XXIX

Крушоради,
30 април
 

Онова страшно и примамливо, за което Славко на раздяла ми говори като за нещо естествено и необходимо, онова смътно желание, което по-после чоплеше от време на време душата ми и на което се поддавах със сладост и със страх, се осъществи вече като нещо наистина естествено и необходимо. Аз заместих напълно дядо Яндре, съединих в себе си и двете роли.

Марко не се впусна в подробно разследване на месимер-

150

ската случка, не отвори ни дума дори за нея пред дядо Яндре. Изненадата на стария човек трябва да е била голяма, когато Марко построи четата и взе да дели хората на две групи, като остави мене настрана. Без никой нищо да им каже, момчетата предугадиха, че ще има раздяла, и бяха любопитни и възбудени. Само дядо Яндре и Абдурамана бяха мълчаливи и мрачни. Те предугаждаха, че месимерската свада се приключва не в тяхна полза, а в полза на секретар-агитатора. Стана ми тежко за дядо Яндре и се стараех да избягвам погледа му: страхувах се да не би да ме подозре в злорадство, каквото съвсем не изпитвах. Аз бях се оставил изключително на Марко и нямаше никак да скърбя, ако мене беше взел със себе си, а тях оставил сами.

Върховете на величествените буки сияеха в позлата. Хубавият априлски ден си отиваше.

Марко се обърна към седемте момчета, събрани около мене, посочи ме на техен началник и им препоръча пълно повиновение.

На прощаване хората пак се смесиха. Аз прегърнах дядо Яндре с чувство на искрена скръб. Искрени, без всяка престореност, ми прозвучаха и неговите последни думи:

— Хайде, прощавай и не ми връзвай кусур за нищо!

Под нас бучеше буен поток, един от многото бистри и буйни потоци, които огласят Прекопанската планина.

— Минете оттатък и се постройте! — обърна се Марко към мене.

Прегърнах се и с него и минах с момчетата си оттатък, но бях силно развълнуван. Аз знаех, че всички Маркови четници следят сега всяко мое движение на началник. Без да се обръщам, чувствувах върху си погледите на дядо Яндре и на Абдурамана и четях в тях ирония и неприязън. А момчетата ми бяха весели: тях ги забавляваше промяната в живота им. Радваха се, разчитайки може би, че се освобождават от суровата строгост на Марко, а ме вълнуваха с желанието си да бъдат сдушени и интимни спрямо мене.

Готови за път, обърнахме се към Марковите другари. Те бяха също построени и с любопитство гледаха към нас. Размахахме ръце за последно сбогом, после двете чети се закатериха по двата противоположни склона на планината, която тук носи името Жупа. В минутата, когато Марко, приличен на движеща се статуя, се скри в тъмните сенки на букака, сърцето ми се сви от необяснима тъга. Къде, при

151

каква обстановка и подир какви ли нови приключения има да се срещнем пак с него? И ще ли ни се удаде да се видим някога пак...

Тия въпроси, които не бях си задал при първата ни раздяла, сега оковаха в железен обръч мисълта ми. Някакво лошо прокобяване ли означава това, или плащам дан на сантиментализма — сега, когато аз наложително трябва да се отърся от него, както и от всички други неудобни склонности и недъзи на своята природа?

По стъпките ми сега вървят седем души, поверени на мене. Половината от района остава под моето ръководство. Пред Марко, пред окръжния, пред цялата маса, сплотена в името на идеята, и пред себе самия аз съм подложен на страшен изпит. И ще го издържа само ако убия в себе си двойника, който ме следи, критикува и ми се киска на всяка стъпка. Ще го издържа, ако подражавам на Кице, моя сегашен помощник, за когото всичко е лесно и постижимо, който е винаги доволен от себе си, защото в бунтовнишкото поприще влага цялата си — не половината само — душа. Образецът, който си избирам, е добър и подражателството, което си препоръчвам, не трябва да ме обижда.

