Югозападните български земи през XIV век
Христо Матанов

VI. България и феодалните княжества в Македония през втората половина на XIV век

 
2. De genere bulgarorum [*]
 

Както бе вече изтъкнато, връзките между България и феодалните княжества в Македония през втората половина на XIV век не могат да се разглеждат само в политическата сфера. През този период, независимо от неблагоприятната политическа ситуация, изворите са съхранили интересни и изключително важни сведения за българския характер на населението в Македония, сведения, които се вливат в общия поток на данните за българския етнически облик на тази географска област [55].

Още през 1932 г. Иван Сакъзов публикува нотариалните записки на венецианския нотариус от о-в Крит Маноли Брешиано, открити от него във Венеция (Archivo di stato) [56]. В тези нотариални записки, водени в периода 1381—1383 г., са се вписвали данни за продажби и освобождаване на роби, пленени от османците в хода на техните завоевания в балканските земи. Сведения за тези роби венецианският нотариус е вземал от самите тях. Именно затова сведенията от неговите записки са изключително ценни, защото говорят за българско самосъзнание на населението в Македония. На о-в Крит са били продавани и освобождавани много роби българи, гърци, власи, сърби, руси, татари и др., но всички роби от Македония — като се започне от Скопие, та до околностите на Солун и до Костур и Преспа — са записани като българи (de genere Bulgarorum) c изключение на ограничен брой гърци и власи. Споменават се роби българи от Прилеп — града, в който се е ро-
 

*. По род българин.

188
 

дил и известният българин богослов Акиндин [57], от Костур, Сяр, Девол, Воден, Велес, Мелник, Солунско, Скопие, Преспа, Кюстендилско, та дори и от албанските земи и земите на „Деспотата” (вероятно Южен Епир) [58]. Тук не става въпрос за това, че тези роби са били записвани като българи според личната преценка на венецианския нотариус, а за сведения за народността им, получавани лично от тях. Това е очевидно от начина на записване на родните им места (например Ismelnichi — от Мелник).

От документите на нотариуса Маноли Брешиано могат да се направят няколко важни извода. Първо, трябва да се подчертае, че славянското население в Македония не само е било смятано за българско от византийци, сърби и др., но и самото то е имало българско народностно самосъзнание. Второ, прави впечатление, че в тези документи от 1381—1383 г. няма никаква следа от сръбско население в Македония, дори и в тези нейни области, където изворите от първата половина на XIV век са засвидетелствували опити за сръбска колонизация. В записките на Маноли Брешиано само три пъти се споменава за роби сърби: двама от тях са от Castelo (Castellnovo — Ново Бърдо(?) и един от Прищина [59]. И, трето, огромното болшинство от робите българи от Македония са били жители не на селата, а на градовете. Подчертаваме това, защото много често в литературата се твърди, че българското население в тази област живеело предимно в селата. Впрочем по всяка вероятност голяма част от българите роби на о-в Кипър, за които споменава кипърският историк Леонтий Махера в 1373—1374 г., също са били пленени при грабителските походи на османците в югозападните български земи след битката при Черномен [60].

Нека спрем вниманието си и на една приписка към гръцки ръкопис от творби на св. Йоан Златоуст, съхраняван във флорентинската библиотека Лауренциана, на която наскоро се спря П. Шрайнер. Както отбелязва известният немски византинист по този въпрос, „обилието на неоповестени и неизвестни византийски текстове прави от време на време възможно и откриването на нови извори за средновековната българска история” [61] и нека прибавим — и за българския характер на населението в Македония. Въпросната приписка в български превод гласи:

„Нека тази книга ме съпровожда при бягството,
мен, уж недостойно и христолюбиво чедо
от прочутия остров на Пелопс
от тъй наречения град Леондарион.
Намерих я в селище край Вардар,
отвлечена от някакви българи. . . “ [62].


По палеографските си особености, а и според някои податки в текста приписката може да се датира в самия край на XIV век, или, с други думи, тя се явява нов извор за българското население във Вардарската долина в интересуващия ни период. Нека пак си

189
 

послужим с думите на нейния последен издател П. Шрайнер: „Сведението на публикуваната. . . приписка може да се разглежда като една податка, която допълва вече изградената представа” [63].

Сведенията, които имаме за българското население в Македония, население с будно народностно самосъзнание, обясняват защо дори и в периоди, когато тази област е била откъсната от българската държава, сред населението й е бил жив духът за общност на народностната съдба. Това особено ярко проличава от обръщението към българския светец Иван Рилски в края на синаксарното житие, съхранявано в библиотеката на охридската църква „Св. Богородица — „Св. Климент” (края на XIV в.): „Моли се на всемилостивия Господ да спаси твоите сънародници — еднородния ти български народ” [64].

