахме. Дядото ме помъкна низ такива трапища, че кучетата веднага загубиха дирята ни и млъкнаха. Когато излязохме от калта, той ми посочи една козя пътека. Последните му наставления бяха, че като държа все дясно, ще изляза на големия път за Крушоради.

При третото раздвоение дясната пътека беше по-тясна. Пот ме изби пред тоя мъчителен избор, но все пак вземах дясно, И със същата бързина и неочаквано окрилена сила направих няколкостотин крачки. Неусетно се намерих сред един хендек. Тук калта беше много по-дълбока и вонеща. Усетих, че затъвам, и бързо се върнах назад, но докато се озова на мнимото раздвоение, изгубих немалко скъпоценно време.

Не сбърках вече и излязох на широкия път. Напрегнах малкото сили, които още ми оставаха, и буквално тичах. Но Крушоради не се ни чува, ни вижда, а изток вече побелява. Потичах още, но в полето се развидели.

Разгневих се на себе си за многото глупости, които в такова късо време направих.

Защо не се скрих в къщата на живойнския старец, па макар и против волята му? Защо после го изпуснах из ръцете си, вместо да го направя свой водач до Крушоради? Отпаднал съвсем, предоставих се изключително на случая, отбих се от пътя, загазих в ръжта, извървях стотина-двеста крачки низ нивата, проснах се на земята и не зная дали заспах, или изгубих съзнание.
 

Два чука биеха в слепите ми очи, в главата ми като че имаше разтопено олово. С усилие полуотварях клепките си и ги затварях пак. Очите ми не можеха да издържат ослепителната светлина. Аз съм сам и трябва да бдя! С това внезапно блеснало съзнание напрегнах волята си, приповдигнах се и взех сложената до мене пушка.

Полека-лека възстанових всички приключения на миналата нощ. Обзе ме същият безпомощен гняв, като си помислих, че при малко повече самообладание и съобразителност сега можех да бъда под някоя гостоприемна крушорадска стряха.

192

Счуха ми се човешки гласове. Наострих уши, но не можах да различа никаква дума, българска или турска. А гласът все се носеше и замираше от пламналото от засуха поле. Жетвари са, но българи или турци? Живойнска или крушорадска е нивата, в която се крия? Земята и ръжта се запекоха. Около мене стана непоносимо душно и горещо. Взех да губя способността да се вслушвам и да бдя, но един гръмогласен вик ме накара да изтръпна цял:

— Ор бре, Мемет!

Арнаутин, п`оляк или кехая викаше към друг турчин. Но жетварите може и да не са турци. С тия догадки се приспа тревогата ми — пак се замаях. Не знам колко време съм прекарал в дремливо, кошмарно състояние, полусъзнаващ, че опасността е близо и че трябва да гръмна против първия човек, който се изпречи пред мене. Но и това съзнание понякога загасваше и се пренасях на Попадия, чувах стоновете, с които Ристо ме отстраняваше от себе си, виждах червената бразда по белите му потури, виждах Кръсте, легнал на канарата, отбранявайки се срещу десетки читаци. В ушите ми пропищяваха куршуми и треперех с цялото си тяло.

Когато се свестих пак, гласовете се чуваха малко по-ясно. Слънцето вече не огряваше пряко моето леговище. Във въображението ми се мярна бъклица с вода — нещо, с което снощи можех да се снабдя от живойнския селянин. Без да чувствувам глад, посегнах към натежалите узрели класове и откъснах един. Но няколкото зърна, които сдъвках, оставиха в устата ми отвратителен вкус, от който се потърсих. От време на време пропълзявах безшумно наназад и се отдалечавах от жетварските гласове.

Заедно с предвечерната ведрина разведряваше се и главата ми. Това са сигурно последните часове на моята одисея. Тази нощ аз вече няма да сбъркам, няма да сторя ни една от снощните глупости.

Гласовете не се приближиха към крушорадския път, а замряха татък към запад: жетварите бяха живойнци. Здрачи се. Полъхна ме съживителен хлад. Обладан от радостно чувство на самота и сигурност, загледах се в дълбокото небо, по което затрепваха вече звезди. Мракът на майката нощ съвсем се сгъсти.

Скоро без никакво объркване се озовах на крушорадските язове. Първата ми грижа бе да утоля жаждата си, която ме тъй много измъчи през леня.

193

Крушоради има три махали. Двете са чифлици с бейска кула, кехаи и пазачи арнаути, а третата, която се казва още и Юруко, представя нещо като отделно село от тридесетина къщи. В Юруко слизахме най-често и там се чувствувахме най-сигурни.

