XXVIII

Прекопанската бука,
25 април
 

Марко искаше да довърши обиколката си, да посети и югозападната част на района. И ни замъкна към Кайлярско.

Тоя път не ни провървя. В Ракита имаше войска, та трябваше да бивакуваме над малкото Врабческо езеро, в една твърде рядка и ниска дъбова гора. Целия ден бяхме нащрек, край самата горица минаваха дървари, чувахме съвсем отблизо турски разговори. През мършавите клони съгледахме по едно време беневреците на един пъдар. Беневреците

146

се движеха към нас, но за голямо щастие — и наше, и на притежателя им — измениха посоката си и се изгубиха.

Още по-голяма бе несполуката ни в Емборе.

Емборе е първо българско село в Кайлярско и се слави с ученолюбието на жителите си и с добре уредено трикласно училище. Между всички македонски села то е дало най-много учители. Но емборяни не са тъй усърдни и към революционното дело. Съзнанието, че Емборе и няколко още съседни села са изолирано българско островче посред турско море, ги кара да странят от освободителната борба. По случайно съвпадение или повлияни от духа на селяните учителите, броят на които е значителен, също не се отличават с революционен жар. На упреците, които им се отправят, емборяни отговарят:

— Ние падаме настрана, откъснати сме. Вътре в самото село имаме турски къщи.

Неподатливостта на Емборе дразнеше Марко и той се канеше, че непременно ще го вкара в пътя. Отиването ни бе една полуизненада за селяните. Първенците им се явиха при нас неохотно. Пребледнели от страх, те ни уверяваха, че сме подушени от местните турци и ни молеха да отложим работата си за друг път. Денят ни мина в досадни увещания. Вечерта една тревога, основателна или безпричинна, не зная, ни накара да отстъпим пред молбите им и да се прикрием в Мурик планина.

Както и Нидже, Мурик е богата с хайдушки спомени. Когато на Котракя, Наум и другите капитани е ставало тясно по Нидже, те с един усилен поход са прекосвали полето и са се прехвърляли на Мурик. Мурик е гъсто залесена, по-гиздава и с по-разнообразна растителност от Нидже. Но тя още не е наша планина. Ние сме първите комити, които стъпваме в недрата й. Споменавана досега в гръцки народни песни, които възпяват старите харамии, тя занапред ще стане наша.

Веднаж ни изкарали от селото си, емборяни, види се, искаха да ни отстранят и от Мурик. Първия ден се любувахме на разкошната млада зеленина. Благоуханният дъх на пролетта и студената планинска вода заместиха хляба: емборяни не изпълниха обещанието си и не се явиха. Преди да си легнат, някои момчета опитаха — от любопитство по-скоро, отколкото от глад — мъхнатите, още нежни листа ми буките.

147

Втория ден чувалът с хляб от Емборе се чакаше още по-нетърпеливо. Часовите се взираха непрекъснато по посока към емборския път. Но емборяни или ни бяха забравили, или не смееха да изнесат от селото цял чувал хляб, или пък бяха решили да ни изгонят чрез глад от хубавата си планина. Младите буки сега съблазниха повече души. Числото на „тревопасните” се увеличи. Появи се и нещо като роптание. Тръгнал между групичките, за да се видя с Марковите другари, аз слушах такива закани:

— Требваше през нощта да слезем неколцина в селото и сами да си вземем хлеб.

— Още по-добре сега, стига да позволи войводата. Нека им изскочи душата от страх, та да разберат те как се подиграват с двадесет души четници!

— Бат`акчии! — казваше спокойно дядо Яндре.

А Марко оставаше невъзмутим. Па и роптанието замираше, преди да стигне до ушите му,

— Ако и тая вечер не се явят, ще им пиша, че ще им отидем друг път, а засега ще ги зарежа. Аз ще отделя за Емборе цяла неделя, но по-нататък. Жално е, че се изгубиха цели два дена.

Така ми говореше Марко. Два дена без хляб — това не беше особено нещастие, а просто едно изпитание за нашата издръжливост. Марко схващаше особеното положение на Емборе посред турските села, но му беше тежко, че в борбата между страха и доблестта, каквато сигурно ставаше в душите на тия българи, надделява страхът. Четниците пък ги ужасяваше това, че в Македония още се намират села като Емборе. За тях емборяни бяха нещо като изроди народни и никакви особени условия не можеха да оправдаят страхливостта им.

