XXVI

Железопътен кантон №...
18 април
 

Ние се радваме на рядката привилегия да меним всяка нощ или през нощ стряхата си, но никога не ми е идвало на ум, че ще ни се случи да бивакуваме в железопътен кантон.

Да, ние сме настанени в малкото компанско зданийце, което кокетно се издига сред полето, между селата Баница и Церово.

Аз обяснявам на дядо Яндре — негласното примирие между нас продължава, станали сме дори твърде внимателни един към друг, — аз му обяснявам, че сега се намираме в чужда територия и под чуждо, европейско покровителство:

— Това значи, че турците и да ни усетят, пак нема да ни нападнат.

Но дядо Яндре не е толкова прост. Той хитро ми отговаря: щом е така, ние можем и денем да се движим все по релсите...

Кантонерът бай Петре се смее и клати глава. Иска да ни каже: „Да, на тоя акъл лежете вие.”

— Ти знаеш ли, бай Петре, с каква работа ще ви натовари комитетът вас, кантонерите, когато се обяви въстание? Недалеко от твоя кантон ще се устрои взрив. Щом се покаже тренът, ти ще дадеш знак, че линията е свободна, и подир малко влакът заедно с целия аскер в него ще полети във въздуха. Представи си: сам ти — само един човек! — ще унищожиш стотини и хиляди читаци.

— Камо тоя господ! Нека само дойде това време! — въздиша компанският служещ.

Полицейският в Суровичево често го запитвал дали не е срещал комити по полето. А чехът Франц Микула, бон-майстор по линията в тоя участък, всеки ден, проверявайки с дрезината пътя, смигвал му добродушно:

— Дяволе! Какво правят нашите? Да кажеш много здраве от бонмайстора Франц Микула.

Ние получаваме често поздрави от тоя чех, за когото са комити всички по-събудени българи. Затова той си служи безогледно с всички. Най-много той поздравява Кице, Дине Клюсов и Абдурамана, които познава и лично, още като легални. Ние полюбопитствувахме да видим лицето на тоя

140

добър чех, който тъй често си спомня за нас, и както ни уверяват, твърде често подигравал в лицето им турците и ги плашел с комитите. Бай Петър ни предупреди с време и от единственото прозорче можахме да зърнем отдалечаващия се профил на един червендалест пълен мъж с хубава руса брада, с високи ботуши и с каскет на главата.

Днес бонмайсторът само смигнал на кантонера, комуто станало тъй неловко, че насмалко не се издал.

Часовой ни е само бай Петър. Той следи движението по шосето и ни предупреждава за приближаването на всеки влак, като ни препоръчва тишина и внимание. И има право. Безопасен, защото мъчно може да бъде подозрян като скривалище за комити, нашият таван може да стане твърде неудобен и опасен, ако ни бяха открили.

Предназначено за съвсем други цели, обиталището ни има още и това неудобство, че не ни позволява да стоим прави. Едно неудобство, което само ни забавлява. Някои другари ходят на четири крака и имитират разни животни. Кице е напълно в стихията си.

*

Слънцето запече и таванът се нагорещи като пещ. Всеки по своему гледаше сега да убие скуката.

Влезе бай Петър с вид тайнствен и важен, като на конспиратор, и ми предаде писмо, донесено с куриер от Пътеле. Писано с мастилен молив върху бяло ново хасе — разбрах, че е от окръжния. Всички наставаха и образуваха около мене колело. Писмото носеше стара дата и бе адресирано за брата Марко, но чакало ни беше до днес, защото селяните в полето бяха изгубили дирята на адресата, а ние се скитахме из Воденско.

Изтръпнах още при първите редове и казах с разтреперан глас:

— Чуйте какво пишат от Битоля:

„На 25 м. месец, празника Благовещение, прилепският войвода Методи Патчев е бил предаден от кмета на с. Кадино село и заграден в една кула. От Прилеп и Битоля се стекла войска, на брой от 500 души, пехота и кавалерия. Патчев и шестте му другари са се сражавали юнашки цели 22 часа и след като са изстреляли всичките си патрони, за да не паднат живи в ръцете на врага, свършили са със са-

141

моубийство. Убитите и ранени турци се пресметат на 60. Всички тук, без разлика на народност и вера, се удивляват на героизма и самопожертвуванието на падналите наши другари. Мир на праха им!”

