1. Главни етнически компоненти, взели участие в образуването на българската народност
2. Образуване на българската народност
3. Политическа мощ и културен възход
4. Българската народност през XIII-XIV в.
Образуването, развитието и борбите на българската народност през
периода на средновековието са едни от най-значимите изяви и постижения
в многовековната история на България. Българската народност — това е основният
фактор в цялото тогавашно наше битие, в сложната действителност от взаимно
преплетени помежду си събития и процеси от етническо, социално, икономическо,
политическо и културно естество. Тя е онази етносоциална и етнокултурна
общност, която успява въпреки жестокия удар, нанесен от османските поробители,
да се съхрани и прерасне във възрожденска нация и да се върне отново към
свободен държавен живот.
Възникването на българската народност е сложен и продължителен процес,
за чието изясняване науката е разкрила и привлякла голям брой данни от
писмени и веществени паметници, данни на историята, археологията, етнографията,
топонимията, лингвистиката, ономасти-ката и антропологията. Териториално
този процес се разгръща в географските области Малка Скития (Добруджа),
Мизия, Тракия и Македония. Неговото завършване се отнася към края на IX
и началото на X век.
1. Главни етнически компоненти, взели участие
в образуването на българската народност
Както при формирането и на други народности, българската народност се е образувала от различни племена (еднородни и разнородни в етнографско отношение) в една етносоциална общност. Три били главните компоненти, взели участие съв формирането на българската народност — славяни, прабългари и траки, като основен и решаващ бил славянският елемент.
Най-ранното население в днешните български земи, засвидетелствувано от писмени извори от I хилядолетие пр. н. е., били траките [1]. За тяхното присъствие през този ранен период може да се съди и от резултатите от археологическите проучвания. Създали висока за времето си култура, тракийските племена не могли да се обединят в трайни държавни формации. В началото на I в. от н. е. те били завладени от римляните и това се отразило неблагоприятно върху по-нататъшното им развитие. В края на IV в., когато Римската империя се разделила на два дяла — Западна и Източна (Византия), тракийските племена останали под властта на Византийската империя.
При тази обстановка в началото на VII в. започнало масово заселване на южните славяни на Балканския полуостров. Към средата
11
на столетието почти всички балкански земи били заети от тях. Най-многобройна и компактна била групата на българските славяни, които обитавали областите Малка Скития, Мизия, Тракия и Македония, а някои от тях проникнали в днешна Албания и в Северна и Южна Гърция [2]. В резултат на славянското заселване настъпили изключително важни по своите последици етнодемографски и политически изменения в балканските земи, които подготвили създаването на славянските народности и държави.
Като многоброен и етнически хомогенен славянският елемент станал доминираща сила през VII в. Част от оцелялото тракийско население, което по това време било отчасти романизирано, отчасти елинизирано, се вляло постепенно в славянската маса и загубило своя език. Запазили се само следи от неговото някогашно присъствие главно в по-непристъпни планински краища. Така се осъществила първата фаза на етногенетичния процес, подготвила формирането на българската народност [3].
Вторият етап в развитието на този процес настъпил с идването в нашите
земи на част от прабългарите, водени от Аспарух, които заедно със славянските
племена от Малка Скития и Мизия поставили началото на българската държава
със столица Плиска (681 г.). Начело на държавата застанал хан Аспарух,
който бил признат за върховен владетел [4]. Известна
власт запазили и славянските вождове в управляваните от тях отделни области
(славинии). Още от самото начало новата държава получила названието България,
с което я означавали както нейните поданици, така и съседните страни. Това
название идвало по традиция от „стара Велика България” на хан Кубрат, бащата
на Аспарух.
2. Образуване на българската народност
Изграждането на българската държава било фактор от решаващо значение за формирането на българската народност. Единната държавна организация свързвала славяни и прабългари с многобройни стопански, политически, битови и духовни връзки. Създали се условия за развитие на производителните сили, за постепенно изживяване на родовообщинните отношения и за утвърждаване на феодалния строй. Общата защита на младата държава от ударите на външните противници и особено от Византийската империя родила общи интереси, общи чувства, общи черти на народностния характер, общо държавнополитическо съзнание за принадлежност към България. Така създадените конкретно исторически условия на живот съдействували за преодоляване на племенната раздробеност и изолираност и за сближаване и взаимопроникване на славянския и прабългарския елемент. В същата посока действувала и политиката на българските владетели за създаване на добре централизирана във военно и административно отношение държава, за постепенно включване в нейните предели на славянските племена от българската група. Към средата на IX в. тази задача в общи линии била осъществена. Значителна част
12
от българските славяни били вече обединени в своя естествен политически и етнически център — българската държава.