За пръв път на Мурик Марко ме поразпита за похода ни във Воденско и за месимерската свада. Той познаваше по-добре от мене своите стари другари и нищо от това, що му разказах, не го учуди.

— Зная ги добре аз тях...

Това бе всичко, което ми каза, но аз разбрах, че ние няма вече да ходим в една чета с дядо Яндре.

Нещо зашумоля в гората. Обърнахме се. Един елен ни гледаше през листата с големите си кръгли очи. Забравил за минута, че се намираме в чужда планина, Марко маши-

148

нално посегна към манлихерката си. Но еленът се изгуби.

— Какъв хубав кебап изпуснахме! — каза той.

Емборяни не се явиха никакви. Ние се смъкнахме долу и се упътихме към Мокрени.

В това село, потънало в зеленчукови градини и оправдаващо с многото си води името Мокрени, ни посрещнаха съвсем не по емборски. Радостта на мокренци, че ни виждат, киселите краставички и другите видове туршии, които се струпаха пред нас около шишенцата с ракия, ни дадоха да почувствуваме разликата между едното и другото село. Тук бие друг пулс — пулсът на Костурско.

*

Втори ден денуваме в Прекопанската бука.

Прекопана е едно от най-високите села в Македония. Върхът Вич оттука е близо, но столетни стройни буки и възвишения го затулят от погледите ни. Вич е колосът, който дели нашия район от Костурския. Той е изцяло наш и е израснал във въображението ми като един символ. Той е свидетел на трескавия труд, който кипи в подножието му — наш баща, който чака решителния час, за да благослови делото ни.

Аз обичам и Нидже, но Нидже е твърде разпиляна и необятна за окото. Смяната на картините й, мимолетни и малки, е прелестна. Тя сигурно не е лишена и от диво величие н своята най-внушителна маса, там, гдето силуетът й се слива в очертанията на Кожуха. Но това е далеко, много далеко от нас, в друг район, гдето едва ли някога ще ме призове нашата работа.

А Вич...

Той се отсича цял в прозрачната мъгла. Куп по-ниски нисоти, струпани около него, му служат за подножие. Царствен и могъщ, той приковава погледа и примамва душата като мечта.

Но как всичко около мене се е съюзило, за да го направи дори за съзерцание рядко достъпен!

Нощната тъмнина, когато сме на път из полето, стените на гостоприемните хижи, когато денуваме по селата, разхвърляните хълмове на Нидже, когато бивакуваме оттатък полето на открито, затулват от погледа ми надменната глава ма великана. И колчем пъти ми се мерне отнейде част от

149

косматите му гърди или широкият му лоб с несвалената още накривена бяла чалма, аз почвам да тъгувам за него. Кога ще се изкачим на Вич?

Ето и сега мислено се издигам на най-високата му точка и оттам обгръщам с поглед три езера, островърхия Пелистер, Мурик, Нидже и Кожуха, мъглите, които застилат широкото Солунско поле... целия роден кръгошир, на който Марко и другарите му неведнаж вече са се любували. И ми се иска да зарежем всякаква работа и да се упътим право към Вич, негонени от потери, нетласкани от никакъв дълг, а ей тъй — само за да обгърнем просторите, които той от памтивека съзерцава.

Кога ще се изкачим на Вич?

Марко отдавна знае моя копнеж. Със своите разкази за широката гледка от върха на Вич, за пълната свобода, с която дишат гърдите сред неговите самотии, за обширните зелени пасбища, гдето се върви низ сочна, до колене висока трева, за вкусния бел маж, който приготовляват тамошните овчари лятно време — с всички тия разкази той е само усилил тоя копнеж. Сега, когато сме тъй близо, Марко ми обеща, че през лятото ще направим заедно един такъв излет, ще се откажем съвсем от селата и ще поживеем няколко дена по Вичо волно и безгрижно, като вълците, мечките и овчарите, които го обитават.

И ми се струва, че чак тогава, когато посетя Вич, комитския Божигроб, аз ще получа своето кръщение като четник.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]