Хвърлих писмото, но чувствувах върху си приковани всичките погледи. Никой не искаше да повярва, че преди три седмици е станало в Прилепско описаното събитие.

— Бог да ги прости! — произнесе тихо дядо Яндре.

— Бог да ги прости! — едвам чуто казаха и другите. И млъкнаха. Всеки искаше да се отдаде на скръб по падналите жертви, да обгърне и преживее събитието във всичките страшни подробности, които краткото описание не съдържаше.

Аз не можех да повярвам, че върху това бяло хасе е описана една истинска случка с толкова трагичен завършек.

И изправиха се пред мене живи шестте верни синове на Македония, непознати мен, но близки, колкото и другарите ми от четата. И сред тях надрасналата ги фигура на Патчев. Страшният терорист, който сред бял ден пред самия правителствен дом в Охрид повали гъркоманина-шпионин Гърдан. В празнични дни ние, гимназистите, отивахме да го навестяваме в битолския затвор, за да почувствуваме отблизо силата на затворения в клетка лъв, несломимата бодрост, която се криеше зад неговата постоянна блага усмивка на щастливец. Един по един се събираха народните металици, за да образуват шепата жълтици, нужни, за да се подкупи съдът и да се освободи скъпият затворник. Преди четири месеца, когато, напуснал Марковата чета, бързаше към Прилепско, за да заеме войводския си пост, ние другарувахме ден-два в Битоля и на прощаване се прегърнахме и целунахме крепко, защото пътищата ни се разделяха и бяха пълни с неизвестност.

И тоя човек, който чудно съчетаваше в себе си външната кротост и благост с могъществото на духа и който бе предназначен за големи дела, свърши толкова рано! Възможно ли е?...

Да, на бялото хасе е написан не измислен разказ, за да потресе някого, а истинска случка, която нам поне няма защо да се вижда странна. Предателство... Пехота и кавалерия... Викове и пукот... Какво необикновено в това? Повелението на съдбата е постигнало Патчева по-скоро, отколкото другите. Необикновено прекрасното е в завършека: всички кур-

142

шуми за врага и по един за себе! Седемте жертви изчезват между хилядите други. Бледнеят теглата на живите роби. Израства един — величавият, непостижимият подвиг! Подвигът на победата над смъртта — заветът на Гоце, изпълнен от Патчева и другарите му!

Нека Битоля и целият свят се удивляват!

Рицарите на смъртта са достойни за удивление!

През дългото мълчание другарите ми изпитаха същите променливи чувства. Примириха се и те със станалото. И в техните души скръбта поотстъпи, за да стори място на удивлението пред подвига. И ето, събрани пак в куп, ние си шепнем.

Как те не са направили през нощта опит да разкъсат неприятелския обръч, щом сражението продължило цели двадесет и два часа? Отделни четници сигурно се биха спасили. Би се спасил един макар, колкото да разправя за станалото в Кадино село...

Дяно Яндре подхвърля, сякаш за себе си, такива мисли. Това е небивало: да се самоубият! Той не помни такова нещо.

Да, това е небивало, но е вече станало. Не оцелял ни един, всички заедно, свързани с вечната прегръдка на смъртта. Обсъждали ли са те в своята гробница-кула възможностите за спасение, или са мислили само как по-достойно да умрат? Ние знаем днес само това, че те са написали по-красиво от всички други своята страничка в книгата на стра-далната и героична родина.

Кице говори само за Патчева. Колко беше той весел при нас! Той все си тананикаше някоя песен. А патроните му винаги светеха! Бедният Патчев!...

Заникът хвърля слаби отблясъци през прозореца. Млъкнаха пак всички. Сегиз-тогиз по стълбата се чуват познати стъпки, на вратата се показва бай Петър. Той се взира неспокоен в нас — сеща се, че писмото ни е съобщило нещо тъжно, страшно може би. Но никой не обръща внимание на него. И той слиза безшумно, за да се яви подир малко пак.

Здрачава се. В тавана става тъжно и страшно. Тъмнината се изправя вече вътре като заканваща се сянка.
 
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]