Целунах десницата на мнимия си освободител. Казвам го мним, зачтото он не ме избави ради невинността ми, но ради обещанията и подарците, а особено [за гдето] [1] в "" похвалил бех албанците. Както и да е, он ни избави и немам право да изследвам приятел ли ни беше он, или враг. Он ме установи в една чистичка стая на митрополията си (която после турците доведоха на прах и пепел целичка).

Внук ми се оттегли на хан. "Боже! – си мислех аз, – зачто внук ми не е приет тука?... Не може ли Антим с едно кахве да ме отрови?"

Там пиех вода, каквато, уверявам, нема по целий свет – вода, която аз предпочитах пред баснословния нектар; вода, която нашите химици са длъжни да изпитат; вода, която прави всите дебряни философи (в Дебър нема идиоти).

Антим не ме лиши никога от собствената си трапеза. Сам от служеше дебърско вино, несравнено по-добро от охридското (Дебър е вулканическо место). Аз предпочитах митрополийската вода. Утро и вечер заедно с Антима четехме надлежното последование и след свършванието правех му три поклони и целувах му десница.

– Достопохвално е – казваше он – вашето чтение и пение.
– Бог ме порази – му казвах. –  – внегда стужати ми, въззвахъ къ теб Господи. [2]

И он се смееше смех неугаеен, уморителен. Он нито можеше помисли, че аз му сериозно говоря. Он ме прати на прочутите дебърски топли бани наедно с един от слугите си, който ме оми.

Не помня добре, третий ли или четвъртий ден след Рожд[ество] Христово беше, когато Антим направи великолепен пир на всите влиятелни в Дебър личности. Чини ми се, че тоя пир замести парите, които Антим се обричаше да даде всекиму от них за освобождението ми. След вечерята, или както би Омир казал, като се удоволиха всички от ястие и питие, Антим зе да им разправя как съм направил едно добро стихотворение, как в него похвалил съм шкипитарите (соколите), как делото ми направило шум в Гърция, как се венчало и т. н. Особено той настояваше да им разясни стихът:

"" [3]

– Ей завалли! – казваха гостите.

После свободен бех да излизам и на разходка. В чаршия срещнах злодейцата Даута, свободен. Ходът му беше чудесен: когато щеше да дигне десний крак; он клонеше телото напред, а ногата движеше назад и я издигаше чрезмерно, грозно. Притекох да го поздравя със свободата. Тъй като бех познат като убийца на 10 владици, он ми стори чест да ме прегърне три пъти.

– Тако ти приятелство, Дауте, не дигай ногата толко високо.
– Не знаеш ли че 15 години носил съм пранги?
– Не можеш ли да я постелеш как другата?
– Не можам.
– Ногата е твоя: можеш да й повелиш.
– Не можам.

Се чудих – тъй порока еднаж вкоренен, веч не се изкоренява.

Един ден, заедно с Георгия Манчев, като се връщахме от посещение на болните ми другари, които беха пренесени у една гостилница, едно дебрянче зе да хвърля камене въз нас и удари даже Манчева по крака. Като се пооправих малко, потърсих и получих позволение да посетя великолепната общежителна обител на св. Иоанна Предтеча. Ме възхити там звучното славянско чтение. Се чудих как то в Дебър, Кърчово и Прилеп се упазило, а в Охрид изчезнало.

На 15 януари 1869 предадоха ми книгите и ръкописите. Какво да видиш! В них намерих и чужди книги, способни да компрометират и целий град пред правителството: българска и сърбска истории; разговор на пет официри, които си разделят Турската империя, и военни упражнения (книга, която знаех, че принадлежи на охридския доктор Вилара, янинец).

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. "За гдето" няма в ръкописа.

2. "Когато се намирам в скръб, призовавам те, Господи".

3. "За да узнае всеки ..." Стих от поемата на Пърличев "Войводата".