18. ОСНОВАТЕЛИТЕ НА ВМРО СЛЕД ВЪСТАНИЕТО, ОСТАНАЛИ ВЪТРЕ. ЗАМИНАВАНЕТО МИ С ЧЕТА ЗА МАКЕДОНИЯ. СРЕЩАТА МИ С ГЕОРГИ СУГАРЕВ, ХРИСТО УЗУНОВ И ПАВЕЛ ХРИСТОВ В С. КАРАМАНИ. ОТИВАНЕ НА КОНГРЕСА В ПРИЛЕПСКО

 
След общата амнистия бившите членове на ЦК на ВМРО Иван Гарванов и Димитър Мирчев дойдоха в София, а за членове на ЦК в Солун временно останаха Христо поп Коцев от Щип и Спас Мартинов от Битоля и двамата учители в гимназията, а Христо Матов и д-р Христо Татарчев – за задгранични представители в София. Пере Тошев, Гьорче Петров и Даме Груев – основателите на Организацията след въстанието, през зимата, останаха в Битолско. Също така бяха останали в окръга: Георги Сугарев, Христо Узунов, Петър Ацев, Георги Пешков и др. Те, особено Даме, замислиха и почнаха да действуват за преорганизиране на населението вътре. Пере и Гьорче предложили да се свика един конгрес и да се обмисли как да се отпочне да се работи в бъдеще. В София някои от нас вече разбраха, че не ни е мястото тук и затова решихме да влезнем вътре и там да заработим наново.

Щом се пукна пролетта, почнахме да се готвим за заминаване. Някои вече от по-рано бяха влезнали с чети, например Христо Чернопеев в Струмишко, Миле Развигоров в Щипско, Стефан Димитров във Велешко. Аз потеглих с пет души другари заедно с войводата Ванчо Сърбаков от село Вранещица (Кичевско) и Атанас Албански от Скопско, минаващ за секретар на Ванчо Сърбаков всичко 18 души. Това беше в началото на месец март 1904г. Заедно с нас тръгнаха местните войводи: за Кратовско – Атанас Бабата и за Скопско – Боби Стойчев. Последните двама бяха родом от България. Едновременно по друг канал потеглиха: Лука Иванов – за Воденско и Яне Сандански – за Серско. Преди да тръгнем, направихме няколко опита с динамит и адски машини. Аз взех със себе си, с четата, освен доста оръжие, още и взривни материали – динамит, адски машини – за Битолско. Също така и другите чети носеха приготвени по два килограма в раниците на всеки четник.

Границата преминахме благополучно. След туй през Кочанско, Паланечко и Кумановско продължихме на юг. В Паланечко се разделихме с Атанас Бабабата. Той остана в своя район, а ние с Боби Стойчев продължихме за Скопско. В село Кьойли, скопското поле, преденувахме в една празна турска кула. От там Боби Стойчев ни предаде на един четник от село Соня (Поречко), който се казваше Стойче. Реката Вардар минахме с лодка под село Зелениково и в същото село денувахме. От там се обадихме на на ръководното тяло в Скопие. За такова тогава минаваха учителките: Славка Чакърова от Струга и Янка Каневчиева от Охрид. В Скопско организацията ми се видя слаба, при все, че там не въстанаха както в Битолско.

Четникът Стойче ни води до Пуста Брезница (Поречко). Той ни каза: До тук познавам мястото. Това село се състои от 30 къщи и се намира тъкмо на границата между Поречко и Скопско. Още като чухме името Пуста Брезница се заинтересувахме доста, защо се казва пуста. Действително това име било заслужено дадено, понеже местността е пуста, лишена от вода. Само на едно място се намира вода – и то в една канара, гдето се събира без да се изтича. Самото местоположение направило селяните диви и хайдути. Това село е било главният пункт за минаване и укриване на хайдушки чети. Почти всички чети за Битолско все тук са минавали понеже самото място помага, бидейки доста отдалечено от градовете. Селяните са се занимавали повече с разбойничество и укривателство на хайдути. Хората бяха едри, на физономия страшни, особено като им гледаш ония ти ми перчеми, оставени на главите... Бяхме им пратили известие да дойдат, да ни донесат храна и най-главното – вода. Чакахме до пладне, никой не се явява. Повторно им пращаме известие, дори със закана: в случай, че не дойдат, денски ще им влезнем в селото. Тогава, ето ти ги. Но предварително пращат жените, за да разузнаят и разберат настроението ни, дали няма да ядат бой, а след това самите мъже да се представят. Така и направиха. Дойдоха около 15-16 души, всеки си носи по една брадвичка и един по един се промъкнаха през зелениковите храсти. Търсят извинение, че не са знаели и пр. Ванчо Сърбаков знаел що за хора са, затова ни предупреди да си пазим пушките, защото те биха могли да ни ги откраднат. “Страшни харамии са те – казваше той – пазете се!” След като се увериха, че няма да има бой, почнаха хитро да интимничат, да ни хвалят, ама все окото им е да падне нещо в ръцете им, за да не го видиш още веднаж. Навъртат се, усукват се около нас, но ние си държим пушките и раниците. Като видяха, че не им се удава възможност да ударят нещо келепир, с други думи – че не им се дава възможност да упражнят стария си занаят, както са правели с другите, тогава един от тях, който седеше до мене, се обърна към мене с думите: “Господине, та нема да ми дадеш малихерава?” “Как ще ти я дам – казвам му аз – ами аз после?” Той ми отговаря с една хитра усмивка: “Е, боге, защо си комита, до онде ке си найдеш друга, а я от каде ке найда?” Разбира се, че за тях пушките са нужни само за разбойничество, не за друго. От организация нищо не разбираха, не са били посветени. Вечерта ги събрахме в селото и им говорихме как и защо трябва да се работи за напред. Посветихме ги в делото.

