ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ
"АВТОБИОГРАФИЯ"
 
33.

На 16 същаго търгнахме от Дебър, всички заедно, със старните. На 18 същаго, празник на св. Атанасия, домашний наш патрон, стигнахме в Охрид весели и здрави, освен брата ми и внука ми, които беха болни.

– Виж, майко, св. Атанас и св. Климент ни доведоха живи...

Трапезата беше ставена, но преди да седнем, се прибрахме пред иконата, се кланяхме и плакахме, славещи бога и святиите му св. Климента и св. Атанаса, комуто и паметта вършехме. После седнахме и се веселихме, преди всека здравица молещи св. Атанаса да пази от зло вси християни, а най-после и нас, да подари здравице на болните (внук ми болен, нито можа да ни дойде в гости).

Стига ли туй? – Не. На 20 същаго друга заповед от Дебър – да идем пак аз и внук ми под конвой. Внука ми не дързнаха да го вземат, че беше опасно болен и от насекоми изнурен. Вместо него се реши в охридский меджлис да иде майка му, 12 години по възрастна от мене. Със себе взе она и зълва си, като остави други жени да пригледат сестрича ми. Тази нагла обид ме порази повече от всите мои злосчастия взети наедно. На пъти срещнахме г-на Х. Чудов, който изнурен от тифуса идеше за в Охрид.

– Със здравие!

Он не отговори, но може би, нито чу. Исках да слеза от коня, да го прегърна, да го разпитам, но не ми се позволи.

Отведоха ме на къшла; а жените на митрополия: Требвало да платим още 20 бели межидии обещани, а не платени. Ги платих и сестра ми отиде си в Охрид свободна. Мене ме отведоха пак на митрополия под извет, че требва да се допълнят истинтаците. Иистингак никакъв не стана, но останах в митрополията оше три месеца. Зачто ли? За ничто друго, освен за да се не извърши въвожданието на българский язик в Охрид.

Когато към средата на априлия върнах се в Охрид, майка не ме позна: бех станал много здрав и двойно по-пълен, отколкото прежде бех. Извъргнахме елинский язик, когото беха пак възцарили във времето на мъките ни. Въведохме българский. Се появи ново мнение, ново стремление, нов живот. Антонаки умре от яда. Изгнахме Мелетия. Жнахме онова, что беше отдавна сеяно. За кратко време от гонителите ни ни един не остана жив: всите погинаха почти същевременно, както Пенелопините обръчници, на които ориснината беше обрекла да гинат всички в един ден. Правдата възтържествова победата беше съвършенна.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]


"... и з г н а х м е  М е л е т и я " – Както свидетелствува и Гр. Пърличев, през 1867 г. много граждани отказали да споменат в църква името на Мелетия. Нещо повече, охридските свещеници дали писмена декларация, че не го признават за духовен пастир, като същевременно молели султана да признае Охридската българска патриаршия. За съжаление обаче във фермана, който Абдул Азис дал на българите за учредяване на Българска екзархия, не фигурирал Охрид. Охридчани обаче не отстъпвали и една година по-късно изпратили М. Манчев на Първия бълг. църковен събор, за да заяви за исканията им, Екзархията се вслушала в иsканията на охридчани и им изпратила велешкия митрополит Генадий. Научавайки за това, Мелетий използувал влиянието си пред турската власт и с нейно съдейстаие върнал духовника от средата на пътя. По-късно било организирано официално допитване до народа, който отхвърлил Мелетий. Въпреки това Мелетий не се отказвал от владишкия трон, напротив, с помощта на Андроник Зариев той се укрепил в манастира "Св. Наум", откъдето потеглил с турска войска към манастира "Св. Климент". Обаче и това средство не заздравило положението му и през април 1874 г. бил заместен от българския владика Натанаил.