Търгнах през августа 1849 с 1500 гроша. На пъти, в село Пателе, като исках да превежа раната си, видех, че течението на гноя беше секнало и раната беше в пълно заживание, и писах на майка.

Требваше да мина през Лариса – пътувание дълго, но за то по-евтино. Когато оставихме Домоко и прехвърлихме турско-гърцките граници, един гърк, търговец, мой спътник, слезе от коня и целова земята.

– Стъпихме на елинска земя – каза он.

Слезох и целовах земята.

– Боже мой! колко тази земя е червена!
– Да! зачтото е упита от кръви.

Веднага направих неколко стиха, които и декламирах с пророческо въодушевление. Опиванието ми се усили, когато отдалеч видех прочутий  [1].

В Атина се явих пред университетските власти, за да се запиша в  [2]. Ме изпратиха при  [3] да държа изпит. Он ме изпита само по елинский, ми даде едно чудо похвали и степен "" [4]. Същий ден се записах студент на медицината и намерих жилището на три Робевски юноши, ученици на гимназията, до които имах писма и аманети. Те ме запознаха с г-на Иоанна Сапунджиев, охридянин и вестникар. Он като виде бедността на дрехите ми и бледността на лицето ми (Бех съвършено изнурен от пътуванието и за дълго не можех да се наситя на хлебец), ме попита колко пари имам и като чу че имам хиляда гр[оша], се стресна.

– Не ти стигат – каза он.
– Стигат ми. Само хлебец ми треба.
– Само с хлебец не се живее.
– Аз само с хлебец досега живел съм,
– Слушай, има тука едно богато завещание от един македонец, жител на Блац и наречен Вельо. Това завещание е обречено изключително за стипендии на бедни македончета. Почакай!

Тъй каза и записа.

– Подпиши се.

Се подписах.

– Дайте това прошение на министра Пайкос, дано ви приеме за стипендиант.

Подадох прошението, но по пусту. Пайко ми каза, че всичките места са заняти. Късно после аз се уверих, местата са заняти почти изключително от туземци. Тъй като не бех влюбен в медицината, често пишех стихове и ги излагах по черните дъски на университета, и с благодарение слушах похвали; като късоглед, слушах физика, ботаника и химия отчаятелно-небрежно. Но най-умразен от всите предмети беше ми анатомията. В анатомическия амфитеатър много пъти един и същий леш лежеше повече от 10 дена и то заради немане другий. Там очевидни беха човеческите жалкости, които ми правеха повече впечатление, нежели смрадната воня; не само сам аз не ядех месо, но и другиго да видя, дето яде, не можех търпи. Един ден ни донесоха пресен леш на ангеловидна жена. Зех да обдумвам некой и другий стих, когато влезе в стаята прочутий анатомист Дамян, родом из Костур. От радости блъснаха му очите. Он удари тържествено лешът по бедрото, за да покаже, че е влюбен в науката. Незабавно излезох от стаята. Никой ничто не ми забележи. Студентите беха неограничено свободни и необвезани под никакво задължение. Професорите само преподаваха, а никога не изпитваха. Те ни диктуваха от ръкописите си (Почти вси предмети беха ръкописни), а ние пишехме. Чтом чуех некоя язична нихна погречика, ми се струваше, че небото пада и често си позволявах да я поправя. Разумева се, че аз пишех най-бързо и най-чисто. Дългите ми в Охрид преписвания в това ми помогнаха. А за язика аз имах право да мисля, че на много професори мога за дълго време да им преподавам. Нито можеше инако да бъде: гърцката политика беше – да знаем само гърцкий, а ничто друго. Олимпиос, професор на хирургията, който ме лечеше даром (Горнята рана беше ми се подновила), ми забележи още от начало на годината, че по-добре е да се запиша във филологията, но черна беше орисницата ми и ме повлече.

Не обичах съучениците си. Във всекоя им дума се трудех да намеря гордост. Наистина, те, ако и да се надграбваха вси над ръкописите ми, за да си препишат, но заради българското ми произношение и заради бедността на дрехите ми, постъпваха почти презрително с мене. Когато костурските майстори вървеха к вечеру пред университета и си говореха, българский, те (съучениците ми) казваха:  = "ево ти минат воловете", късаше ми се сърцето. Оскърбен в народното честолюбие, тлеех от гнева и не можех да го излея...

Към средата на учебната година, преди да се довършат париците ми, предложих на Робеви да им преподавам френский. Те имаха учител французин, когото никак не разумеваха. Аз бех готов да им преподавам за половина плата. Робеви приеха, и аз бех честит.

На 25 марта 1850 беха призвани на конкуренция всите елински поети. Офицер Залокоста се призна за най-даровит от вси и цар Отон тури лавровий венец на главата му. Он беше доста слаб и жълтичък от заниманията си. На музика, на разходка, където беше той, там и аз: бех му како спътник. Се чудех как човек толко ничтожен видом може да бъде венчан поет. Се взирах в него с благоговение. Можех ли аз да не говея, когато вси пърстом го показваха и хвалеха? "Нема елин по честит от него; цар Отон, който го венча, не е ничто пред него. Императори что триумфирали за славни победи, не са ничто пред него. За него и земний живот е рай."

За обезгрижение на майка писах й, че аз, слава богу, в Атина добивам по некоя и друга парица, и притурих даже отде и как добивам. Писмото си приключих в Робевските. Такава била е всекога наивността ми. Робеви в Охрид разпечатиха не само своите, но и майчино ми писмо, и в час заповедаха на детцата си да се учат френский у французина. Детцата ме оставиха.

Беше ме посетила пустата бедност, чахотлива и люта как оса, с коси разплетени, с лице смугло-бледно, с очи горящи в глъбоки впадини.

На г-на К. И. преписах целата философия на Иоанна Филипов за два талира. Такво беше условието, но когато ги зех, исках да го ударя с них по лицето. “Търпи душо – казах си аз, – има и по-зло”.

Наистина друго зло ме постигна: г-н М., който беше ми дал най-мрачната стаица на къщата си под наем (пет драхми на месец), като виде, че не мога веч редовно да му плащам, каза ми.

– Има тука един доктор, искрен мой приятел. Да идем при него да те види да не си болен.
– Аз си имам доктори, които ме лечат даром.
– И той даром ще те лечи.
– Не съм болен.
– Си! Си! како не си!

И имаше право; аз бех болен от бедности. Г-н М. като виде, че не ща да ида при неговия доктор, го доведе сам у дома. Доктора изпита благородните органи и ги намери съвършено здрави; даже и болната ми нога функционираше тъй също, както здравата. При все това он ми каза:

– Сега се свършва учебната година и вси студенти ще се разпърснат. Добре е да си идеш у дома. Уверявам Ви, че пътуванието ще ви бъде много полезно.

Аз знаех твърде добре, че треба да се махна от къщата и въобще от Атина, но де да намеря пътни разноски? Божий промисъл всичко устроява. Г-н Коста Симовик, битолчанин, се готвеше да си иде у дома и ми даде колкото требваха пари за пътувание, с надежда, че за скоро ще му ги платя. Пуста надежда! Симовик требаше да чака дълго време.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

Л а р и с а – град в северната част на Гърция в областта Тесалия, на десния бряг на р. Пиниос, на шосето Солун – Атина.
 
1. Партенон, храм на богина Минерва, построен върху акрополиса в Атина (438 г. пр. н. е.)

2. Книга за студентите.

3. Бамба.

4. Отличен.