16. ДЕЙНОСТТА НА ВЪСТАНИЦИТЕ В ПУНКТА “КАЙМАК-ЧАЛАН”. АТЕНТАТ СРЕЩУ МОСТА ПРИ С. СЕКУЛЕВО. ИЗГАРЯНЕ НА С. НЕОКАЗИ. СРАЖЕНИЕТО ПРИ БАРБЕЖ. УБИЙСТВОТО НА ЛЕЧО НАСТЕВ. ВРЪЩАНЕТО НА КОСТУРЧАНИ  ОТ МАРИЙОВО. УБИЙСТВОТО НА ЛАЗАР ПОПТРАЙКОВ ОТ СТРАНА НА КОТЕ

 
Както казах, на конференцията пре Екшисулийския център решихме пунктът “Каймак-Чалан-Нидже” да се ръководи през време на въстанието от горския началник Лечо Настев Церовски заедно с войводите Тане Горничевски  и Леко Джорлев. Той веднага замина с Дачо и Ичо от Вощарани, който му беше добър съветник през цялото време, понеже познаваше местността като стар и опитен деец. След войводския съвет те веднага изпратили позиви по селата. За по-бърже, както бяхме решили, те изпратили по един четник във всяко село, за да изведе въстаналите и въоръжени селяни. Дали са инструкции какво да предприемат през нощта срещу 20 юли стар стил – Илинден. Определен бил сборният пункт на всички въстанали – “Барбеж” (Сетинско).

От района на Тане Горничевски въстанаха всичко около 250 души: от с. Церово – 17 души с войвода Стефо Гошев; от Баница – 42 души с войвода Дзоле Стойчев и Нацо Кочев; от с. Горничево – 25 души с войвода Дине Ташеманов; от с. Борешница – 14 души с войвода Танас Попов; от с. Росен 13 – души; от с. Вощарани – 50 души с войводи Минче и Русе; от с. Пътеле – 30 души с войвода Циле Календжиев. Повечето въстаници бяха въоръжени с гръцки пушки “гра”, някои с ловджийски пушки, а някои – с коси и брадви.

Първата вечер въстаниците от тоя район прекъснаха телеграфните жици между Лерин, Сурович и Воден. На втория ден те нападнаха войската в с. Пътеле, която беше обсадила въстаниците в селото и им попречила да излезнат през първата вечер. Въстаниците открили огън срещу войската от всички страни и тя се принудила да отстъпи към Суровичево. Нашите са били здраво укрепени по височините и оттам са обстрелвали. Като видяла войската, че не може нищо да им направи, изплашила се и избягала.

В района на Леко Джорлев въстанаха около 250 души от следните села: Попължени с войвода Никола Ангело, Върбени, Неокази и Крушоради, Асеново село, Секулово, Каленик, Сович, Сетина, Попадия и др. През първата нощ те прекъснаха телеграфните жици между Лерин и Битоля, запалиха турските кули в с. Върбени, Каленик и др. и нападнаха турското село Конярите. Освен Леко Джорлев на тези въстаници войводи са били Ило Гъсков от с. Баница, който беше дошъл с Тома Давидов, Ило Марчев от с. Секулово, Цветан ог Асеново село, Ристо Шината от с. Каленик, Кърсте Леондев от с. Неокази. И те бяха повечето въоръжени с гръцки пушки “гра”, някои с ловджийски пушки, с брадви и коси.

В първите дни Лечо Настев действуваше с тези въстаници в споменатия район. На третия ден той беше обсаден от войска и башибозук в местността “Кутелио” (Сетинско) и още от заран се откри сражението. Въстаниците бяха здраво укрепени в канарите, но пак положението им стана критично, понеже бяха обсадени и нападнати от многобройна сган от всички страни. Ако не бяха се притекли на помощ въстаниците на Тане Горничевски, щяха да дадат сума жертви. Напротив, турците, ударени в гръб, дали много жертви. Сражението трая почти целия ден. Най-после, като видели турците, че не могат да откъртят въстаниците от здравите им позиции, принудили се да се оттеглят вечерта. Там са паднали около 13 души войници, убити и други 9 души уловени живи. В това сражение нашите са взели трофеи: пушки и патрони. Това сполучливо сражение окуражи много въстаниците. Временно те бяха станали пълни господари по височините на Каймак-Чалан и свободно се движели с развято знаме около 2-3 седмици.