Изключително голяма роля за развитието и завършването на историческия и етногенетичния процес на формирането на българската народност изиграло приемането на християнството като официална религия на България (864 г.). Новата религия носела общозадължителен за поданиците на държавата морал и светоглед, препоръчвала еднакви норми на живот и обичаи, едни и същи правила на общественото и личното поведение, формирала нова единна християнска култура, което съдействувало за преодоляването на остатъците от племенната раздробеност и окончателното сливане на славяни и прабългари [5]. Налагането на християнството в страната било държавна необходимост — в противовес на езичеството, което било свързано с разпокъсването по племена и райони.
Въвеждането на славянската (старобългарската) писменост, дело на братята
Кирил и Методий, добавило нов, съществен и силно устойчив елемент за консолидирането
на българската народност. Благодарение на създадените от учениците и последователите
на двамата братя просветни центрове в Плиска, а по-късно в Преслав и Охрид
езикът на българските славяни, който и без това вече преобладавал, се наложил
в цялата страна. През 893 г. на събора в Преслав било взето решение славянобългарският
език да стане държавен, църковен и литературен [6] вместо
гръцкия език, който години наред изпълнявал тази роля. На славянобългарски
език се извършвало богослужението в църквите, преподавало се и се пишели
книгите, ръководела се администрацията на страната. В края на IX и началото
на X в. в резултат на сливането на славяни и прабългари се утвърдила българската
народност. Като държавен, литературен и говорим език се наложил и разпространил
старобългарският (в чиято основа легнали местните славянски говори). Като
предимно славянска по своя облик се оформила и изградила материалната и
духовната култура. Това се потвърждава от данните на археологията, топонимията,
хидронимията, лингвистиката, етнографията. Става дума за езика и културата
на славяните от българската група, които населявали Добруджа, Мизия, Тракия
и Македония и които участвували в изграждането и развитието на средновековната
българска държава.
Създаването на българската народност е съпътствувано с утвърждаването
на единно народностно самосъзнание и единно народностно име — българи.
Първоначално с името българи били означавани само прабългарите, а славяните
се назовавали с по-общото определение славяни или с имената на отделните
племена. С течение на времето обаче и в хода на завършващия се етногенетичен
процес названието българи започнало да се утвърждава като име на всички
поданици на държавата България. Новоизграждащата се народност сплотила
славяни и прабългари в едно цяло [7]. В този нов, разширен
смисъл се среща това название в домашни и чужди паметници от втората поло-
13
вина на IX и началото на X век. Така, въпреки че като цяло славянският етнически елемент станал господствуващ със своя език, бит и култура, името българи се разпространило и влязло в употреба като траен етноним. Етноним, който се запазил в течение на многовековното развитие на българския народ като неизменен терминологичен белег за неговата самобитност и народностно самосъзнание.
Утвърдилата се през ранното средновековие българска народност била единна
исторически формирала се общност от хора, а не механичен конгломерат от
различни етнически компоненти. Тя имала своя държавност, обща територия,
религия, култура, език и самосъзнание, което намерило израз в самоназванието
българи. Българската народност била една от най-ранно формиралите се европейски
средновековни народности.
3. Политическа мощ и културен възход
Още в началото на VIII в. по времето на хан Тервел (700—718) българската държава започнала да включва в своите предели земи на юг от Стара планина, населени с български славяни. В началото на IX в. при хан Крум (803—814) границите на българската държава достигнали на северозапад чак до Среден Дунав. През 809 г. българите завзели важната крепост Средец (дн. София) и по този начин овладели централната част на Балканския полуостров. Скоро след това в български ръце преминало Черноморското крайбрежие от нос Емине до Созопол. Бил предприет поход чак до стените на Цариград. ,
През 30-те години на IX в. при хан Пресиан (836—852) българите овладели Родопската област, част от Македония и излезли на Бяло море между реките Места и Струма, като по този начин обединили в българската държава голяма част от българските славяни.
