Писма и изповеди на един четник, 1902 г.
Хр. Силянов
 

XXVII

Екшисуйската кория,
21 април
 

Аз не помня по-тягостен поход от тоя между кантона и Екши су. Разстоянието е малко, но нас ни гнетеше тъга, в която се примесваше и един необясним страх. Без предупреждение спазвахме всички правила в движението си. Никакво шушукане или покашлюване не наруши тишината. Всеки бе пленник на своята мъчителна мисъл, Предводителствуваше ни сякаш не дядо Яндре, а самата сянка на смъртта.

В Екши су ни чакаше Марко. Той ни посрещна с висок смях. Разбрах, че се смее за твърде трагичното описание на месимерската свада, което бях му изпратил. Зле ми прозвуча и ме раздразни тоя смях:

— Научи ли за Патчева?

Узнал по-рано от нас за кадиноселската случка, той беше вече оплакал жертвите. Смехът замръзна на устните му. Той ми отговори:

— Какво да се прави? Тям пък е било писано да умрат от свой куршум в една кула...

Аз разбрах смисъла на тия многозначителни думи. Болката у Марко бе се притъпила по-рано и по-рано от мене той бе видял в съдбата на Патчева едно предопределение, общо за всички ни. Но нима трябваше да загине Патчев, за да си спомня за това?

Мълчаливо се разбрахме и подир кратка пауза всеки можеше да говори спокойно за преживяното време на раздялата.

*

Марко е посетил повечето наши планински села към югоизток, срещнал се е с другарите от Костурско.

Познатите тамошни водители, които зимъс бяха събрани около Делчева в Загоричани, вече са намалели с един. Кузо Стефанов е изпреварил Патчева, но е свършил като него — от собствен куршум.

Не без възмущение ми предава Марко тая история, която би могла да послужи като прекрасен сюжет за героичен роман.

144

Кузо беше един от най-любвеобилните гимназисти в Солун. Като такъв той се славеше после и в Костурско. Преди две години когато като седмокласници обикаляхме с Трифона из Костурско, заварихме Кузо учител в градеца Хрупища и го облажавахме за неговата другарка, едно много младо, русокосо момиче от Битоля, хубаво и свежо. Още тогава в неговите мъжки гърди на революционер тупаше сърце на възторжен любовник. Жаждата за борба се сливаше с любовните копнежи в една стихия, която пълнеше и осмисляше живота му. Другарските увещания и сочените примери се оказаха безсилни да присадят у Кузо аскетически навици. Затова другарите мълчаливо го осъждаха и донейде страняха от него.

След като замина Делчев, на Кузо се повери североизточната част на Костурско — Пополето. В района му спадаше и село Шестеово, гдето сега учителствуваше русокосото момиче, негова годеница вече. Трябва да се повярва на костурските другари, че Кузо посещавал Шестеово по-често от другите села и отколкото организационната работа е изисквала.

На 11 февруари, когато подир полунощ е напущал Шестеово, Кузо се натъкнал на потеря. Той се задръстил зад зидовете край селото и два часа юнашки се защищавал против няколко десетки войници. Четата повалила шест души, а изгубила само един. Петимата Кузови другари се измъкнали и заловили планината. На зазоряване Кузо, ранен тежко, се завърнал обратно, гдето бил прекарал блажената част на тая своя последна нощ. Предусетил смъртта, той отишел да я приеме в прегръдките на тая, която е обичал толкова, колкото и народния идеал.

Ние няма никога да узнаем думите, които са се разменили между любещата девойка, която цели два часа подир раздялата е слушала с примряло сърце зловещата песен на куршумите, и ранения войвода, изнемогнал от изтеклата кръв, от умора и от вълнения.

Вразите тръгнали по кървавата диря, обсадили последното убежище на Кузо и възобновили стрелбата. Тогава учителката, в един порив на нежност и на отчаяние, ужасена от срещата с дивите обсадители, която сигурно се е мярнала пред очите й, се хвърлила на шията на своя безпомощен любовник и — според мълвата — извикала:

— Мили, мили, на кого ме оставяш?

145

— Ето на кого! — отговорил Кузо и я повалил с един куршум.

После насочил револвера към гърдите си и паднал до окървавената снага на младата девойка. И кръвта им се смесила. Нахълталите в стаята турци се стъписали пред зрелището на двете мъртви тела, потънали в локва кръв.

Издъхнали с щастливата мисъл, че остават неразделни, Кузо и Василка почиват сега един до друг в шестеовското гробище.

Наред с тях лежи и загиналият в същата схватка Кузов другар Накито, най-младият и най-гиздавият между всички костурски четници. И той беше любвеобилен като войводата си. Видях го зимъс в Загоричани и му се любувах като на изящна картина. Строен, с детско, още голобрадо лице, той бе възхитителен в бялата кокетна фустанела. И ненапразно е пленявал селските хубавици наред, гдето се е показвал.

Аз оплаквам жертвите на дълга и на любовта и нямам сърце да осъждам Стефова, както правят другите. Не бих го осъждал дори ако поради станалото в селото сражение бяха пострадали шестеовци. Любовта към погиналата девойка не бе отбила Стефова от пътя на борбата: тя го само въодушевяваше и окриляше. Улучен от вражески куршум, той бе запазил за себе си и за любимата си своите последни минути, И бе съумял да умре красиво.

Кога да е, аз ще отида да се поклоня на гробовете в Шестеово.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]