Но мрачната съдба не беше още се уморила в гоненията си. Един ден Зарчевица ме прати в чаршия да зема месо. В една неверна стъпка, что направих в бързанието си, навихна ми се ногата. Много дена куцах, без да кажа никому ничто. После болите не се търпеха и казах на майка. Тя повика една баба, която ми тури нозете в сапунена вода. Ногата отече ужасно. След 2 – 3 дена нужно беше да стане операция. Прибегнах при Робе: Серезлията не беше дързостен хирург. Робе проби с нещера отеклото место (посред свирката, на вътрешната й стърна) и тутакси потекоха изобилно гной и кръв. След два месеца се появи оток към горнята част на същата кост (два пърста под ставът) и пак Робе направи операцията. Зарче, или от страх да не плаща Робеву за курата, или ради ветхи по между им страсти, ме отби от Робева и сам лично ме препоръчи на некой си дайреджи, Махмуд, който узна как на догад, че между двете рани има съобщение, взе дебела синя хартия, направи от нея цилиндрический свитък, доста правилен, го намаза с мехлем и го въвре во горнята рана. После он осторожно с двата си пърста сучеше свитъка, докле краят на свитъка излезе през другата рана. Тържествена радост се появи на лицето Махмудово:

– За две седмици ще те изцеря – каза он.

Зарче и аз го прославихме по целия град. Аз никога на надежди не съм се наслонявал; даже презирал съм ония, что пасат ветрове, но в думата Махмудова твърдо повервах. Всекий страдалец верва, че ще се окончат страданията му.

За 7 – 8 дена Махмуд сполучливо променяваше свитъците; в последнята визита он, уверен в мъдростта си; зе да тегли свитъка не твърде осторожно. Чтом се скри в раната горний край на свитъка, долний се скъса тъй глъбоко; чтото ни най-тънкото оръдие не би могло да го подхване, а оръдия у Махмуда немаше никакви. Най-големата част от чуждото тело остана в моето. Дойдох у дома и разказах на майка ... Ох! како тя се разплака! Не чеках от нея плач; тя беше необикновено твърдодушна, но сега, види се, че тя пресметна тяжестта на несчастието.

– Не плачи, нано, ке ходим у Робета; той ке го извадит фитилът.

Отидох у Робева; он нито се поизпита да го извади и каза, че сам от себе фитилът ще си излезе през долната рана, нечто което и чудесно се сбъдна след 4 годин. Он зе да затваря раните, като ги гореше със селитрино сребро (lapis internalis). Всред зима потеех от боли. Горната рана заскоро се затвори, но долната не се затваряше.

Робе знаеше, че не мога да му платя ни парица за курата. Он ми представи безцеремонно едно свое ръкописно съчинение по медицина с заглавие: "Тайни, открити от ..." и ми заповеда да го препиша на чисто. Преписах безконечното му съчинение у дома си: Зарчев дом беше ми омързнал. Зачто? – и аз не знаях причината. Верно е обаче, че тогава всичко беше ми омързнало. Не обичах ничто на светът, освен Омира и майка, и Богородица, пред която се покланяхме. Нито "добро утро" казвах некому! Се чудех как людие могат живе в тази плачевна долина. Постоянната ми мисъл беше или съвършенство, или смърт.

Преписванието на Робевото съчинение беше дълго и мудно. За маса нито дума можеше да стане: тогава у най-богатите къщи маса немаше. Пишех, както на училище, т. е. държещи хартията на десното колено. Почеркът на Робева е най-пренебрегнат, сбъркан, отчаятелно нечетък. С неимоверна търпеливост изучих формата на всека Робева буква, докле зех да чета писаното му как собствено свое. Тъй се трудих повече от три месеца, за да изплатя визитите

Един ден, Робе, като четеше преписът ми и виде, че съм написал  [1], вместо неговото , ме попита зачто съм тъй писал.

– Тъй треба! – казах и чрез граматиката, която изустявахме, му доказах, че тъй треба да се пише.
– Браво! – ми каза он.

Тъй тогава беше ни заслепил фанатизма, чтото, които знаеха гърцката граматика, се почитаха за велики и священи хора.

После М. Миладинов се оттегли и аз станах терзия. След два месеца Симон чехлар, охридянин, дойде от Тиран и каза, че тиранлиите търсят учител за 2500 гроша. Сумата ми се виде огромна.

– Что велиш, нано?
– Ходи.

Тя приготви все что треба за пътувание, даде ми мушами за да обвивам болната си нога и чрез целования по очи и бузи, даде ми благословията си. Аз плачех, но нейни очи, според Омира, стоеха как рогове или железо: за да ме ободри она криеше сълзите си.

Пристигнах в Тиран. Там ме завзе носталгия (отечествената болест): бех едва 18-годишен и за първий път странствувах. Ношя, особено, плачех по майка цели часове. За нейно утешение побързах да й пиша, че намерих в Тиран една много изкусна баба, която ми се обеща, че ще ме изцери съвършено. За добра чест в Тиран странствоваше и Симон, когото почитах как баща и детето му учех како роднаго брата. Като се свърши годината, реших се да изпълня ветхото си желание – да ида в Атини. Първата нощ что се върнах от чужбина и спах под бащин си покрив, се случи странно нечто: като излезох по полунощи, почувствовах на болната си нога необикновена топлина. Пипнах – ръката ми се умокри. Повиках майка. Тя запали борина и – что да види: кръв беше облила ногата ми и още течеше.

– Бах! нема ничто – казах, – то е от пътуванието.
Майка бръкна в раната и извади едно синикаво вещество, а заедно с него и кост, до три сантиметра дълга, с неправилна широчина (че беше изгнила).

– Слава господу – каза майка, – излезе фитилът. (То беше наистина хартииний Махмудов фитил).

Утрента се стекоха дома по обичаю сродници и съседи. Те знаеха, че желая да се уча, но де? Что? Как?

Тогава се решаваше съдбата ми. Не се найде ни един да ме посъветува да ида в Русия, а пак тогава само името на Атина и Янино звучеше у нас. Покойник Ангеле Групчев, най-учений тогава мъж, който как сродник мой имаше и най-големо над мене влияние, ме посъветува да прегърна медицината. Много пъти се е случило, чтото човек, който е сторил много добрини, даже и на неприятели, е сторил обаче и неволно зло на най-ближния си. Тъй се случи и сега. Обещах му се да се уча на медицина, на която не бех никак призван, след[ователно] и не наклонен. Обещах му се, зачтото много бех страдал и желаях да леча човечески страдания, но не знаех, че никой никога нема да успее в дело, което не му е присърце. Да изповедам и това: отивах в Атина не само за да се ула, но и да се изцеря, тъй като мислех, че нема по светът по-добри от атинските доктори, както нема по светът поет по-добър от Омира. Инако, може би и майка не би ме пратила.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

Т и р а н – Тирана, град в Албания, по онова време седалище на каймакамин и гръцки владика.

Я н и н а – град в Северен Епир. В първата половина на миналия век там имало образцова гръцка гимназия, където учели мнозина българи от Македония.
 
1. Направил, изработил