В развитието на българската нация важно място заема процесът на възраждане и утвърждаване на българско национално съзнание у тези граждани на HP България, дедите и прадедите на които са били подложени на ислямизация и народностна асимилация по време на петвековното османско владичество.
Този иационалновъзродителен процес може да бъде вярно и обективно изяснен, като се вземат предвид както общите теоретико-методологически постановки за категориите „народност” и „нация”, така и конкретно историческото развитие на българския народ през вековете на османското владичество и след освобождението (1878 г.) на България до наши дни.
Българската народност се създава и утвърждава в периода от края на VII до края на IX и началото на Х в., когато достига един от върховете на своето политическо могъщество и културен възход. През този почти 300-годишен период тя постига забележителни успехи в изграждането на своята материална и духовна култура, а българската държава се превръща в пръв център на славянската източноправославна цивилизация.
В края на XV в. заедно с други балкански земи България пада под османска власт. С това започва петвековно османско владичество над българските земи, което заплашва с унищожение българската народност. Завоевателите били на по-ниска степен на развитие на социално-икономическия и културния си живот от завоюваното българско население и изповядвали различна от християнството религия — исляма. Религия, използувана като идеологическо оръжие за водене на продължителна и непримирима борба против християнските народи. След като избиват, прогонват, продават в робство и преселват в Мала Азия част от местното население, османските завоеватели започват с голяма настойчивост да провеждат асимилаторска политика спрямо покорените. С огън и меч, с икономическа принуда, с предоставяне привилегии на приелите исляма християни те се стремят да ги откъснат и отчуждят от българската народност, да замъглят българското им народностно самосъзнание. Тази политика в отделните региони успява в различна степен: една част от помюсюлманчените променят вярата си, но съхраняват българския си език, докато друга са принудени не само да променят вярата си, но и да научат в някаква степен езика на завоевателя.
Още през XV—XIX в. чуждестранни пътешественици, консули и учени дават многобройни сведения за политиката на религиозна и на-
7
родностна асимилация, провеждана от Османската империя на Балканите, за местния произход на огромната част от мюсюлманското население в тези земи. Тук едва ли е възможно дори да бъдат изброени. Ще посочим само, че един от първите съвременни изследователи на балканските и специално на българските земи — френският учен Ами Буе, стига до извода: „В Европейска Турция мюсюлманите са почти винаги славяни или албанци, които принадлежат към тези земи от толкова отдавна, колкото и техните сънародници християни” („Европейска Турция”, Париж, 1840 г.).
А конкретно за мюсюлманите в българските земи ще припомним известната констатация на Мидхат паша, управител на Дунавския вилает, а по-късно велик везир на Османската империя, че те са „потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванието и през следващите години” и че сред тях има „една част, която говори само български език” (френското списание „Научен преглед на Франция и чужбина”, бр.49/2-а от 2 юни 1878 г.).
Редица възрожденски дейци, като Г. С. Раковски, Л. Каравелов, Н. Геров, П. Р. Славейков и др., се докосват до проблемите за териториалното разпределение и за числеността на живеещото на по-малки или по-големи групи в България ислямизирано население. (В „Няколко речи за Асеню первому...” Г. С. Раковски пише: „Нигде в повестност не се възпоменува да са минали турски семейства от Азия в голямо количество в Турска днешна Европа.”) Някои от тях достигат и до идеята за необходимост от националното му осъзнаване като българско.
След Освобождението (1878 г.) редица изследователи също засягат в една или друга степен тази проблематика. Известният чешки учен К. Иречек в своята книга „Пътувания по България” (издадена за първи път на чешки език в Прага през 1888 г.) дава исторически, археологически, етнографски и езикови данни в потвърждение на съхранените предания сред мюсюлманите от редица села в Североизточна България, че са „първоначално българи, потурняци по вяра и език”. В духа на тогавашната традиция в общественото съзнание, според която се отъждествява помюсюлманчването с потурчването, К. Иречек използува термина „потурчване”, който взема от местните предания на християнското и ислямизираното население.
