ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ
"ВОЙВОДАТА"
 

НА КУЗМАН ЦЪФТЯЩОТО ТЯЛО не много дълбоки
безброй малки рани побра,
но стигнаха множество рани големи, жестоки
и чак зад самите ребра.

Но смелост и ярост излъчващ, на бой ненаситен,
той още се хвърляше пръв,
летящ като огън! А вече боецът изпитан
изгубваше своята кръв!

И щом животворният ручей пресекна, той трепна,
замря с побеляло чело,
полегна връз коня и някакви думи прошепна,
и рухна от свойто седло.

Тъй дъб исполински, на бурите горд победител,
постига жестока съдба –
сече го строител на лодки! Самият строител
пък пада убит от дъба ... -

Албанецът млткна, а майката, що дотогава
мълчала бе, пак изпищя,
отпадна внезапно, приведе се и заприпява
над Кузман, над мъртвия тя.

Тълпата заплака, залюшка се; както вълните
се люшкат край морския бряг.
Когато на плач се наситиха вече очите,
започна вестителят пак:

– О, жено, недей да оплакваш сина си! Във рая,
по божия воля е той,
сред дивни наслади! И само смущава го тая
печал в оня райски покой.

Той падна, защитник прославен на края си свиден,
на ясния роден простор,
а не като мрачен злодей, от Темида [7] обиден,
захвърлен във мрачен затвор;

не свърши от глад, ни прояден от страшна проказа,
ни паднал във морски вълни,
удави се; нито го господ със болест наказа –
не е той лежал дълги дни;.

не смърт недостойна свали го – в бой славен загина,
за срамни дела отмъстил,
макар и със рани дълбоки, всял ужас в мнозина
и много убийци убил.

Мнозина погуби той в битките, праведни свои,
обидени много пригря ...
Аз тук ще разкажа за някои само герои,
макар не един да умря ...

Пръв Якуп, корав пехливанин, известен в борбата,
тоз, който през кръста с ръка
преграби гиганта Карал и го тръшна в земята
пред множество хора така,

че пръсна червата му! После Рушит богаташът
със сърмена дреха и плащ,
певец сладкогласен, когото хората не плашат,
а в битка е огън летящ;

Селман мустакатият, чийто баща преди гроба
със радост го благословил,
че бил отмъстил за по-младия брат и със злоба
убиеца обезглавил;

Ахмет обгорелия, който обеси в гората
кадията от Светиград,
когото заварил веднъж да насилва жената
на някакъв негов познат;

Абдурахман, точен стрелец, чиито бързи куршуми
попадаха вечно в целта –
той птица, летяша над ниви, полета и друми,
умерваше със лекота.

Но днес не помогнаха вече куршумите леки –
додето бе гледал замрял
клането, умря и той, майчица стара навеки
оставил в дълбока печал;

той бе от Малисия, гдето беглец не пропада
и стряха намира навред,
дори преди туй да е подло убил от засада
сина на стопанина клет.

Дори и султанът за тоя беглец да попита,
и къщи дори да гори,
в Малисия никой не ще му откаже защита,
за него ще лей кръв дори ...

След туй Сюлейман, който беше продал свойта къща,
отстъпил пред порив един –
да има мечтата на своята младост могъща:
оръжие скъпо! Емин,

що беще се хвърлил във Дрин – на реките бащата,
повлечен от бързея лек,
потърсил смъртта си от срам, че пиян в тъмнината
бе бил безоръжен човек;

случаен рибар го видял кой знай как отдалече,
спасил го след дълга борба,
и на – на живота му нишката днеска пресече
със сабята Кузман... Съдба!

Чанйок, гостолюбец, за всеки по всякое време
отварящ дома си богат;
той беше оттам, где живее най-смешното племе
от смъртни – планинския Шпата [8].

Христос, Мохамед те почитат, Великдена славят
наред с рамазан всеки път.
Свещеник и ходжа над мъртвите обреди правят,
молитви и двама четат;

Елеас, синът Абдулахов, бегач ненадминат –
щом въздуха порне с гърди,
надбягваше всички, без в пясъка гладко наринат
с нозе да остави следи.

