ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ
"АВТОБИОГРАФИЯ"
 
4.

Заран, като се разхлади въздуха, заспах. Всички беха търгнали по работата си, а аз не ги узнах. Дойдоха братия ми за обед и ме намериха още в глъбок сън.

– Встани – каза Николай, – ке ручаме.

Встанах... ручахме...

– Брате Николай – казах аз, – како ке се живей? Сега ти ни си и татко, и дедо. Не ми позволяваш ли да ида у Танчевци да видя нана.

– Иди братенце – каза он и ме целова, – но да не им сакаш хлеб.
– Не! Не! аз съм сит, много сит.
– Иди, но е далеко.
– Ако. Аз не се уморявам.

Търгнах и в неколко минути пройдох оная ужасна стръмнина, что отделя бащина ми къща от Танчеви.

– Де е майка? – питам аз.
– Сакаш ли хлеб – каза ми домакинката.
– Де е майка?
– На езеро... пере.

Се спуснах по стръмната низина как стрела. Преди да достигна ъгълът на Писиновската улица, чух майчини си въздихания: милата носеше на глава един, още мокър, болярский килим, от грамадна дължина и ширина, сгънат in octavо [1] – килим, когото мъска с труд би носила. Разкъса ми се сърцето. Като ме виде, тя спре стенанията си и ми направи една подсмивка.

– За что ти тука синче?

Но аз плачех, както да би некой убил майка. Омир каза:

"Половина благародства бог отнима человеку, кой
свобода ся изгубил, който станал роб другому."
Майка се спре.

– Что плачеш, синко?
– Еда ли така, нано, ке робуваме?
– Синко! казват оти знаеш много книга, а ти си още мал и не знаеш. Знаеш мощне добро небесните работи, а земните не ги знаеш: тука на земята всекий е роб. Блазе на оного, что с труд извишва себе си. Горко на оного, что с дембелство унижава себе си. Гледаш ли оная лепа кукя, в която служам? Тя сега бърго ке се продава, а ти, ако се трудиш, ке я купиш за никаква цена.

Тъй тя проповедваше и съвременно от 4-тех стърни на килима крупни капки падеха на земята (дрехите й отдавна беха съвършено измокрени). После с нови сили търгна нагоре по стръмнината.

– Майко! дай ми килима да го понося.
– Не ... не чинит ... види ... килимът не е тежък ти можеш да го носиш, но ученици да носят, грехота е.

Тъй майчината й неизмерима любов и уважение към ничтожното ми учение показваше, а съвременно и ме утешаваше с това: "Килимът не е тежък."

Майка вървеше боса, с твърди и топотни крачки: тя искаше да каже – "Не съм уморена". Като стигнахме у Танчеви, никой не й дойде на помощ да снеме от главата й тежкий товар. Викна майка, никой не отговаря.

– Спият смъртен сон – каза тя и биде принудена да възлезе по стръмната стълба.

Тогава се появи домакинката и показа й место, дето да сложи килима. Майка, кое с усилие на жилистите си ръце, кое с наклонение главата напред, сложи килима.

– Господ да ти усили рамената – каза домакинката. – Гледам, оти сега килимът е съвсем инакъв, съвсем како нов.

Тъй каза, без да й покаже место да си почине, даде й един огромен пещник и ястие изобилно. Майка каза:

– Господ да ви чува и варди от зло.

Явно че домакинката не разбра урока: може ли разбра човек, съвършено упит от нехайство и сладострастия? Туй не малко повлия, дето после станах най-буйний и страстний член на опозицията против аристокрацията. Како да бех избран за общий отмъстител за бедните, всекога съм мразил, гонил и бил децата на богаташите, на чорбаджиите и на учителите си, когато они постъпваха гордо със съучениците ми.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. На осем (части).