Освен изворите от втората половина на XIV век внимание заслужават и многобройните късни извори от най-разнообразен произход. В тези извори още твърде отрано — от XV и XVI век — се проявава тенденция на югозападните български земи и във времето на феодалния сепаратизъм от втората половина на XIV век да се гледа като на част от българското царство, а на техните владетели — като на български владетели. Така например сръбският писател Михаил от Островица, писал в Полша между 1497 и 1501 г.„ но вероятно живял за известно време в Желигово, е отбелязал, че сръбският цар Урош дал на двамата братя Вълкашин и Углеша да управляват „българското царство”. Техните владения в Македония са обозначени като „българска земя”, а наследникът на Вълкашин — крал Марко — като „български княз” [65]. Като „крал на България” е отбелязан Вълкашин и в хрониката на албански феодал Джовани Музаки (1510 г.) [66]. Особено многобройни са сведенията за крал Марко като за „български владетел”. Като такъв той е споменат освен в хрониката на Псевдо-Сфранцес и Дж. Музаки още в много поствизантийски и западни исторически съчинения от XVI и XVII век [67]. Крал Марко е наречен „владетел на България (или на българите)” в почти всички гръкоезични исторически съчинения от XVI век насетне, в които се споменава за него. Първото такова съчинение в хронологическо отношение е анонимната „Хроника за турските султани” (края на XVI в.) [68]. Следва известната хроника на Псевдо-Сфранцес и най-известното гръкоезично историческо съчинение от XVII—XIX век — т. нар, „Книга историческа” (Хроника на Псевдодоротей) [69]. Схващането, че този феодал от югозападните български земи е бил български владетел е било толкова силно разпространено, че дори критският художник Георги Клондзас в своята илюстрирана „Хронография” от 1590—1592 г. го е изобразил като последен български цар в Търново [70]. В това отношение не правят изключение и еврейският хронист Йосиф Бен Йошуа (XV век), хърватският хронист Иван Томашич (XV век), далматинският поет Андрей Качич Миошич (XVII век) и др. [71]. Интересно е, че и Северна и Североизточна Ма-

190
 

кедония, владенията на братя Драгаши, където сръбското влияние е било относително по-силно, в трудовете на османските историци и географи от XVII век също е наречена „българска земя”. Хаджи Калфа нарича Велбъжд „столица на българите”, а Саадедин и Рамазан-заде (XVII век) назовават Константин Драгаш „владетел в българската област” [72].

Интересно е да се проследи и начинът, по който историята на югозападните български земи през XIV век е пресъздадена в трудовете на първите български възрожденски историци. Според Паисий Хилендарски от края на XIII век до османското завладяване българите били разделени на две: охридски и търновски. Сръбският цар Стефан Душан според него завладял охридската българска земя от „българския крал Вълкашин”, който бил от „българско царско потекло, сродник на Елена, Душановата царица”. Крал Вълкашин успява да възвърне своята българска земя след смъртта на Стефан Душан и бил „последният български и сръбски крал в Охрид” [73].

Според Спиридон Йеросхимонах в края на XIV век българската земя била разделена на четири дяла, като югозападните им части били управлявани от две сестри на цар Иван Шишман: първата била омъжена за Вълкашин и владеела „Охрид и всички варварски градове”, а втората — за „някой си сярски княз Константин” и владеела областта Доспат [74].

И двамата български историци от края на XVIII век — независимо от това, че грешат в историческите подробности, гледат на югозападните български предели като на неразделна част от българската територия и държава.

Всички тези сведения показват силата на българската етно-културна традиция в Македония, традиция, която се оказва достатъчно жилава, за да заличи последствията от сръбската власт в тази област. Решаваща роля в този процес изиграва както българското етническо самосъзнание на населението, така и „българската държава на духа” (според определението на акад. Д. С. Лихачов) — влиянието и разпространението на българската писменост и култура и въобще на българските културни традиции и достижения. В периода на разпадането на сръбското царство и след това много бързо изчезват изображенията на сръбския светец св. Сава от фреските в църквите и манастирите в Македония и се наблюдава повсеместно връщане към почитането на традиционните български светци Климент Охридски, Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Яким Осоговски, Гаврил Лесновски и др. Още по-голямо значение играе обстоятелството, че културните центрове в Македония въпреки сръбското влияние от първата половина на XIV век в общи линии продължават своето съществуване като български културни и религиозни средища. Впрочем и сръбското влияние в надписите, сигнатурите и другите писмени паметници не трябва да се надценява, тъй като дори и в първата половина на