Но днеска не литна Елеас пред нас като птица,
от сабята падна – юнак,
заспа непробудния свой сън, оставил вдовица
невеста и щерка сирак.

И дивия вожд наш Махмут, като бик сред волове
сред всички нас непобедим,
когото обичахме всички и бяхме готови
навеки да боготворим.

Туй бяха най-видните наши албански герои;
умряха и други; но виж:
дотука ще свърша, о, жено, ти в мъките свои
да слушаш не ще издържиш.

Сто бяхме и на' – почти всички със кърви пенливи
обагриха черната пръст;
единствено ние четирма останахме живи,
избягнахме грозната мъст.

И с почит трупа му на рамо, четирма войници,
донесохме тука от Стан –
не бива да стане той плячка на псета и птици,
да бъде зарит неопян.

И всеки да знай как почита албанецът свято
геройство и доблест, и чест!
... Оставал съм смаян, войниците руски когато
съм срещал във Одрин до днес;

земята на гърците често съм аз облажавал –
отглежда тя войни без страх, –
на шкодренска служба в един ли град съм се сражавал,
че в битки безброй остарях ...

Но друг като Кузман сред толкоз бойци по земята
не зная – ни наш, нито враг.
Да бъде, о, жено, навеки честита гърдата,
откърмила този юнак.

За твоето мляко и гъсто, и чисто, и здраво
достоен показа се той –
рода си отсрами и срещна смъртта величаво
с победа в последния бой.

Домът, който чува плача ти, заклевам се тука,
от днеска ще бъде свещен
и никой албанец на твойта врата не ще чука,
за хляб и месо настървен.

И други раи ще постелят пред него с уплаха
обилни и тежки софри –
че има и други богати. Под твоята стряха
аз няма да вляза дори,

че тук ще тъгува печалната майка почтена –
заклевам се, чело склонил!
И кой ще ми каже, че своята клетва свещена
албанецът е нарушил?

И всички със почит се сведоха благоговейна
и всеки подаде ръка –
събрали ръце над мъртвеца, те клетва свещена
на глас се заклеха така

– Ний твоята майчица никога да не обидим,
герою, пред теб се кълнем.
А друг ако някой обиди я, чуем и видим –
дължимото да му дадем! –

Тъй те се заклеха, потомци на знатни пеласги [9].
А тя продължи да мълчи,
ударена сякаш от гръм. И замряла бее глас, ги
оглеждаше с остри очи,

без глас като риба, но мигом я нещо подтикна
и дързостно, от един път,
от нейната гръд опечалена буйно избликна
през свитите устни гневът:

– Отново ли нагли грабители, скитници боси
по стар път ти ще поведеш?
И пак ли, разбойници, всеки в душата си носи
ламтеж за палеж и грабеж?

Не се ли замисляте, клети, как божия казън
във днешния ден ви срази?
Или пък се радвате: Кузман е вече наказан,
а Неда пролива сълзи?

Но Река и други борци занапред ще отхрани.
и аз ще съм техния вожд,
догдето до крак ви избия с бойците отбрани
или ме прониже ваш нож.

Защо ми е тоя живот, ако не за разплата? –
В туй виждам аз смисъл дълбок:
да търся победа или да умра във борбата,
ако е решил моят бог.

Живота си бих драговолно отдала да мога отново
сина си да видя аз пак.
Напразно го хвалиш, ненужно е твоето слово –
на моята вяра си враг.

Какво от това, че е Кузман коварно почетен? –
Омразен е вражият дар,
Не ми се харесва венецът, лукаво изплетен
със помисъл подъл и стар.

Похвали плетат му албанските майки, сестрите
на тия, що Кузман изби –
че те храбростта му възпяват, оплаквайки дните
на техните тежки съдби.

А вашите думи пак глас за насилие бяха –
ще грабите бедни раи, –
спокойна да бъде на Кузман злочестата стряха...
Тъй каза ти, не утаи:

Но ти със слова многошумни недей ме смущава!
Домът ми ще бъде свещен,
защото оръжие още във него остава,
барут още има у мен.