Връх в своето политическо величие и могъщество българската държава достигнала при царуването на Симеон (893—927), когато страната опирала на три морета — Черно, Бяло и Синьо (Адриатическо), а границата с Византия минавала на 20 км северно от Солун. България станала най-голямата и най-силната държава не само на Балканския полуостров, но и в целия Европейски югоизток.
Процесът на утвърждаването на българската народност и политическото могъщество в края на IX и началото на X в. бил съпътствуван от подем в развитието на просветата и културата на българската държава. Този подем бил характерен особено за управлението на цар Симеон, период, познат под названието „Златен век”. В културно отношение това бил най-високият връх, до който достигнала българската книжнина през X в. чрез произведенията на такива талантливи писатели като Климент Охридски, Константин Преславски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх. Благодарение на разумна и далновидна политика били създадени най-благоприятни условия за интелектуална и художествена дейност, за разгръщане на творческите сили на просветните и културните дейци. Все по-ярко се чувствувала ролята на един нов феномен — книгата, с цялата й сила на незаменимо духовно оръ-
14
жие, което давало знания и мъдрост, възвисявало мислите и чувствата, допринасяло за укрепване на народностното самосъзнание.
Наред с книжнината голям подем бил постигнат в областта на архитектурата и художествените занаяти. Сред тях се откроявало строителството в Плиска, Преслав и Охрид, а преславската рисувана керамика по своето изящество съперничела на цариградската.
Типично за средновековната българска култура било подчертаното влияние на религиозния светоглед, явление, присъщо впрочем на цялата средновековна епоха. Наред с това обаче в старобългарската книжнина от IX—X в. се наблюдавали струи от древното идейно-мисловно наследство на гръцкия и елинистическия свят — струи на по-трезво, рационалистическо мислене с наличие на светски елементи. Това естествено се дължало на близкото съседство с византийската цивилизация, в която винаги се чувствувало силното влияние на античното минало. Така българската народност още в ранните години на своето създаване се приобщавала чрез просветените слоеве към онези елементи с ренесансово звучене, които значително по-късно влезли в светогледа и културата на западноевропейския средновековен свят [8].
Този културен възход не останал само в границите на българската държава и на българския народ. Както е известно, почти всичко, което се създало през IX—X в. в областта на книжнината чрез оригинално творчество или чрез преводи на произведения от византийски автори, излязло по един или друг начин извън границите на България, за да проникне в други славянски страни и да се превърне в тяхно достояние. България станала средище на култура, заляла впоследствие целия православен славянски свят. Особено силно се чувствувало българското културно влияние в Киевска Рус, след като тя приела християнството през 988 г. На новопокръстената страна били нужни книги, нужна била просвета на славянски език. Естественият център, от който тя могла да ги получи, била България. От края на X в. започнало масово навлизане в руските земи на различни по характер произведения на старобългарската книжнина — религиозни, светски, официални и апокрифни, оригинални и преводни [9]. Така станало и в съседна Сърбия, където старобългарската книжнина намерила широка почва за разпространение. По-късно, през XIII—XIV в., голям брой български книги се преписали и в дунавските княжества Влашко и Молдова [10]. Това били земи, в които българското културно влияние имало стари корени и в които българският език в продължение на столетия бил език държавен, църковен и литературен.
Наред с постиженията в областта на книжнината значителен бил приносът на българската народност в областта на идеологическата мисъл, при това не само в общославянски, но и в общоевропейски мащаб. Решаваща в случая била ролята на богомилското учение, което се появило в България през средата на X в. при управлението на цар Петър (927—970). Това било учение с подчертани хуманистични и рационалистични елементи, плод на стремежа да се погледне по-трезво на обществената действителност, да се разкрият и отстранят
15
отрицателните страни, породени в условията на остро поляризираното по социалната си структура феодално общество. Богомилството намерило почва за разпространение във всички балкански държави (Византия, Сърбия, Босна), а така също и в Киевска Рус. Силно било неговото влияние в Северна Италия и Южна Франция, където през XII—XIV в. възникнали и добили широка популярност сродните с богомилството дуалистични учения на катари и албигойци [11].