Турците не смееха да настъпят с малко сили и държаха само полето. Както казах, не всички въстаници бяха въоръжени със силни пушки. Ето защо Лечо Церовски в споразумение с войводите направи същото, което бях направил аз в другите центрове, т.е. преорганизирал наново въстаниците на чети само със здраво оръжие, като задържал по-здравите и по-младите хора, а другите върнал в селата им, докато още не са усетени от турската власт. По чисто българските села въстаналите лесно и незабелязано се върнаха по селата си, но за ония села, които бяха смесени с турци, като например Вощарани, Неокази, Сикулово и др. връщането на селяните ставаше твърде рисковано. От с. Вощарани нито един не се върна, всички до край си останаха, защото знаеха колко проклети са техните съселяни турци. Отначало и неоказци не искаха да се връщат, но след дълги колебания решили да си отидат, само че не веднага, а чак на петия ден. Те направиха голяма грешка с това закъснение, защото в селото се прибраха след ожесточеното сражение при Барбеж, гдето турците дадоха жертви. Щом се върнали в къщи турците ги нападат и ги залавят всичките. Връзват ги и оттам уж в Лерин ще ги карат – разстреляли ги по пътя. Разярени от сражението турците се нахвърлят върху българските къщи в селото, ограбват ги предварително и след това започват да колят и убиват старци, жени и деца и опожаряват къщите им. Тогава избиха около 70 души. Това беше едно люто отмъщение на турците против въстаналите гяури. В с. Вощарани българите не пострадаха, защото самите турци са се противопоставили, като са казвали: “Добре, ще изгорим къщите и ще изколим българите, ами после, ако дойдат комитите от гората?”

На 25 юли една група въстаници под ръководството на Дачо Георгиев вдигна във въздуха моста при с. Секулево с динамит, както и релсите на железопътната линия Битоля – Солун. Големият мост на р. Елешка не можа лесно да се бомбардира, защото се охраняваше от много войска, която беше укрепена в окопи. В първите нощи аеноселци и сакулевци се опитаха да го нападнат, но бяха отблъснати.

Към 3-4 август турците, след като се ориентираха, струпаха по-големи сили и почнаха да настъпват едновременно към двата пункта в Леринско: каймакчаланския и нередския с. Бувкол, знаейки, че там са разположени нашите въстаници с развети знамена. Още рано, при изгрев слънце, турската войска настъпи към местността “Осоя” и “Бела река” (Сетинско), гдето бяха укрепени нашите въстаници, на брой 200 души. Там беше Тане Горничевски с въстаниците от своя район. Откри се огън от двете страни и сражението започна. Турците на няколко пъти атакуваха, но биваха отблъснати, все с жертви от тяхна страна. Почти целия ден се води люта борба.Турската войска е била многобройна и почнала да обсажда въстаниците от всички страни, но те се държаха упорито, без да отстъпят нито крачка. Мястото им позволяваше. При все това, ако не беше дошла помощ от Лечо Настев и Алеко Джорлев с техните отреди и да ударят в гръб войската, нашите щяха да бъдат разбити. Турският кордон бе разпокъсан и частите им почнали да отстъпват – едни към Острово, други към Лерин. И в това сражение турците са дали доста жертви, а от нашите – само трима убити и няколко ранени.

Понеже това сражение е траяло продължително време, на въстаниците са останали съвсем малко патрони, а някои вече не са имали никакви. Тогава Тане със своя отряд се прехвърлил в Саракиново и Пожарско, т.е. във Воденско, в района на Кара Ташо, за да си отпочине и достави припаси. Там нямало никакво движение, селата не бяха въстанали.

Лечо и Алеко Джорлев пък след сражението са отстъпили към Марийовско. Влезнали във връзка с въстаниците в битолско Марийво, където горски началник беше Никола Петров Русински. Там са прекарали около един месец. В края на въстанието, през м. септември, за нещастие Лечо Настев в едно сражение с многобройна войска в Сетинско падна убит с 28 въстаници. Той си изпълни своя дълг достойно като горски началник.

След като се видя, че ние сме сами в борбата, че никой от съседните държави не ни се притича на помощ, Турция струпа многобройна войска в нашия окръг, отвсякъде – нещо около 250 хилядна армия. Блокира всички планини, опожари селата в цели околии и с това влоши страшно много нашето положение. В Костурско стана много по-тежко, понеже почти всички села бяха изгорени и ограбени и въстаниците мъчно можеха да се продоволствуват. Населението беше останало без подслон, разпръснато по гори и градове. Настъпи едно отчаяние, особено в Костурско. Там най-дилно беше негодуванието срещу горското началство. То трябваше да се грижи не само за въстаниците, но и за самото оголяло и обедняло население, останало без подслон. Един ден в с. Бабчор е имало силен протест от всички събрани въстаници против ръководните сили, критики и нападки били отправяни защо само техните села били изгорени и така пострадали, а другите не. Наистина в Леринско съвсем не беше така окаяно положението, понеже селата бяха почти запазени, пострадали бяха само 3-4 села. Освен това, костурчани бяха изолирани отвсякъде, не знаеха какво е положението вънка. Аз през това време бях във връзка с Битоля и знаех нещо за външното положение. Това научавах от писмата, които получавах от Аце Дорев от Битоля. Имахме наредена поща по един служащ с терезината “Бон майстор”. От Аце Дорев получавах изрезки от вестници – руски и френски. Знаейки плачевното положение на костурчани, аз им изпращах сведения.

