15. ПРЕВЗЕМАНЕТО НА НЕВЕСКА. СРЕЩАТА МИ С ЧАКАЛАРОВ НА ВЪРБИЦИ. ОТСТЪПЛЕНИЕТО НИ КЪМ ЕМБОРСКАТА ПЛАНИНА. ПРЕХВЪРЛЯНЕ В ЕКШИСУ И ПРИКРИВАНЕ В ЛЮБОТИНСКОТО БЛАТО
 

На път към Екшисулиския център получих писмо от Чакаларов с предложение да нападнем Невеска. То пристигна на 13 август късно, когато те на 12 амгуст са нападнали Невеска. Превзели са градчето и влезнали един ден по-рано от нашето пристигане. Там са взели участие лерински въстаници откъм с. Зеленич, начело с Михаил Чеков, Пандни Шишков и Алекса Турунджов. Щом получих писмото от Чакаларов аз веднага потеглих, но късно беше. На другия ден от превземането на Невеска и аз влезнах с въстаниците. Там заварих войводата Никола Мокренски (Алай бей), разположен със своята чета, а другите бяха се изтеглили на Върбица, над с. Загоричани. В Невеска престояхме само един ден. През това време свикахме селяните на общо събрание. Селото (малко градче) е чисто влашко. Говорих им за въстанието и че се борим за автономията на Македония.Свободата ще бъде еднаква за всички народности. Ние (казах им) както виждате, даваме най-скъпото – живота си за тази свобода. Трябва и вие да вземете участие в борбата, с каквото можете. В речта си все биех повече на чувства и на материалната страна, понеже там имаше доста заможни хора, какъвто бе например известният Мисирлията, в къщата на когото ставаше събранието. Тогава селяните, въодушевени, започнаха да хвърлят на масата пред мен жълтици и наполеони – кой 5, кой 10 и т.н., като казваха: Ето ние с какво можем да помогнем за тая народна работа. В едно кратко време на масата паднаха около 100 лири турски. Още тогава, по предложение на селяните  се избра една комисия, която се натовари да събере много по-голяма сума доброволна помощ за организацията. Обаче за жалост това решение не можа да се изпълни, защото на другия ден още рано нашите караули донесоха известие, че многобройна войска се точи от Лерин; главата й се вижда, а опашката и е безконечна… Други съобщиха, че и от към Костур настъпва войска. Тогава побързахме да излезнем и се оттеглим към Върбица при Чакаларов, който ни очакваше там да се срещнем и обмислим какво да правим: ще се бием ли с тази многобройна сган, която бърже напредва от две страни, или ще се оттеглим? Срещу нас настъпваше около 30 000 войска… Нямаше смисъл да се бием. Тогава решихме да отстъпим. Ние, леринци, заедно с Никола Мокренски потеглихме към Гръцко Блаца, а Чакаларов – към Грамос планина. В Клисура се разделихме. Ние с Никола Мокренски се отбихме на бивак в Емборската гора и там престояхме два дена без никаква храна. На самият ден Богородица – 15 август – гладувахме.

 На третия ден се запътихме към с. Емборе, като се надявахме да си набавим оттам храна. Предварително изпратихме Христо от същото село да накара селяните да изнесат храна за 150 души. Но за жалост нито хляб се донесе, нито пък Христо можа да се върне. Селяните са го предали на войската в селото и той бе убит. Тогава на риск се впуснахме през полето още същата нощ, за да се прехвърлим чак в Екшисулийско. На път се отбихме в село Ракита, оттам взехме малко хляб, колкото да се подкрепим в дългия поход. Там се отдели от нас Никола Мокренски заедно със зеленичани и се отби в блатото на Върбско. Там на другия ден въстаниците бяха разкрити от турците и паднаха убити около 15 четника. Ние продължихме и денски влязохме в с. Екшису. Благодарение, че в селото нямаше войска, че иначе, както бяхме уморени и изтощени от дългия път, щяха да ни разбият.