През 1018 г. българската държава била завладяна от византийците и в
продължение на повече от век и половина (до 1185 г.) се намирала под чужда
власт. Независимо от настъпилите тежки условия българската народност съхранила
своята самобитна етнотериториална и етнокултурна общонст и дори успяла
като своеобразна реакция на чуждестранния завоевател да се сплоти още по-здраво
и да утвърди вътрешното си единство [12]. Наистина от
българската народност били откъснати значителни маси в земите на север
от Дунава, в Епир и Тесалия. Основната маса обаче се запазила в трите области
— Мизия с Добруджа, Тракия и Македония. Тук българите продължили да говорят
български език, да пеят български песни, да пишат свои произведения, да
употребяват българското народностно име.
4. Българската народност през XIII—XIV в.
През 1185 г. въстанието, възглавено от двамата български боляри, братята Асен и Петър, довело до възстановяване на българската държава със столица Велико Търново [13]. Създали се условия за подем в политическия живот, икономиката и културата. Средновековна България се превърнала за втори път след управлението на цар Симеон във водещ политически фактор на Балканския полуостров, особено при царуването на Иван Асен II (1218—1241). Всестранното политическо, икономическо и културно развитие на страната съдействувало за по-нататъшно укрепване на българската народност, на българското народностно самосъзнание. Все по-дълбоко прониквало в съзнанието на народа понятието „отечество” в смисъл на бащина земя, където се ражда, живее и твори българинът.
През XI, XII и XIII в. в българските земи се заселили известен брой узи, печенеги, кумани и др., които дошли от земите на север от р. Дунав. Редица факти доказват, че като цяло те приели християнството и в резултат на общото историческо развитие и условия на живот се слели с местното българско население. Те загубили своето племенно етническо самосъзнание и се влели в българската народност [14]. Това се потвърждава например от договора на добруджанския владетел Иванко, сключен през 1378 г. с генуезците. Като жители на управляваната от него територия, обхващаща голяма част от Североизточна България, т. е. там, където се заселили част от пришелците, дошли от север, били посочени само българи и гърци [15].
Запазените писмени извори (жития, грамоти, апокрифни съчинения, разкази, скални и други надписи) свидетелствуват, че по цялата българска земя през XIII—XIV в. се общувало и пишело на един
16
език — български. Това бил езикът, наложил се като говорим още през IX—X в. в хода на етногенетичния процес, обединил славяни и прабългари в едно цяло. Езикът, обявен за държавен, литературен и църковен на Преславския събор през 893 г. Езикът, въведен в организираните от Кирило-Методиевите ученици и последователи учебни средища в Плиска, Преслав и Охрид. Наистина в него постепенно настъпили някои изменения. Те се свеждали главно до това, че от синтетичен, какъвто бил през IX—X в., той се развивал постепенно по пътя на аналитизма, т. е. загубвал падежните си форми и инфинитива. Усилвали се при това различията между говоримия и литературния език. Първият се характеризирал с наличието на новите тенденции към аналитизъм и към формиране на преизказно глаголно наклонение, докато литературният, свързан предимно с консервативната по съдържание и по форма църковна книжнина, запазвал по-устойчиво старобългарския си облик [16]. Такава е езиковата обстановка в страната през XIII—XIV в. Заслужава отбелязване, че през този период българският, и то главно в неговата по-близка до говоримия аналитична форма, бил възприет като държавен език в съседните на България княжества Влашко и Молдова [17]. Това личи ясно от издаваните по това време грамоти на тамошните владетели (господари).
