XXXIX

Забърдени,
28 юни
 

Нашата четица от четирима трябва да се прости временно с Леринско, докато утихне съвсем опустошителната буря.

Турците мислят да продължат обезоръжителната акция, започната в Търсье. Те са заживели с илюзията, че са нужни още малко усилия и насилия, и организацията, обезглавена със смъртта на Марко и доразнебитена на Попадия, ще издъхне, а Леринско ще миряса завинаги. Добре, че мислят така. Това показва, че са неизмеримо късогледи.

По мнението на окръжния и районния комитет нужно е

200

агите да се приспят с тая вяра и да не им се дава повод за засилване на гоненията, та да може населението да си по-отдъхне и да се опомни от последните страхове и тревоги. Дядо Яндре с оцелелите стари Маркови другари и с нови забягнали селяни се прехвърлил в Костурско веднага подир пътелейското сблъскване. Към Костурско са упътени и печалните останки на нашата чета.

Сега сме настанени в един плевник на чифлика Забърдени. Другарите ми дълбоко спят върху мекото миризливо сено. От селото не долита никакъв шум. Снощи ние го избиколихме и безшумно се свряхме под тоя сламен покрив.

Бай Дине, забърденският ръководител, едничък знае за нашето пребивание тук. Още снощи той ни снабди с хляб и ни остави. В Забърдени има чифлишка кула, кехаи, поляци. Наоколо войска непрекъснато снове, но нашият плевник няма да събуди подозрения. Бай Дине варди. Той ми каза, че само при опасност ще се вести през деня. Затова в плевнята ще бъде все тъй мъртво, докато се стъмни.

С всичко вече се примирих. Всичко и всички прежалих.

— Нека се порадват и те... Но и да се радват, и да не се радват, техната е свършена. Тех ги чака умирачка, а ние сега зафатаме... — казваше дядо Ичо.

Турското царство е старо, изнемогнало дърво с проядени корени и нищо не ще го спаси от загинване. Ние сме млад дъб, пуснал достатъчно дълбоки корени, и никакви бури не могат вече го сломи. Времето работи за нас. Винишката афера в 1898 г. временно разнебити няколко околии, но не уби организацията. Нови хора заеха местата на загиналите, затворените и заточените, нови околии се заразиха от бунтовнишки дух и образуваха малки жизнеспособни и сплотени царства в държавата на султана. Съседното Костурско миналата година преживя изпитни, не по-малко страшни от нашите, но бурята мина и районът се изправи на краката си с още по-внушителна сила. И подир смъртта на Марко Леринско ще намеои своите хора и пак ще процъфти.

Всичко това е тъй и все пак неизповедима мъка ме гложде сега. Как завиждам на другарите си, че могат да убиват в сън дългите часове на чакането! Търсье, Пътеле, Попадия... Всички лица и събития, свързани с тия три имена, се преплитат. Те са легнали като скала на гърдите ми. Неспособен съм да ги отделя едно от друго и да спра мисълта си на
 
 

201

нещо определено. И това състояние има навярно да продължи още дълго. И то ще парализира енергията ми, докато някое ново необикновено преживяване не ме разтърси пак...
 

Бързи, леки стъпки зашумяха пред вратата и прекъснаха мъчителните ми размишления. Опасност! Турци! Тук, сред гюлето, в тоя плевник, гдето можем да изгорим като мишки! Разбутах веднага спящите другари и взех набързо да се пристягам, поглеждайки към вратата. Но забърденският ръководител влезе усмихнат и ме успокои: „Няма нищо!” Женска рокля зашумоля и бай Дине стори път на едно момиче, облечено в черно. То се усмихна, спусна се към мене и ми подаде ръка.

— Секретарката от Вощарани!?

— Да, откъде ме познахте?

— Ако не бяхте вие, бай Дине не би дошел при нас по това време. Знаете ли, че ни немалко разтревожихте?

— Да, виждам, че всички сте още развълнувани — каза тя, отиде при другарите и се ръкува и с тях. — Но вие ще ми простите. Знаех, че ни напускате временно, и исках непременно да ви видя и... да ви честитя. Цели три дена ви мислех за убит... Дедо ми разправи всичко, но аз исках да ви видя с очите си...