Защо сега не можех да отлича Юруко от другите махали? Няколко пъти приближавах отделно двете, разлайвах всичките псета и усъмнен, отдалечавах се в полето, докато се умирят кучетата. Така дочаках полунощ. Тазинощните лутания имаха само тая добра страна, че водата на язовете беше на разположението ми. Реших се най-после и се вмъкнах в една махала. Тръпки ме побиха, когато се намерих пред самата бейска кула. Бегом напуснах чифлика и подир половин час бях вече сигурен, че се намирам в Юруко. Преследван от кучетата, тропах по вратите и прозорците на много къщи. Казвах си името, споменавах имената и на всички стари четници, но домакините, за които безпогрешно знаех, че са будни и стоят изправени зад вратите си, не се отзоваваха.

Как! Нима и тук, в Крушоради, ще остана пак низ нивята? Не, това няма да стане. Изборът ми падна на една малка крайселска къща. Ще тропам и ще викам до зори и няма да си отида: първият излязъл човек ще ме познае. Тропах на вратата с приклада, после се изправях пред едничкия прозорец и чуках. Повторих и потретих името си, описах физиономията си, напомних кога съм дохождал в селото им с Марко и кога с дядо Яндре. Кучето се отчая да лае и млъкна. Отчаях се и аз да моля и да увещавам и заявих: Чуйте, аз няма да си отида оттук. Ето сега ще легна да спя в двора ви и ако утре ме открият п`оляците и кехаите, вие ще вземете на шията си селото и ще отговаряте пред началството!

Насъбрах из двора метли, дилафи, лопати, самари — каквото ми попадна — и под самия прозорец, успоредно със стената, издигнах си едно хубаво прикритие. Но току-що се разположих между къщната стена и импровизираното прикритие, чух, че вътре се драсна кибрит. Станах пак и едва успях да зърна лицето на една бабичка, която моментално изгаси газеничето.

— Защо те е страх бе, бабче? Къде ти е стопанинът, кажи му да излезе. Той ще ме познае веднага.

— Сама съм, синко. Синът е с овцете.

194

Най-после удостоих се с отговор.

— Остави лъжите и кажи на сина си да излезе още сега.

Те наистина се убедиха, че нямам намерение да ги оставя на мира. Разместването на лопатите и самарите из двора им`а своя ефект. Вратата тихичко се поотвори и аз веднага припъхнах приклада на пушката. Две очи на възрастен мъж се вгледаха в мене при светлината на газеничето, вратата се разтвори широко и мъжът се хвърли на шията ми. Майката и булката се разридаха. На ръце почти ме внесоха в малката стаичка, за която тъй силно копнеех през нощта.

— Е, защо не отваряхте? Не ме ли познахте?

— Познахме те, ама все не можехме да хванем вера.

Първата и втората нощ в селото припадал аскер. Турците тропали също като мене по врати и прозорци и също като мене споменавали имената на Марко, Кице, Дине Абдурамана и настоявали да им се отвори, уверявайки, че са се спасили от попадийското сражение. Дълго време моите домакини взимали молбите и увещанията ми за продължение на аскерските маневри от първите две нощи. Тая нощ аскерът не се вести: предположил е навярно, че оцелелите на Попадия четници са вече поприбрани, и е счел излишно да варди.

Значи, спасението си дължа на глупостите, които направих в Живойно и благодарение на които снощи не успях да стигна в Крушоради. Турците били убедени, че съм загинал на Попадия, но трупът ми бил заровен някъде. Безследното ми изчезване през последните два дена убедило и съседните села в истинността на тоя слух. И сега се явявам като възкръснал из мъртвите.

На часа се яви ръководителят бай Танас, селският бакалин. Той се разплака от радост и скръб:

— Цела нощ те взимахме за турчин и ти си тропал, тропал, без никой да ти отвори!

С Танаса, винаги усмихнат добродушен човек, бяхме добри приятели. Той поиска да бъда непременно негов гост и макар че се беше вече развиделило, отидохме у него.

Това, което изпитвах сега, обиколен пак от близки, съчувствуващи хора, не се поддава на описание.

Бай Танас натрупа пред мене най-хубавите стоки на бакалницата си: бели турски шекерчета, стафиди, смокини, коняк. Към нищо нямах желание да посегна. Жаждата про-

195

дължаваше да ме гори и аз я угасих с една паница кисело мляко, разредено с вода.

Колко беше мъчително да се разправя на любопитствуващите крушорадци печалната попадийска история. Па и сили не ми оставаха вече дори за приказка. Надрасках по една бележка за Вощарани и Лерин и после посред приказките на селяните очите ми се склопиха и заспах.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]