СРЕЩА С ХР. МАТОВ И Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ

Напуснах Аланкайрякския пункт и с това Малкотърновския район на 12 февруари. С малко забавяне в Стара Загора и Пловдив на 20 същия месец пристигнах в София. Тук се срещнах с новите представители на Вътрешната организация — Хр. Матов, с когото се виждах за първи път, и д-р Хр. Татарчев, с когото се познавах от по-рано. Те заместиха Д. Стефанов и Т. Делииванов.

От първите разговори с Матов и д-р Татарчев останах твърде обезнадежден. Те и двамата се изказаха, че Ахъчелебийско не могло да бъде обект на масово въстание. Вместо това по-целесъобразно било да се организират атентати по жп линията Дедеагач—Солун. Ето защо било необходимо да се проучат най-уязвимите й пунктове, а именно тунелите под планината Чала и покрай р. Марица — гара Окчилар, Махмотлу, респективно при българското село Еникьой, Ксантийско. Заедно с това трябвало да се приготвят необходимите планове както за набелязаните тунели, така и за начина, по който ще се извърши покушението. Най-после необходимо било да се стегнат и преустроят комитетите в селата Еникьой и Габрово, за да могат те успешно да изиграят своята роля на помагачи и укриватели за лицата, които ще провеждат акциите. Изтъкваше се какво огромно значение би имало събарянето или задръстването на един тунел по тия места. То би прекъснало движението на влаковете с месеци и с това неизмерно много ще улесни македонската революция. Турция не би могла да изпрати бързо военна помощ от изток за македонските й гарнизони. Или с други думи, на Ахъчелебийско бе определена ролята да помага с хора при придвижванията на атентаторите и техните материали по линията, както и да улеснява натоварените с тая задача четници да отидат до линията и да се върнат оттам.

Членовете на Задграничното представителство считаха, че не било необходимо общо въоръжаване и въстание на населението в Ахъчелебийско, защото едно въстание веднага щяло да бъде смачкано от заобикалящите тая околия и настръхнали тогава мюсюлмани.

В това имаше известна истина. Но вероятността да се осъществи едно такова мероприятие (става дума за атентатите) бе малка при наличието на такива трудности, като далечината на мястото, урвестия характер и недостъпността на тунелите, които бяха пазени и от многобройни войници (при всеки вход и изход бяха поставени постове). Трябва да изтъкна най-после, че по това време техниците — атентатори и помощници в организацията бяха съвсем ограничен брой. Освен това забравяше се, че дори да се постигне успех при нападенията на линията, на българското население в Еникьой, Габрово и Ахъчелебийско нямаше да се прости, след като се узнаеше откъде и как са преминали атентаторите. Всеки знае за преследванията на султанската власт против българите в Турция по това време. Ето защо на мен се падаше да възразя, че като се замисля такъв един план за нападение върху железопътна линия, това не намалява нуждата от въоръжаване на Ахъчелебийско както за самозащита, така и за повишаване куража на революционните сподвижници в тоя край. А изглеждаше, че представителството никак не държеше сметка за дотогавашните жертви — материални и морални, понесени от тамошната организация в името на освободителния идеал, нито пък за броените стотици турски лири на Централния комитет, срещу които бе получено нищожно количество кримки, и то дефектни и неизползуваеми. Имайки това предвид, аз се застъпвах настойчиво за снабдяването на населението с оръжие, за което то беше понесло толкова жертви.

Интересно е да се отбележи, че до началото на 1902 г. за атентати върху железопътната линия на това място, гдето беше замислило представителството и сега искаше да възложи тия задачи на Ахъчелебийския комитет, почти не се говореше. Наистина към м. февруари идва Нунков в с. Преглед, но той повече търсеше да открие въобще обекти за атентати, без да се спира специално на железопътната линия. Както се узна допълнително, през 1902 г. П. Манджуков, виден член на анархистичееката група, се срещнал в София и настоявал пред Матов и Татарчев да се съгласят да се организира нападение върху жп линия и искал позволение и съдействие да отиде в Ахъчелебийско да се снабди с парични средства и да проучи условията за подобно нападение. Може би и други са говорили и натрапили на задграничното представителство тази идея. Тогава представителството отложило решението на тоя въпрос, но сега през пролетта на 1903 г. то дало съгласието си на П. Манджуков да отиде в Ахъчелебийско и да действува за осъществяването на този план.

За тия неща обаче не стана дума в нашите разговори. Вероятно те не знаеха, че П. Манджуков вече действува. Когато разговорите ни се приключиха, аз получих задача да замина за Чепеларе, да проуча положението в Ахъчелебийския район и да изпратя подробен доклад. На тръгване ми съобщиха, че когато пристигна, може би ще заваря П. Манджуков, който отива да изследва възможностите за извършване на атентата при с. Еникьой по жп линия Дедеагач—Солун.

В продължение на повече от година отсъствувах от Родопския революционен район и не можех повече да приказвам за положението, а още повече да кажа как и какво може да се направи там. Трябваше да отида в Чепеларе и да се срещна с местните революционни дейци, да проверя духа на организацията и останалото от преди година оръжие, да разузная количеството и турските военни сили в Ахъчелебийско и да проуча въпроса за извършване на атентатите по железопътната линия. Тези неща трябваше веднага да докладвам пред задграничното представителство.

В София престоях само два дни, след което заминах да изпълня възложената ми задача. За пътни и за изплащане на някои комитетски задължения получих около 300 лева.

[Previous] [Next]
[Back to Index]