За характера на българската народност през XIII—XIV в. може да се съди не само от разпространения в цялата страна български език (независимо от отликите между говорим и литературен), но и от запазените от това време многобройни лични имена (антропоними). Въпреки голямото разнообразие се вижда ясно, че в тях преобладавали хубави и звучни славянски имена, някои от които идвали по традиция от далечното минало на славянския етнос. Това били имена като Белота, Братан, Борислав, Божана, Братислав, Вълкан, Влад, Витомир, Гръд, Добрица, Драго, Доброслав, Зарица, Зорана, Желю, Мирослав, Огнян, Рада, Радослав, Стана, Славица, Тихота, Тихослав, Тихомир, Чернокоса и др. [18]. Същевременно, като се почне от времето на покръстването, в България започнали да се разпространяват и продължавали да бъдат в употреба лични имена, свързани с възприетия църковно-християнски календар — Димитър, Георги, Петър, Стефан и др. В паметници от XIII—XIV в. се срещат и някои лични имена, които свидетелствуват за участието на прабългарите във формирането на българската народност — Кубрат, Баян и др. Засвидетелствувани са и имена от друг, неславянски произход, като Дърман, Куделин, Балик, Елтимир, Тертер, което говори за приобщаването към българската народност на известен кумански (узки и печенежки) елемент главно в средата на управляващата болярска аристокрация. Всички тези имена независимо от своя произход — славянски, прабългарски, християнски и др. — придобивали общобългарска етническа натовареност, осъзнавали се като българска именна традиция. В преобладаващата си част обаче антропонимията носи подчертан славянски облик — обстоятелство, което свидетелствува ясно за същината на българската народност през средновековието и доказва, че няма основа-
17
ние да се надценява влиянието на проникналите в българските земи и влели се в българската народност през XI—XIV в. тюркоезични елементи.
През първата половина на XIII в. България трябвало да отстоява своята независимост в борба срещу латинци и маджари. Втората половина на XIII в. била белязана с нашествията на татарите, особено по време на въстанието на Ивайло (1277—1280). През целия този период не преставали войните с византийците. От средата на XIV в. над българските земи надвиснала заплахата от османските турци. Не е случаен фактът, че първата организирана съпротива новите нашественици срещнали в лицето на родопския воевода Момчил [19].
През XIV в. балканските народи изживявали период на развити феодални отношения и на голяма политическа разпокъсаност. Българската държава, която при управлението на цар Иван Асен II обхващала цялата българска етническа територия, с течение на времето се разпаднала на няколко царства и деспотства. В навечерието на османското завладяване в старата българска столица Търново управлявала династията на Шишмановци, а от 1371 г. на трона се намирал цар Иван Шишман. Във Видин царствувал брат му Иван-Срацимир, чиито владения образували Видинското българско царствб. Причерноморските земи ръководел деспот Добротица, който в 1387 г. бил наследен от сина си Иванко. Във Велбъжд (Кюстендил) управлявал като самостоятелен господар деспот Константин Драгаш. В Средна Македония се обособили владенията на крал Вълкашин, наследен след 1371 г. от сина си Марко. Сяр бил столица на деспот Углеша, северно от Солун били владенията на Богдан Жупан. Със същата разпокъсаност се характеризирали и останалите балкански земи (например разпокъсването на държавата на сръбския крал Стефан Душан) и тя най-много улеснила османското завладяване.
Най-продължителна и драматична през разглеждания период била борбата против османските завоеватели. В нея българският народ пролял много кръв, били дадени много жертви. Тази съпротива за народ и вяра се водела по всички краища на българската земя и оставила дълбоко отражение в паметта на поколенията. И досега ни вълнува един от заключителните пасажи на Бориловия синодик, съставен през последните тревожни години, когато се решавала съдбата на България — пасажът, в който се пее „вечна памет” за Семир, Йончо, Добромир, Иваниша и всички други, които заедно с тях проявили мъжество срещу „безбожните турци и пролели кръвта си за православната вяра” [20]. И до днес се е запазил краткият изразителен надпис на севаст Огнян, който заявява, че „държал докрай за вярата на Иван Шишман” [21]. Една наистина героична страница от историята на българския народ, която е оставила трайни следи в епическите песни, била борбата на легендарния Крали Марко срещу османските насилници в закрила на поробеното българско население [22].
Така със съзнанието, че брани своето отечество, че брани своя език, бит, вяра, култура, се изявявала българската народност в по-
18
следните съдбоносни години на своето свободно съществуване. Една народност, утвърдила се в период на политически, икономически и духовен подем в края на IX в. и дала в продължение на няколко столетия ярък израз на своето присъствие и роля в историята на Балканския полуостров, на православното славянство и на останалия европейски средновековен свят.