ТАКА ТЕ ВЪРВЯХА. А своята зла орисия
и своя убит годеник
оплакваше в къщи девойка по име Мария
с прекрасни очи, с нежен лик.

На своя стар татко Тома бе едничка надежда –
изкусна бе в много неща:
над шева с иглата, в стана със совалката с прежда,
над белия хляб във пещта.

Но бе годеница, момиче невинно, така че
не хукна навън изведнъж,
във Река се смята за срам най-голям да заплаче
момиче над гроба на мъж.

Че там като птици момите затворени плуват
сред хаос от сладки мечти.
Бог само ги вижда и само стените дочуват,
щом някоя в мъка пищи.

Тъчейки на стана, дочу тя ридания силни.
Тревога я жегна: отгде?
И грозен вестител, проливайки сълзи обилни,
баща й при нея дойде;

– Дойде час за мъки, загинал е Кузман. Бил рече –
надвил, но убил го палач.
Жените във дрехи жалейни оплакват го вече ...
Железен е техният плач! –

И стона, сълзите при тая вест толкова мрачна
прикри тя от таткото стар.
Не охна дори, само стана полека прозрачна,
подобна на жълт кехлибар.

Той тръгна замислен, без даже глава да извърне -
далеч вече беше оттук.
Нещастник! Той нямаше нивга с любов да прегърне
на скута си мъничък внук.

А вече сама, тя разкъса забрадката своя,
простена и стисна уста
и плитки разплела, посипа със пепел в покоя
свещената си красота.

И с плач занарежда – О, мъка, о, гибел зловеща,
о, ден, между дните злочест,
животът ми беше до днеска усмивка гореща –
безкраен низ сълзи от днес.

Във гроба дори аз за своята мъка голяма
ще найда ли някога лек?
Къде ти изчезна, о, Кузмане? Вече те няма!
Защо ме остави навек?

И няма да видя аз как със трофеите бойни,
на коня си гордо летиш,
как първи във бойния танц на младежите войни
с оръжие страшно блестиш...

Зашо аз не бях редом с теб в оня бой великански,
та там във жестокия час
не тебе, а мен да уцелят стрелите албански,
да бъда днес мъртвата аз?

По урви дълбоки бих пръснала с бяс на менада
убийците твои сега.
Уви! От гърмежи се плаши девойката млада –
безсилна е мойта ръка!

Пред бога всевишен ще лея аз сълзи горчиви
и моя глас опечален
дано да дочуят ушите му всемилостиви –
дано да те върне при мен.

Уви! Да те видя пак жив – туй е само наивна
надежда! Че строг е Харон [13];
не ще промени бог за мен на природата дивна
жестокия вечен закон.

А аз в манастира калугерка ще се поселя –
да бъде животът ми строг,
та смъртен да не опетни мойта чиста постеля –
па бил и красив като бог.

И бога ще моля – дано чуе той как ридая
безсънно и нощи, и дни,
дано милостивият види и скоро във рая
със тебе ме съедини.

Аз често ти казвах: "Защо тъй на смърт се излагаш?
Пази се във грозния бой!"
Ала за нещастните щит бе, не смисли да бягаш,
защото ти беше герой.

Умря! Но очите щом сън тих и сладко неясен
притвори под златни звезди,
насън ще те виждам отново блестящ и прекрасен,
какъвто си беше преди.

Защо след смъртта му ти, слънце, все още раздаваш
лъчите си в червия ден?
Падни в океана! И вече недей да изгряваш,
щом Кузман залезе за мен ... –

Така тя редеше ... Побъркана, своите вещи
разхвърли със бели ръце.
И седна, оплакала буйно със сълзи горещи
мечтата на свойто сърце.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

13. Х е р о н – лодкарят, пренасящ мъртвите през река Стикс в Ада.