Писма и изповеди на един четник, 1902 г.
Хр. Силянов
 

XXX

Върбени,
9 май
 

Появяването ми с отделна дружина в полето изненада селяните. Те наистина знаеха, че съм най-учен и най-приближен до войводата четник, но едва ли са очаквали да видят Марка заместен от такова, макар и „много” учено, но младо, голобрадо почти момче. Аз зная, че с никакво красноречие и ученост не бих могъл да заменя за тях Марко, и не се стремя към това. Наопаки, говоря за Марко като за върховен началник на района и давам да се разбере, че сам се прекланям пред неговата светла личност.

Аз съм напълно доволен от ролята си и — за пръв път мога да ти направя това отрадно признание — от себе си. Никога, Маня, не съм живял тъй цялостно и пълно. В отношенията с хората влагам всичката топлота на сърцето си и се мъча да бъда колкото мога добър. Аз вече имам по селата своите любимци, които ме посрещат като свой човек и ми изповядват най-интимните си радости и скърби. Когато е доволен от себе си, човек става по-податлив за доброто и дори по-силен. И доволството ми бива толкова по-голямо, колкото е по-голямо преодоляното премеждие. Не мога дори да си представя мъчнотия или опасност, която би ми вдъхнала малодушие. Когато си спомня за моето капитулиране при похода за Попадийската планина, струва ми се, че не бих се изложил, ако бях си самовнушил повече вяра и твърдост.

Идат наистина минути, когато всичката тая борба, в коя-

154

то човешкият живот е в игра, в която смъртта се явява като велико и светло изкупление за по-достоен живот на цяло едно племе, губи за мене своя обективен практически смисъл и се превръща в забавна арена, гдето аз мога чрез себеизучване и себеизтезание да осмислям съществуването си. Но това съзнание сега не е тъй мъчително, както преди, защото сега по-силно чувствувам, повече действувам и повече вярвам в себе си и в околните си. Освен това сега много по-рядко оставам сам със себе си. Затова и беседите ми с тебе станаха по-редки. Живите хора ме занимават повече, отколкото призраците и отлетялото минало, живите хора, селяните, които ме посрещат и изпращат с целувка.

При поход често се случва да забравя дружината, която водя. Често Стефо, който върви след мене, се приближава, за да ме предупреди, че съм кривнал наляво или надясно. Случва се също да се озова в хендек или да цопна във вода, която може да се избиколи. Момчетата навярно ми се смеят в себе си, но и за самия мене тия отклонения и падания са забавни. Защото мисълта сега е погълната не от моето собствено аз, а от благото на хората, между които се движа. Тия хора са обектът и на всичките ми сърдечни пориви.

*

Другарите ми неоказци тъжеха, че и подир екзекуцията на Бардака и даскала и подир бягството на толкова хора работите в родното им село не вървят добре. Извиканите оттам работници ни посочиха нови пакостници, крито всявали в хората смут и страх. Стефо, Иван и Коста тъжеха, аз знаех, не само за това; те копнееха да се явят в Неокази като комити и да повидят близките си.

Аз реших, че пакостниците трябва час по-скоро да се съдят, да се вкарат в правия път или да се затрият. Неокази, което сега брои повече четници от всяко друго село, трябва да стане, макар и смесено с турци, едно от най-уредените. И тогава ще го посещаваме свободно. Неоказките другари ми загатнаха за същото. Но преди това те се постараха да спечелят на страната си Кице. И Кице един ден сериозно и важно ме запита, не мисля ли, че Неокази не трябва да остане в сегашното си положение?

Когато преди няколко дни свиках неоказци, за да обмисля

155

с тях изпълнението на замисления план, лицата им светнаха от радост. Бай Коста ме отрупа с много благословии и посегна да ми целуне ръка.

Двамата подсъдими ни освободиха от труда да ги залавяме по къщите им. Те се явиха сами на обяснение. На един рид, осветен от пълнолуние, заобиколихме поканените гости, които подир кратък разговор бидоха по даден мой знак уловени и навързани.

Походът бе пак дълъг, всенощен почти, но нямаше надошли реки, студ, катерене по стръмнини. При светла и прохладна пролетна нощ ние сега поведохме робите си към предпланините на Вич, прекосихме полето и се свряхме в негованските лески.