— Благодаря ви за всички съчувствия, за труда, който си направихте, както и за изпратените неща в Крушоради.

Нашата посетителка седна на куп сено, което й натъкмихме. Тя въздъхна дълбоко и усмивката тъжно замря в гънките на устните й.

Разбрах какво й сви сърцето в тая минута. Нашата тревога от неочакваните стъпки, видът на прибежището ни, числото ни — всичко издаваше у нас печална останка от по-голяма и по-внушителна дружина, която е претърпяла крушение. Моето сърце също се сви, думите ми замръзнаха на устата и млъкнах.

Уви, не в такова време и при такава обстановка аз мечтаех да срещна тая жена, която познавах по чужди отзиви и по служебните писма, които сме си писали. Разказите на Марковите стари другари за „прекопанската учителка” възбуждаха въображението ми и аз си създадох от нея пленителен образ на героиня, която ноще придружавала с нарамена пушка четата и която веднаж сама занесла торба хляб

202

в прекопанската кория, гдето бивакувал Марко. Никоя наша жена работница не е будила толкова възторг и симпатия у старите Маркови четници. Докато придружавах Марко, дядо Ичо при всяка среща ми предаваше нарочен поздрав от нея. Тия нарочни поздрави ми доставяха неизразима радост и ме настройваха сантиментално през нашите нощни походи.

После, като секретар-агитатор при дядо Яндре и като самостоен началник от два месеца насам, аз получавах и четях нейните шифровани писма. Малкият участък на село Вощарани спадаше в моята половина от Леринския район. Усилената работа в полето, около Вощарани и последвалите афери бяха усилили нашата преписка. Понякога към господин тя прибавяше и драги. Понякога пък вместо цялото си име подписваше  К а т я. Трябва да ти призная, че тоя маниер, необикновен за едни делови комитетски писма, ме твърде приятно ласкаеше.  Д р а г и  и  К а т я  се отнасяха лично до мене и само до мене. От тях ме лъхаше нежно галеща интимност. И съжалявах много, че тая година прочутата „прекопанска учителка” живее в родното си село, смесено с турци и седалище на мюдюрин, село, което ние бог знае дали някога ще посетим.

Марковите другари ми я описваха мъничка, висока колкото една гръцка пушка, приказлива, весела и безстрашна. При все това аз не можех да си я представя толкова малка, щом тя носила пушка и придружавала четата в трудни походи. И сега виждах пред себе си една мургава Миньон с остра брадичка и с нежен мъх по горната уста. Изненадата бе приятна. Само гъстите, почти сключени вежди и една брадавица на бузата й придават нещо остро, но то се смекчава от общия детски израз на лицето.

„Прекопанската учителка” сега не беше ни весела, ни приказлива. Тя се вглеждаше в облеклото ми, във въоръжението, в цървулите ми. В очите ми се взираше продължително, с упорито любопитство и с жалост, която напразно се мъчеше да скрие. Разговорът не вървеше. Аз я разпитах и веднаж, и дваж за дядо Ичо, за Вощарани, за други дреболии, но отговорите бяха разсеяни и кратки. Очевидно тя преживяваше мъката на последните нещастия, които ние с вида си и с бягството си от Леринско живо въплъщавахме. Аз старателно избягвах да заговоря за Попадия и й бях благодарен, че и тя не пожела или не посмя да полюбопит-

203

ствува за подробностите на нашето поражение. В къщата на обесения не бива да се говори за въже... Но и без това нейната замисленост ми действуваше болезнено, нейната жалост, на която аз бях главно предметът, ми причиняваше непоносима мъка, която трябваше да крия и от нея, и от другите. А бай Дине и другарите ми само мълчаха — чувствуваха се като излишни в тая среща.

Моята събеседница навреме тури край на това положение, като запита Стефо дали баща му е стигнал благополучно в България.

— Дано не ви чакаме дълго... Дано се завърнете по-скоро — пошепна тя развълнувана и се сбогува.

— Надевам се...

Тя добре направи, че не продължи повече стоенето си. Аз с нетърпение чаках минутата на тръгването й. Но когато вратата на плевника се затвори безшумно подир гостенката, стана ми още по-тежко. И ако бях самичък, сигурно бих се разридал.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]