ОТНОВО В ЧЕПЕЛАРЕ

Към 25 февруари 1903 г. бях вече в Чепеларе. Първата ми грижа бе да си осигуря пред местните полицейски власти легално пребиваване, защото и след като беше унищожен пунктът, полицейската бдителност тук не престана. Без особено важни причини никакви лица не можеха да се движат в Чепеларе или околността. Това се отнасяше особено за бежанците от Турция. Всеки от тях, който останеше тук, без да може в най-кратко време да започне някаква работа, биваше интерниран във вътрешността на страната. Оставаха да живеят тук само такива бежанци, които успяваха да се заловят за някаква работа. Някои революционни дейци сполучваха да се промъкнат и въпреки преследванията на властта да изпълняват комитетските задължения. Трябваше и аз да измисля някакво оправдание, за да мога да прекарам 10—20 дни спокойно и да извърша без препятствие моята задача. Пред местните полицейски органи се представих за чиновник от Бургас, че съм в отпуска и съм дошъл да се срещна с домашните си, да науча как прекарват вкъщи, от какво се нуждаят и каква е съдбата на баща ми, който от година и половина лежи в Одринския затвор. Изглежда, че тия доводи хванаха място, защото ми се даде престой 25 дни. Помогна ми и обстоятелството, че тук имах роднински семейства, някои от които също се застъпиха за мене. Останах в Чепеларе, но много-много не се мярках пред очите на властта и бях постоянно нащрек.

Който бе посещавал Чепеларе през времето на Вълчо Сарафов и Вълчо Антонов и дойдеше сега, щеше веднага да разбере настъпилата голяма промяна. Тогава имаше движение, оживление и повод за приказки защо било и не било, с какъв възторг се говореше за комити, за готвеното въстание. Сега се беше възцарила отново предишната задрямалост, свойствена на всяка гранична област без достатъчни възможности да осигури препитание на населението. Налегнала бе сурова зима; дълбок и непроходим сняг се задържа дори до март месец. Движението по границата беше силно затруднено. Само пешеходци, и то с голяма мъка можеха да се движат по оглушалите конски пътища. Пею Шишманов, главният ръководител на организацията в Ахъчелебийско, беше прикован в родното си село Карлуково (Славеино), дето беше учител. Той нямаше възможност да прескочи до Имаретдере [1] в България, дето по наследство притежаваше гори и отдето прекарваше четници. Връзката си с Пловдив и София поддържаше чрез Петър Кузманов в Чепеларе и Вълко Райчев Шишманов, който с няколко момчета прекарваше в с. Манастир или на Пеювата дъскорезница (бичкия). Тази четица нямаше никакви прояви и външният свят не знаше нещо за нейното съществуване. Първият бил нещо като организационен домакин, а вторият — един вид началник на боевата сила, без обаче да се прояви с нещо по-особено.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Хайдушките поляни — на 4 ч. северно от Славеино, на тогавашната турско-българска граница.