17. МИНАВАНЕ НА ГРЪЦКАТА ГРАНИЦА. АРЕСТУВАНЕТО НИ ВЪВ ВОЛОС. ИЗБЯГВАНЕТО НИ ОТ УЧАСТЪКА. В АТИНА. ПРИСТИГАНЕТО НИ ВЪВ ВАРНА. ЗАПОЗНАВАНЕ С ВОЙВОДИ И РЪКОВОДНИ ДЕЙЦИ И ОТ ДРУГИТЕ ОКРЪЗИ В СОФИЯ. КОНФЕРЕНЦИИ И БЕСЕДИ ЗА БЪДЕЩАТА ДЕЙНОСТ

 
След като прибрахме оръжието от ония въстаници, които се върнаха по домовете си, и го складирахме и поверихме на доверени и здрави хора да се пази, и след като ликвидирахме и въпроса със старите четници, компрометирани пред турската власт, като се изпратиха зад граница, най-сетне аз и Христо Настев с няколко другари в края на ноември, както казах по-горе, потеглихме за България. Тръгнахме с един куриер, който познаваше пътя за гръцката граница – от Търсянско през Рупишко и Гребенско към границата. През целия път ни валя дъжд непрекъснато. Нощно време прегазихме Гребенската река – мътна и придошла – близо до гр. Гребена. След 2-3 нощно пътуване стигнахме границата близо до Калабака. При минаването на самата граница гръцкият пост ни залови. Той искаше да ни кара по етапен ред, като други заловени преди нас въстаници от Костурско и Леринско. Но ние, щом му дадохме 1-2 лири турски рушвет, той ни освободи. Продължихме си пътя сами до гр. Калабака и Трикала. От границата до Калабака е все гора, тъй че на пол-път си поседнахме да си починем и си запалихма огън, за да се поизсушим, тъй като бяхме съвсем намокрени. Отдалече виждаме други въстаници, наши, да ги карат под конвой. Тогава аз с двама другари се отбих няколко крачки и се закрих, а Христо Настев не поиска да ме последва. Щом го видяха гръцките войници, взеха и него при другите. След като отминаха, ние си тръгнахме пеша чак до Трикала и там се качихме на влака за Волос. Там ни залови полицията и ни откараха в участъка. Намерихме там около 40 души наши въстаници от Костурско и Леринско. В участъка ни разследваха двама офицери. Първо ме запитват, дали зная гръцки и защо не зная. Аз им отговарям: “Не зная, защото не съм грък, а българин”. Те се учудват и казват: “Как така ти си родом от Македония и да не знаеш гръцки, когато Македония е наша и пр.” След това питаха кой ни е дал оръжие за въстанието. Казвам им: “Никой, с пари сме го купували от вас и гдето сме могли да намерим”. Те си останаха с убеждението, че аз не съм от Македония, а че съм български офицер. Не можаха да повярват също, че ние сме си направили въстанието. Казваха: “Български офицери като Сарафов и други направили въстанието, а не вие”. Още тогава схванах каква злоба и какви замисли се пораждат у гърците срещу нас, българите в Македония.

В участъка не ни държаха тъй строго, даже ни позволяваха сами да си купуваме грозде от бакалина, който беше точно срещу портата на участъка. Аз използвах тази свобода, за да избягам от участъка заедно с Ташко, който знаеше гръцки, за да ми служи като преводач. Веднага се качихме на параход и заминахме за Пирея. Оттам отидохме в Атина. Знаех, че там има наши костурчани като работници майстори, та гледахме да намерим някои от тях, за да се прикрием. Действително, още на другия ден рано рано по улицата заварих двама работници. Че са такива личеше по дрехите им – варосани и нацапани с кал. Те ме запознаха с Георги Киселинчев от с. Косенец, брат на Лазар Киселинчев, който беше въстаник в Костурския район. Успяхме да се укрием от полицията. От Пирея за Варна пропътувахме свободно с гръцки параход. Всички други арестувани си полежаха по участъците, докато се направят постъпки и бъдат освободени. Не напразно е казано: “Бежаново бело носи, стояново – черно”.

Когато пристигнах в София, преди всичко ме интересуваше да науча как е поставен нашият въпрос пред външния свят и въобще да се осведомя за положението. Тук намерих сума войводи и четници, които бяха дошли по-рано от цяла Македония и Одринско и с мнозина от тях се запознах. Видях се с Христо Матов и д-р Христо Татарчев, които бяха задгранични представители на Организацията. Ръководните дейци често пъти се събирахме на конференции, за да обмислим вътрешното положение на Македония, както и бъдещата дейност. Между многото въпроси най-много ни занимаваше въпросът по въстанието: трябваше ли да се направи такова въстание или не. От мнозина и най-много от серчани, се критикуваше, че въстанието било много прибързано и катастрофално за населението в Македония. То не донесло никакви реални придобивки, а само едно разорение на селата и пр. Най-остри критики се правеха от серчани, защото те не въстанаха съгласно решението в Солун. Във всички конференцииХристо Матов присъстваше и само изслушваше и си взимаше бележки, след туй взима думата и с едно необикновено хладнокръвие отговори на всеки въпрос, като със силни аргументи оборваше критиките и доказваше, че не е грешка и прибързано въстанието, а напротив, според него – тъкмо на време и място. Той доказваше, че има добри резултати не само за населението сега, но и за бъдеща борба. “С въстанието – казваше той – се създаде вътре у населението кален борчески дух”. Имаше и лични обвинения и остри нападки на един срещу други, като едни се смятаха за прави, че са били против въстанието, а други – виновни, че са били за въстанието. Изтъкваха се принципи, правеше се преценка на всичко минало – и то прибързано – и се мислеше все за бъдещето. Обаче у всички дейци владееше едно общо убеждение и мнение, че борбата трябва да продължава. Изказваха се мнения относно начина и тактиката на борбата – какви трябва да бъдат за напред. Имаше мнение борбата да се преорганизира отново и да се гледа по всякакъв начин движението да се ръководи отвътре, а не от вънка. Да се запази самостоятелността на Организацията и крайната цел – автономията – никакво присъединение. От всички се осъждаше върховистката борба, която само компрометираше светото дело пред външния свят, даваше външен и несъстоятелен характер на движението.

От всичко гореказано аз си вземах бележки и си изработих едно правилно становище по бъдещата борба в Македония, а именно: Организацията да бъде чисто вътрешна и самостоятелна и да се бори за крайната си цел – автономията.

[Previous] [Next]
[Back to Index]