От там, през средата на Поречето и все по течението на река Треска прехвърлихме Песяк планина и през Рабетин-кол, като прегазихме р. Велика, на сам ден Гергьовден се озовахме в родното село на Ванчо – село Вращеница (Кичевско). Уморени от дългия път, там преседохме няколко дена и си отпочинахме. Там се видях с Яне Скаев, с когото лежахме в Битолския затвор, като осъдени на смъртк по Йосифовата афера. Той ми разправи, че всички политически затворници са били освободени по случай Мюрцщегските реформи. Това много ни зарадва. И действително с тази нова и широка амнистия духът на народа се засили и се подкрепи вярата в делото, за да продължим борбата.

Там се разделихме с Ванчо Сърбаков и Атанас Албански. Аз продължих пътя през Демир-Хисарско, а те останаха в Кичевско и Порече. В Демир-Хисарско от въстанието не беше стъпвала чета. Минах в селата Големо и Мало Църско, видях се с поп Спиридон, който току що си беше дошел освободен от затвора. И той ми разправи някои работи по амнистията.

От там посетих село Спространи, Велмевци, Железнец, Бабино, Слоещица, Церово, Вирово, Боища, като се спирах във всяко село и правих събрания и наново ги организирах. Стигнах в с. Смилево. То ми направи тъжно впечатление. Преди година какво беше, какво го оставих, а сега какво го намирам – цялото в развалини. Останали са малко селяни, всички са се изселили в Битоля.

От там се обадих в Битоля, че съм пристигнал. Научих, че Георги Сугарев и Христо Узунов са били в града, та гледах час по-скоро да се видя с тях. И те много се зарадвали на моето пристигане. Съобщиха ми веднага да се срещнем в с. Карамани. Те там са били излезнали от града и ме чакаха. От Смилево през селата Свинища, Стрежево, Облаково, Догрижани, Кукуречани пристигнах в с. Карамани. След толкова дълга раздяла за пръв път тогава се видяхме със Сугарев, Христо Узунов, Анастас Лозанчев и Павел Христов, от които последните двама също бяха дошли в Карамани. Всички изпитвахме чувство на радост, че пак се виждаме живи и здрави. Те с нетърпение чакаха да им разправя нещо за България. Аз им разправих за всички подробности около конференциите в София. Също така ги осветлих как Сарафов се опитваше да взима безогледно пари от разни страни, без да пита някого и с единствена цел пак той да започне да играе роля и да се изтъкне като големец на делото. Те от своя страна ми описаха накратко новото положение в окръга. Казаха ми, че Даме Груев с Дякон Евстатий и Христо Пасков е заминал за Леринско и Воденско. Анастас Лозанчев ми разправи за влошените отношения между него и Даме Груев. Той бил обиден от него и отчаян от работата. Затова решил да замине за България. Отказва се от всякаква революционна работа. Съобщиха ми също, че са решили да се съберат на конгрес всички по видни ръководители от окръга. Чакали моето пристигане. Намерили за най-уместно конгресът да стане в Прилепско, понеже там са били Пере Тошев, Гьорче Петров, Петър Ацев, Георги Пешков и Никола Каранджулов. Последният беше избягал от битолския затвор с 28 души затворници, като са пробили стената на затвора. Там щял да дойде и Даме, а също така било вероятно да дойдат ръководни сили от съседните околии от Скопския и Солунския окръг. Анастас Лозанчев и Павел Христов се върнаха в града, а аз, Сугарев и Узунов тръгнахме за Прилепско. Това беше през първите дни на май, 1904г. Четниците оставих временно в полските села под ръководството на градското тяло, докато се върна от конгреса. Ние тримата стигнахме по канал в село Плетвар, гдето се срещнахме и се видяхме за пръв път с Пере Тошев, Петър Ацев и Никола Каранджулов. А с Гьорче Петров не се бях виждал от 1896г. в Солун. От Прилеп дойдоха Георги Пешков и Йордан Тренков. Чакахме да пристигне Даме Груев от Тиквешко, понеже разбрахме, че е там. След няколко дена дойде и той заедно с тиквешките войводи Пешо Самарджиев и Добри Даскалов. От Велешко пристигна Стефан Димитров. За пръв път всички се събрахме в село Беловодица. Сега не оставаше друго, освен да пристъпим към дневния ред на конгреса. Обаче Даме, обиден от Георги Пешков, поради някакви стари работи, заяви пред всички, че няма да присъства на срещата и ще я напусне, докато тук е Георги Пешков, понеже този е говорил по негов адрес неприятни думи, приписвайки му неверни работи. Например казвал бил на Михаил Чеков в Екши-су, че на Даме не са били чисти сметките и още други нелепости. Всичко това падна върху нас като гръм. Как е възможно да не присъства Даме на тази толкова важна среща. Пере и Гьорче само се споглеждат и мълчат. Чудим са как да излезнем от това положение. Тогава, ние, по младите, собствено аз, Сугарев, Узунов, Петър Ацев и Каранджулов взехме инициативата да въздействаме и на двете страни по другарски, само да се изглади конфликтът. Говорихме на страна, най-вече на Пешков. Да си признае, че е сбъркал, като се изпуснал да говори такива неща и да излага Даме. От друга страна помолихме Даме да направи една жертва в името на делото. Да се опростят. Заставихме ги да си подадат ръка и да се разцелуват за общото благо. По този начин конфликтът между Даме и Пешков се уреди благоприятно.

[Previous] [Next]
[Back to Index]