Ето, още първата вечер аз се предадох на болезнени предчувствия и съмнения. Неусетно се откъснах мислено от хората, които вървят подире ми. А Кице сам мълчаливо влезе в ролята на помощник и подвойвода. Той с бързина и ловкост се озовава ту при предния, ту при задния патрул, взира се в мрака, души, прави кротко забележки, разпорежда се. При почивките той идва при мене и ми шепне все за похода и за работата, която ни предстои. Той е възхитен от образцовия ред и от мъртвата тишина, която пазим, той предвкусва сладостта от подвизите, които ни чакат.

„Бъди като Кице! — крещя аз на себе си и ще ми се да удуша с ръце неуловимия и вездесъщ мой мъчител-двойник. — Бъди като Кице — и ще победиш!”

*

Боевият елемент е твърде слабо застъпен в четата ми. За да ме улесни, Марко отдели за мене все скромни и покорни момчета, а старите задържа при себе си.

При мене са трима от неоказците: почтеният домакин Иван, добродушният Коста с изгорялото лице и Стефо, си-

152

нът на попа. Стефо е най-интелигентният ми другар, мълчалив, кротък, изпълнен с почит към моята ученост и началническа власт. При мене е и Траян от Каленик, същият, който преди два месеца заедно с Кръсте беше се присъединил към Марко. Той е убил при обучение един наш работник от село Пополжани. Убийството се разкрило от властите и убиецът избягал в Добровенско при Кръсте. Имаше известни подозрения, че убийството не било случайно. Марко все се канеше да разследва случката, но четата не се приближи към Каленик и разследването не стана. Цветът на кожата, очите, косата — всичко издава у Траяна цигански произход. Невежествен, много прост, голям егоист, той ми вдъхва антипатия. Марко ми предаде още един новак, Кръсте от битолското село Борешани, изпратен от Битоля и препоръчан оттам като храбър и предан работник. Той е винаги съсредоточено сериозен, изпълнителен, твърде чувствителен към моите обноски. Вижда ми се човек с голямо честолюбие и скрита вътрешна сила. Имам и един Ташо. Откъснат не зная от коя чета и изпаднал във воденските села, той ни се предаде от воденци. Строен и снажен, Ташо притежава пълно четнишко облекло и въоръжение и една разкошна руса брада, която му струва много старания и грижи. Колкото е внушителен на вид, толкова е инак бъбрив и суетен.

Подвойводските права, които си е присвоил Кице, както и усърдието му изобщо ме само радват. Той охотно ме отменя във всичко, което се отнася до воденето на четата. Обучението пък предоставих изцяло нему. Новото положение, при което той може напълно да се проявява и да влага енергията си в работа, съвсем го преобрази. Той поизостави комедиите и шегите си, макар че е все тъй усмихнат и весел. Да го видиш пък колко е сериозен, когато обмислям с него важни въпроси. Има, Маня, нещо трогателно мило у оня прост човек, който, съзнавайки всичката си физическа и вътрешна сила, не храни неприязън към учения и тачи в неговото лице превъзходството на просветата и на ума. От благодарност и от чувство на дисциплина Кице ми отдава пред селяни и четници всички почитания, дължими на началник, и е уверен, че така ми доставя удоволствие. Още първата вечер, в Айтос, посетителите се спираха в недоумение пред внушителната брадата фигура на Ташо, но Кице сериозно, малко раздразнено дори бързаше да ги оправи: „Ето войводата!”

153

Обноските на Кице спомагат много за послушанието и реда в четата. Кице и Кръсте това е всичката ми боева сила. Уповавайки се на тях и на съзнателната добросъвестност на Стефо, аз се надявам да се не посрамя в случай на нужда. Траян, Ташо въпреки своя външен вид не ми вдъхват особено доверие. Тримата неоказци пък едва ли са стреляли някога през живота си и от военно изкуство разбират толкова, колкото и войводата им. Но под непосредствената команда на Кице и Кръсте те всички ще издържат изпитнята, когато дойде, и ще надвият първия страх. А това е най-важното.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]