 След като си отпочинахме, излезнахме в гората. Там прекарахме до края на август. Турците най-после разбраха, че там е нашият главен стан и една заран се видяхме заобиколени от всички страни с войска. Но нали е гора, цял ден ни гониха, без да могат да ни открият огън. Мястото е хълмисто, позволяваше ни да се изгубваме от погледа на турците. Вечерта успяхме да се измъкнем от кордона в тъмното. Не ни оставаше нищо друго, освен да се укрием в Любетинското блато, като влезнем в тръстиката. Всички планини бяха блокирани от войски. Вмъкнахме се в тръстиката, гдено емаше сухо място и там, в блатото, прекарахме около 2 седмици. Храна си доставяхме от близкото село Любетино. Турците и там ни подушиха, но нищо не можаха да ни сторят. Опитаха се да хвърлят напосоки няколко гранати и ни оставиха. Само селото Люботино изгоряха.

 Оттам излязохме и пак се прехвърлихме в Екшисулийско. Взеха да се спускат мъгли и да валят дъждове. Това най-много ни помогна да се прикриваме и да губим дирята си пред турците. Особено ни помогнаха гъстите гори на селата Екшису и Негован. Това, последното, е чисто албанско, само един-единствен българин имаше там, на име Христо, и той ни служеше като куриер и връзка. Имаше и други организирани, макар по народност да бяха албанци и под гръцката патриаршия. Всички ни услужваха в случай на нужда. В селото квартируваше около 200 души войска, която пазеше телеграфните жици между Лерин и Невеска.

 Един ден през месец октомври бяхме се настанили на бивак в близката гъста гора на село Негован. През целия ден ни валя дъжд, а имаше и мъгли. Вечерта дойде при нас куриерът Христо от селото, за да ни донесе храна. Тогава аз го запитах какво друго има в селото, освен войската, къде е тя разположена на квартира? Той ми отговори: Нищо особено, войската е в долната махала и никой не излиза нощно време от къщи, страх ги е. А пък при поп Атанас има гости, от Лерин е дошъл Лаки Дивидков, който се жени за нашата учителка. Тук прекарва на курорт. Там е и старият учител Ставро от село Смърдеш на гости тая вечер.

 Като чух това име Лаки Дивидков просто подскочих от радост, но се сдържах, за да не се усъмнят защо се интересувам от него. Лаки беше гъркоманин и формен шпионин на турците в Лерин. Той беше същият, който ме гонеше и предаде един път на полицията в града, когато аз бях ръководител на делото през 1900г. Той мразеше и преследваше българите от фанатизъм, особено посветените в делото. Знаеха го всички, затуй отбягваха от него и се пазеха като от огън. Веднага тогава разпоредих да отидат в селото 5-6 момчета, заедно с Христо и да доведат Лаки и другите тук в гората. Беше тъмна нощ, като в рог. Ситен дъжд вали, мъгливо като през есен и то в гъста дъбова гора бяхме разположени. При тази обстановка ги доведоха под стража: Лаки, учителката, поп Атанас и стария учител Ставро. Запалих свещ да се видим. Пред мен стоеше същият Лаки Дивитков, когото съм дирил, така да се каже по земя и небо. Щом ме видя, позна ме, разбира се, и замръзна от страх, защото знаеше какво го очаква. Аз се обръщам към него и му казвам: Е, Лаки, сега какво ще правим? Какво мислеше ти едно време в града, че няма да дойде такъв един случай да ни паднеш в ръцете? Хайде сега нека те спаси тази Турция, която ти подкрепяше със своите предателства. Ти смяташе, че си сигурен, като има войска и че ще те допази, нали? Ето на, сега си в наши ръце! Той нищо не можа да продума, освен да се моли да му простим. Момчетата чакат голи-боси с нетърпение час по-скоро да се ликвидира с пленниците, та да си вземат дрехите и обущата. Аз виждам тяхното настроение. С мен беше и Христо Настев, който минаваше за най-близък мой съветник. Тогава се дръпнахме настрана и се съветвахме какво да се прави с другите невинн. Настев настояваше да ги избием всички като гъркомани, понеже всички служат на гръцката идея. Аз му казвам: Не! Ето момент, когато може да се прояви нашата хуманност, нашето човешко чувство и великодушие. Хайде нека направим един жест, като простим Лаки и освободим всички. Нека не се придържаме точно о правилото – покрай сухото гори и суровото… Нека ние постъпим обратно( Вярно е, че той е бил пакостник на организацията – както виждам сам си признава, но какво ще спечели нашата кауза с един шпион по-малко? Нека му пощадим живота, нека му простим, може би ще се оправи занапред, може би ще стане безопасен, а може и полезен… Да направим един опит, всичко става на тоя свят.