И Неда защитница смела е. Даже мнозина
от вас да се струпат със стръв,
със мен ще е бог. И във битката вашта дружина
ще бъде белязана с кръв.

Но мъртвия Кузман на рамо сте носили вие
тъй дълго. И в свойта тъга
не ще почне Неда тук още от днес да се бие
и кръв да пролива сега.

О, нека тук всички сега закълнат се и нека
те своята клетва сдържат,
че няма от днес вече в многострадалната Река
грабежите да продължат.

Ако ли, мъже, не опазите клетва страхлива –
ще бъда готова от днес
да почна война! Аз не мога да: бъда щастлива,
щом моят народ е злочест! –

Народът настръхна в предусет за грозна развръзка.
Албанецът пък отстрана
се вглеждаше тих, изумен от природата дръзка
на гордата строга жена.

И всеки се сепна и клетва закле се, на края.
пред всичките във тишина,
че никога повече няма да граби във тая
тъй многострадална страна.

И мъртвия, тежест огромна, в ръцете си Неда
понесе напред с лекота,
народът пък сякаш вълна се понесе в безреда,
и пътната скръцна врата,

подобно на бик разлютен. Неда с тялото мина.
За всичките нямаше път
напълни се дворът широк пред дома, но мнозина
останаха вън да стоят.

И плачейки жално, се блъскаше шумно тълпата –
посягаше всеки смутен
с любов да подхване, да вдигне на Кузман главата
да види лика му студен.

А Неда в ръцете със леконосимото тяло
и със непокрита глава,
със смътно стенание спира на всяко стъпало,
изкачва се бавно, едва.

И ето че тя пред високото ложе възлиза,
там, где престаряла жена
полага мъртвеца, намята му свилена риза,
извезана със светлина.

Коя си ти, жено, която в тъгата неверна
стоиш със студено лице?
Това е калугерка стара – Фотина със черна
забрадка и с твърдо сърце

Тя в гробния мрак е изпратила вече мнозина
и черният лъх на смъртта
втвърдил е студеното силно сърце на Фотина;
молитвите чести в нощта

са я омъдрили. И както скала непристъпна
издържа на гневен прибой –
спокойна и хладна, тя гледашегтледката тръпна
и слушаше грозния вой.

Съблече покойника и се показаха рани,
по-грозни от ужас дори.
Щом Неда видя му гърдите – пробити, раздрани,
очите си с длани прикри,

и цяла изтръпна усети, че туй я покъртва!
Еринии [10] сякаш със бяс
преследват я; че'ло прикри със ръце полумъртва
и падна примряла без глас!

Жени се притичаха, леко отвред я подлавят,
и, нежна опора в беда,
повдигат я, бледна отново на крак я изправят,
наплискват я с хладна вода ...

Щом Неда съвзе се с въздишка от мъки сурови,
очи тя отвори за миг,
отвори ги тя, но за плач и страдания нови,
за сълзи, за стон и за вик.

Фотина мъртвеца положи в голямо корито,
обля го с водата сама,
която бе Неда приготвила, вярвайки скрито,
че жив ще го къпе дома.

Дордето обливаше раните кървави, прашни,
със глас трепетлив и суров
запя тя за грешния свят и за мъките страшни
на многострадалния Йов.

И бе песента като нея – сурова, безстрастна,
но звънка бе като кристал, –
тъй трепка потокът планински, със песен неясна
на жадните сила раздал,

И словото божие, вляло утеха в душите.
подобно на сладък балсам,
затрогна сърцата и сълзи проляха жените,
които присъстваха там.

Не искаше Неда за своята загуба скъпа
утеха от чужди уста.
И щом монахинята строга мъртвеца изкъпа,
веднага тя спря песента.