Употребеното коварство при залавянето, мисълта, че утре може пак да се пролее човешка кръв, българска кръв, не ми струваха особени угризения. Оправдани — неоказците ще се върнат дома; осъдени — ще намерят гробовете си в тая планина. Тъй ще стане и тъй трябва. Всичко трябва да се извърши спокойно, без участието на сърцето — също тъй, както се налага една глоба или се изглажда една обикновена селска разпра. Как бързо закоравява човешката душа!

Разследването и разпитът, станали през деня, ме убедиха, че имаме работа не с престъпници от рода на Бардака и даскала, а с упорити своенравници, които поради лични разпри и съревнования с местните ръководители своеволничат и пакостят. Обвиненията в съмнителна дружба с турци не се потвърдиха. Единият, Кръсте Льонде, млад, набит брюнет с големи бляскави очи, описваше обвинителите като некадърници и не криеше амбицията си за по-видна роля в селото. Другият, средна възраст човек, беше ужасен от станалото и не му идваше на ум да претендира за каквото и да било. Той само се молеше за прошка!

— За такива простъпки не се убиват хора. Стига им преживяната мъка. Аз вярвам, че ще влязат в пътя, а вие? — запитах аз своите неоказци.

Те се бояха, че решението ми няма да се различава от онова, което беше се взело в попадийската колиба, и въздъхнаха облекчено. В решителния момент те се побояха от човекоубийството: техните души още не са кръвясали. Не съжаляваше и Кице, че тоя път не ще има възможност да прибави към списъка си още един номер.

Все пак пленниците трябваше да почувствуват наказа-

156

телната сила на организацията, да се стреснат и да се дисциплинират.

— Аз не можах да се убедя дали вие сте предателствували спрямо народа си, но и без това престъплението ви не е малко. Без да трепнете пред многото нещастия на селото си, вие с вашето непокорство, закани и волнодумства сте обезсърчавали хората и сте пречили на комитета да върши своята работа. Дори наказанието на даскала и Бардака не ви е стреснало. Но вие вече се уверихте, че не можете да излезете наглава с цял народ. На нас се заповяда да ви уловим и съдим. Ние ви разследвахме и осъдихме на смърт...

При тая дума Кръсте пребледня. Челюстта на другаря му се изкриви. Някои момчета, не знаейки взетото решение, попипаха ножовете си, приготвиха се за ролята на палачи. Неоказците се разчувствуваха. Сам аз забравих, че това е едно средство да се стреснат.

— Не се ли разкайвате сега — продължих аз — и не ви ли е мъчно, че ще умрете от българска ръка като пакостници народни? Самите ви деца ще се срамуват да носят имената на бащите си...

Кръсте се разрида гласно и извика:

— Прости ни! Грешили сме...

Разплакаха се и самите им другари неоказци. Коста се изстъпи пред мене и през плач ме замоли:

— Прости ги! Ние всички те молим да ги простиш. Те няма да ни посрамят.

— Ти ще ме видиш що за човек съм аз! Само ни прости! — обади се пак Кръсте.

Коста беше повярвал, че ще се пролива кръв, но намесата му ми дойде тъкмо навреме. Дори и ония, които знаеха решението, се присъединиха непресторно към Коста.

— Да ги простим. Но вие сигурни ли сте, че те ще заслужат прошката? Отговаряте ли сами, че като се видят на свобода, няма да я карат пак по старому?

— Отговаряме! — извикаха всички едновременно.

— Елате още тая вечер в селото. Аз ще ви водя, ще видите! — извика Кръсте.

Има моменти, когато в очите се вижда душата на човека, както песъчливото дъно на кладенчето се вижда през прозрачната вода. В очите на Кръсте, гдето блестяха некапнали сълзи, аз прочетох пламенното му желание да се повърне девствено чист и добър в живота, след като бе усетил ле-

157

деното дихание на смъртта. Нито минута не се поколебах. По-естествено и по-красиво приключване на случката не можеше да се измисли.

— Да, още тая вечер ще отидем без предизвестие, разчитайки само на вас, в Неокази. Ние ще забравим вашето минало, вие ще забравите каквото сте изпитали от снощи насам и ще станете едни от най-добрите ни работници.

Коста пръв се хвърли на шията им. Неоказци, четници и доскорошни пленници, се наплакаха и нацелуваха, после се дръпнаха настрана, отвориха торбите си, нагостиха се и до вечерта не се разделиха вече.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]