191
 

XIV век юсовата редакция не изчезва напълно [75], а през втората половина на века отново става доминираща. Българското културно влияние не изчезва и в Охрид и околните манастири с преобладаващо византийско духовенство. През втората половина на XIV век тук бил съставен синаксарен пролог, който съдържа жития на известните български светци Иван Рилски, Петка Търновска, Иларион Мъгленски, Михаил Воин и др., и бил преписан историческият разказ „Чудото на свети Георги с българина”, като преписът стои близо до първоначалната редакция [76]. Като български културни средища продължават да съществуват манастирът „Трескавец” край Прилеп, срепчанският манастир „Св. Йоан Продром”, манастирите и църквите в Скопската област, желиговският манастир „Св. Богородица” (тук българският книжовник Владислав Граматик въз основа на български изводи съставя през втората половина на XV век прочутите си енциклопедични сборници), Лесновският манастир, църквите и манастирите във Велбъждско и Кратовско и др. [77] Всички те се развиват под силното влияние на Търновската и Светогорската книжовна школа, а огромната част от книжовната им продукция по език и правопис са типични образци на Търновската книжовна школа [78]. Българските книжовни и културни средища в Македония през XIV век имат предимно местно значение за съхраняване, развитие и разпространение на книжовността [79], но същевременно изпълняват много важни народозащитни функции.

Независимо от обстоятелството, че югозападните български земи в края на XIII и целия XIV век изживяват един неблагоприятен в политическо отношение период, тъй като били откъснати от естествения си политически и културен център — българската държава, те не загубват българския си етнически облик, българското самосъзнание на населението, българските си културни традиции. И след XIV век те продължават да се развиват като неразделна част от българската етническа територия, като една от областите, в които се изковават устоите на българската нация.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


55. Й. Иванов. Българите в Македония, passim; Македония. Сборник от документи и материали, passim.

56. Ив. Сакъзов. Новооткрити документи от края на XIV век за българи от Македония, продавани като роби. — МПр, 2—3, 1932, с. 1—63.

57. За родното място и произхода на Акиндин сведения има в житието на св. Макарий („Акиндин, който отрасна в Пелагония, беше по род българин. . .”) Виж G. Mercati, Notizie. . . , p. 12.

58. Ив. Сакъзов. Новооткрити документи. . . , с. 21 и 22, 23 и сл. За споменаванията за българи в Епир през XIV в. виж Хр. Матанов. Два малко използувани извора за българи в Епир и Тесалия през XIV век. — Векове, 5, 1982, с. 81—87.

59. Ив. Сакъзов. Новооткрити документи. . . , с. 18—19.

60. P. Tivcev. The War between Cyprus and Genoa in 1373—1374 and the Participation of Bulgarians in it. — EH, III, 1969, p. 124 sq.

61. П. Щрайнер. Приписка за българи край Вардар. Бележки върху наименованието „българи” в средно- и късновизантийските извори. — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Българската държава ярез вековете. Т. I. Средновековната българска държава. С., 1982, с. 271.

62. Пак там, с. 217—218.

63. Пак там, с. 224—225.

64. Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 43.

65. Й. Иванов. Българите в Македония, с. 41; Константин из Островицы. Записки яничаря. М., 1978, с. 48 и сл.

66. С. Hopf. Chroniques. . . , p. 281.

67. Hr. Matanov, R. Zaimova. West and Post-Byzantine source evidence. . . , p. 61.

68. 

69. Използувам най-старото издание на хрониката, екземпляр от което се съхранява в Народната библиотека “Кирил и Методий” (БИА, Р гр. 761.1). Тъй като заглавието й е прекалено дълго и неудобно за цитиране, използувам съ кратено заглавие  411—412.

70.

Вж. и рецензията на С. Кисас (Зограф, 9, 1978, с. 71—72).

71. Й. Иванов. Българите в Македония, с. 42—43.

72. Пак там, с. 45.

73. Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. Под редакцията на П. Динеков, С., 1984, с. 69, 71—72.

74. Спиридон Йеросхимонах. История во кратце. . . , с. 89—90.

75. Това фактически показва и анализът на Н. Џумурова-Јањатова. Одразот на српската редакција на црковно-словенскиот јазик врз натписите, сигнатурите и свитоците во некои цркви во Северна Македонија. — Културно наследстево во СР Македонија, XVI, Скопије, 1975, с. 59 и сл.

76. Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН. С 1969, с. 135—147.

77. Огромната част от изворовия материал за тези книжовни средища е събран от Й. Иванов (Български старини из Македония).

Подробен анализ на книжовните средища в История на България. Т. III. Втора българска държава. С., 1982, с. 348—442; В. Гюзелев. Училища, скрипотории, библиотеки и знания в България (XIII—XIV век). С., 1985, с. 97—118.

78. История на България. Т. III, Втора българска държава, с. 438; В. Гюзелев. Цит. съч., с. 100—109.

79. В. Гюзелев. Цит. съч., с. 64.