Фактите, посочени от Иречек, съвпадат с данните от изследванията на Л. Милетич, К. Шкорпил, Д. Маринов, Г. Димитров, А. Явашов и дp. Известният български учен Л. Милетич в своята книга „Старото българско население в Североизточна България” (София, 1902 г.) съобщава за местни предания сред мюсюлманското население в Герлово, Източния Балкан и по долното течение на р. Камчия, според които „то било потурчено преди 150 години” и това се потвърждавало от данните „из областта на топографската номенклатура, личните названия и езика”. А според А. Явашов местното ислямизирано население в Лудогорието разказало, „че то е калъч качкънъ”, т. е. за да не бъде изклано навремето, се потурчило.
8
През същия период (края на XIX и началото на XX в.) извършват своите
изследвания Стою Н. Шишков и В. Дечов. Те проучват историята и етнографията
на тази част от помюсюлманчените българи, които поради конкретно исторически
и географски обстоятелства (високопланински райони, отдалеченост от административно-военни
и религиозни центрове и др.) не е била засегната от езиковия асимилаторски
натиск на завоевателя и е говорела само на български език.
През 30-те години на XX в. извършва своите езикови изследвания в Североизточна
България полският тюрколог Т. Ковалски. Заключението, до което достига,
е, че по „антропологически тип и език” местното мюсюлманско население съществено
се отличава от анадолските турци.
За съжаление тези резултати и податки през продължителен период от време не бяха доразвити и задълбочени в системни научни изследвания, не бяха овладени и осмислени като част от българската история и култура, не „влязоха” в нашето национално съзнание.
Проблемите на българската етническа история за дълъг период от време не са били предмет на системно проучване от страна на историци, социолози, етнографи, езиковеди, демографи и пр. Не всички въпроси, свързани с развитието на диференциращи и интегриращи процеси сред българската народност и нация през вековете, са равномерно разработени. Докато по някои периоди и проблеми е натрупана вече значителна литература, за други почти липсват студийни и монографични изследвания. Справедливо е да се изтъкне все пак, че по засегнатите в изложението въпроси в последно време са работили редица български и чуждестранни учени, чиито публикации са цитирани в очерка. Главно въз основа на техните изследвания, както и върху новоиздирени документални материали, се основава настоящият очерк.
Предложеният очерк не претендира да изяснява изчерпателно историческата съдба на българите, чиито деди и прадеди са били подложени на ислямизация през вековете на османското владичество. Той има по-скромна цел — да разкрие основните етапи в развитието на съзидателните, разрушителните и възродителните процеси, които протичат в историята на българския народ и по-конкретно сред българското мюсюлманско население от късното средновековие до наши дни. При този характер на изложението не е възможно проблемите да бъдат представени подробно и с изчерпателна документация. В очерка се разглеждат процеси и явления, за които могат да се напишат томове и които той не може да замести. Авторите имат за цел да покажат в конкретно исторически план как са протичали етнодиференциращите и етноинтегриращите процеси сред българите през вековете, как е преодолявано насажданото от османските завоеватели разделение на българския народ чрез налагането на различна верска принадлежност, как е изживявано господството на религиозното самосъзнание и самоопределение и как се утвърждава българското светско етническо самосъзнание и самоопределение. Това са проблеми, които в последните десетилетия вълнуват все по-широки обществени кръгове.
9
Очеркът позволява да се откроят както проучваните, така и недостатъчно или съвсем не разработваните проблеми на нашата етническа и етнокултурна история. Трябва да се надяваме, че с неговото публикуване ще се даде тласък на по-нататъшни задълбочени изследвания от историци, етнографи, социолози, езиковеди, фолклористи, демографи и др.
В подготовката на настоящия очерк участвуваха с авторски текстове и материали акад. Христо Христов, акад. Димитър Ангелов, проф. Страшимир Димитров, проф. д-р Петър Петров, проф. д-р Николай Мизов, проф. д-р Орлин Загоров, проф. д-р Тодор Ив. Живков, ст.н.с. I ст. д-р Георги Георгиев, ст.н.с. д-р Елена Грозданова, доц. Георги Янков, доц. Емил Боев, доц. Цветана Георгиева, ст.н.с. Георги Христов, ст.н.с. Маргарита Ваклинова, н.с. Евгени Радушев.