Героя оплакван, голямата слава на Река,
да вдигнат подаде тя знак.
Посегнаха всички, но първа, най-бърза и лека
от всички бе майката пак;

тя вдигна го нежно, подобно увехнало цвете ...
И тихо облече го пак
старицата, опитна в мъдрия ум и ръцете,
във ризата с цвят на варак;

наметна му дреха, с която бе Кузман най-личен,
обшита във сърма, с разкош....
Тъй млада мома младоженеца води накичен
към булката в първата нощ ...

Пренесе го Неда във стая с високи тавани,
със майсторска тънка резба,
на меки постели със свилни постелки постлани ...
Жени се събраха – съдба! –

жени оплаквачки. И Неда, без още да чака,
подаде за поплака знак.
С коси разпилени над мъртвия син тя заплака,
прегърна снагата му пак:

– Жених аз мечтаех, о, Кузмане, да те обличат
момите със песни и смях,
тук, в твоята стая, със смях да припяват, наричат,
и ти да се смееш сред тях,

да пееш със тях в младоженската писана стая
със рязан изкусно таван ...
Навън на хоро да подканям, сама да играя,
да черпя народа отбран.

На твойта избраница дарове скъпи и нежни
изпратихме ние безчет.
И вече почти се изнизваха дните годежни,
за сватбата идваше ред.

А днес вместо сватбени песни, тъй както се пада,
ти слушаш надгробен напев,
и не в младоженската стая – на гробна прохлада
ти влизаш във мрачния зев ...

И твое детенце аз няма на скут да люлея,
издънка от корен свещен –
с теб свършва родът ни, опората рухва.... Без нея
надеждата свършва у мен.

Ти внук бе могъщ на блаженопочивния Раде,
създаде те бог за беда,
и ето – бедата на мрака на ада те даде –
единствен жив кълн на рода.

А Раде пък сам бе баща на единствен син Стайко –
и Стайко бе твоят баща,
и паднахте всички във битките славни. О, майко,
гърдите ми къса скръбта

и новата рана пак старата рана отваря –
оплаквам аз син и съпруг,
а тяхната сабя дамаска жестоко разпаря
сърцето ми тъжно без звук.

От Стайко, баща ти, и днеска треперят все още
албанските зли племена.
Той беше другар на победата в боя и в бой ще
го помни ей таз планина.

От него се пръскаха те, както зайци страхливи
се пръскат от хищен орел.
Във Дебърца [11] падна той, битка със ордите диви
на Мучо Дервиша [12] подел.

Сираче невръстно, ти в мъката ме веселеше,
Растеше ти – крехко дръвце,
Разказвах ли бащини подвизи, вслушан мълчеше,
но тупаше твойто сърце.

А щом споменех за смъртта му, очите ти бясно
заискряха! Виждах, гориш
и кипнал от ярост, ти клетви кълнеше се страстно
за татко си да отмъстиш.

Замислен, отбягваш игрите на свойте връстници,
от другите грижи далеч,
насън ти бълнуваше битки, барут и войници,
а буден играеше с меч.

И виждах препасан със сабя, с паласки с куршуми
по стаята горд да вървиш,
да шепнеш таинствени, огнено клетвени думи,
за кръв с кръв решил да мъстиш.

А юноша – подвизи свърши, каквито едва ли
друг вършил бе! Трепна врагът,
Езици албански аз чух много пъти похвали
големи за теб да редят.

И твоята сабя предишната огнена слава
възвърна и прежната чест
на Река, която в нокте на орел оттогава
търпяла бе мълком до днес,

след края на татко ти. Малко се мина и ето –
и ти се стремиш, сине мой,
към лавров венец във страната далечна, където
те чакат наслада, покой,

божествени песни! Ухо на човек не познава
такива до днес на света!
Векът като час там в блаженства и пир преминава
и е непозната смъртта.

Баща си ще видиш ти там сред ливада зелена.
- Ах, татко си ти прегърни,
кажи му какво си направил в борбата свещена
сред родните си планини!

А той във прегръдките свои героя ще вземе,
ще го запрегръща тогаз ...
И клетата Неда навярно след някое време
със радост ще дойде при вас. –

Тъй рече ... Горяха безсълзно червени очите
на Неда с цвета на жарта,
че бе изсушила потока горчив на сълзите
подобно на пламък скръбта.

