НАБЛИЗО КРАЙ ГАЛИЧНИК има могила свещена,
обраснала цяла с върби.
Рекичка тече покрай нея, змия от студена
вода, и шурти, и върви.
През клоните слънцето мъчно прониква. Звездица
не трепка във вечерен час.
Напролет сред листите кука сама кукувица
и нежен е нейният глас.
Тук странник задъхан, изпрашен полека присяда
под някоя стара върба
и птиците слуша, на ручея пенест се радва
и мисли за свойта съдба.
И няма охота да тръгва – прохладата речна
го кани: човече, постой!
И тази могила е вечен дом, гробница вечна –
тук мъртви почиват в покой.
Градини и другаде има разкошни и други,
но няма там таз красота.
Тих символ на скръб, тука вредом цъфтят теменуги
със скромиа, добра простота.
И тъй с губер модър покриват гробовете скъпи
и всяка пътечка и път,
че няма земя нито педя дори да се стъпи –
дотолкоз на гъсто цъфтят.
Привлечен от мириса, пътникът, без да очаква;
забравя си пътя, целта,
отбива се ... Стара жена там роднини оплаква
във дреха с цвета на скръбта,
там паметник, сечен от мрамор тържествено черен,
на хълма най-горе стърчи,
на плочата свети, дълбан вещо, майсторски, череп
и знакът надгробен личи.
Под кръста от мрамор олтарче вдълбано е вещо
от запад. И в сумрака лек
на хладната гробница трепка кандилце горещо.
Тук Кузман почива навек.
Тук всяка година се сбират момите от Ре'ка,
цял ден сладкогласно редят
похвали за Кузман. И тяхната песен е лека
като на цветята дъхът.
И всеки ден привечер сянка, мома монахиня,
тук идва печална; в ръка
тя носи елей във красивокована съдина ...
Трепти цяла нощ светлина
в кандилото. Топло и дълго момата ридае
и черепа кити с цветя
и дълго оплаква тя Кузман. Мария това е,
до днес безутешна е тя.
Под грубото расо до днеска снагата й дивна
със прелест голяма блести.
И погледът мил разтопява душата наивна
и хвърля младежа в мечти.
Но тъжни очите й светят, чертае се живо
на бръчките тъмният ръб.
И върху челото й бледо лежи отчетливо
печата на вечната скръб.
Тя служи във божия храм мълчалива и тиха,
очите й скръбно горят,
румянеца чист от страните й мъки изтриха
и те като восък лъщят.
Избягвайки хората, често замислена крачи,
таинствени шепне слова,
зове се безумна; и прости орачи, копачи
наричат я тъй след това ...
Сляп просяк край пътя, над гусла двуструнна
надвесен, изпя всичко туй с тъжен глас.
Аз, прост записвач, тази жалостна негова песен
записах на книга за вас.