 Настев се съгласи с моето предложение. Тогава се върнахме при задържаните, викаме ги да се приближат съвсем до нас. Те треперят и чакат присъдата си. Преди да им съобщя решението си учителката – неговата жена – се обърна към нас цялата трепереща и със сълзи на очи казвайки: Братя, аз за пръв път чувам и разбирам, че моят мъж е бил турски шпионин и предател на братята християни. Вярвайте, Бога ако знаех, че той бил такъв, никога нямаше да се реша да се оженя за него. Във ваше лице виждам хора патриоти, интелигентни и разбрани. Делото, за което се борите, е свето. Виждам, че вие се борите за свободата на нашето отечество и сте хора умни и справедливи.. Най-сетне няма ли милост? Съжалете се за нас невинните! Тя гледаше себе си да спаси, Лаки го пожертвува. Тя не знаеше още нашето решение. И другите удариха на молба. Аз съобщавам нашето решение, че се прощава на Лаки. Нищо няма да му направим, бъдете спокойни, ще бъдете освободени. Ние не сме такива злодеи и убийци, както вие си представлявате. И у нас има съвест, дори повече, отколкото ви се струва сега. Едно ще искаме от тебе Лаки. Да се поправиш и откажеш от този път, който беше си избрал. Ако не можеш добро да направиш, не прави зло на народното дело. Недей да правиш пакости занапред. Ето сега ти харизваме живота. Но в случай че си останеш същия, тогава ние пак ще те хванем. Както виждате ние се борим и даваме жертви за да добием свобода за всички без разлика на анродност. Борейки се срещу Турция ние вярваме, че ще я съборим кога и да е с правдата си. Идеята за свобода никога не ще умре. Това да знаете добре. Хайде сега да си вървите в къщи.

 Като чуха това, не може да се опише колко се зарадваха. Какво очакваха и каво чуха! Още на другия ден Лаки си заминал за Лерин и оттам ми изпрати кутии цигари и шишета коняк – в знак на благодарност, че сме му дарили живота. От тогава той стана съвсем друг, промени се коренно. Почнал наляво и надясно да ни хвали и да казва пред всички гъркомани в Лерин, че ние сме били хора патриоти, че сме работели за истинска свобода и пр. Казвал, че сме били хора учени и честни, а не такива, каквито те си представяли комитите – като убийци и разбойници и пр. Някои фанатици гърци почнали да го подозират и мразят, задето така ни хвали. С една дума, от тоя случай той се измени и стана полезен, а не вреден, както по-рано.

 От Негованско пак се прехвърлихме в Неретско и оттам в Буфско, аз да мога някак по-лесно да влезна във връзка с Щаба и да разбера при това положение какво трябва да се прави по-нататък. Отвсякъде се натрупваха войски в нашите райони; блокираха се гори и планини; не можем да мръднем. Като дойдох в Буф разбрах, че в едно сражение преди няколко дена в Германските планини били разбити битолските въстаници и в сражението паднал убит войводата Йованче Кафеджията с 40 души. Там паднали убити 5 души от моето село.

 Продължих пътя в Буфкол и стигнах в село Кърстофор, моето родно село и оттам предрешен влязох в Битоля. Срещнах се с Аце Дорев, който беше задължен от Смилевския конгрес да остане в Битоля, за да служи за връзка и информационно бюро. От него се ориентирах за цялото положение в окръга, за местонахождението на Щаба, както и за това, че от никъде нямаме помощ, освен от одринчани, които са въстанали на 6 август – Преображение Господне. Видя ми се положението тежко, но нямаше друг изход, освен да продължим борбата и да се държи духът бодър у въстаниците.

[Previous] [Next]
[Back to Index]