Жени оплаквачки оплакване общо със чувство
подеха със тъжни слова;
тълпата големия плач като ехо стоусто
поде, умножи след това.

След тях занареждаха стройни припевки в безброя
двугласно редици жени.
Прославяха всички дела и слова на героя...
Но кой би разбрал отстрани

това, що мъртвеца оплаквайки, казват жените? –
Почернени бяха дошли
печалните майки на всички убити в борбите
край Стан от разбойници зли.

Тук Кузман бе повод: за своя син всяка редеше,
Къде ли лежи той сега?
На Неда големият дом от плача им ехтеше,
от тяхната тежка тъга.

Чу Неда плача им и бързо от горната стая
тя слезе и с гняв загълча.
– Страхливи орачи, прилича иа мен да ридая!
Мъже, оставете плача!

Недейте рида като слаби жени, безполезни!
По-хубаво чуйте добре:
тоз, който е с мъжко сърце и със мишци железни,
плача си сега да възпре.

Коли запрегнете, идете във Стан незабавно –
там нейде сега из прахът
отлични герои, погинали в битката славно,
студени, без грижа лежат.

На майките дайте ги – като последна награда
със почит да ги погребат.
Чедата им храбри във вечната гробна прохлада
оплакани нека лежат. –

И ето за миг четирима връстници се сбраха
най-буйни по кръв и кураж.
Отидоха в двора съседен с голямата стряха,
на Фотий – най-пръв богаташ.

Отбраха три лекоподвижни коли с ритли бели
под ниския дълъг сайван,
прегледаха шини, яреми; и оси дебели
намазаха гъсто с катран;

и биволи черни запрегнаха бързо в колите,
близнаци по сила и ръст.
По път лъкатушен към диплите на планините
поеха, направили кръст.

Потяха се черните биволи. Страшно скриптяха
колите в деня засиял.
Момчетата млади начело поставили бяха
стар мъж, много чул и видял.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


7. Т е м и д а – богиня на справедливостта, дъщеря на Уранос и Геа.

8. П л а н и н с к и я  Ш па т – ... В действителност най-старото население на Албания са илирийските племена. В 29 г. пр. н. е. албанските земи са завладени от Рим, а след 395 г. са включени в пределите на Източната римска империя. През 1415 г. турците завладяват Средна Албания, а през 1431 г. – Южна. От 1443 г. албанският народ начело с Георги Кастриоти Скендербей води упорита борба за национално освобождение и успява да отвоюва националната си независимост. След смъртта на Скендербей турците отново завладяват албанските земи (1468 – 1479). Под техния натиск мнозина приемат исляма, като по този начин албанските феодали постепенно се приравняват с турските. Така например в началото на ХIХ в. Охридско владее феодален владетел от албански произход, заобиколен от многоброен административен апарат, в който служат едновременно албанци и турци.

Неточен е Пърличев и по отношение на албанския език, който свързва със старогръцки. Макар и да се спори относно произхода на албанския език, отнасян ту към илирийския праезик, ту към тракийски или дакомизийски, съвременните учени откриват в този език единствено влияние на гръцкия, а не някаква генетична зависимост.

9. П е л а з г и – доисторическо племе, населяващо елинската територия. Първи сведения за това племе намираме в "Илиада", където пелазгите се считат за съюзници на троянците. Според редица съвременни учени пелазгите са народ, населяващ доисторическа Гърция, без какъвто и да е било отпечатък от елинска националност. Според други учени съществуването на пелазгите като племе е исторически недоказано. Паралелйо с тези твърдения обаче съществува и версия, според която пелазгите се считат за етнографско понятие, което може да обединява както елини, така и варвари (илирийци).

10. Е р и н и и – сестрите Тисифона, Алекто, Мегера - древногръцки богини на отмъщението, обитателки на Тартара.

11. Д е б ъ р ц а – Дебърица, местност между Дебър и Охрид.

12. М у ч о  Д е р в и ш а – водител на албанска разбойническа шайка, която дълго време опустошавала Охридско.