Един ден, когато бях получил доста интересни сведения от Битоля, изпратих ги пак на костурчани по специален куриер заедно с едно мое писво, в което им давах кураж. Какво съвпадение. Писмото пристига и се предава на Чакаларов точно когато в с. Бачбор той се чудел какво да каже на отчаяните въстаници поради тежкото положение. Отваря писмото и веднага го прочита – да чуят всички. От новините, които им съобщавах, всички се ободрили и викнали: “Да живее свободата! Ураа! и пр. Временно положението един вид се спасило.

За да могат по-лесно да се прехранват, костурчани решили: 500 души въстаници, начело с Лазар Поптрайков, Манол Розов и Михаил Николов да се прехвърлят през Леринско в Марийово, понеже селата там бяха запазени, а освен това местата са планински и гористи и по-удобни за прикриване. Имали са план да се слещнат с мен и заедно да нападнем и да разрушим големия мост на железопътната линия при Екши-су. Той се охраняваше от 400 души войска. Аз не можах да се срещна с тях, защото писмото им получих по-късно, след като те са прехвърлили линията и са се отдалечили към Сетинско. В Марийовско те влезнали във връзка с четите от Битолско и Прилепско Марийово. Костурчани и там издържали няколко сражения с турската войска, едно от които – онова при с. Чанища – е особено забележително. Там турците са били отблъснати, като същевременно са дали много жертви. В Марийово падна убит Манол Розов, а Лазар Поптрайков – тежко ранен.

През есента пак се връщат в Костурско. Минават от Леринското поле доста разнебитени: голи и боси, изморени от дългите походи. В Леринско попаднаха на засад при местността “Павлил” Лаченско итам бяха разбити и разпръснати. Паднаха убити доста момчета.

Аз по това време (както казах по-горе) бях останал сам с 18 души и обикалях Нередския център. Получих писмо от Лазар Поптрайков, че е ранен и искал да дойде при нас. Очаквах го да дойде. Но той, нещастният, вместо да дойде при нас, предпочел да иде при Коте. Последният, като стар другар и познат, обещал му уж да го лекува. Доверил му се. Тоя изрод Коте, вместо да му направи другарска услуга и да му даде помощ, убива го подло и изпраща главата му на костурския владика Каравангелис срещу 30 наполеона. Владиката беше ортак с турците. От тогава Коте стана напълно гръцко оръдие и доверено лице на владиката, задето взе главата на българския комита. Този подъл разбойник Коте насмалко остана да вземе и моята глава, но по една щастлива случайност това не му се удало да извърши. Докато бях там, аз нищо не знаех какъв кюлаф ми се кроел. Научих всичко едва когато през зимата пристигнах в България. Ето как било:

Към края на месец ноември, когато вече беше почнал да вали сняг, ние се навъртахме в Търсянските и Статичките колиби. По донесение на някои търсяни, които по-рано бяха с нас и знаеха точно в кои колиби сме, разбойникът Коте нагласявал план една нощ да ни нападне на спане. Търсянчетата му донасяли, че у мен има много пари. Чисто разбойническо дело. Един от търсяните, на име Митре, който лежеше в затвора заедно с мене и който беше привързан към мен, не бил точно посветен в пъкления план на Коте. Само знаел, че ще ходят по пари, но къде и от кого – не знаел. Навярно не са имали доверие да му кажат. През нощта тръгнали и се приближили до нашата колиба. Тогава Митре им казва: “Абе къде ходим, тук нали е Георги с четата”. Другите му казват: “Да, ние за тук сме потеглили”. “Как така? Аз не съм съгласен по никой начин”. Дръпва се няколко крачки назад и насочва пушката към тях. И други търсянчета се разколебават и го последват. Скарват се и вземат да се нападат взаимно. Тогава, като видял Коте, че тая работа не върви гладко, напсувал ги на майка всички търсяни и се върнал обратно назад. Той смятал да ни хване на спане, вярвайки на търсяни. Но... имали сме щастие!

Трудно вече се влизаше в селата, а вънка почна да става студено. Тогава решихме и ние да заминем за България и там да прекараме зимата. Оставихме оръжието си на верни хора, парите предадох на ръководното тело в Лерин с поръчение една част да изпратят на Михаил Чеков в с. Екши-су. Взех само за пътни разходи и тръгнахме за гръцката граница, а оттам за България. За пръв път бях решил да дойда в България. Интересувах се да видя свободната българска държава, та да имам ясна и конкретна представа за свободата.

Не заминаха зад граница през зимата и останаха нелегални в Леринско: войводите Михаил Чеков, Тане Горничевски, Алеко Джорлев, Александър Турунджов, Пандил Шишков, Дзоле Стойчев и някои други, а от костурско – Митре Влаха, Христо Цветков и др.

[Previous] [Next]
[Back to Index]