Дойдохме дома. Бех в униние.

– Руча ли, синко?
– Ручах.
– Сега иди си у даскала.

Аз не рачех да ида; и тъй зех по обикновеному книжките си и търгнах към опустелата крепост и там си четех, докле се отпуснаха учениците, и после се върнах у дома. Съвестта ме гризеше, дето лъжех майка, благородна, неуморна, добродетелна, свещена майка – и то[ва] увеличи меланхолията ми. Но и всичко, что ме обикаляше, помогна да я увеличи, тъй като и естествено бех към нея предразположен. Нашата собствена и всеобщата бедност, лица бледни от глада и нечистота, първенците ни станали фанариотски руфиани, съвършеното унижение на тъй наречената хондрокефалска каналя, която казваше Теос вместо , катадневни върволици от земледелци, карани в затвор за данък, благочестиви селячани, които се покланяха и с челото си биеха килима пред сквърни, немилостиви, сребролюбци, лицемерци, страстолюбци, калугери, които (калугери) се ругаяха безчеловечно над самите глави на поклонниците си. Конака (хукюмата) беше близко до къщцата ни. Там почти всекий ден фигурираше фалаката. Нередко 20 дренови стапа се кръшеха о плесните на униженаго българина. Надалеч се слушаха писковете му, милковете му. Се чудех как може да има на светът хора толко глупави, чтото да обичат и оценяват такъв живот. Бех разтръсен как поет, който гледа зло по светът и не може го търпи. Ако би ме видел некой психолог, би ме заставил да пиша стихове, но тогава де такъв наставник? И така най-цветните години на страстната младост минаха в грубо безвкусие. Поприще немах. Колкото рачително и да се занимавах с гърцко чтение (Българското беше неизвестно), почти ничто не разбирах. Меланхолията ми всеедно растеше. Бех всеедно думен, нахмурен, мрачен, како старец, който много пострадал в живота. В радости, сватби, песни, танцове, меланхолията ми се усилваше. Видел ли съм беда, каквато и да е; чул ли съм ридание на безсълзна баба над чуждаго мъртъвца – тутакси страстни сълзи потичаха из очите ми. Бех постоянно в раздражение. Никоя дреха не ми се аресваше, ако не беше съвършено хубава, чиста, благокройна. С трескава ярост разкъсвал съм дрехите, които осъждах за несъвършени. Много страдала майка от таквото настроение.

Един ден (беше Страстната неделя) брат ми принесе ми тържествено отдавна обещаний за Великден новий фес. Като не бех никога носил фес, фесът, тъй като беше малко по-широк отколкото требаше, виде ми се несносен товар.

– Врати го назад – казах на брата си.
– Какооо!
– Така.
– Яз го купиф и нема да го вратам.
– Яз нема да го носам.

Напрасно вси ме уверяваха, че фесът е хубав, прехубав и много ми прилега.

– Не съм учен да нося фес по-харно гологлав.

Тогава Николай дърпна ми порядочен бой. Боя претърпех, но феса не рачих да нося.

При все туй понекога си позволявах да развличам меланхолията си с детски игри и опасни ветърничавости. Един ден се покачих на сливата на съседката си Талялица и зех набързо да сривам и ям плодовете й наедно с костилките им, докле се сети съседката и викна с пронзителний свой глас. От страх и бързание в слизанието паднах от дървото на камни, дето си счупих един резец. После лежах опасно болен от запечение (Костилките беха останали в мене), докле силен клистир ме избави от належаща смърт. Повече от две седмици майка беше принудена да ме държи за мишки, за да излеза на двора. Като се мало пооправих, казах на майка:

– Остави, не крепи ме: сега можам сам да вървам.

 Но чтом тя ме остави, аз паднах.

– То! како можит да бидит!

Вироглаво повторих опита до 4 пъти и резултата беше все същий. Тогава се уверих, че съм бил опасно болен и близък до кончината си.

[Previous] [Next]
[Back to Index]